Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (3)

За Станислав вчерашният ден свърши в 4:41, а днешният започна в 5:20, при това без да спи между тях, а да пътува от единия край на града до другия, за да смени едно удостоверение за друго, също толкова глупаво и важно. Прозорците на електроколата бяха затъмнени и капитанът разбра, че се е разсъмнало, чак когато пристигна. Впрочем не му се спеше. Искаше му се най-накрая да събере всичко, да го натовари, да премине митницата, да излети, да излезе в открития космос и тогава вече… спокойно да си поблъска главата в стената.

Видеофонът в джоба му не успяваше да изстине — капитанът непрекъснато беше обсаждан от обаждания, и от членовете на екипажа, и от разбрали за полета познати с поздравления, по-приличащи на съболезнования, и от още сума ти народ, въвлечен волю-неволю в тази авантюра. В какво съотношение да се вземат гел и консерви — 40:50? Или 30:70? А сигурен ли сте? Какво означава „тогава за какъв дявол питам“?! Нали сте капитан!.. За седем или за осем? За седем? Да, но за осем не е ли по-добре? Защо да се подигравам?! Тук стиковъчните клапани малко не пасват, нашите са 34/2–3, а техните — 32/4–3. Можем да пробваме да напаснем с ремъци или напротив, да отвинтим платките, но дали ще успеем в срок? Да, карайте го направо в космопорта! Не, утре не ме устройва! И следобед също!.. Какъв образец 2779-JI? Защо не казахте веднага? Как така е в отпуск?!

По някакво чудо Станислав с никого не се изпокара сериозно, но усещаше, че от скърцане си е изтъркал зъбите най-малко с три милиметра.

А и това събеседване!

Николай го подведе (не нарочно, просто покровителстващите капитана звезди се бяха подредили в изключително неприлична дума, а нали му предстоеше тепърва и да лети към тях!) и нямаше доказал се навигатор от базата. Имаше шестима кандидати, хвърлящи си погледи един на друг с вид „само минавам оттук, не че особено държа“. Да ги канят поред вкъщи или в кафене не остана време и се наложи да се направи общо събрание направо в една от чакалните на космопорта.

Станислав сдържано поздрави (кандидатите плахо и нестройно отговориха) и седна при Венка и Тиодор, които изучаваха анкетите. Съдейки по забавените движения и зачервените очи, и на екипажа не му е било много по-леко.

— Е, какво имаме тук? — прошепна Станислав, поглеждайки с крайчеца на окото си събралите се хора.

— Неголям избор, но какво да се прави — уморено отговори Вениамин.

Капитанът и сам виждаше.

Двете русоляви девици — едната на токчета, другата с дълъг маникюр, някак не се вписваха особено в образа на смели космонавтки. Явно току-що са завършили училище и се надяват да отработят практиката си, за да могат после спокойно да се омъжат.

Около шестдесетгодишен дядо — държелив на вид, но Станислав предполагаше, че един пенсионер на кораба е достатъчен, още повече че криокамерата е само една.

Блед слаб младеж със сплъстена рижа коса до раменете, свил се в ъгъла и от време на време приглушено, но раздиращо кашлящ — да не е наркоман? Кафеникав раздърпан пуловер в бримки, излинели дънки и допотопни (с връзки!) обувки окончателно убедиха Станислав в това предположение. По дяволите да върви такъв навигатор…

Надежда вдъхваше само един небръснат четиридесетгодишен мъж във военна униформа без отличителни знаци — би могъл да я купи във военен магазин, но Станислав разлисти документите му и се увери, че мъжът е служил. Вярно, че е уволнен за неподчинение на заповед, но нали и заповедите биват разни. Самият той е грешен, само че незаловен.

Капитанът не успя да сподели с приятеля си тези съображения — видеофонът отново записука. Станислав се извини и включи екрана, оказа се, че застрахователната компания изисква лично подаване на документите, подпис и биометрия по инфранета не я устройват.

— Ами ако са ви принудили да положите подписа си? — настояваше лелката с лице като неподкупен чироз, сякаш създадена в епруветка, заедно с деловия си костюм, бюрото и каскадата от вирт-прозорци.

— Искате да кажете, че някой ме е заставил под дулото на бластер да застраховам собствения си кораб?! — извика Станислав, не издържал подобен абсурд.

— Защо не? — невъзмутимо възрази лелката. — Вашите наследници например. Имало е такива случаи.

— Нямам наследници! — изръмжа капитанът. — Освен това застраховката е за минимална сума, само за да ме пуснат да излетя от планетата!

— Тогава още по-зле — многозначително каза лелката. — Знам ли защо така бързате. Затова идвайте и то по-бързо. След час ще обновя базата данни и ако не успея да ви вкарам в нея, тогава чак утре.

Екранът изгасна, преди Станислав да успее да възрази. Все пак му каза няколко думи, които накараха блондинките да почервенеят.

— По дяволите, трябва да бягам — Капитанът умолително погледна пилота и доктора. — Нали ще се справите сами?

Те само синхронно въздъхнаха, което би трябвало да означава: „Къде ще се денем от необитаемия астероид“.

— Важното е да не вземете рижия — нареди Станислав на прощаване.

— Стасик, но защо наистина… — умолително започна Вениамин, но приятелят му сърдито го прекъсна:

— Не го взимай, разбра ли? Кой е капитанът тук?

— Ти — призна докторът с въздишка. — Но…

— Ето онзи, с военната униформа, извикай първи — посъветва го Станислав, закопчавайки палтото си. — Изглежда свестен и има добри препоръки. Мисля, че от други събеседвания няма да има нужда.

— Добре — предаде се докторът. — Бягай.

— А защо без рижия? — прошепна Тед, когато вратата зад капитана се затвори.

— Абе имаше един командир, дребна риба, но голям гад — намръщи се докторът, който не одобряваше Стасовия расизъм. Поне да имаше претенции именно към расата, а не към цвета на косата! — Войниците го наричаха Рижия досадник, само се чудеше за какво да се заяде и кого да натопи. Едно момче се обеси заради него, не успяха да го спасят… — Вениамин събра документите, подравни ги, като ги удари в коляното си и зловещо добави: — Ходят слухове, че точно Станислав е застрелял Рижия по време на битка. За радост на целия отряд.

— А… ммм… към брюнетите как се отнася? — предпазливо уточни Тиодор, нагласяйки банданата си.

— Абе шегувам се, шегувам се — разсмя се докторът. — Познавам Стас от детинство, той не е способен на такова нещо. Макар че, по думите му, се е радвал повече на смъртта на този изверг, отколкото на победата. А рижите за него и досега са като червен парцал за бика. Така че по-добре нека наистина да започнем с военния…

* * *

— Според мен — внимателно произнесе Франк, — това е точно това, което искахте, капитане.

„Точно това“ във вирт-прозореца на емисионния скенер изглеждаше като голяма жълта, а по края преливаща се като дъга амеба. Между нея и бледно-призрачната топка на астероида бързаха три дребни синьо-зелени микроба.

— Как е според теб не ме устройва — уморено каза Сакаи. — Нужна ни е точна информация.

