Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (12)

Станислав не можа да устрои конско на момчетата за полетите или по-точно потъванията — извънземната тиня не се оказа полезна за организмите им и те проведоха нощта в прегръдка с леген, също толкова зелени, колкото тукашния залез.

— Идиоти! — ругаеше капитанът, ежечасно бягайки в медотсека да провери не е ли понесъл екипажът незаменима загуба. — По-добре вие да бяхте потънали в блатото и да не ми късате нервите повече!

Момчетата му отговаряха със страдалчески (май даже прекалено страдалчески, с цел да предизвикат съжаление) погледи, сиреч: всичко разбираме, но нищо не можем да кажем, много ни е лошо. За щастие, адсорбентите и неутрализаторите от корабната аптечка успешно се справиха с отровата, а двамата приятели успяха да избегнат сериозно конско. Но не и измиването на флайера. Веднага щом „диверсантите“ се съвзеха, им бяха връчени четки и ведра.

Щом видя зелената буца кал, в която се беше превърнала тяхната аеромашина, Тиодор отново усети пристъп на гадене.

— Не е за учудване, че капитанът така ругаеше — отбеляза Ден.

— Мда, тук е нужно длето, а не четка. — Пилотът почука с нокът по кората от засъхнала тиня. — Трябва някак да я размекнем, иначе ще се свлече заедно с покритието.

— Предлагаш сега да го потопим пък в реката?

Тед се изсмя, но се наложи да отхвърлят тази идея, при цялата й съблазнителност. Иначе Станислав със сигурност щеше да ги удуши.

— А представяш ли си как сега геолозите стържат катера? Той е по-голям и по-дълго беше в блатото.

— Иди при тях и ги помоли да споделят опит — с насмешка предложи навигаторът, изливайки върху флайера всичката приготвена за миене вода.

От първото ведро калта рязко потъмня, от второто започна неохотно да се топи и да капе.

— Абе да вървят по дяволите! — искрено каза пилотът, отправяйки се към кораба за втора двойка ведра. Явно нямаше как да избегнат пет-шест курса до ручея. — Ту им помагам да измъкнат консервата си, ту нищо чудно да ме хванат да я мия… На нас и нашите проблеми ни стигат! Като стана дума, интересно как е здравето на капитана? Все така нервен е и постоянно се уединява с доктора…

— Дали да не го попитаме внимателно? — Ден изчака приятеля си и заедно тръгнаха по горската пътечка.

— Боя се, че аз вече също съм в немилост пред Федотич — въздъхна пилотът, като замахна с ведрото срещу една прекалено любопитна „муха“. — Той с такъв вид ми даде нов комуникатор, като че ли искаше да каже, че ако и този съсипя, направо по-добре да се обеся. О, а хайде да насъскаме Полина по него! — сети се Тиодор. — Капитанът сякаш се отнася добре към нея и в медицината тя е по-веща от нас. Нека му се подмаже и го разпита.

Ден остави ведрата на брега на ручея и показа на партньора си юмрук с вдигнат палец.

* * *

Настроението в каюткомпанията на „квачковоза“ беше погребално, макар че през нощта пиратите се посъвзеха, но също така осъзнаха своето пълно и окончателно поражение.

— Мислиш ли, че Греъм ни е излъгал? — промърмори седящият зад капитанския пулт Вини, подпрял буза с юмрук и тъпо гледайки вирт-прозореца с картата, изцяло оцветена в „изследвано“. Червеното триъгълниче в района на блатото, маркирано от бездушната програма като „перспективн. находищ.“ навяваше неприятни спомени.

— Или него са го излъгали.

Унилата Джил машинално разплиташе шапката си, дърпайки възелчетата с нокът. Франк гледаше в илюминатора, без изобщо да се радва на красивия степянски изгрев, чист и ярък след бурята. И само седящият на капитанското рамо Петрович хрупаше сухари, напълно доволен от живота.

— Или са му платили, за да ни изиграе — неохотно в разговора се намеси Роджър. Безсмислено беше да се търсят виновни, това вече нищо нямаше да промени.

