Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (31)

Тридесета глава

Пролетта дойде и тя донесе края на „измислената война“.

Докато Кристина подготвяше домашните си, скицираше или рисуваше, вечер Одра се залепваше за радиото. Колкото повече неща чуваше, толкова повече се тревожеше за съпруга си, както и за другите роднини и приятели, които се биеха на фронта.

Събитията следваха толкова бързо едно след друго, че тя се опасяваше да не пропусне нещо. На 9 април Хитлер нахлу в Дания и Норвегия. Дания веднага капитулира, но норвежците се сражаваха героически и се обърнаха с молба към Великобритания да им помогне. Незабавно морски и сухопътни сили бяха изпратени там.

През следващите три седмици Одра като че спеше права, вършейки всичко механично. От новините по радиото разбра, че ескадреният миноносец на Винсънт е сред онези кораби, заминали да помогнат на норвежците. Тя примираше от страх. За първи път като че ли оптимизмът я бе напуснал.

С всеки изминал ден новините ставаха все по-мрачни и всеки път, щом Одра разлистваше вестника, сърцето й се свиваше.

Германските военновъздушни сили жестоко разгромиха британците, докато те напразно се опитваха да помогнат на Норвегия. В края на месеца повечето британци бяха евакуирани. Най-накрая корабът на Винсънт се намери в британски териториални води. Слава богу, мъжът й беше жив. Загубите бяха огромни и скоро на Одра, пък и на цялата страна стана ясно, че като не бяха изпълнени предупрежденията на Уинстън Чърчил, това се бе оказало пагубно.

— Добре че най-после го направиха министър-председател — сподели Одра с Лорет, когато на 13 май сядаха до радиото.

Сутринта Чърчил изнесе първата си реч пред Камарата на общините. След няколко минути щеше да направи обръщение към нацията.

— Винсънт винаги е твърдял, че Чърчил е единственият човек, който би могъл да ни изведе от тази каша, и съм сигурна, че е прав — отбеляза Одра.

— Съгласна съм — кимна Лорет, — но дори и да е така, предстои ни дълга обсада.

— Все пак вече имаме истински водач… — Одра потупа Кристина по рамото, отиде до радиото и сложи пръст на устата си.

Трите стояха съвършено тихо и се напрягаха да чуят всяка дума на Уинстън Чърчил. Бяха приковани от изключителния глас и риторичното майсторство на този истински лидер, който посяваше надежда, кураж и вдъхновение у английския народ.

Докато обаче дните минаваха, Одра разбра, че зълва й е била права. Предстоеше им обсада, която щеше да бъде дълга и тежка.

Първо бе онзи кошмар в Дюнкерк.

Хиляди британци и войски на съюзниците бяха притиснати на френския бряг, жестоко приклещени в капан между морето и настъпващата германска армия. Англия затаи дъх. Тогава само с примери на отчаян героизъм тези хора бяха спасени. Смесена армада от британски миноносци, кръстосвачи, увеселителни кораби, гребни лодки, траулери, яхти и даже шлепове се притече на помощ. Граждани се отзоваха на молбата на Чърчил към всички, които притежават някакви плавателни съдове, да се отзоват и помогнат на Кралския флот и да избавят войниците на брега. По този начин бе спасен животът на стотици хиляди хора. Тази демонстрирана смелост оказа изключително силно влияние върху цяла Англия и съюзниците й.

Голямата епопея при Дюнкерк оказа вдъхновяващо въздействие върху всеки човек и когато Одра вървеше из отделението за възрастни в болницата, за което вече отговаряше, й направи впечатление високият дух на пациентите. Мъже и жени стискаха ръката й и със сълзи на любов, като споменаваха името на Чърчил.

Самата Одра вярваше изцяло на човека, който само няколко седмици преди това им беше казал: „Няма какво да ви предложа, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот“. Тя отлично разбираше това и знаеше, че Дюнкерк е само началото… На 4 юни Чърчил бе предупредил английския народ, че се задава страхотна буря и че не след дълго тя ще ги връхлети. Така и стана.

Франция падна.

Изведнъж Англия се оказа сама.

През август мощта на германското Луфтвафе се хвърли да бомбардира страната. Това щеше да продължи месеци наред.

Битката за Великобритания бе започнала.

В началото бомбардировките бяха съсредоточени над Лондон и южните краища на страната. Скоро обаче разшириха обхвата си над много индустриални центрове и летища във вътрешността и на север.