— И аз смятам, че това е харвестър^[1] — включи се в разговора мис Отвертка. — Не знам какво друго може да даде такава картина.

— Орбитална свиноферма — изхили се Вини.

— С такъв облак газове?! — Когато ставаше дума за техника, чувството за хумор на Джил се вместваше в скалата на минусовите значения. — Месото би трябвало така да вони, че дори и зак няма да може да го поеме в петия си стомах.

— Лейтенант… — В последно време Роджър така се измори, че да се кара, вече нямаше сили. Да слуша чужди спорове — също.

— Виновата, капитане. — Механикът превключи на равен делови тон. — Хващам се на бас, че това е харвестър с маса в покой сто — сто и петдесет килотона, с реактор, работещ в режим на празен ход или на минимален такъв. Или пък е кораб на извънземни, чиято спектрограма не е в регистъра на Лойд.

— А за другите кораби можеш ли да кажеш нещо?

— На такова разстояние — почти нищо. Освен че — в гласа на Джил се промъкна почти детска обида, — тези лоши хора не се грижат добре за двигателите си.

— Струва ми се — замислено каза Вини, — че това не им е единственият грях. Изглежда, че смятат да разрушат този астероид и да нахранят харвестъра с най-вкусните късчета, като оставят шлаката да се носи в космоса.

— В близките светове за такова нещо бързо щяха да им предпишат клизма с течен азот! — Франк гореше от праведен гняв. За нищо неподозиращ звездолет такова количество метеорити е по-лошо от минно поле. — Мърсят, извършват незаконен добив и изобщо не трябва да са тук!

Роджър кимна. Те се намираха в карантинната зона около пашкулената цивилизация на тракашите. Никой не знаеше какво ще се излюпи от нея, но на всички им омръзна да чакат и патрулите на космофлота бяха сменени от автоматична станция в орбита.

Капитанът извлече един участък между харвестъра и астероида и зададе петкратно увеличение. Синьо-зелените микроби се превърнаха в купчина пиксели, все така неразпознаваеми.

— Казвах аз да вземем шоарска оптика, докато е на промоция — промърмори Франк, още повече разпалвайки яда на капитана. — А те: „фотоувеличител, фотоувеличител…“

— Този, който е по-нагоре, прилича на военен — неочаквано каза Джил. — Лека канонерка, а е възможно и да е изтребител…

— Защо така реши? — недоверчиво попита Роджър. Корабният изкин тъкмо изведе на втория екран петдесетина „имащи прилика“ спектрограми.

— Ами… — Механикът се помая, опитвайки се да състави изречение, което не съдържа израза „женска интуиция“. — Прилича на външен вид.

— Мисля, че поне един изтребител все ще имат — въздъхна Сакаи. — На такава работа с една гола лопата, сиреч харвестър, не ходят.

— Намекваш — изхъмка Вини, — че няма да се зарадват на неочаквани свидетели?

— Затова пък има по-малък шанс, че ще тръгнат да се оплакват.

— Ако работят за някой голям картел — със съмнение забеляза Франк, — може и да наемат ловци на глави.

— За такова дребно нещо? — искрено се удиви Вини. — Ние не смятаме да им отнемем последния балон с кислород. Само ще помолим за оборудване за геологическо проучване.

Роджър погледна Петрович. Таралежът спеше, здраво хванал се за пръчката и потрепвайки с висящата си надолу опашка.

— Кошмари ли те мъчат? — замислено попита капитанът. — Добре… Ще считаме, че сънуваш успешен лов и това е благоприятен знак за нас.

* * *

Съвет от висшите сили скоро потрябва и на директора на „Спейс майнинг къмпани“ (по-известен на галактическата полиция като главатаря на шайката бракониери на руда Мустакатия Джок). Но на харвестъра имаше недостиг на техни представители. Бившият полски свещеник Олаф Мнишек, по прякор Берсерка, в момента сечеше вратата на каютата си с пожарната брадва и никой не рискуваше да го пусне, преди да свърши действието на ракията от гъби. Колкото до свещените животни, за тяхната роля претендираха единствено хлебарките.

В крайна сметка, по адрес на боговете беше отправена дълга и сложна ругатня, а за съвет Джок се обърна по-наблизо — към седящия редом счетоводител-квартирмайстер на „Спейс майнинг“.

— Е, и какво да правим с този проклет граничен патрул, а, Хем?

— Да се предадем — мрачно изръмжа той, — какво друго да направим?

— Ама нали… — Джок с досада удари въздуха с юмрук. — Тъкмо късметът ни споходи! В този астероид само ниобият е четиристотин тона!

— Както дошло, така и отишло — измърмори Хем. — Корветата лесно бихме я довършили, но срещу крайцера нямаме шанс.

— Ах, че… — Джок се запъна, търсейки в богатия си лексикон подходящо определение, — ъ-ъ-ъгит претопен! И откъде се е взел при тях?

— От флотското сметище, няма откъде иначе. — Счетоводителят затрака по клавиатурата, извеждайки на екрана увеличеното изображение на кораба. — Опа, а ауспухът му е чистичък като на товарен. Явно са сменяли двигателите. И сензорното поле не е стандартно. А останалото е тип „река“, пети подклас, всичко точно по норматив. Древен е, разбира се, но кораб от неговия калибър няма да има проблем да ни размаже.

— Древен, казваш… — Главатарят на бракониерите с интерес се втренчи в екрана. — Слушай… а сигурно не са сменяли бронята му!

— Как ще я сменят, отлята е изцяло — насмешливо каза Хем и веднага се намръщи отново. — Обаче без проблем са могли да сменят генераторите на полето.

— Ей, Триоки — изрева Джок през рамо, — какво казва твоята система за защитата на крайцера? При нас нищо не излиза!

— Нищ-щ-що — изцъка седящият зад пулта на енергийната система извънземен. — Нищ-щ-що няма.

— Оп-па! — въздъхна Джок. — Тази нагла гадина даже не е благоволила да включи защитно поле! Чуваш ли, Хем…

— Чувам, чувам. — Квартирмайстерът се наклони напред, замислено пощипвайки горната си устна. — Или генераторът му се е развалил или икономисва ресурс — има ток, а няма мощност. Да го включи е работа за секунда.

— За секунда, казваш? — озъби се Джок, падна в креслото и го обърна към радиста. — Е, добре… Тамтам, предай на граничаря, че сега ще се подчиним на заповедите му. Вече се носим към лодките и така нататък. И го кажи с треперещ глас и с изкривена от страх мутра, сякаш си се изпуснал от ужас в комбинезона.

* * *

Скачената към кораба микробиологична станция (със съответстващ надпис на борда, за да не се усъмни никой, че това не е просто някакъв метален отпадък) се оказа подходяща за транспортника — също толкова стара и ожулена, сякаш винаги се е клатела зад него. В думата „микробиологична“ нечия палава ръка и спрей с боя бяха заместили „логична“ с „льохманска“, заради което надписът изглеждаше вече не толкова гордо, но затова пък самокритично.