— А може би все пак сме пропуснали нещо?

— Огледахме целия сектор — безжалостно възрази на момичето Вини. — Даже и повече. Празен е.

Няколко минути се чуваше само съсредоточено хрупане на сухар, а после на капитана му хрумна такава безумна и в същото време гениална мисъл, че той почти се задъха, опитвайки се да я придвижи към езика си.

— Не — изхриптя Роджър, — не целия. Остана още едно място.

На трите обърнати към него лица първо се отрази изумление, после усилено мислене, после прозрение и всички от екипажа едновременно заговориха, прекъсвайки се един друг:

— Точно така, и тяхната база екранира нашата!

— Абе ние над нея не сме и летели много!

— И размерът на поляната е точно такъв!

— Да се провери е най-лесното нещо. — Вини скочи от мястото си и се запъти към оръжейния отсек.

— Стой! — спря го Сакаи, също ставайки. Петрович изпусна сухара и се вкопчи в мундира с всичките си четири лапички. — Недей да се палиш. Вчера вече се напроверявахме достатъчно.

— А какво да чакаме?! Смяташ ли, че те просто така, случайно, са кацнали на този участък? Не-е-е, намерили са базата, заели са мястото и се опитват скришом да я отворят! Затова са домъкнали и лаборатория, тя е пълна догоре с всякакви уреди, даже в сандъци на пода лежат!

— Не може ли тогава да си сътрудничим с тях? — предложи Джил. — Ние имаме кодовете, а плячката ще стигне за всички.

— Как пък не! — възмутено я прекъсна пилотът. — Да се дели с някакви…

— … пирати — с лека горчивина довърши Роджър. Петрович застина, заслуша се в нещо и тихичко изсумтя. — Вярно, и аз не бих се съгласил.

— Че те да не са много свестни! — оскърби се Вини, искрено смятащ се, ако не за законопослушен гражданин, то поне за справедлив. След това как постъпи с него държавата, му оставаше или да издъхне като бездомник, или да й отвърне със същото. — При тях ту има трупове, ту киборги, ту… А вчера прегледах списъка с програмите, които най-често използва пилотът им. — Вини зловещо понижи глас. — Оказа се, че той постоянно пуска симулатора на космически битки. В задачата се пита защо са му на този мирен цивилен пилот такива навици?

— Може просто играта да му харесва — застъпи се за Тиодор навигаторът. За разлика от Вини той беше видял с колко сили и здраве бяха платили съседите, за да измъкнат „геолозите“ от блатото. — Аз, например, вече втори месец играя на „Повелителя“…

— Ти не играеш, ти мамиш — махна с ръка пилотът. — А той без всякакви кодове вече се е добрал до „седем звезди“, а аз по-нагоре от „петорка“ никога не съм стигал. И онази история с газа… Не, има нещо гнило там!

— Нелогично е някак си — отбеляза Джил. — Ако са ни конкуренти, защо им е да ни спасяват? Нали при такава удачна случайност дори полицията не би изровила нещо.

— А може да са действително тези, за които се представят? — замислено каза Сакаи.

— В смисъл, микробиолози? — недоверчиво уточни Вини, който до този момент си представяше учените някак по-различно.

— В смисъл, обикновени глупаци. И на поляната са кацнали случайно.

— А хищникът и киборгът?

— Хищника ми го показаха — изхили се Франк. — Това е играчка.

— Какво? — смаяно се вторачи в него целият екипаж.

— Аха, извънземна плюшена играчка на батерии. Те така се забавляват, пускат я в гората и ловуват — пренебрежително поясни навигаторът с такъв вид, сякаш винаги го е подозирал и само кръгли идиоти могат да объркат подобна евтиния с истинско чудовище.

Роджър смутено потърка вече почти изчезналото, но внезапно засърбяло го ухапване.

— А киборгът също ли им е за развлечение? — не се предаваше Вини.

— Може би ако ги бяхме попитали направо, също щеше да се намери някакво просто обяснение? — предположи Джил.

