Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (6)

След три дни стана ясно защо Полининия щурек упорито не се отзовава на призивите на стопанката си и игнорира чинийките с лакомства. Из кораба се разнесе сладникава гнила миризма — в коридора по-слабо, в гост-командната по-силно. В тоалетната изобщо не можеше да се стои повече от две минути, при това включената вентилация само добавяше воня.

— Тази проклета твар е пукнала във венстилационната система! — накрая произнесе присъдата си Тиодор, душейки по-ожесточено от другите.

— Горкият Мося — подсмръкна Полина. — Навярно се е заблудил или се е заклещил…

— Горките ние — с чувство възрази пилотът и като се въоръжи с отвертка, фенерче, сонда, стълба и подкрепата на Ден, се отправи да търси мястото за последен покой на злощастния Мося. За три часа на партньорите им се наложи да отвинтят и завинтят не по-малко от сто винтчета, но така и не успяха да открият източника на разложение. Явно щурекът се беше мушнал в далечния край на някоя тръба, невидим и недосегаем.

Оставаше им само да чакат, докато трупчето не изсъхне само.

— Всеки има скелет в гардероба — мрачно се пошегува докторът. — А ние във вентилацията.

Полина беше смутена и печална, дали тъгувайки за гибелта на любимеца си, дали заради настойчивото напомняне за нея. За броени часове всичко завоня — дрехите, тапицерията на койките и креслата, а като че ли обедът беше приготвен от щурека и от остатъците беше сварен чай.

— Чувствам се като лешояд, налетял на мърша — оплака се Станислав, подозрително разглеждайки набоденото на вилицата му кюфте. — Сигурно ли е, че фризерът ни не се е развалил?

— Не, когато взех дажбите, те бяха като камъни — увери го Тед, но също не прояви завиден апетит.

В крайна сметка дори Мария Сидоровна веднага след обяда побърза да избяга на базата, макар че там, под бдителното око на Владимир, й се налагаше да създава впечатление, че работи.

Екипажът остана с миризмата.

Въпреки всичко, животът на кораба постепенно се превръщаше в рутина. Вениамин се оказа прав — работата повече приличаше на платен отпуск в селската пустош. Вярно, че времето не беше много хубаво — сутрин мъгливо, през деня жега, вечер влажно, а за къпане в местните водоеми не можеше да става и дума. Затова пък залезите тук бяха възхитителни, оранжево-зелени, а горският въздух (особено след корабния) имаше сто точки преднина пред градския смог. Най-прекрасното беше усещането за уединение, без трескавото бръмчене на електромобили и флайери зад прозореца, без бормашината на съседа и без светлините над лишения от истинска нощ мегаполис. Станислав даже започна да препрочита класиката — беше предразполагащо. „… Бързо се стъмваше. Зад прозореца мигаха бледите светлинки на Визим. Около двореца се простираше пустош — ивица ничия земя, с която градът за шест години се огради от опасното място, като не остави нищо, освен развалини, прогнили греди и останки от нащърбена ограда…“^[1]

Зад прозореца още не се стъмваше, но през изминалите дни „пустошта“ стана два пъти по-голяма, а обкръжаващата я гора забележимо се уплътни. Впрочем, когато не видяха някаква вреда от базата, дърветата започнаха малко по малко да пълзят обратно. Полина уверяваше, че даже се е сприятелила с едно, редовно поейки го с чаена заварка по пътя от кораба към базата. Извънземният деликатес се оказа по вкуса на дървовидната плесен и тя се разпери като коледна елха, докато останалите продължаваха гнусливо да свиват надвисналите си над поляната клони.

В днешната тиха „уханна“ вечер Тед и Ден се забавляваха професионално, всеки по своему. Пилотът разпердушинваше в огнени парцали пълчища пиратски кораби на симулатора на космическа битка, а навигаторът бавно и внимателно разнищваше главоломката на трасе, в случаен порядък подхвърлено му от игровата програма. Процесът се съпровождаше от мелодична източна музика, с одобрително чуруликане на флейти при успешните ходове и строго барабанно думкане при губещите. Самият Ден само хапеше устни, ако грешеше, а когато уцелваше, се възнаграждаваше с лъжичка кондензирано мляко от неизменното бурканче до дясната му ръка. За малката слабост на навигатора вече знаеха всички и дразнеха сладкоежкото, но рижият следваше народната мъдрост „А Васка чува, но си яде“.

Все пак Тед беше хванат натясно в ъгъла на сектора и принуден да рухне на планетата, като отмъстително стреляха от плазмени оръдия по огнената гъба на кораба му. Натрупаните точки и третото място в таблицата му служеха за слаба утеха — той се бореше за рекорд.

Пилотът с досада се облегна на гърба на креслото, сключи ръце зад тила си и като хвърли поглед на приятеля си, се поинтересува:

— Ден, а защо твоят предишен кораб катастрофира?

— Не заради мен — доста рязко отвърна навигаторът, правейки поредния си ход. Той се оказа неуспешен, трасето веднага се удължи с три дни.

— Защо веднага се зъбиш? — учуди се Тиодор. — Никой не те подозира, просто ми е интересно.

— Повреда на спирачните двигатели при кацане.

— Много хора ли загинаха?

— Трети сектор се размаза по целия космодрум. На втори оцеляха само киборгите и анабиозниците.

— Чакай — сепна се Тед, — това беше преди около месец, нали? „Черната звезда“?! Точно така, от нея остана само рубката, показваха по инфранета…

— Ъхъ. — Ден се вторачи в холографичния космос, явно не желаейки да продължава разговора.

Пилотът също замълча, припомняйки си още нещо. „Черната звезда“ беше макар и частен, но нает от Федерацията транспортник за превоз на наемници. Не млади наборници, а именно хора от кол и въже, на които им е все едно къде и с кого ще се бият (желателно само по-надалеч и по-скоро, докато не са разкрили тукашните им „приключения“). Даже ходеха слухове, че до местоназначението долитали не всички.

— Добре де, не се ядосвай — примирително каза пилотът след няколко минути, виждайки, че партньорът му все така се муси. — Само попитах.

— Не се ядосвам. Просто не искам да си спомням — отряза рижият.

— Да идем тогава да половуваме лисицата?

Ден предпазливо погледна приятеля си, но после все пак се усмихна. Да се сърдиш на Тиодор беше така трудно, както на огромен рошав пес — понякога без да иска, ще те настъпи, но заради теб ще прегризе гърлото на врага.

— А капитанът няма ли да има нищо против?

— Ние и него ще викнем! — Думите на пилота не се разминаваха с делата и той веднага скочи от мястото си, дърпайки след себе си все още колебаещия се навигатор.