Станислав обиколи станцията, пресмятайки колко би могла да тежи — нали не е празна отвътре, а като царевичен кочан: стени във формата на руло, които на планетата ще се разгърнат като купол, а в средата е капсулата с техниката. Дано мощността на двигателя стигне. Капитанът се опита да изхвърли от главата си позорната картинка как старият транспортник дълго пуфти, вдигайки облак прах, а накрая с угасващо „пффф“ остава на място. Впрочем въпросите относно полета оставаха все така много, така че идеята да се избави от тях, заедно с главата си, изглеждаше примамлива.

Първият, когото Станислав Федотович видя, щом влезе в гост-командната зала, беше новият му навигатор. Излегнал се в креслото, той бодро тракаше по биоклавиатурата^[2], запознавайки се със системата. На екрана се мяркаха звездни карти, таблици, стълбове с цифри и страници на инфосайтове. До лявата му ръка стоеше отворено, вече наполовина празно, бурканче от кондензирано мляко, редом лежеше шарен пакет чипс, раздражаващо шумолящ даже на външен вид. От време на време навигаторът се свиваше надве и раздиращо кашляше, тогава излъчваната от екрана светлина отчетливо осветяваше рижата му коса.

Капитанът, без да каже нито дума, се промъкна покрай стената в медицинския сектор. Вениамин, обградил се с отворени кашони, подреждаше по полиците на шкафа и хладилника закупеното — шумолящи блистери с таблетки, опаковки с инжекции и бинтове, ампули в дълги бели пакети, някакви кутийки и пакетчета. Във въздуха остро миришеше на лекарства, вселявайки в посетителите уважение към трудната и нужна професия на медика.

— Веня, аз те помолих! — с трагичен шепот възкликна Станислав, размахвайки стиснати юмруци като Херкулес в подножието на Олимп, от чийто връх подигравателно му бяха продиктували дванадесетте подвига.

— Стасик, нямахме избор. — Приятелят му хвърли бегъл поглед на юмруците и продължи да сортира улова си. — Този рижко беше единственият, който действително разбираше от навигация. Двете блондинки са си истински блондинки, даже не можаха да пуснат програмата, дядото половин час ни пълни главите с истории за младините си, а после си призна, че изобщо не е навигатор, а бордови инженер — просто дошъл да си поговори с нас, скучно му било в пенсия…

— А онзи военен?

— Поиска заплата двойно по-голяма от капитанската. А Ден в момента няма пари и се съгласи на щатна заплата.

— Няма пари, ха! Че той е истински клошар, чудно, че не бута пред себе си количка с вещите си. Чул ли си как храчи?! Сякаш всеки момент от гърлото му ще тръгне кръв и ще пукне върху ценното оборудване! Охтика в последен стадий!

— Обикновен бронхит — опита се да успокои приятеля си докторът. — Вече му бих цефавитол^[3]. И серум комплекс за всеки случай.

— Кой е той въобще?

— Денис Воронцов, двадесет и пет годишен, лети, по негови думи, едва ли не от пеленаче, навигатор е от четири години, специалист точно по малки транспортни кораби. В досието има няколко забележки, но за дреболии — за нарушение на дисциплината. Няколко похвали, също за дреболии.

— И не е намерил по-добра работа от тази на моето корито? — недоверчиво попита капитанът.

— Казва, че последният кораб, на който е бил, е претърпял авария. Нали знаеш за тези глупави суеверия, че навигаторът на загинал кораб е по-лош от жена на борда.

Станислав Федотович не само знаеше за тях, но и им вярваше.

— Слушай, ако той така те дразни, ще направим няколко рейса и ще го сменим — бързо предложи приятелят му. — Ще оставим свободно мястото и на всяка спирка ще качваме обявление.

— Как така няколко рейса?! Ще върнем базата и кораба и ще откупим апартамента обратно!

— Особено пък така — невъзмутимо възрази Венка, с лакът отстрани опасно приближилия се до лицето му юмрук и внимателно пъхна в далечния ъгъл на хладилника прозрачен контейнер с отровно розова течност. — Има ли смисъл да се ядосваш за едно-единствено пътуване?

— За две — натам и обратно! И там трябва да го търпя още месец! — Станислав хвърли поглед към вратата. За щастие, тя беше непрозрачна и нито капитанът виждаше проклетия навигатор, нито той — зверското изражение на своя началник.

Избор, уви, наистина нямаше, както и време за друг такъв.

— Добре — простена Станислав, признавайки поражението си. — Нека засега работи. Но колкото се може по-рядко да ми се мярка пред очите! Имаш ли нещо стимулиращо? Краката не ме държат, а предстои най-трудното.

Докторът неодобрително изцъка с език, но все пак даде на капитана малко зелено хапче, което той веднага глътна без вода. Хапчето се залепи някъде насред хранопровода и категорично отказа да слезе в стомаха. Станислав удари гърдите си, изкашля се (без успех) и задушено изхриптя:

— А учените къде са? Дойдоха ли вече?

— Обадиха се, че ще закъснеят с един час. — Венка погледна часовника си и се поправи: — Вече с час и половина.

— Остава още полетът да се провали заради тях!

— Нищо, време има засега. В документите пише „4-ти ноември“, до полунощ остават повече от осем часа.

— Ама и митницата…

— Автоматична е. Минаваме през скенера и това е. Абе не се вълнувай така! Вече натоварихме провизиите и личните вещи, лекарствата — докторът пъхна в шкафа последния пакет и затвори вратичките, — също. Оборудването е проверено, всички системи работят, чакаме само сигнала за излитане.

— А маршрутът вече изчислен ли е?

— Попитай Ден.

Станислав мрачно кимна, още веднъж се опита да преглътне хапчето, започнало безмилостно да горчи и се върна в гост-командната. За щастие, не се наложи да изобразява „ах-как-не-ви-забелязах-като-минах“ и да се запознават официално, защото до навигатора седеше Тиодор. Младежите обсъждаха нещо, като сочеха един след друг недоволно клатещия се вирт-екран, но се чуваше само пилотът — Ден отговаряше кратко и тихо. Или пазеше гърлото си, или поначало не се отличаваше с вресливост.

— О, капитане! — зарадва се Тед. — Тъкмо имаме въпрос…

Навигаторът също обърна глава и със спокоен интерес погледна Станислав. Очите му, както при повечето рижи хора, се оказаха светлосини, но с това завършваше приликата му с покойния командир. Нито имаше прасешки бузи, нито сливащи се в гадни кафяви петна лунички — само няколко петънца на високите скули с трескава руменина. Тънки напукани устни, бледно чело — младежът явно не се чувстваше добре, но погледът му беше ясен и уверен. Сигурно и той беше измолил от доктора зелено хапче.

— През каква станция ще минем? — продължи Тед, не забелязвайки лекото наелектризиране на въздуха между партньора му и капитана. — Ден предлага Л-25, но до нея е по-далеч.

— Затова пък ще излезем по-близо — незъзмутимо добави навигаторът. — В крайна сметка ще икономисаме два часа.

— Обаче до Д-3 е по права линия и ще имаме по-малък разход на гориво!

— Но там е област с повишена заплаха от метеорити.

— Абе никога не съм виждал там ни един, по-голям от орех!