Един съботен следобед Одра режеше рози в градината си, когато бръмченето на самолети и безмилостният пукот на картечна стрелба наруши тишината на горещия ден.

Вдигна глава и докато примигваше към слънцето, тя стана свидетелка на яростна въздушна битка в синьото лятно небе, точно над тяхната къща и над нейния скъпоценен малък свят.

За Одра този въздушен бой между самолети на Британските кралски военновъздушни сили и Луфтвафе бе ужасяваща и шокираща гледка. Бе изумена, че се случва точно над Англия, и то посред бял ден. Застана като прикована, взираща се в небето. В този миг един от самолетите експлодира и започна да пада, обзет в пламъци.

— Мамо! Мамо! — изкрещя Кристина, хвърли четките си и се втурна по пътеката.

Гласът на момичето като че разбуди Одра. Тя хвана Кристина за ръка и двете хукнаха към скривалището.

— Мисля, че е по-добре да се скрием тук, докато паднат остатъците от самолета — каза Одра и тревожно погледна деветгодишната си дъщеря.

Одра се взря в желязната стена на скривалището, лицето й придоби разсеян израз и тя промълви тъжно: „Всичко е мирно и тихо под английското небе“.

— Това е Рупърт Брук от книгата, която твоята майка ти е дала, нали, мамо?

Одра кимна.

— Да, така е. Когато преди малко гледах прекрасното ни небе, Кристина, и видях тези самолети, спуснали се един към друг, се попитах кога ли отново тук ще настане мир и тишина.

Искрица страх проблесна в очите на Одра и тя добави:

— Горе би могъл и да е Тео… Толкова е млад — едва деветнайсетгодишен. Всъщност всички момчета от Въздушните сили са млади. Моля се той да е жив и здрав, Кристи. Всеки ден се моля за него.

— И аз се моля, мамо. За татко, за леля Маги и чичо Майк, за всичките ми чичовци и за всички, които се сражават за нас.

 

 

След този инцидент бомбардировките на германците над Англия зачестиха и въпреки че Лондон беше главната им цел, Лийдс беше един от градовете, който също пострада много.

Одра и Кристина почти всяка нощ спяха в скривалището. Бяха сами. Одра не успя да убеди мис Добс да ходи при тях, а семейството в третата къща бе заминало при приятели.

Ако се случеше Лорет да им е на гости, когато завиеха сирените, Одра настояваше тя да остане през нощта при тях в скривалището. Не би пуснала Лорет да се прибере на „Мурфийлд Роуд“ по време на тревога, макар че от прожекторите небето беше светло.

Скривалището вече беше добре екипирано с легла, одеяла и възглавници, свещи, парафинови лампи, газова печка за отопление и чантичка с превързочни материали. Върху рафтовете бяха подредени консерви с храна. Всеки ден Одра и Кристина носеха и бутилки с прясна вода, за всеки случай.

Независимо от бомбардировките и непрекъснатата тревога за Винсънт, за останалите членове от семейството и за приятелите животът някак си продължаваше.

В края на август вестниците бяха пълни с материали за нападенията на германците над Англия, но англичаните като че възприемаха тези вести с обичайната си невъзмутимост.

Отношението на Одра като че сумираше общото усещане. Един ден тя безапелационно заяви на Кристина:

— Нахлуване или не, през септември, когато започне новата учебна година, ти ще учиш в частното девическо училище на мис Мелър. Трябва да получиш образование, независимо дали германците са тук или не. Уинстън Чърчил каза, че ако потрябва, ще се борим с тях в окопите и ще ги унищожим до един.

— Искаш да кажеш, че все пак ще ходя в училището на мис Мелър? — радостно възкликна Кристина.

Двете седяха на горния етаж на трамвая към Лийдс и Одра се обърна към нея.

— Разбира се. Защо се изненадваш толкова?

— Ами напоследък не си споменавала нищо, макар че си взех приемните изпити. Смятах, че си променила решението си.

— Но защо трябва да си го променям, мила?

— Помислих си, че баба нещо ти е казала.

— Баба ти ли?

— Да. Чух я да казва на дядо, че няма нужда да ме пращаш в частно училище и че тукашното е достатъчно добро. Твърдеше, че все си имала големи идеи за мен и че това няма да доведе до добро. Допуснах, че го е казала и на теб и ти си я послушала.

— И таз хубава! — отвърна язвително Одра. — Интересно ми е какво й отговори дядо ти?