Не само Станислав се съгласи да участва в лова, а и докторът и Полина, по-точно последната се затича преди всички.

Момчетата тържествено свалиха по стълбата сандъка с киберлисицата. Той беше по-малък от цитометъра, но все пак обемист и тежък. Когато видя през прозореца суматохата на поляната, Владимир излезе на прага на базата и подозрително се поинтересува какво става (и не се ли отнася този сандък към присвоена от космолетците собственост на НИИ). Вежливо скърцайки със зъби, го поканиха да се присъедини, но ученият надменно отказа (алилуя!) и се върна в лабораторията.

Ловците отвориха сандъка и дружно се почесаха по главите. Под слоевете уплътнение лежеше нещо огромно, колкото цял глиган, и с ярко виолетов цвят. От пищната му козина стърчаха две дълги, кльощави и люспести лапи, приличащи на задните крака на скакалец. Капитанът гнусливо разроши козината и се показа главата — съвършено кръгла, с пет очи и раззината зъбата паст.

— Какво е това?!

— Лисица. — Тиодор беше смаян не по-малко от другите. — Ето, и на сандъка е написано, с големи букви.

— А с малки — „направено на Шоар“! — вгледа се докторът. — Да, навярно за тамошните лилави пустини цветът на този хищник е идеален.

— Аз дори не погледнах как изглежда — смутено си призна Тиодор. — Нали бързахме да купуваме, аз направих онлайн поръчка на първия попаднал ми сайт и поисках да я доставят направо на кораба. Мислех си, лисица, какво толкова, само да може да бяга…

Засега „лисицата“ лежеше като парцал и за момента не успяваха да разберат как се включва.

— Към нея поне имаше ли инструкция? — саркастично попита Ден.

— Ето, лежи до нея. — Тиодор измъкна от сандъка триъгълна книжка на сива хартия, направена даже не от вторични, а от третични, а може би и четвъртични суровини. — Я да видим… — Пилотът бързо прелисти страниците с шоарски завъртулки, търсейки раздела на интерлингва. — „Инструкция има много важно в работата да има лиса…“ — Тиодор се запъна и озадачено промърмори под нос: — Действително, без инструкция такова нещо дори нямаше да ми дойде на ума! „Познай я изцяло“.

— Кого, лисицата ли?! — сепна се успелият да се замисли за нещо капитан.

— Навярно са го превели с автоматичен преводач — през общия смях предположи докторът. — Чети, чети, ние всички внимаваме!

— „То държи в ръце високотехнологичен изблик наша фирма“ — продължи Тиодор и веднага поиска уточнение: — Кой е „то“?

— Всичко е правилно. — Ден посочи с пръст отначало пилота, след това Полина, която очаровано милваше козината на „лисицата“. — Ти чете, то държи.

— А нима на Шоар има среден пол?

— След такава лисица вече на нищо няма да се учудя.

Тиодор се изкашля и продължи:

— „Куп продажник: устройство управление, устройство лисица, устройство инструкция. Смъртна тръба купи отделно ти“. Купих отделно аз, ето ги там.

Станислав извади от калъфа една пушка и се прицели. И тя беше евтина, копие на древната винтовка OICW.

— „Общувате лисица нежно — с все повече чувство четеше Тиодор. — Пускане вода, огън, разяждащи субстанции има скръб. Контакт с лисица има екстаз за тълпа и таен убиец“. Ъ-ъ-ъ… снайперист? „Пипай лисица хълбок. Пукане на копче резултат очакван бум“.

— При нея да не би да е предвидена система за самоунищожение? — обезпокои се капитанът.

— Едва ли. Подозирам, че това е търсеният превключвател. — Ден отмести Полина, порови се във валмата козина и нещо изщрака.

Лисицата потръпна, преобърна се, сви лапи и вдигна муцуна, като леко я поклащаше. Мътните й очи пробляскваха, засилвайки приликата с бясно животно. Момичето не рискува да я милва повече и стисна дистанционното.

Тиодор тъкмо беше дошъл до описанието му.

— „Лисица има режим убягване, прилягане, кръжене и лъжлив захап. Надежда използване лисица в тъмно винаги с теб, копче син“.

Полина веднага го натисна и очите на лисицата изстреляха по един ален лъч, а по връхчетата на козината й се появи синкаво сияние.

— „Загуба лисица призови жълто копче, печална самка вик“.

Полина го призова и „ловците“ дружно отскочиха от сандъка. Лисицата издаде пронизителен вибриращ вой, сякаш някой беше настъпил опашката на котка, заседнала в метална фуния.

— Изключително печална — потвърди докторът, изтривайки избилата на челото му пот.

— „Обича ваш лисица и той обича вас“. — На тази оптимистична нота инструкцията завърши. — Е, какво, всичко ли е ясно?

— Мен ме притеснява този „лъжлив захап“ — отбеляза Станислав. — По-добре не го пипайте.

Полина разочаровано подсмръкна и отмести пръст от копчето.

— Да, дайте за загрявка да пробваме „кръженето“ — подкрепи го докторът. — В крайна сметка това е единствената дума, в чието значение не се съмняваме.

— Важното е това значение да съвпада с шоарското — изръмжа капитанът.

Светещата лисица се загърчи по полянката. Движеше се бързо и пъргаво, но въпреки това създаваше впечатление на смъртно осакатена и пълзяща към някое закътано място, за да издъхне там.

— Боже, каква гадост! — с отвращение каза Станислав, вдигайки пушката до рамото си. — Аз бих застрелял такава твар само от съжаление, за да прекратя мъченията й на този свят.

Пушката издаде тънко противно „пи-и-иу!“ като в детска компютърна игра и изстреля зелен лазерен лъч. Той прелетя над главата на лисицата и роботът, уловил го със сензорите си, кривна встрани, избягвайки втория „куршум“ — напълно безвреден, но изключващ играчката. Станислав не успя да стреля втори път — лисицата се скри в гората.

Полина почака малко и натисна жълтото копче.

— Обикаля покрай базата — заключи Тиодор по воя и лисицата почти веднага се показа от другата страна на купола.

Този път Станислав не се прицели, а изстреля по робота серия в автоматен режим. Лисицата горестно изквича и падна настрани, с вдигната лапа, която достоверно потрепваше.

— Вие както искате, а аз с тази „лисица“ се чувствам като пълен идиот — съобщи капитанът, предавайки пушката на Тиодор. — По-добре да стрелям по консервени кутии от служебното си оръжие.

— Ами, забавна играчка! — застъпи се за лисицата докторът. — Ти просто не умееш да се отпускаш, Стасик.

— Умея — с достойнство отговори Станислав. — Ще ида да си сваря кафе и да почета някоя умна книжка. Без „захапове“ и „смъртни тръби“.