— Искаш да видиш ли?

Ако Ден беше по-напорист, а Тиодор по-обидчив, би могло да се помисли, че сега не на шега ще започне караница. Но явно въпросът беше толкова несъществен, че използваха капитана, вместо да подхвърлят монета.

— Нека да е през Л-25 — с въздишка реши той. Само това оставаше, навигаторът да забележи неприязънта му. Освен това дори малък метеор може да повреди корпуса — за собственика на кораб това са няколко нецензурни думи и грубо, но здраво занитена кръпка, а за наемателя — тежки обяснения със стопанина, макар и приятел.

Пилотът с досада, но без обида, изхъмка и двамата с Ден отново потънаха в неразбираеми за страничния наблюдател изчисления.

— Е, работете, работете… — промърмори капитанът, просто за да обозначи излизането си. Проклетото хапче най-накрая се отлепи, но още не беше подействало и Станислав едва не падна от най-горното стъпало на трапа^[4] — право върху главите на висок пълен мъж и слабичка тъмнокоса късоподстригана жена. Двамата с усилие държаха огромен сандък, твърде приличащ на ковчег.

— Извинете?.. — полувиновно-полувъпросително издиша Станислав, трескаво вкопчен в парапета.

— Аз съм Наталия Гускова — представи се жената.

— Владимир Карасюк — измърмори мъжът, с напън повдигна своя край на сандъка и го насочи към Станислав като дуло на плазмена пушка.

— А, вие сте онези, как бяха, микробиольохма… микробиолозите? — със закъснение се поправи капитанът, докарвайки си гневен поглед от Владимир.

Станислав се опита да изцеди дружеска усмивка, но към голямата плешивина на учения не беше приложено чувство за хумор.

— Те самите — раздаде се глас, както се стори на капитана, от сандъка, — а това е много ценен уред — цитометър! Не можем да го доверим на товарния отсек!

— А на какво можете да се доверите? — вежливо се обърна към сандъка шашнатият капитан. Зад „ковчега“ се показа малка кръгла лелка със завита на кок коса и жизнерадостно забърбори:

— А ние, такова, ще го довлечем в каютата! И условията са по-добри, и ще ни е под око!

Сандъкът легна с единия си край на прага. Сега всичките трима учени усърдно го бутаха от противоположния край. Станислав едва успя да отскочи встрани.

— Но той няма да може да влезе в каютата ви!

— А във вашата? — веднага делово се осведоми Владимир, обърна се с гръб към сандъка и му подложи рамене. Жените повече се суетяха, отколкото да помагат.

— Те всички са еднакви — опита се да се защити от цитометъра капитанът, но си докара още един поглед, този път недоверчив и презрителен.

— Тогава все някъде ще го сложим — реши ученият и направи последно отчаяно усилие.

Ценният уред цитометър прескочи прага, заклати се и шумно се сгромоляса на пода. Корабът потрепери така, че пилотът и навигаторът подскочиха в креслата си и с недоумение се втренчиха в новодошлите. Те всъщност се оказаха не трима, а четирима — последна по стълбата се качи двадесетгодишна девойка, къдрава усмихната шатенка, при вида на която пилотът одобрително подсвирна — науката още не беше успяла да остави върху хубавото й тяло необратими промени като прегърбване и дебелогъзие.

— Здравейте! — звънко и радостно поздрави тя. — Казвам се Полина, само че аз не съм микробиолог, а зоолог!

— Засега си наша лаборантка, така че помагай в носенето! — изпуфтя Владимир.

Влаченият към дълбините на кораба цитометър издаваше невъобразимо гадни звуци.

— А аз съм вашият капитан Станислав Пе… — опита се да ги надвика капитанът.

— Приятно ми е — равнодушно го прекъсна Владимир, отстрани го от пътя си и се отправи да търси място, достойно за цитометъра. Лелката тутакси седна на сандъка и започна да си вее с папката с документи, а Наталия и Полина заеха отбранителни позиции в двата края, като се оглеждаха наоколо — жената плахо, момичето с жадно любопитство.

— Добре дошли на борда на нашия кораб — обречено промърмори капитанът.

* * *

— Не ми харесва тази работа — мрачно съобщи Вини по комуникатора. — Нещо много лесно се предадоха.

— Нали ние на това разчитахме — учуди се Франк, наблюдавайки обзорните екрани. Третият мигаше, както и преди — разчетените за ремонт пари се стопиха като кубче лед, хвърлено в тенджера с вряла вода. Тя престана да клокочи, но градусите едва се понижиха. — Щом видят огромния и страшен полицейски кораб, бракониерите ще се уплашат до смърт и ще вдигнат ръце!

— Вярно — сухо потвърди капитанът, вътрешно съгласен с пилота. От една страна, най-накрая един техен план проработи. От друга — точно това го плашеше. — Джил, покажи схема на енергопотоците на харвестъра — подхвърли Роджър в слушалката.

— Именно схема ли? — Мис Отвертка седеше в машинния отсек и следеше ситуацията на екраните и уредите там. — Страхувам се, че няма да стане, от такова разстояние се фиксира само общото ниво… Всъщност то спада.

— Откъде накъде? — застана нащрек Вини. — Нали не сме им наредили да изключат реактора, а, капитане?

— Те и не го изключват — веднага се отзова Джил. — Даже бих казала, че леко прибавят мощност… О, имаме разход!

— Включиха извънбордовите двигатели — определи навигаторът. — Ха, изглежда сега харвестърът ще почне да се върти!

— Да се върти? — учудено попита Сакаи.

Франк пресметна вектора и уточни:

— Аха, отгоре надолу.

— Горен край на харвестъра, максимално увеличение — бързо заповяда капитанът. Все още не се досещаше какво може да се появи зад „хоризонта“ на вражеския кораб, но то отсега не му харесваше. — Джил, ще ми покажеш ли схемата най-сетне?! Ние вече дойдохме…

Сакаи се запъна. На бавно въртящия се ръждиво-червен кораб израсна тъмен купол, увенчан с малък израстък, сякаш огромен кърлеж извади хоботчето си, прицелвайки се къде да го забие.

— Това е оръдие! — изрева Вини. — Те зареждат проклетия рейлгън^[5]!

— Олеле! — изпищя Франк, когато на диаграмата на енергоскенера зелената вълна за стандартно потребление беше пронизана от дълго алено копие пик на енергия. — О, еббб…

Капитанът не успя даже да изругае, когато на тъмния купол изригна ярка светлина.

След няколко милисекунди тежкият хиперскоростен снаряд се заби точно под рубката на крайцера.

Излетя от другата страна и се загуби в открития космос.

Роджър злорадо се ухили, шом си представи опулените очи на бракониерите. „Огромният и страшен полицейски крайцер“ беше направен от листове метализирана пластмаса, чийто тънък слой детонаторът на снаряда просто не забеляза. Товарният кораб с квачките, теглещ тази бутафория, се намираше доста под дупката и беше с радиоуправление.

Уви, тържеството му не трая дълго. Снарядът оказа на металопластмасата ефекта на хвърлен в езеро камък. По макета на крайцера тръгнаха вълни и, за съжаление, здравината му не издържа.