— Да-да, и за повредената „невидимка“ нека също да обяснят! — подигравателно поиска пилотът.

— Във всеки случай — решително го прекъсна Роджър, — те ни спасиха живота. Така че сега сме им длъжници.

— И ти предлагаш да има дадем нашето съкровище като отплата за този дълг?! — възмути се Вини. — Знаеш ли, твоето самурайство понякога преминава всички разумни граници!

— Не — успокои го капитанът, — но трябва да намерим някакъв… по-хуманен начин за освобождаване на поляната.

— Паралитичен газ? — хищно предположи Вини. — Остана ми още едно флаконче…

Капитанът се намръщи.

— В никой случай. Трябва самите те да се махнат, без да ни заподозрат в нищо! Даже ще им помогнем да си съберат багажа и ще им помахаме с шапки.

— Те май казваха, че ще отлетят, когато завършат изследванията си — припомни Джил. — След три седмици.

— Дълго е — поклати глава пилотът. — Пак ще трябва да седим на яйчена диета.

— Няма да ни стигне и храната за кокошките — добави Франк. — Нали трябва да возим тези квачки до Посредника.

— Когато открием базата — изразително каза Роджър, — ще направим такъв пир, че храната за кокошките вече няма да ни трябва…

— А ако не я открием?

— Никакви „ако“! — пресече паникьорските настроения Сакаи. — Базата е тук и ще се доберем до нея.

— Ако киборгът не се добере до нас преди това — промърмори Вини.

— Виж какво — натъртено каза капитанът, — не знам за моето самурайство, но твоят песимизъм в последно време удря тавана. Да, до нас може да се добере киборгът. А на главите ни може да падне метеорит или флотски патрул. И какво, да се откажем от всичко и спешно да копаем за „квачковоза“ укритие с дълбочина сто метра? Ти изобщо способен ли си да измислиш нещо позитивно, да не говорим за полезно?

— Аз мога… — почна Вини, но спря. На Роджър даже му се счу тихото щракване на превключвателя в мозъка на пилота.

— Тъй вярно, да измисля нещо позитивно! — отсече той, уставно се обърна на токове и измарширува до креслото си, където отвори едновременно три вирт-прозореца, в които се замяркаха някакви схеми и таблици.

— Какво му стана? — поинтересува се Франк.

— Тихо! — изшътка му капитанът. — Гледай, завиждай и се учи. Осенило го е сатори^[1].

— И какво? — не разбра навигаторът.

— Ще видиш! — мъгляво обеща капитанът.

Разговорът тет-а-тет между пилота и посетилата го муза продължи петнадесет минути, след което Вини се върна при събралата се до пулта компания, влачейки след себе си един свит вирт-прозорец.

— Любувайте се и се ужасявайте! — провъзгласи той, разгъвайки екрана с жест на професионален фокусник. — Пред вас се намира най-опасното чудовище в тази част на галактиката — знаменитият степянски биологояд.

Пиратите дружно погледнаха екрана, а после, доста по-внимателно, излъчващия самодоволство Вини.

— Слушай — внимателно започна Сакаи, — нека да идем до медицинския отсек. Отравянето с въглероден двуокис е опасно нещо, може след известно време да има последствия…

— Какво искаш да кажеш? — учуди се пилотът.

Капитанът мълчаливо посочи вирт-прозореца, където на весел зелен фон се кипреше някаква конструкция от тръби, приличаща дали на седящо куче, нарисувано от тригодишно дете, дали на самоделен миномет.

— А-а… — Вини се наведе и докосна с пръст екрана. — Забравил съм да го включа.

Зеленият фон премигна и се смени със зловещо ален. Под бодро металическо стържене от тонколоните, загадъчната конструкция започна да се сдобива със сервомотори, проводници на електромагнитни вълни, сензори и допълнителна арматура. Смисълът на случващото се окончателно стана ясен, когато върху механическата „плът“ се опъна петниста кожа. Червеноокото чудовище стана, прозя се, демонстрирайки на зрителите троен набор блестящи зъби, част от които дори не се събираха в пастта му и се протегна, показвайки още по-впечатляващите си нокти.