Капитанът си тръгна, а екипажът продължи да се забавлява. Злощастната „лисица“ беше простреляна по няколко пъти, като се състезаваха и по бързина, и по количество изразходени заряди, и по двойки. Всички се вживяха и даже докторът започна да ругае с непонятни, но пикантни медицински термини, щом не уцелваше.

Когато се стъмни, стана още по-весело — „лисицата“ сияеше като окъпана в ядрен реактор, което придаваше на лова допълнително настроение.

— Точно като чудовището от „Сталкер-23“! — възхитено заяви Полина, държейки пушката в готовност, с вид на истински ловец на мутанти.

— Да, забележително — потвърди докторът, сядайки на сандъка, за да си поеме дъх. Раздаде се несилен трясък. Вениамин скочи като ужилен, но беше късно — дистанционното, което лежеше върху капака, леко измени дебелината и формата си.

— Стреляйте!!! — изпищя Полина, която първа съобрази какво става.

Но лисицата, превключена в друг режим, преди дистанционното да издъхне, прекрати безнадеждното си кръжене около поляната и с дълги скокове изчезна в гората. Няколкото закъснели лъча не я догониха.

— Избяга — печално заключи Тед.

Полина поръчка копчетата, но изглежда че нито едно не работеше. Даже не чуха вой.

— Ще се върне — утеши компанията Ден. — Надали в дистанционното има толкова сложен пълнеж, че да не можем да го ремонтираме. Важното е през нощта батериите да не паднат, че ще се измъчим да търсим лисичката в гората.

— Виолетова и светеща?! С флайера ще я засечем без проблем! — Докторът наперено метна пушката на рамо. — Добре, хайде да вечеряме. Така огладнях от тази стрелба, че съм готов дори шоарска лисица да изям.

* * *

Роджър и Вини стояха на „покрива“ на товарния кораб и разглеждаха браздата в термозащитната обшивка. Тя започваше почти над самата рубка и постепенно разширявайки се, стигаше до кърмата. Двойната ограда от изправени вертикално плочки напомни на капитана гребена на пясъчен дракон от Бахрейн, а дупките в нея — че резервни плочки на „квачковоза“ може и да няма и тогава излитането от планетата ще се превърне в много сложна задача.

— Жалко сърцераздирателно зрелище! — произнесе Вини.

Сакаи кимна мълчаливо.

— Всъщност — пилотът клекна, разглеждайки кръглите дупки на мястото на изтръгнатите скоби, — това е ужасно глупаво инженерно решение — да се прави такъв рог на челото на кораба. Ако толкова им се е искало да изнесат този комплекс напред и нагоре, можеше да направят прилична защитна обвив… ка — със сподавен шепот завърши Вини, късно съобразил, че той самият по-добре да мълчи по въпроса за защитните обвивки.

Капитанът само въздъхна. Конструкторите на товарния кораб едва ли са предполагали, че някакви луди ще пикират на него в атмосферата, без да намалят достатъчно скоростта и без да могат да включат плазмената защита. Тук нямаше да стигне и двоен защитен кожух. Впрочем, ако обзорно-навигационният комплекс просто се беше откъснал и отлетял, това нямаше да е половин беда, а една трета от нея, или дори четвъртина. Но към него водеше метален кабел, както се оказа — твърде здрав. Преди да се откъсне заедно с уредите, той като гигантска консервена отварачка разпра корабната обшивка почти до средата на корпуса.

— Как смяташ, какво се е прецакало?

— Освен гравитатора в рубката? — Капитанът потръпна от ухилването на Вини. — Ммм… Когато обшивката изстине, там трябва да завреш мис Отвертка.

— Вероятно искаше да кажеш „когато Джил изтрезнее“. — Капитанът отметна глава, отпивайки от въображаема бутилка. — Тоест не по-рано от сутринта. Ние през това време ще успеем да идем „на гости“, да се върнем и даже да се наспим.

— „Който ходи на гости по нощите, той постъпва мъдро!“ — издекламира Вини. — Тарам-пам-пам и така нататък. Сега ли ще излезем?

— Да — решително каза Сакаи. — Вече се мръква, а до техния лагер е около десет километра. През чужда гора, в тъмното…

Откровено казано, на капитана никъде не му се ходеше. Но не можеше да измисли никакви разумни доводи „против“, а лошите му предчувствия твърде много приличаха на последствия от екстремното кацане.

— Как ще тръгнем? — попита пилотът. — Заедно или как?

Капитанът се замисли. Мозъкът му продължаваше да мънка успокояващи мантри за бластера и „ниската биологична активност“, но поклащащите се на фона на залеза клони-пипала на извънземната гора си изглеждаха даже много активни. Да тръгнат двамата, разбира се, е по-безопасно, но…

— Кеп — добави пилотът, чувствайки колебанията на Сакаи, — разбери ме правилно… Теб може и да са те учили да се промъкваш незабелязано, но само по бетона. Когато се „промъкваше“ през храстите на Цирцея, едва не получих инфаркт. Стадо динозаври издава по-малко шум.

— Съгласен съм, в самата база няма защо да идвам — замислено каза Роджър, — но дори такава мечка като мен може да мине от другата страна и да те прикрива.

— Кеп, твоята принципност все някога ще те погуби, както вече е погубила пагоните ти. — Съжалението и одобрението в гласа на Вини бяха наравно. — Ти не искаш да идваш, написано е на челото ти с големи букви, но все едно си се наканил… а защо? Аз и сам мога да опазя задника си.

— Защото искам да видя базата им отблизо, макар и през визьора^[2] — измъкна се капитанът. — И въобще дай да слезем като за начало, че тези дървета ми действат на нервите. Колкото повече ги гледам, толкова повече ми се струва, че гората се сгъстява.

— Е, къде си се запътил с тези нерви? — изхъмка пилотът. — По-добре да беше се наспал.

Капитанът и сам клонеше към тази съблазнителна мисъл, около двадесет секунди, докато не се натъкна на застаналия до вратата навигатор. Франк беше облякъл подсилен скафандър, а към гърдите си притискаше лазерно оръжие.

— Идвам с вас, капитане! — заяви навигаторът.

— С нас?! — невярващо запита Сакаи. — Но защо? Ние отиваме за няколко часа, а да стоиш на кораба определено е по-безопасно, отколкото да бродиш из извънземната гора.

— Вие веднъж вече отидохте за пет минути — отчаяната решителност в очите на навигатора пламтеше като индикатора за пълен заряд на оръжието, — и мен почти ме заколи с брадва някакъв фанатик. Не, по-добре в гората, но с вас! И даже не се опитвайте да ме разубедите!