Получи се твърде интересно зрелище, израженията на бракониерите надминаха най-смелите мечти на Роджър… само че на него вече не му беше до мечтаене.

— Франк, изтегляй оттам „квачковоза“!

— Не могаааа — истерично съобщи навигаторът. — Изгубихме връзка, явно антената е откъсната.

— Аз сега главата ще ти откъсна, и без това е празна! — изрева Сакаи. „Крайцерът“ продължаваше бавно и красиво да се разпада на парчета, оголвайки товарния кораб. — За какъв дявол не си я дублирал?

— Че откъде да знам, че още с първия изстрел… — Франк за всеки случай сви глава в раменете си, но на капитана вече не му беше до него.

— Вини, план „Б“!

— Разбрано. — Сега гласът на пилота едва се чуваше — пречеха смущенията от включената система за маскировка. — Очаквайте поздрав!

Щом откриха, че жестоко са ги измамили, бракониерите насочиха вниманието си към корветата. Един изтребител (Джил беше познала) изскочи иззад харвестъра като акула иззад коралов риф. Двата други кораба, оказали се леки товарни катери, продължиха да се държат в сянката му.

Битката на малотонажните кораби обикновено започва с това, че първият, интуитивно или заради по-добра реакция, пуска ракета, после следва залп от противника и двата екипажа започват усилено да се молят на всички известни им богове, светии и на „спрута“^[6] (последното лъха на езичество, но както се казва, под ракетния прицел дори сред роботите няма атеисти). Обикновено всичко се решава бързо, с ярки светлинни и звукови ефекти като на средновековен рицарски турнир — конете скачат, прекрасните дами на трибуните са затаили дъх и чието копие се окаже по-здраво от вражеската броня, той ще получи боева премия. Обикновено — това е, когато има някакъв сюзерен, с щедра ръка раздаващ на верните си васали „копия“ на цена няколко хиляди.

Но за частните предприемачи това беше твърде скъпо удоволствие. Съответно на изтребителя нямаше никакви ракети — те, в количество четири броя, мирно лежаха в един от складовете на харвестъра. Джок не искаше случайното натискане на спусъка да се превърне в заря на стойност месечния приход на „Спейс майнинг“ и сега скърцаше със зъби, проклинайки скъперничеството си.

На „Сигуре“ имаше две ракети, но засега Сакаи не възнамеряваше да ги изстрелва.

— Ще ги запазим за харвестъра — отговори той на немия въпрос на навигатора. — А на този и лазерите ще му стигнат.

— А ако не му стигнат? — изскимтя Франк с усилие, несъответстващо на реалното такова. Всъщност в момента той и пръста си не мърдаше, наблюдавайки работата на подпрограмите за насочване.

Капитанът и сам разбираше, че лазерните оръдия на корветата надали ще могат да пренаситят защитното поле на изтребителя или поне да изгорят повече от два-три сензора. Но, в крайна сметка, лъчите заставяха врага да се мята насам-натам и му пречеха да се прицели.

— На харвестъра престанаха да презареждат — предупреди Джил. — Сега ще… Изстрел!

— Сачми или картеч? — попита Роджър със замряло сърце, гледайки бързо пълзящото по тактическата схема облаче. Сачмите удряха по-нашироко, картечът — по-силно.

— Изглежда, сачми, изстреляни ветрилообразно. Ох, капитане, моля ви, само не форсирайте маневре… — Гласът на механика потъна в пронизителния вой на същите тези маневрени двигатели и корветата се плъзна покрай роя метални пчели.

Изтребителят форсира и разперил дълга опашка от газове, се опита да мине под противника, закъсня, обърна се и отново пое по широка дъга. Корветата изплю след него картеч от собственото си дребнокалибрено оръдие.

— Да! — радостно възкликна навигаторът. — Три, не, четири попадения! Уха, как го…

— … одраскахме! — обузда Франк капитанът. — За да отворим тази консерва, няколко парчета картеч не стигат. Джил, какво става с рейлгъна?

— Зарежда се… зареди се! Изстрел! Пак сачми. — Механикът изчака поредния вой на двигателите и загрижено добави: — Нека отлетим по-далеч, а? На харвестъра усилват реактора на пълна мощност и ако рейлгънът увеличи бързината на стрелбата…

— Ако отлетим — през зъби процеди капитанът, — те ще се превключат на „квачковоза“ и ще го пратят по дяволите!

Изтребителят се върна и се опита да прати по дяволите самия Роджър, заедно с корветата. На капитана му се стори, че чува как защитното поле на корветата пращи под лазерните лъчи. Битката щеше да се реши от това чие поле издържи по-дълго.

— Ей, защо стреляме само от едно оръдие? — сепна се Сакаи.

— Защото второто прегря!

— Какво-о-о?! — кресна Роджър. — Лейтенант Джил!

— Какво Джил? — Съдейки по яростно приглушения глас, мис Отвертка или се намираше в обятията на Отело, или се опитваше да прави две-три неща едновременно в някой служебен тунел. — Аз казвах ли ви, че налягането в системите за охлаждане е наполовина от нормалното? Казвах ли или не?! В списъка имаше ли точка: „двайсет литра охлаждащ агент“? Имаше ли или не?! Кой я зачеркна? А? Нека сега… Ай! — За момент гласа на механика беше заглушен от пращене от токов удар. — Нека сега този някой да изпълзи на корпуса и да охлади оръдието от своя… от своята отделителна система!

— Лейтенант!

— Изстрел! — прекъсна спора им навигаторът. — Ох, тоя път е нещо ново!

„Новото“ отначало се стори на Роджър фугасен снаряд, но почти веднага се раздели на стотина, а може би и двеста ракети, разпръснали се в различни посоки.

— Каква е тази работа?! — промърмори капитанът.

Ракетите летяха не много бързо, не приличаха на самонасочващи се и се бяха пръснали толкова нашироко, че само няколко заплашваха корветата, а тях можеха да унищожат безпроблемно. Роджър беше озадачен още повече от поведението на изтребителя. Вече тръгнал за нова атака, той внезапно се обърна и се втурна обратно към харвестъра, явно получил някакво нареждане от него.

Разтревожен, Сакаи все пак реши да последва съвета на Джил и да увеличи дистанцията, но не успя.

Космосът зад борда се взриви. От прозорците и обзорните екрани нахлу бяла всепоглъщаща светлина, потопи рубката и за няколко секунди накара Роджър да се почувства в епицентъра на ядрен взрив. После зрението му започна да се връща с хаотични черни скици, по които скачаха цветни петна. Сакаи смаяно се втренчи в разтворената си длан, очаквайки да види оголени кости, като в социалното клипче „Не на атомната война!“, но след известно усилие откри плътта си на полагаемото й се място и в неизменния й вид.

— Струва ми се, че това бяха просто осветителни ракети. — Съдейки по гласа на навигатора, вражеската заря също му беше донесла незабравими усещания.

— Как е корабът?!

Франк, мигайки често и търкайки сълзящите си очи, се опита да се ориентира в показанията на уредите.