— Каза й, че си била достатъчно умна, за да стигнеш и звездите и че той ти се възхищавал за това. И още, че сигурно един ден ще стана голяма художничка.

Одра се усмихна.

— Дядо ти е съвсем прав, Кристи.

Кристина хвана майка си под ръка и се притисна към нея.

— Затова ли отиваме в града, мамо? За да ми купиш униформа за училище ли?

— Да. Ако знаеш колко се вълнувам, че ще учиш при мис Мелър, Кристи! Там имат чудесна програма по изкуствата. Няколко пъти разговарях надълго и нашироко с учителката. Тя е известена за плановете ни и ще те подготви добре за Колежа по изкуствата в Лийдс.

— А след това ще замина в Кралския колеж по изкуствата в Лондон, нали, мамо? — Кристина погледна Одра със светнали очи.

— Разбира се, нали съм ти обещала? Но там няма да те приемат, ако не си навършила двайсет години. Дотогава има още много време.

 

 

Кристина и Одра, които винаги бяха силно привързани една към друга, през военните години се сближиха още повече. Тази привързаност между майката и дъщерята се засили и поради липсата на Винсънт.

Блестящото бъдеще, което бе планирала за детето си, тотално бе обсебило мислите на Одра. Тя намираше начини всячески да разширява кръгозора на дъщеря си — не само по отношение на изкуството, но и в други области.

Беше военно време и в театъра в Лийдс не гостуваха често трупи. Но когато все пак се играеше нещо, Одра винаги взимаше билети и водеше Кристина на концерти с класическа музика, на опера, на театър. Освен тези удоволствия, книгите — и особено английските класици — също заемаха част от културната програма на Одра за дъщеря й.

Както винаги, филмите бяха главната притегателна точка в забавленията им и двете с голямо удоволствие ходеха в събота вечер в местното кино.

По време на войната рядко даваха отпуски и Винсънт и Майк се върнаха вкъщи само по веднъж през лятото на 1941-ва и през зимата на 1942 година.

Одра и Лорет се безпокояха много за съпрузите си, както и за другите от семейство Краутър, които служеха във войската. Но и двете имаха изключително силни характери. Приучиха се да живеят с непрекъснатите въздушни нападения, с купоните, с трудностите, както и с ужасния страх да не загубят любимите си. Приемаха всичко стоически, без да се оплакват, и винаги се стремяха да гледат към деня, когато Великобритания ще спечели войната и животът ще се нормализира.

През октомври 1944 година Одра получи щастлива новина. Маргарет Ленъкс — тази изключителна жена, която тя бе обожавала още от времето в Рипън, стана старша сестра в болницата в Лийдс. Почти веднага Ленъкс телефонира на Одра в „Сейнт Мери“ и й предложи мястото на главна сестра в хирургическото отделение. Одра прие още по телефона, и то без да се замисля. Заплатата й щеше да бъде по-голяма, а и самата работа обещаваше да бъде интересна. Освен това винаги бе мечтала някога отново да работи със своята стара шефка.

На Одра не й беше трудно да свикне с болницата в Лийдс, макар че там имаше много повече задължения. Но работата я стимулираше и тя се втурна в нея с обичайната си енергия и усърдие. В крайна сметка така и по-малко се страхуваше за Винсънт. Просто не й оставаше време за това.

В началото на 1945-а дойдоха добри новини от съюзническите войски в Европа. Вече никой не се питаше кой ще спечели войната. Беше само въпрос на време.

Оттук нататък Одра вече четеше вестници и слушаше радио по-скоро с нетърпение, а не с лоши предчувствия. През пролетта започна да се изпълва с надежди, както и цяла Великобритания. На 7 май германците безусловно се предадоха в Рен, Франция.

Войната в Европа свърши.

Одра и Кристина се смяха и плакаха едновременно в къщата на „Пот Лейн“.

Два дни преди това Кристина бе отпразнувала четиринайсетия си рожден ден и сега каза на Одра:

— Получих най-хубавия подарък за рождения си ден, мамо — радостта от това, че всичко свърши и че татко е жив.

— Слава богу, миличкото ми — въздъхна Одра и обходи с поглед цялата редица снимки, подредени върху бюфета: Винсънт, брат й Уилям в австралийската войска, Майк, Тео Бел, Маги и братята на Винсънт — Франк, Джек, Бил и Дани, както и съпругът на Олив — Хал. Колко хубави изглеждаха те и колко горди в различните си военни униформи.

— Всички са живи, благодаря ти, Господи! Какъв късмет имаме, Кристи!