Капитанът тъкмо се канеше да разясни на Франк кой на този кораб издава заповеди (а не „разубеждава“ някого), но му дойде нова идея.

— Да те разубеждавам?! — усмихвайки се, каза той. — Какво говориш, Франк! Напротив, без твоята помощ няма да се справим, нал инякой трябва да носи допълнителното снаряжение! В тази страшна тъмна гора не бива да влизаме без голямата аптечка от спасителния комплект, двуместната палатка, инфрачервения прожектор, генератора…

… Своята грешка Роджър осъзна едва след час, на брега на ручея. В дългия списък на натовареното върху пуфтящия далеч назад навигатор липсваше надуваема лодка. А без нея… Ручеят беше широк, със стръмни хлъзгави брегове, мътно бързо течение и много студена вода, както го уверяваше визьорът в инфрачервен режим. За съжаление, под ръка нямаше и ултразвуков сонар за определяне на релефа на дъното, а да влизат напосоки в ручея им се искаше още по-малко, отколкото да се връщат на поляната за катер.

Минаха не по-малко от пет минути, докато до изморения мозък на Роджър дойде мисълта, че една обикновена пръчка би могла за замени сонара. Но едва той се заозърта за такава, когато от гората зад гърба му долетя отчаян вопъл. Крещеше Франк, и човешкото в неговия вик беше малко — доста повече приличаше на вой на пожарна сирена. Сакаи прекалено добре знаеше какво ще се случи после, затова в следващата секунда вече летеше в ручея с главата надолу.

Първият лъч разсече нощния мрак (заедно с няколко оказали се на пътя дървета) на половин метър от земята. Той беше ослепително бял, с синевати жилки, но Роджър в момента виждаше само върволица цветни кръгове. Ручеят се оказа плитък, а дъното му — каменно твърдо. Следващите два лъча минаха през гората, оставяйки след себе си дълги бразди спечена почва. Четвъртият свали още едно дърво — дебел многогодишен „бор“ и образува чудесно мостче над ручея, като едва не премаза капитана. Петият накара да заври водата десет метра по-надолу по течението, но и това стигна, за да засъска Сакаи заедно с парата и почти да изскочи навън. Поредният лъч премина на няколко метра от лицето на капитана и остави след себе си остър мирис на озон.

Почти веднага в храстите на брега се чу трясък и в ручея до капитана падна чудовище — огромно, с раззината и неописуемо зъбата паст, пет пламтящи очи и виолетова светеща козина. Последната придаваше на тварта съвършено инфернален облик.

Пет секунди чудовището и Роджър мълчаливо се пулеха един в друг, при това очите на тварта бяха стъклени и изцяло неподвижни, вселяващи в жертвата първобитен ужас. После Сакаи много бавно и внимателно посегна към кобура на колана си, извади бластера, също така плавно го насочи към чудовището и натисна спусъка. Бластерът издаде жален трясък, от цевта се появи голяма мътна капка и цопна в родния си ручей. Капитанът и чудовището я проследиха с поглед, после отново се взряха един в друг и звярът скочи.

* * *

Затъналият в блатото Вини с крайчеца на окото си забеляза някакви странни проблясъци над гората, но когато изпълзя на брега, всичко вече беше свършило. Пилотът не се реши да повика Сакаи, другите можеха да прослушват ефира и капитанът нареди комуникаторът да се използва само в краен случай. А щом той мълчи, разсъди пилотът, значи случаят не е краен. Пък и това можеше да са банални светкавици от далечна буря.

В момента Вини си имаше собствени проблеми до шията в буквален смисъл. Непромокаемият (военен модел, три години фирмена гаранция) мимикриращ комбинезон „хамелеон“ още в блатото започна да издава подозрително пращене и да се покрива с розови петънца от повредени пиксели. Щом се добра до сушата и изтри част от мръсотията, Вини заподозря, че на последната страница на инструкцията за скафандъра с дребен шрифт е написано: „Гаранцията не важи за тинята на Степянка“. На „умната тъкан“ весело премигваха гирлянди разноцветни светлинки, придавайки на бившия сержант прилика с коледна елха. Приглушено ругаейки, Вини реши да облече комбинезона наобратно и го смъкна. Тогава вече се разпсува с пълен глас, и то така, че местните създания започнаха да му пригласят от далечния край на блатото. Отвътре подплатата беше снежнобяла и тя наистина се оказа непромокаема — дори калта не залепваше и веднага се стичаше надолу. За да се замаскира в такъв вид, се налагаше да дочака зимата.

Пилотът се заколеба около минута дали да продължи или да се върне на кораба, но чувството за дълг и любопитството взеха връх и той започна да опипва шевовете в търсене на микробатериите. След измъкването на третата илюминацията се прекрати. Вини бързо намъкна комбинезона и отново се разпсува, защото термосистемата също се беше изключила.

След половин час, когато разузнавачът се добра до поляната, му бяха свършили даже междуметията. Останало беше само тракането на зъбите, което, както се надяваше Вини, не беше достатъчно шумно, за да събуди тукашните обитатели.

Отвън чуждата база изглеждаше образцово безгрижна — никакви стражеви роботи, сигнални датчици и други такива неща. На поляната стояха само странна полусферична конструкция и стар транспортник. Тъкните петна върху него, които Вини отдалеч помисли за камуфлажна боя, се оказаха отлюспил се антикорозиен препарат.

Разузнавачът крадливо започна да обикаля кораба — и почти веднага се спъна, когато видя в едно от прозорчетата весело конопено растение, осветено от ултравиолетова лампа. Вини премигна, потърка очи, но противозаконната флора не изчезна. Напротив, появи се нечия ръка, която грижливо поля храстчето от детска пластмасова лейчица, напръска листата с пулверизатор и изгаси лампата.

„Не, това със сигурност не са обикновени туристи! Но какви са тогава?!“ — трескаво се опитваше да разбере бившият сержант, пълзейки към съседните, още светещи, илюминатори. Като се огледа още веднъж, Вини се хвана за краищата им, внимателно се повдигна и погледна вътре.

* * *

Всички разбраха още от прага, че с капитана се случва нещо. Станислав седеше на масата, сякаш закован с пирон за стола — и го боли, и не може да стане. В дясната си ръка бившият десантчик стискаше метална вилица, която машинално огъваше и изправяше. Когато останалите предпазливо седнаха по местата си, тя не издържа и с обидено дрънчене се счупи.

— Станислав Федотович, добре ли сте? — поинтересува се седящата до него Полина, като за всеки случай леко се отдръпна.

— Да, да — побърза да потвърди капитанът. — Така, малко ми е лошо. Венка, ще ме прегледаш ли след вечеря?

— Аз и сега мога — с готовност скочи разтревоженият му приятел.