— Няколко датчика са извън строя заради пренапрежението, а иначе сякаш няма нищо сериоз…

Проклетият изтребител, който по време на взрива беше затворил илюминаторите и изключил камерите си, успя да се върне, да прелети край „Сигуре“ и в упор да стреля по него с два залпа „стрели“.

На тактическата схема ракетите за близък бой изглеждаха като пасаж дребни рибки, метнали се от ъгъла на „аквариума“ към висящия в центъра кораб. Пет-шест се разпиляха в алени петна, щом се сблъскаха с ответния залп, още няколко останаха в паяжината на „спрута“, но почти една трета се промъкнаха към целта.

— Обширни повреди на десния борд. — Изкинът незнайно защо счете за нужно да дублира информацията в гласов режим. — Пробойни в отсек втори, четвърти, шести, десети, изтичане на въздух — два процента. Повреда на сензорното поле — дванадесет процента…

— Изглежда ни фраснаха в окото — изкоментира навигаторът.

— … повреди в енергомрежата — осем процента — продължаваше изкинът, едновременно показвайки на схемата повредените места в червен и жълт цвят. — Повреди в животоподдържащата система — пет процента.

— … и теч в единия от реакторите — обобщи механикът. — Още един такъв удар, капитане, и ще се разпаднем!

* * *

— Показахме им, а, момчета? — ликуваше Мустакатия Джок. — Нека знаят с кого си имат работа!

— Реак-к-кторът е готов — доложи енергетикът. — Пълна мощност за зареждане на оръд-д-дието ще има с-с-след три сек-к-кунди.

— Отлично! — въздъхна Джок. — Е, сега ще направим този негодник на решето, а после аз лично ще го… Какво е ТОВА?!

„Това“ беше струя плазма, възникнала в пустотата до харвестъра и попаднала точно в подготвения за изстрел рейлгън. Докато корветата отвличаше вниманието на бракониерите, катерът „невидимка“ успя да се приближи плътно до купола и да нанесе решаващ удар.

От взрива огромният кораб се напълни със звънтящо ехо, към което скоро се прибавиха вторичните взривове на зарядите и кондензаторите. А ако хубаво се вслушаш, даже ликуващите викове в рубката на „Сигуре“. Сега Роджър не би продал своето катерче не само за четири, а дори за четиридесет хиляди!

— Имат стелт — смаяно промълви Джок, — проклет „невидимка“!..

— Ъ-ъ, Мустакати — радистът изглеждаше точно като след първото съобщение на „граничарите“, само че този път уплахата му беше истинска, — те пак се свързаха с нас! Казват, че имаме три минути да напуснем харва, а после катерът ще изстреля гравиторпедо в реактора.

Радистът още няколко секунди постоя на място, диво изврещя и се хвърли към изхода на рубката, сблъсквайки се на вратата с енергетика и навигатора. Няколко мига тримата се бутаха в отвора, а после в тях се вряза туловището на Джок и ги изстреля в коридора като тапа от бутилка. Директорът на „Спейс майнинг“ имаше допълнителен стимул за бързане — спомни си, че най-близката спасителна капсула вече един месец е развалена, а следващата се намира две палуби по-надолу и към нея сега навярно се носи тълпа народ от сектора за първична преработка. Мустакатия така бързаше, че даже не успя да нареди на пилота на изтребителя да прекрати битката. Впрочем него също не го радваше перспективата за бой с катера и „акулата“ величествено се обърна и отплува към местното слънце. Товарните катери като паразитиращи рибки се лепнаха за него.

* * *

— Цялата съм твоя, любими! — изгука невидимата „Маша“.

— Готови сме за излитане — преведе Тиодор, като се изкашля.

Станислав едва забележимо потръпна, макар че очакваше този момент вече няколко минути — откакто най-накрая запечатаха шлюзовата камера и пилотът пусна последна проверка на системите.

Успяха да набутат учените в каютите и да ги накарат да се пристегнат към койките, така че работната обстановка в гостната се нарушаваше само от тихото страстно дишане на „Маша“. Впрочем, учудващо, но то помагаше за ободряване.

Капитанът обиколи с поглед четирите очаквателно обърнати към него лица. Даже техникът крадешком се показа от машинното отделение.

По време на службата, на Станислав му се беше случвало да командва и десант, и атака, и отстъпление, не позволявайки то да се превърне в паническо бягство. Но тогава зад гърба му стоеше Нейно величество Заповедта, която сваляше от десантчика отговорността за последствията. Освен това днес той водеше, макар и не в атака, цивилни, по-капризни към резултата — не само да оживеят, но и да припечелят. И ако нещо не потръгне, по-добре да седи в карцера, отколкото с безплатен адвокат в съда.

— Разрешавам излитането! — колкото се може по-уверено отряза той.

— Тъй вярно, капитане! — Тиодор шеговито козирува, обърна се и защрака ръчките на пулта.

Звярът, който досега мирно дремеше и мъркаше в недрата на кораба, се събуди и започна да ръмжи. По вирт-прозореца пред пилота бързо бягаха изречения, които Тиодор явно не успяваше да прочете, но по познатата форма на абзаците заключаваше всичко ли е наред. Ден го подсигуряваше, леко отместил креслото си, за да не пречи и едновременно добре да вижда пулта.

Във въздуха увисна напрегнато мълчание като на помен. Асоциацията се усилваше от „ковчега“ с цитометъра. Подходящо място така и не му намериха и се наложи да го оставят под колоната, за всеки случай привързан към нея с въже (капитанът помоли поне да го обърнат по височина, но се оказа, че проклетият уред не трябва да се преобръща). Сега екипажът не само постоянно се блъскаше в колоната, но и се спъваше.

Станислав стисна ръце зад гърба си. Изглежда, че се сбъдваха най-лошите му опасения — стълбчето на скалата за мощност бързо растеше, вече сменило цвета си от зелен на жълт, но корабът не мърдаше. Само бученето ставаше все по-шумно, а вибрацията по-силна.

Стълбчето почервеня и най-накрая подът под краката му потрепери, а в стомаха, въпреки компенсаторите на ускорението, нещо се преобърна.

На Станислав много му се прииска да се прекръсти, но само стисна по-силно ръце и „небрежно“ забеляза:

— Нещо много дълго се вдигахме от земята.

— Ами нали е товарен, а не катер за разходки — малко обидено отговори Тиодор, не отмествайки поглед от уредите. На пилота още му предстоеше най-трудното — извеждането на кораба в орбита и скачването с митницата. — Ако рязко се вдигне, ще му се откъсне ремаркето.

— Да, да, естествено — побърза да се съгласи капитанът. — Браво, продължавай все така!

Тиодор кимна и изцяло се съсредоточи в управлението. По лицето му се разля блаженство, познато на всеки пилот, върнал се зад руля след дълъг принудителен престой.

— Деветнадесет и тридесет и седем — съобщи Вениамин. — Видя ли, а ти се безпокоеше! Имаме достатъчно време — още цели четири часа.

— Всъщност стартът беше планиран за петнадесет нула нула — оплака се капитанът.

— Ти го планира, ти го и отмени. Сега разбра ли какво му е хубавото на собствения кораб?

