Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Act of Will, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2023)
Корекция и форматиране
NMereva(2023)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Модна къща

Преводач: Красимира Икономова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19553

История

  1. —Добавяне

Тридесет и пета глава

По-късно, докато пътуваше за Лондон, образът на измъченото любимо лице не излизаше от съзнанието на Кристина. Нещо повече — знаеше, че дълго време няма да го забрави.

Взирайки се мрачно през прозореца на влака, тя се питаше какво да направи. Едно беше сигурно… не можеше да позволи на майка си да продължава да я издържа, след като през лятото завърши колежа.

Кристина въздъхна и долепи глава до стъклото. Нужни й бяха години, докато се наложи като пейзажистка, докато си създаде име и започне да продава творбите си, за да започне да печели. Много ясно го съзнаваше. Просто това беше пътят на всеки млад художник.

Одра също го разбираше. Самата тя непрекъснато й беше казвала през последните години: „Не се притеснявай, дете. Ти продължавай да рисуваш и ме остави аз да се грижа за парите“.

Студена тръпка мина по гърба на Кристина. Точно това беше сърцевината на проблема: майка й беше решила да я издържа, докато тя стане известна и картините й започнат да се търсят.

Отново потръпна и дори кожата на ръцете й настръхна. Трябваше ли майка й до старост да работи в болницата в Лийдс, за да й плаща наема, да й купува дрехите и въобще да се нагърбва с всичко, от каквото имаше нужда?

„Не, промърмори си Кристина тихичко. Не! Няма повече да я оставя да се трепе. Няма да го позволя. Тази сутрин се зарекох да сложа край на всичко това. Какво обаче трябва да направя?“ Сви се в ъгъла на седалката и затвори очи, а въпросът просто чукаше в съзнанието й, безмилостно се въртеше с ритъма на колелата. Когато влакът навлезе в гарата Кингс Крос, вече имаше силно главоболие и се почувства отпаднала. Дали не се разболяваше?

„Вали“, тъжно си помисли Кристина, докато се взираше през стъклото. Щом влакът спря, свали куфара си от мрежата над главата си и след няколко секунди крачеше бързо по платформата. Реши да се прибере с такси, макар че най-голямата й грижа сега беше да пести. Абсолютно задължително бе да се прибере бързо вкъщи. Имаше нужда от тишината и спокойствието на жилището. Предстоеше й да мисли доста и да направи труден избор.

По-рано, когато се връщаше от Йоркшир след ваканциите, Кристина оставаше разочарована, ако Джейн не се бе прибрала и не я чакаше. Но тази вечер беше доволна, че приятелката й щеше да си дойде от „Хедли Корт“ едва в неделя вечер.

Кристина трябваше на спокойствие да обмисли проблемите и да им намери някакво разрешение. Преди да седне, позвъни на баща си в Лийдс, за да му каже, че се е прибрала жива и здрава.

— Не тревожи мама — каза, след като поговори малко с него. — Прегърни я силно и я целуни от мен.

После отвори куфара си и извади всичко от него. Най-накрая влезе в банята.

Потопи се в топлата вода във ваната и постоя така около петнайсет минути, като успя да изгони всички мисли от главата си. Опита се да се отпусне и щом усети, че част от напрежението изчезва от вдървените й мускули, излезе от ваната и се изсуши добре.

По-късно, загърната с хавлия, тя се сви върху леглото си, изпи чаша нескафе с мляко и захар и бавно завъртя очи из стаята… На всяка стена имаше по една нейна картина. Кристина съсредоточи погледа си върху последната, която бе нарекла „Лилия в Хедли“. Беше маслено платно на езерото с лилиите в „Хедли Корт“. Преобладаваха зелените тонове… тъмнозелената вода в езерцето, по-светлото и по-меко зелено на мъха по краищата му, лъскавите зелени плуващи листа на лилиите. Единственият друг цвят беше снежнобялото на една-единствена лилия с красиво очертани листенца, върху които блестяха капчици кристална роса и тесен сноп лъчи се процеждаше през гъстата като джунгла зеленина. В цветовата палитра само бе загатнато жълтото, образувало се от докосването на слънчевите искри с водата, които се разпукваха като пръски и се сливаха със самата лилия.

Кристина притисна лице във възглавницата. Не можеше повече да гледа картината. Цялата радост от изкуството й изведнъж секна, прекъсната от огромната болка.

Твърде висока цена бе платена за него.

Годините на упорит за Одра труд, тежката работа… влошеното й здраве, някакви минимални удобства и луксове, които си бе позволила: от време навреме пътуване и по някоя дреха.

Гърлото на Кристина се стегна. Колко години майка й ходеше с едно и също тъмносиньо палто? Зима след зима, години наред. Сълзи напълниха очите й и тя заплака заради всичките загубени години от живота на Одра, докато тя работеше робски, само и само да й даде бъдеще. Плака, докато не останаха сълзи в очите й. Най-накрая задряма.

Кристина имаше усещането, че пропада… Рязко отвори очи и за миг се зачуди къде е, загубила напълно ориентировка. После се сети, че лежи на леглото на „Уолтън стрийт“. Погледна будилника. Показваше почти един часа сутринта. Беше прекарала часове в изтощителен сън.

Изгаси лампата, отпусна се върху възглавниците и затвори очи. Мислите й отново я зачовъркаха. Хрумна й, че няма да е трудно да си намери работа, за да се издържа, но не в това беше въпросът. Имаше дълг към майка си.

Това внезапно откритие като че я просветли и тя отново седна в леглото. Докато се взираше в тъмнината на стаята, проумя онова, което я тревожеше от часове: трябваше да се отплати на майка си.

„Ако не го направя, ще ми тежи на съвестта цял живот.“