— Не, не, не — бързо замаха с ръце Станислав, приканвайки доктора да си седне на мястото. — Нищо сериозно, старите рани ме наболяват. Ще потърпя. По-добре после, насаме, в медицинския отсек.

— Хемороиди — убедено прошепна Тед на ухото на Ден. — Моят старец също имаше. Позата е характерна.

— Нещо много внезапно — усъмни се навигаторът, хвърляйки поглед на капитана.

Той му отвърна (както и на всички останали) с не по-малко странен поглед, като на бясно, но все още контролиращо се куче.

Сътрапезниците не започнаха да го мъчат. Деликатно се разбързаха, за петнадесет минути завършиха вечерята си и се разотидоха по каютите. Тогава Станислав скочи и се хвърли към медотсека с такъв мъченически и целеустремен вид, сякаш го беше объркал с тоалетната. Озадаченият Вениамин побърза след него.

Капитанът заключи вратата след приятеля си и дръпна ръчката, за да се убеди, че автоматиката е сработила. Докторът извади от шкафа спрей с полимер за създаване на еднопластови ръкавици и се приближи до масата за процедури, но вместо хемороиди му беше показана някаква хартия.

— Чети! — трагично въздъхна капитанът. — На глас! Може аз просто да съм полудял от местния въздух! Взех да я прелистя от нямане какво да правя…

— Какво е това? — Вениамин присви очи. Беше направил лазерна корекция на зрението си още преди три години, но навикът остана. — „Митническа сканограма на транспортен съд ЛПКВ-231, година на производство — 2135 г., собственик…“

— Не бе! Ето тук, където съм подчертал! — посочи Станислав, като без малко да пробие дупка в хартията с показалеца си.

— „Органични форми на живот — послушно прочете докторът. — Жива материя с тегло до 1 кг. — 1 брой. Такса: 0,3 единици, глоба: 1 единица, забележка: да се проведе дератизация на кораба“. О, Полининия щурек! Ако бяха приложили схема къде се намира тази вече нежива материя…

— По дяволите щурека! — изрева Станислав. — По-нататък!

— „Жива материя, теглова категория от 20 кг. до 200 кг. — 8 броя. Такса: 0 единици“… Чакай — намръщи се Вениамин. — Май ние сме…

— По-нататък!!!

„Жива кибермодифицирана материя, тип DEX-6, теглова категория от 20 до 200 кг. — 1 брой. Такса…“ Каква са тия глупости?! — Вениамин обърна листа, сякаш се надяваше, че на гърба е написано: „Шегичка!“

— В списъка на разрешеното за превоз научно оборудване има киборг, аз вече проверих! — с треперещ глас поясни Станислав. — За него даже не са ни начислили глоба, само такса! Това са онези седем единици повече! Тоест шест, като броим и щурека!

— И затова ли така си се развълнувал? — не разбра Вениамин. — Ами взели са със себе си киборг…

— КОГО ИМЕННО?!

Докторът се запъна. На кораба долетяха — и продължаваха да живеят! — девет души.

В сканограмата бяха посочени осем души и един киборг.

— Но как изобщо митницата е пропуснала такова нещо?

— Нали сме по-малко, а не повече. Всички документи са ни наред, на борда няма нищо незаконно и никой излишен, а че не достига един човек, чиновниците не са обърнали внимание. Освен това ние дойдохме на края на смяната им, след дълги пререкания с един от корабите преди нас. Те едва погледнаха екрана, пляснаха печат, щом видяха, че нищо не свети в червено и това беше всичко!

— Нека попитаме Владимир какво е това безобразие — предложи докторът, прозявайки се широко. Щом затвореше очи, пред тях започваше да се гърчи светещата лисица. — Шест единици не се въргалят току така на пътя.

— Венка, събуди се! — Капитанът измъкна документа от ръцете му и нагледно помаха с него пред носа на приятеля си. — Те са четирима! Ние сме петима! И всички се държат като хора! И така се отнасят един към друг! И всички имат паспортни карти, аз сам ги събирах, за да ги покажа на митницата!

Докторът замря на половината си прозявка, осмисляйки това.

— Ти предполагаш — внимателно попита той, — че киборг може да бъде и някой от екипажа?!

* * *

— Всичко е чисто — заяви Джил и изключи медицинския скенер. — Никакви зародиши, личинки и паразити. Даже вируси няма, ако не броим обикновения ринит. Може спокойно да пиеш неутрализатор за биоблокажа, чашата е на поставката.

— Обикновения кой? — уплашено попита Франк.

— Хрема — със смях поясни момичето.

— Явно този вид космически чудовища не впръсква личинки, а изсмуква — дълбокомислено заключи Вини. — Мозъци. Тогава е разбираемо защо то е решило да нападне именно капитана — избрало е най-умния. Ако Франк не го беше изплашил…

Сакаи мълчаливо се измъкна от скенера, но по лицето му, на което и досега отчетливо личаха две черти от „засмукването“, се виждаше, че го преизпълват чувства, далеч от гордостта. Скенерът не показваше състояние „обща скапаност на организма“, но Роджър се чувстваше именно така. След като той, позорно крещейки, с ръце и крака се откопчи от засмукалото го чудовище (освен това капитанът не можеше да се освободи от чувството, че то само го изплю) и се изкатери на брега, изплашеният Франк го инжектира с най-мощното средство от аптечката — биоблокаж от второ ниво. Коктейлът от трийсет лекарства, всяко със страничните си ефекти, почти накара Роджър да съжали, че не беше изяден.

— Изплашил? Тази твар още ли е жива?!

— Аха — потвърди навигаторът, целейки се с оръжието към входа в медицинския отсек. — Аз цялата батерия изразходих, а на нея нищо й няма.

— Половината гора подпали — с половин глас добави пилотът, предвидливо стоящ зад гърба на Франк, — а животното така и не уцели, с-с-снайперист…

Неутрализаторът се оказа тъмна мазна течност с рязък неприятен мирис и не по-добър вкус. Капитанът запуши носа си, на две глътки изпи чашата и се облегна назад, героически стиснал зъби.

— Ами то сякаш чувстваше къде се целя — обидено изхлипа Франк. — Като почнех да натискам спусъка, веднага скачаше встрани. Навярно е и телепат.

— В телепатията — насмешливо изхъмка Вини, — бих повярвал по-малко, отколкото в нечии криви ръце и кьорави…

— Да бе — прекъсна го навигаторът, — а кой казваше: „Тази пушка сама стреля накъдето трябва, даже такъв некадърник като теб няма да пропусне“?

— А кой казваше, че на тази планета Петрович ще бъде най-страшният хищник? — озъби се Вини.