Станислав разбираше само, че вече няма път назад. Транспортникът бавно (зависи с какво се сравнява, разбира се) се носеше през атмосферата. Стомахът вече не го болеше, пилотът беше ускорил до необходимата скорост и сега даже леко намаляваше, за да не подмине орбиталната митническа станция. Много беше съблазнително да се втурнат в открития космос, без да досаждат на заетите хора, но тогава след тях биха се спуснали полицейските корвети, а може и веднага да стрелят, за да ги догонят по-лесно.

Щом Ден се убеди, че партньорът му успешно се справя със задачата, се върна към своите вирт-прозорци. Вече беше направил чернова на маршрута, беше прехвърлил началото й на Тиодор и сега пред навигатора висяха купчина разноцветни топчета, съединени с чертичките на скоковете. Някои бяха с непрекъсната линия, а други с пресечена — тук трябваше още да се помисли. Най-сериозно съмнение предизвикваше маршрутът до мъглявината на пет светлинни години оттук. Компютърът предлагаше два варианта — обиколен, през три звездни системи, или направо, само в два скока, но през разположената в центъра на мъглявината автономна станция за гасене със забележка „сведенията са съмнителни“. На практика това означаваше, че ако станцията е неработеща, желанието да съкратят пътя си с половин ден ще се превърне в задържане за цял месец, докато сърцето на скоковия двигател — квантова черна дупка — не се успокои само.

Впрочем навигаторът още имаше време хубаво да обмисли решението си. Пътят до планетата в най-добрия случай ще заеме не по-малко от четири дни, а до мъглявината — два и половина.

Но, уви, тишината и покоя в гост-командната не продължиха дълго.

— Нали ви казах да останете в каютите си! — възмути се Станислав.

— Дойдох да проверя цитометъра — предизвикателно отговори ученият, пресичайки помещението. — С тези ваши свръхнатоварвания…

— Свръхнатоварване още няма — вежливо възрази Ден, превключвайки към себе си вниманието на свадливия пасажер. — Но когато преминем митницата…

— Аз съм материално отговорно лице — сърдито го прекъсна Владимир, — и съм длъжен да се уверя, че повереното ми оборудване е наред!

— Рентгеново зрение ли имате? — Навигаторът смело издържа „гама-лъчевия“ поглед на учения и го накара пръв да отмести очи.

— Веднага ще разбера, ако нещо не е както трябва! — мъгляво обеща Владимир и започна да проверява здравината на закрепването, почти допирайки дъските с нос, сякаш разчиташе, че по нюх ще определи наред ли е уредът.

— О, ние вече летим? — Полина, както изглежда, въобще не беше лягала, тъй като за изминалите десет минути беше успяла да се преоблече и да сплете косата си на две дебели къси плитки. Сега момичето беше облечено със сиво-син комбинезон и с розови гумени чехли, шляпащи по пода и петите ѝ.

— Вече спираме — отзова се Тиодор. — Между другото, може да вдигнем щитовете на прозорците, вече излязохме от атмосферата. Само че се боя, че изгледът няма да ви хареса… — Самият пилот и без това знаеше какво става отвън, външните камери изправно предаваха изображението от всички страни на кораба.

— Компютър, вдигни щитовете! — високо заповяда Станислав, чувствайки се като герой от евтин фантастичен филм, където смелият капитан позира за камерата на мостика на стъклена рубка в обкръжението на безкрайния звезден космос.

— Вди-и-и-гам! — чувствено въздъхна „Маша“, карайки Владимир да потръпне и да завърти глава наляво-надясно.

Безкраен космос не се получи, в гост-командната имаше само три прозореца, всеки метър на метър и половина. Зад тях наистина светеха много, много звездички. А освен това бяха разсипани множество кораби, сякаш закачени на невидими нишки на няколко километра един от друг.

— Значи автоматична? Без опашки? — мрачно се обърна Станислав към Вениамин.

Той виновно разтвори ръце, кой да знае, че днес ще има такава тълпа или просто е час пик.

Изкинът услужливо разгърна пред капитана вирт-прозорец с позивните на всички открити обекти в близост. Още девет транспортника, пощенски, личния кораб на някакъв актьор, фриска „пеперуда“, лайнер за разходки, няколко ремонтни… За да стигне до нужния ред, Станислав прелисти две страници.

— Митническа станция „Комета-2“, как ме чувате? Тук е капитанът на транспортен кораб ЛПКВ-231, моля за разрешение за минаване през скенера.

— Разбрано, транспортен кораб ЛПКВ-231, тук е митническа станция „Комета-2“ — със скучаещ глас откликна диспечерът. — Заемете зона 17–984 и очаквайте повикване.

— Чу ли? — с въздишка се обърна Станислав към пилота.

— Ъхъ… — Тиодор започна да обръща кораба в указаната посока.

Владимир, успокоил се относно цитометъра, не се върна в каютата, а отиде до кухненската маса и свойски защрака копчетата на кафемашината.

— А кога ще ядем?

Капитанът искаше рязко да отговори, че след пълното набиране на височина, както при самолетите, но почувства, че и той самият беше огладнял. От сутринта му се удаде да грабне само един сандвич от улична сергия, щателно проверен от ХЕИ (нито един микроб не се беше осмелил да развали картона с ароматизанти и Станислав подозираше, че даже от него самия сандвичът ще излезе в същия вид).

Тиодор закара кораба в указания сектор и превключи на автоматичен режим. Светлинните панели, загасени по време на маневрите, загоряха с пълна сила.

— Добра машина — одобрително забеляза пилотът, отдръпна се от пулта заедно с креслото и погледна в илюминатора. Един от корабите тъкмо минаваше митницата — равностранен триъгълник от космос между излъчвателите на скенера, определящ размерите, теглото, процентното съдържание на химически елементи, броя на екипажа, техниката и подлежащите на деклариране съединения. — Старичка, но надеждна. Само трябва да се регулира третия маневрен, че леко закъснява.

Техникът съгласно избуча, което беше изтълкувано като обещание да го поправи при първа възможност.

Докато пасажерите и екипажът се настаняваха около масата, Станислав, заедно с Тиодор, се отправи в килера за дажбите и същевременно за да инспектира запасите. На пръв поглед всичко беше наред — температурата в хладилната камера съответстваше на нормата, на рафтовете имаше равни редове кутии, надписани с черен маркер: „Елда с бек.“, „Сок от яб.“, „Сухо мл.“. Станислав напосоки скъса една опаковка от далечния край на рафта и се убеди, че вътре наистина се намира „Агн.зад.с мак.“ — консерва от агнешко задушено с макарони, в срок на годност.

Когато се върнаха с куп стоплени пластмасови кутии, на масата вече имаше: гевгир с бисквити (по-подходящ съд в нишата с посуда не се намери), чиния с десетина смачкани сандвича, буркан с домашни кисели краставички, начупен на блокчета шоколад и тънки резенчета (за да стигне за всички) ябълка.

— От нашата маса за вашата маса! — с патос обяви дебеланката.