Таралежът изписка, разтвори с лапички яката на капитанския кител и се шмугна под него.

— Първата жертва — нервно се изкиска Франк. — Да-а, от такъв звяр всеки ще избяга. И мен ме побиват тръпки от него, много хищно гледа.

„Хищно е меко казано“ — помисли си Роджър. Звярът на екрана смътно напомняше кучето-демон от книгата „Японската гравюра през XIX век“, но при среща с подобна твар и то самото би подвило всичките си шест опашки и би избягало, виейки от ужас.

— Какво пък, идеята ми харесва — призна Сакаи. — Щом те ни направиха номер с онази… как беше там…

— Шоарска лисица — подсказа му Франк.

— … то и ние имаме пълното право да ги запознаем с „местната“ фауна. Важното е роботът да се получи също толкова убедителен, както на картинката.

— Ще се получи още по-добре — уверено обеща Вини. — Аз отдавна работя по него.

— Отдавна? — попита Сакаи, който не беше забелязал по-рано у пилота подобна страст за създаване на зъбати чудовища.

— Като дете аз нямах робокуче. — Вини го произнесе с такъв патос, че дори на плахо надникналия изпод китела Петрович му стана ясно, че това действително е трагедия. — В нашия квартал всички мои приятели и познати имаха, даже и момичетата… Само аз ходех като глупак без робокуче — тъжно каза пилотът. — Родителите ми бяха съгласни само за живо. Молех ги, уговарях ги… От живо куче полза никаква, само проблеми, не може да говори, интересни програми не могат да се качат в него, трябва да го разхождаш, да го храниш. А те се запънаха. Нарочно отлетяха в столичния зоомагазин и ми купиха истинско куче… Което след две седмици се счупи, тоест умря.

— Какъв ужас — потресено прошепна Джил.

— Именно — кимна пилотът. — В магазина отказаха да го поправят или да го сменят в гаранционен срок. Неприятно се получи. А после аз още веднъж се прецаках, вече като по-голям. Исках да постъпя в К-9^[2], но точно тогава те експериментално минаха на руски киберкотки.

— Значи затова си написал рапорт за преместване в полицейски спецотряд? — досети се капитанът.

— Ами да — кимна пилотът. — Адски обидно ми беше. Мразя котките!

Сакаи още веднъж погледна вирт-прозореца, където чудовището щракаше със зъби и премести поглед обратно към Вини.

— Виж какво… Някой път направи пълен списък с детските си проблеми. За да можем поне малко да се подготвим психически.

* * *

— Станислав Федотович — Полина се приближи до капитанското кресло толкова безшумно и повика капитана с такъв проникновен глас, че бившият космодесантчик подскочи с двадесет сантиметра нагоре, — може ли да поговорим?

— Разбира се, Поли. — Капитанът бързо обърна креслото си и стана. — Какво има?

— Не, не, вие си седете! Макар че ако така ви е по-удобно… — многозначително добави момичето, при което незнайно защо бързо погледна надолу и пак върна поглед към очите на капитана.

Станислав също погледна корема си, но не откри нищо компрометиращо.

— Ама какво се е случило?

— Нищо — успокои го Полина. — Просто… Аз разбирам, че темата е много деликатна… но така се случи, че научих за проблема ви.

— Какъв проблем? — за всеки случай попита Станислав, премествайки ръката си зад гърба, към кобура. Нима киборгът се е досетил, че капитанът го търси и е решил първи да нанесе удар?!

Полина проследи движението на ръката му с разбиращ поглед.

— Не се безпокойте — каза тя. — Аз на никого няма да кажа. Макар че всъщност и така всички знаят.

— Знаят?! — Ужасна мисъл озари Станислав: в данните на скенера е имало печатна грешка и на кораба всъщност има един човек и осем киборга.

— Аха — кимна Полина, радвайки се как добре върви мисията ѝ. — И ме помолиха да ви предам, че въпреки това ние много ви уважаваме. А и въобще това всъщност е такава дреболия! На всички им минава и вие също ще се оправите.