— Така беше написано в астропедията — по навик започна да се оправдава навигаторът, забравил, че авторът на фразата беше капитанът. — И във файловете на Греъм за хищници също нищо не се казваше.

— Може това животно да е от базата или от кораба, като нашия Петрович? — предположи Джил. — Избягало в гората, пораснало там, подивяло, но го тегли към хората…

Капитанът можа да изрази отношението си към тази версия само с гримаса на отвращение, не много отличаваща се от предишните болезнени мимики. Затова пък негодованието на навигатора стигаше за двама.

— Като Петрович?! Че кой би отглеждал домашен любимец, който е кръстоска между гигантска богомолка и пясъчна акула?

С този въпрос Франк си намери майстора. За начало мис Отвертка започна да му изброява всички извънземни животни, които клиентите на баща й са мъкнели в работилницата му (и са се опитвали да ги „забравят“ там, явно надявайки се да се избавят от омръзналите им зверчета). Когато направи пауза, щафетата беше поета от Вини със свой собствен списък: от легендарния космат плъхопаяк на капитан Гули ван Шайрх до генномодифицирания бабуин на началника на космопорта на Бриарея: „… Тази твар ми проби със зъби бронескафандъра на две места, представяш ли си?“

— Тк! — Сакаи най-накрая рискува да отвори устата си, само че засега произнасяше думите колкото се може по-бързо и почти без гласни. — Прекртте рзгворите! Джл, Фрнк — врвт да рбтите! — Те се забързаха към изхода, хвърляйки съчувствени погледи на пилота. — Ти — капитанът посочи Вини, — дклдвай! Оржие остви! — Последният вик се отнасяше за навигатора.

— А ако чудовището се върне? Нали не успя да ви изсмуче и сега ходи гладно… Някъде наблизо.

Стадалчески мръщейки се, капитанът стана, мълчаливо иззе пушката и за яката изхвърли навигатора от стаята.

— Дклдвай! — повторно нареди на пилота, тежко отпускайки се на края на койката. — Какво видя на базата им?

Вини с опасение изгледа паянтовата табуретка до скенера (две такива той вече беше успял да счупи) и счете за разумно да остане прав.

— Подред: там има товарнопасажерен кораб, с тегло в покой до осем килотона, космопорт по регистрация — Нов Бобруйск-31, ако надписът над шлюза не лъже. Направих десетина снимки и ги показах на мис Отвертка — Вини извади от джоба си комуникатор и демонстрира на капитана една от холограмите, — а тя каза, че корабът прилича на стария модел на транспортник „Ивеко“, само маневрените двигатели са разположени другояче.

— Просто транспортник, без екстри? — недоверчиво уточни Сакаи. — Нито оръжия, нито броня?

— Нищо по външните крепежи, а товарният отсек беше заключен, естествено. — Пилотът прелисти картинките и пурообразното тяло на кораба се смени със сребрист купол. — На другия край на поляната стои някаква измишльотина. Не прилича на жилищен модул, друго умно нещо за нея не мога да кажа.

— Кажи глупаво — предложи Сакаи.

— Ами-и — Вини замислено почеса лакътя си, — близо до това нещо ми се схвана лявата ръка, която след Мариана лекарите наново ми отгледаха. А тя така реагира на всякакви лаборатории… Макар че — добави Вини, — щом духна вятър, задникът ми също изтръпна, пък той си ми е роден. Брр, никъде не отивам вече без скафандър с отопление…

— Освен кораба и тази конструкция на поляната имаше ли още нещо?

— Сандък, голям, пуст, един брой.

— Аха. А екипажът?

— С екипажа нещата са още по-интересни. Виж — пилотът увеличи вирт-прозореца със заснетата през илюминатора снимка. — Ето този с капитанската фуражка е бивш военен, заклевам се в каквото искаш, и то не от кабинетните мишки. По „холо“-то това няма как да се предаде, сам разбираш, но на живо моментално става ясно.

Роджър мислено си отбеляза: „да държа Вини по-далеч от онези“. Вярно, че ако останат тук, то рано или късно капитанът на съседите все едно ще го види и вероятно също веднага ще разпознае „родствената душа“. Макар че ако му нахлупят шапка…

— На масата — продължи пилотът, — той седеше като глътнал бастун и гледаше останалите… Ами сякаш се чудеше на кого първо да извие шията.

— Да не би при тях да назрява бунт? — с интерес попита капитанът.

— Едва ли — след като помисли половин минута, реши Вини. — Честно, кеп, аз по-скоро бих тръгнал срещу теб, отколкото срещу такъв глиган. За него да убие човек е все едно да счупи вилица!

— Познат типаж на кучи син — промърмори Сакаи, — направо жив полковник Куо… Я го увеличи! — неочавано поиска той, взря се в снимката и облекчено въздъхна: — Уф, не е той.

— Още един тип също „понамирисва“. — Вини премести фокуса на снимката. — Ето, латиносът с банданата, вдясно от капитана. Виждаш ли какви бицепси?

— По-малки от твоите — оцени го Сакаи. — И освен това, виж му косата. И гривата на оня втория, рижия. Ако това са военни, аз съм грандпримадона от Япет.

— Тогава какво правят в екипажа на тоя с вилицата?

— Пили са „коктейла на доброволеца“ — мрачно каза Роджър, от недоспиване и лекарствата чувствайки се така, сякаш и той е пил бира с клофелин. Гаденето и световъртежът ту се редуваха (и това още беше търпимо), ту прииждаха едновременно (от което му ставаше съвсем тъжно). — Цената е триста монети за доставено до шлюза тяло с признаци на живот. Важното е да не се прекали с дозировката, но опитните вербовчици имат точно око и определят теглото на клиента от пръв поглед… На коя планета е регистриран този кораб?

— Нов Бобруйск.

— Ъхъм — промърмори Роджър, болезнено присвивайки очи, защото сенз-панелът на собствения му комуникатор му се стори ужасно ярък. — Сега ще видим… Аха, ето: седемнадесета обитаема планета в сектор L19, тераформирана от клас Б. Колонизирана в края на миналия век, население еди колко си милиона, обществен строй — псевдодемокрация… интересно това пък какво е? Уха, военните разходи са девет процента от бюджета, а планетарният флот е трети по размер в сектора!

— Може би такива са техните военни?

— Военните щяха да изпратят крайцер или щурмови транспорт с батальон космодесантчици — уверено каза Сакаи. — Но със сигурност не и това корито с трима непонятни типове в цивилно облекло.

— Те там са осмина, ако не и повече — възрази Вини. — Ето, виж. Всички седят на масата.

— Три особи от женски пол и още два тила — изкоментира капитанът, — като че ли мъжки… а защо снимката е толкова размазана?