Капитанът сдържано благодари, макар че саламът в сандвичите не беше първа свежест, а централното място на масата беше заето от Владимир.

— Да пием за запознанството! — Ученият първи вдигна чашата с кафе. Тонът му беше официален, като на Калигула, заповядващ на сенаторите да изпият чашите с отрова.

— И за успешния полет! — изписка Полина, чукайки се със седящите от двете й страни Ден и Тиодор.

— За успешната експедиция — сурово я поправи началникът ѝ. — Надявам се, че за един месец ще успеем да изпълним научния план.

— А в какво се състои той? — с интерес попита докторът, като отвори кутията и пусна навън ароматната пара на соев котлет с ориз.

— Ще изучаваме споровата бактерия Maramekia vulgaris. Методи за култивиране, биохимични особености, опасност за човека, екологическо и практическо значение — кратко и сухо отговори Владимир. — Впрочем, Мария Сидоровна, съставихте ли вече план за работа и направихте ли дневник за иследванията?

— Не — жизнерадостно отвърна дебеланката, дъвчейки сандвич и светейки с усмивката си като къс обогатен уран — естествено, непрекъснато и безпощадно.

— Защо?

— Има време — махна със салама Мария Сидоровна. — Пък и защо изобщо е нужен? Всички и без това знаят какво да правят, не са за първа година в Научно-изследователския институт.

— Мария Сидоровна — подчертано започна Владимир, — „да знаеш“ и „да правиш“ са две различни неща! Когато директорът ви попита вас, младшия научен сътрудник, вече седемнадесета година на аспирантура, с какво сте се занимавали цял месец, ще ви се наложи да му представите подробен отчет! Как ще го напишете без план и дневник?

— Аз вече толкова много директори съм видяла да се сменят — носталгично вдигна очи към тавана Мария Сидоровна. — Например помня при Леонид Петрович…

— Утре да има план! — мрачно я прекъсна ученият.

— Аха — така охотно се съгласи вечната аспирантка, че даже Станислав разбра, че план няма да има.

— Опасност за човека?! — със закъснение се стресна капитанът. — А може ли по-подробно?

— Засега не е идентифицирана — успокои го тихата Наталия, деликатно човъркайки ориза с вилицата. Отблизо тя се оказа млада и симпатична, само че твърде плаха.

— Но ще се постараем — увери го Владимир.

Съвместната трапеза изглади първото впечатление и сближи населението на кораба. Наталия се оказа само научен сътрудник, Владимир — старши научен. Той вече имаше кандидатска степен и на Степянка летеше за докторска. Беше се оказал за пръв път в ролята на обременен с отговорност началник и заради това, меко казано, гореше от усърдие. Станислав даже усети солидарност с него. Към края на вечерята Полина вече си бърбореше с Тед и Ден, като беше преминала на „ти“. Мария Сидоровна също не се стесняваше и надълго и нашироко разказваше за вилата си, черпейки всички с краставички — омекнали и пресолени.

За един час през митницата преминаха седем кораба, за втория — още четири, от които последният заседна там за четиридесет минути.

— Ако с всеки така се мотаят… — обезпокоено отбеляза Станислав. На опашката пред тях оставаха още петнадесетина. — Гледайте, връща се обратно!

— Сигурно са намерили нещо — предположи Вениамин.

— По-скоро има проблем с документите — възрази по-опитният Ден, потривайки челото си. Той имаше съвсем измъчен вид, косата на слепоочията му се беше слепнала от пот. — Иначе ченгетата щяха да ги съпровождат.

— Да бяхте отишли да спите, навигатор („а и да не ме дразните още повече!“) — изръмжа капитанът. — Вашата помощ засега не е нужна.

— Благодаря, но по-добре да почакам — вежливо отказа Ден, сдържайки поредния пристъп на кашлица. — Искам да се убедя, че всичко е наред.

Станислав не настоя. Въпреки късния час, даже учените не бързаха да се връщат в каютите — безцелно се мотаеха из кораба и си обменяха неразбираеми реплики от рода на: „А проведе ли фосфодезаминазен тест? — Не, направих само посева на Зайцев-Блиг“. После още веднъж свариха и пиха по две чаши кафе. Тиодор играеше на гонки с флайери, Полина коментираше зад гърба му. Докторът се присъединяваше ту към единия, ту към другия. Ден дремеше в креслото си, отметнал глава и отпуснал ръце през облегалките. От машинния отсек нарядко се разнасяха скърцащи звуци, сякаш там се беше завъдила огромна металоядна мишка.

Въпреки мрачните прогнози опашката се раздвижи — митничарите, също недоволни от забавянето, удвоиха усилия и когато най-после дадоха зелена светлина на транспортника, часовникът показваше 23:15.

— А това не е ли вредно? — страхливо попита Мария Сидоровна, гледайки към бавно плуващия край илюминатора излъчвател, на който мигаха множество светлинки, вероятно просто сигнални. — Нещо ми прилоша…

Станислав тайно се зарадва, че така и не опита салама.

— Не се безпокойте, технологията е напълно безопасна — побърза да успокои дебеланката Вениамин. — И много точна. Сега ще минем датчиците, ще се скачим към митническия катер, капитанът ще им занесе документите, ще плати таксата и…

— Отивам — съобщи Станислав и взе папката под мишница.

— Чакай, идвам с теб! — разбърза се Вениамин.

— Защо?

— За всеки случай, може да се наложи да се договаряме… — мъгляво поясни докторът.

Капитанът се намръщи. Той действително не разбираше от намеци и мразеше да дава подкуп на чиновниците, предпочитайки да не престъпва принципите си, с което понякога вредеше на бюрократите, но по-често на себе си.

Обаче документите, с такъв труд събрани от Станислав, се оказаха в пълен порядък. След пет минути към тях се добави дебела, още топла от принтера, купчина хартия — данните от скенера с цена за всяка позиция. В повечето графи имаше нули, научната дейност почти не се облагаше с такси и списъкът на разрешените за изнасяне предмети беше доста по-обширен от личния, но не безкраен, разбира се.

— Петдесет и четири единици — пресметна митничарката с такъв безцветен металически глас, че капитанът се стресна и се вгледа по-внимателно в нея: да не е андроид?

— Защо толкова много? — учуди се Станислав, разглеждайки документите. — По моите сметки излиза четиридесет и седем. По тези тарифи, които висят тук на стената. Двадесет за кораба, три за оформянето на документите, две и половина екологичен данък…

Венка смени цвета на лицето си (от изморен сиво-зелен на отчаян сиво-лилав) и свирепо засъска в ухото на приятеля си:

— Четиридесет и седем, петдесет — има ли разлика, по дяволите?! Ще ти доплатя от собствения си джоб, само да излетим по-скоро оттук! Ако до полунощ не излетим, ще загубим десет пъти повече!

Станислав плю и притисна пръст към идентификационното прозорче, потвърждавайки плащането. Отсекат ли ти главата, не жалиш за косата, дано се задавите с тия седем единици!..

След половин час, само седем минути преди полунощ, транспортният кораб най-после изплува от тясното планетарно „пристанище“ в космическия простор, засили скоростта си и се гмурна в първата червеева дупка.