Станислав знаеше само един начин за успешно оправяне с киборг — три пълнителя и контролен изстрел в главата.

— Дреболия? — недоверчиво уточни той.

— Аха — преувеличено весело кимна Полина. — От това даже Наполеон е страдал! И нищо, воювал е някак си.

Станислав живо си представи Наполеон с бели чорапи, високи ботуши и тесен мундир с ордени, който мушка с шпагата си киборг с плазмено оръжие. Капитанът тръсна глава, гонейки това глупаво видение.

— А нима тогава ги е имало?!

— И още как! Даже са ги намирали при египетските мумии — вдъхновено продължи момичето, което беше успяло да прелисти медицинската енциклопедия, преди да дойде при капитана. — Наистина, в онези времена не са умеели да се борят с тях, а са ползвали народни средства, например краставици или трепетлика, но оттогава науката е направила голяма крачка напред…

Към образа на Наполеон се добавиха куп трепетликови колове и каче със кисели краставички, почтително държано от двама адютанти, а към този на киборга — накриво омотани около него бинтове.

— Така че не се срамувайте и не се тревожете, за мъжете над четиридесетте това е напълно нормално! — окончателно довърши капитана Полина.

— Ти въобще за какво говориш?! — не издържа Станислав, сериозно опасявайки се за разсъдъка си.

— За това. — Лаборантката намигна.

— За кое това?!

— Ами, което започва с „х“. — Момичето намигна още веднъж, този път с другото око и капитанът усети, че самият той получава нервен тик.

— Полина, престани да дрънкаш глупости! — сурово нареди той. — Казвай направо какво имаш предвид и какво искаш?!

— Момчетата ме пратиха да разбера как е хемороидът ви — обидено си призна Полина. — Тоест как върви лечението му. По-добре ли сте? Защото ние се безпокоим.

— Хемороид?! — смаяно попита Станислав, подозирайки, че си има работа с метафора. — Какъв хемороид?

— Който е там — пак посочи с очи момичето. — В ду… Отзад.

— Така-а-а… — Капитанът като че ли стана по-висок и по-широк, а Полина, напротив, се сви боязливо. Чул някакво подозрително шумолене в коридора, той отмести момичето и решително тръгна на разузнаване, но шумоленето тутакси се смени с бързо шляпане и звука на отварящия се шлюз.

— Според мен, той вече се чувства по-добре! — поемайки си дъх под дървото, заключи Тиодор.

* * *

— Как ти се струва, кеп?

В гласа на Вини по забавен начин се смесваха гордост и тревога. Гордостта беше заслужена, Роджър до последно мислеше, че е нереално подобна работа да бъде извършена в обикновената корабна работилница, пък и за по-малко от денонощие.

Впрочем, и тревогата беше обоснована.

— Не е толкова страшно, колкото си мислех — реши накрая капитанът. — В смисъл боядисването, а не като цяло. — тутакси се поправи той. — Като цяло звярът се е получил… хм, внушителен.

— Боядисването ми създаде най-много проблеми. — Вини свали ръкавицата си и обиколи звяра, придирчиво разглеждайки кожата му, която на места още блестеше с гланцов блясък. — Добре, че последната смес се оказа удачна, че в склада останаха само луминисцентни бои.

— Да, още едно светещо чудовище би било прекалено — усмихна се Сакаи. — А иначе е съвсем приличен мръсно-зелен цвят, за тукашната местност изглежда натурално.

— Даже се опасявам, че е твърде натурално — със съмнение каза Вини. — Нали трябва да го забележат и да се уплашат, а не да се спънат и да продължат нататък. Може би все пак трябва да добавя ярки петна?

— А, не, стига — възрази капитанът. — Това кое поред боядисване беше, петото ли?

— Шестото.

— Още по-зле. Още един слой и в най-отговорния момент всичко ще се срути като мазилка!

— О, а нека само да му направя очите светещи! — сети се пилотът. — Ще бъде хем страшно, хем естествено. А останалото… ей, не пипай зъбите, ще се порежеш!