— Тъкмо включиха защитното поле — обясни пилотът. — Добре, че генераторът е стар и се нагрява пет секунди, чух бръмченето и успях да отскоча.

— Ясно — кимна Сакаи и горчиво съжали — в главата му сякаш се търкулна чугунена топка, болезнено удряйки челото му отвътре. — Интересно, техният капитан дъщеря си ли мъкне със себе си? Неговата съседка изглежда по-млада дори от Джил.

— Тя поне прилича на жена — отбеляза пилотът, — а двете други…

Вини се запъна, с изумление наблюдавайки как Роджър, обърнал очи, бавно рухва на койката. Индикаторът й премигна и смени надписа „пациентът бодърства“ на „пациентът спи“.

— По-правилно е „пациентът припадна“ — съобщи на уреда пилотът, едновременно с това премятайки върху койката капитанските крака.

Сакаи едва чуто измърмори нещо, но даже не помръдна.

— Спи — добродушно изръмжа пилотът, — ще успееш да се накомандваш.

Щом се полюбува на спящия капитан, Вини се изкикоти, внимателно скръсти ръцете му на гърдите, сложи в тях опаковка антисептични свещи и излезе от медицинския отсек, продължавайки задавено да се смее.

* * *

— Михалич поправи дистанционното! — тържествено съобщи Тиодор на закуска. — Кой идва с мен да търсим лисицата?

Въпросът беше наполовина риторичен — Ден веднага се писа доброволец за компания на приятеля си. Наполовина, защото Полина без срам се лепна за тях.

— А кой ще ми асистира? — сурово намръщи вежди Владимир.

— Мо-о-оля ви! — примоли се лаборантката, отваряйки широко очите си: как така, да пропусне такова развлечение? — Заедно с това ще взема проби от почвата и водата!

Ученият неподкупно стисна устни, но за момичето неочаквано се застъпи Наталия:

— Владимир, разрешете аз да я сменя. — Жената все още се държеше сковано и се обръщаше към всички, даже към Полина, с „вие“, принуждавайки ги да й отвръщат със същото. Макар че това създаваше дистанция, по странен начин добавяше уважение. — Пробите са по-нужни.

— Но по план мащабното събиране на щамове е вдругиден, ние не сме изследвали дори прилежащата територия както трябва!

— Ето, отлично, нека Полина вземе четиридесет-петдесет образци от различни места, посее ги на селективни среди и вдругиден ще знаем къде да насочим основните си усилия. Какъв е смисълът да оглеждаме, примерно, подножието на дърветата, ако Maramekia се среща само по бреговете на ручеите?

— Добре, лети — неохотно позволи Владимир. — Но пробите да са не по-малко от сто!

Момичето мислено изохка, представяйки си мащаба на работата и премести поглед към приятелите си. Тиодор я ободри с усмивка — да вдигне и приземи флайера за него е работа за минута, но затова пък тя има повод да избяга от базата за цял ден. Ден също сякаш не възразяваше.

Докато момчетата измъкваха крилатата машина от отсека, Полина с вид, сякаш поднася хляб и сол, държеше в ръце голям издут контейнер с пластмасови епруветки. Момичето беше облечено със сребрист защитен комбинезон и също такива ботинки, но вместо противочумна маска беше нахлупила синя шапка с дълга козирка. Ден, по примера на Тед, беше вързал на главата си яркочервена бандана — нямаше смисъл да се поти в скафандър с шлем, но и не му се искаше извънземен боклук да влиза в косата му. Правилата за безопасност, като специални дрехи и дезинфекция на входа, продължаваше да спазва само Наталия, която с достойнство отговаряше на шегите: „Така ми е по-спокойно“. Владимир, както изглежда, явно се помисли за царя на природата, на когото никой не смее да посегне. Вчера той се разхождаше из товарния кораб, като държеше в едната си ръка нахапан сандвич, а в другата — чашка на Петри с пухкави колонии, изключително неапетитни на вид, които самохвално пъхаше под носа на всички.

Флайерът беше малък и акуратен, четириместен, с весел зелен цвят и прозрачна полусфера на купола. На краищата на крилата му нечия палава ръка беше нарисувала по една метличина и божа кравичка. Откъде такова чудо се беше взело на армейския склад (аеромашината вървеше в комплект с товарния кораб) оставаше само да се гадае. Може би уволнявките бяха устроили диверсия като за последно и се бяха разотишли по домовете си, идиотски кикотейки се.

Зад щурвала, разбира се, седна Тиодор. Ден се намести до него и веднага педантично си сложи колана. Полина се качи на задната седалка, постави до себе си чантата с термоса и консервите, а контейнера — в краката си.

— Хайде, лястовичке, запали се… — мърмореше Тед, щракайки с лостчетата на панела. — Само механика, даже опция „круиз“ няма… Толкова по-добре, ще сме си интимни!

Флайерът без предупреждение се метна напред и нагоре, одраска с дъното си върховете на дърветата и почти вертикално се издигна в небето. Полина с треперещи ръце се хвана за колана, бързайки да го закопчае, докато на пилота не му е хрумнало да направи лупинг.

Но Тед вдигна флайера на стотина метра, изравни го и с това приключи с екстремното пилотиране.

— Дълго загрява — забеляза той. — Макар че за неговия двигател и това не е зле.

— Дълго?! — Полина рискува да се откъсне от облегалката на креслото и да погледне надолу. Базата тъкмо беше под тях, флайерът висеше на едно място, леко потрепвайки. На мястото на старта им стоеше Станислав, който или заплашваше лудата глава с показалец, или махаше за сбогом. Тиодор му помаха в отговор. — Поне предупреждавай следващия път!

— Предупреждавам! — Машината описа гигантски кръг над базата, като завързан за конец стършел. Слънцето днес прежуряше особено старателно, дори беше разпръснало мъглата. Тиодор включи климатика, но това не се хареса на флайера — той мъчително забръмча и снизи скоростта си.

— Да отворя ли купола?

— Хайде. — Ден за всеки случай се опря с крака на пода, а с лакът — на вратата. Щом Тед едва не ги изтръска от затворената кабина…

Полусферата се скри отзад, остана само ниска защитна козирка. Полина бързо придържа шапката си и я обърна с козирката назад. Под флайера като килим се разстилаше гората, най-голямата поляна беше не повече от десет метра в диаметър.

— Имахме късмет с поляната — отбеляза Тед. — Дълго щяхме да търсим друга такава.

— А там като че ли започва по-голямо поле? — присви очи Полина.

— Не, блато е — възрази Ден, когато долетяха по-близо. — Виждаш ли, че блести вода?

Пилотът безразсъдно полетя с бръснещ полет над блатото. Вместо жаби оттам се вдигнаха стотици летящи същества, десетки от които веднага се размазаха по носа и козирката на флайера. Тед побърза да затвори купола, но няколко „жабки“ все пак успяха да скочат вътре и да се скрият в пролуките. Наложи се да спират, да ги ловят и, за съжаление на Полина, да ги изхвърлят.

— Твоята началничка нали ги искаше за опити? — напомни Ден, държейки между палеца и показалеца си голямо, сърдито надуващо се и спадащо същество, приличащо на шишарка с много дълги люспи.

— Жалко — въздъхна момичето. — То нали е живо. Друго щеше да е, ако ги ловяхме за зоопарка…

— А такова ще свърши ли работа? — Пилотът се наведе през козирката и изстърга от стъклото едно от петната.

— Дай го тук — оживи се момичето, отваряйки кутията с епруветките.

Ден изхвърли своя улов зад борда и се наведе под седалката за следващия.

След като леко утоли страстта си към гонките, Тиодор подкара флайера по-бавно и по-ниско, за да вижда хубаво земята. Търсенето на лисицата не отне много време — с изгрева на слънцето тя беше изпълзяла на една полянка да се зареди и беше станала два пъти по-голяма и по-пухкава. На флайера се разрази малък спор кой да стреля в нея и в крайна сметка Полина едва не осъществи десант на главата на робота. Изплашената лисица тръгна да бяга и се наложи просто да я изключат с дистанционното.

— Кой идиот е измислил това „убягване“?! — мърмореше Тиодор, пъхайки учудващо лекото, но обемисто тяло в багажния отсек.

— Навярно е яко да я гониш по шоарската пустиня на гравиход или флайер. — Ден му помогна да хлопне капака. — И все пак ми е много интересно какъв е този „лъжлив захап“?

— Включи я и провери — ехидно го посъветва Тиодор, връщайки се в пилотското кресло.

— Късно е. Това копче най-много пострада от доктора, даже Михалич се оказа безсилен.

— Майната му тогава — махна с ръка пилотът, включи двигателя и придирчиво се вслуша в равното му бръмчене. — И без това си имахме достатъчно грижи с тази твар.

Полина честно изрови малко почва от края на полянката и надписа с маркер затворената епруветка: време и място на вземането на проба.

— Втората — печално отбеляза тя, поставяйки улова в кутията.

— Ами насипи почва направо във всичките — на шега предложи Тиодор. — Кой ще разбере?

— Аз ще знам — въздъхна момичето. — Не, науката иска жертви… Дайте по-добре да намерим някаква локва. Там може наведнъж да се вземе и вода, и тиня, и почва от брега.

— Има ручей край базата — припомни Ден. — На сто метра, просто зад дърветата не го виждаме.

— Може да го оставим за накрая, не ми се иска да се връщаме. — Полина се обърна към Тиодор. — А на края на блатото можеш ли да кацнеш?

— Трябва да видя какъв е този край. — Пилотът запали двигателя. — Да прелетим покрай него? Може да намерим и някоя река.

— Ще е хубаво! — Полина едва успя да хлопне вратата, когато флайерът се откъсна от земята.

Брегът на блатото беше силно назъбен, сякаш местните богове са го хвърлили от небето и той причудливо се е разплескал на десет квадратни километра. В самото блато растеше нещо, подобно на гигантска папрат в цвят бордо, само че не вертикална, а стелеща се по земята. По краищата растителността разперваше стебла, голи като ощипана тръстика.

— Има такъв вид, сякаш в нея се въдят динозаври — замечтано каза Полина.

— Аха, въдили са се, докато не са затънали в тресавището — съгласи се Тиодор.

— Ами ако все пак намерим един? Представяте ли си каква сензация ще бъде?! „На Степянка е открита висша форма на живот!“

— Е, ако се върнем тук след три-четири милиона години… — със сериозен вид предложи Ден.

Тед забеляза вливащия се в блатото ручей и полетя покрай него, търсейки място за кацане. Тук брегът беше по-твърд, съдейки по набиращите сили дръвчета.

— Ей, вижте, какво е това?! — Полина прикри очи с ръка, но слънцето продължи да се отразява ярко от стоящите на поляната конструкции.

— Изглежда не сме сами тук. — Тиодор направи рязък завой, карайки момичето да изпищи, а Ден инстинктивно да се хване за борда. — Ето ти и висшата форма на живот.

— Ама-а-а такава и на другите планети колкото искаш… — разочаровано разтегли Полина.

Ден се наведе през борда, разглеждайки чуждия лагер. В центъра имаше товарен кораб с две ремаркета, до него два надуваеми купола за някаква техника и жилищен модул, армейски модел в цвят каки, открояващ се на черната почва като седяща върху пепелище жаба. Земята, между другото, беше прекалено черна, хрущяща дори на външен вид.

— Вероятно са долетели след нас — заключи рижият. — Иначе щяха да заемат нашата поляна, а не да подпалват гората.

— Аха — съгласи се пилотът, като леко се снижи. — Още разопаковат, товарният отсек е отворен и наоколо има сандъци.

От модула излезе човек в скафандър, направи няколко крачки и явно щом забеляза флайера, презглава се втурна обратно.

— Добре, няма да плашим аборигените. — Тиодор полетя встрани, набра петдесетина метра височина и поднесе комуникатора към устата си. — Капитане, чувате ли ме?

— Да, Тед? — след малко откликна Станислав.

— Намерихме лагер.

— Човешки?

— Или смесен. Засега видяхме само един човек.

— А това със сигурност ли беше човек? — шепнейки, уточни Полина. — Има и приличащи на нас ксеноси.

— Човек — увери я Ден. — Скафандърът му беше типов модел, мъжка модификация, друг хуманоид няма да може да го облече.

— Голям ли е? Далеч ли е от нас? — продължи да разпитва капитанът.

Пилотът обясни и накрая добави:

— Да се връщаме ли? Искате ли сам да го видите?

— Не, защо? — след като помисли, отказа капитанът. В края на краищата, не са купили планетата, не пречи, ако знаят къде при нужда да се обърнат за „сол и кибрит“. — Благодаря за информацията, продължавайте работа.

— Окей. — Тиодор прекрати връзката и се обърна към Полина. — Виж, там по-нататък може да кацнем.

— Аха, хайде.

Момичето се огледа за последно към чуждата база. От нея изскочиха наведнъж няколко души, но да се разбере какво правят, от такова разстояние беше трудно. Като че ли двама се бореха за дълга пръчка, трети подскачаше редом — явно инсталираха някакво оборудване и не им се получаваше. Но ако им трябваше помощ, щяха да изстрелят ракета, разсъди Полина.