Сакаи бързо прибра ръката си, за по-сигурно зад гърба.

— Останалото е добре — съгласи се той. — Само че не е ли твърде кльощав? Арматурата стърчи от хълбоците му. Може би трябва да се напъха стъклена вата за обем?

— Не е кльощав, а строен! — застъпи се пилотът за своето творение. — А че ребрата му стърчат, даже е добре — веднага се вижда, че животното е отслабнало от глад и затова напада всичко подред.

Според капитана дори много изплашен или мъртвопиян биолог не би сбъркал тези буци с ребра. Роджър обаче не настоя.

— Ето ти дистанционното. — Вини протегна на капитана правоъгълна кутийка, над която мигаше вирт-прозорче с управляващи пиктограми. — Това е за пряко управление, а иначе ще се управлява от рубката, по картата.

— Първия път действай по-добре ти — отказа капитанът. — Случайно може да натисна нещо, което не трябва, после ще го поправяш по-дълго, отколкото си го сглобявал.

— Добре. — Вини закачи дистанционното за маншета си и въпросително погледна Сакаи.

— Нека походи малко — нареди капитанът.

В утробата на звяра нещо тихо забръмча, после звукът се увеличи и изведнъж прекъсна. Роджър учудено погледна пилота. Той промърмори: „Дано не са улмотроните^[3]…“ и натисна пиктограмата още веднъж. Вторият опит се оказа успешен. Роботът бавно се изправи и тръгна към изхода от хангара, тракайки с нокти.

— Стоп! — заповяда Сакаи.

Пилотът отмести пръста си и звярът послушно замря.

— Походката му е някак странна. — Капитанът помасажира челото си, сякаш се надяваше чрез триене да добие от главата си нужната информация. — Като че ли кълчеща се… — Роджър внезапно откри, че пилотът с много съсредоточен вид изучава тавана. — Така-а… Каква е работата?

— Разбираш ли — смутено почна Вини, — имах проблеми със софтуера. Алгоритъмът за животинска походка е доста специфичен и сложен, набързо няма как да го изфабрикуваш, а покрай мен тъкмо тогава мина Джил — пилотът изобрази зигзаг с ръка, — и аз си спомних… — Той млъкна, сякаш се чудеше дали да си признае останалото.

— Какво си спомни?

— Биолозите имат една такава визуализация на изкина. — Пилотът отново махна с ръка, този път очертавайки нещо кълбообразно. — Ами пищна, сещаш се…

— Сещам се — прекъсна го Сакаи. Самият той беше свалял за „Сигуре“ подобна визуализация, привлечен от името „Понто-чо“^[4], но вместо изтънчена японска гейша в холопроектора се появи негърка с копие и сламена пола. — И?

— И Франк има цяла колекция от такива програмки — въздъхна Вини. — Затова му наредих да извади от тях кода за движенията. Но ти не се бой, това се забелязва само при бавно придвижване, а когато звярът бяга — пилотът натисна копчето и „кученцето“ премина в тръс в кръг около стените, — това не е така забележимо.

Според Сакаи кълченето в тръс изглеждаше още по-подозрително. Но преди да успее да го съобщи, пилотът реши да демонстрира поредната опция.

— А сега — глас! — обяви той.

Следващите няколко секунди напълно изпаднаха от капитанската памет. Когато дойде на себе си, Роджър установи, че седи на пода, а по-точно — опитва се на заден ход да изпълзи зад тезгяха.

— Май съм прекалил с инфразвука — угрижено каза Вини. — А и силата на звука трябва да се намали.

— Да, определено — въздъхна Сакаи, надигайки се зарадван, че беше решил първо да иде до тоалетната, а после в хангара.

— С жертвите си роботът ще работи по алгоритъм „игриво котенце“ — продължи Вини. — Скок, поваляне на земята, рев и ръмжене от място, за да може жертвата да стане и да избяга. Ако целите са няколко, роботът ще ги атакува поред. И така до самата база, по която той ще трябва да лае от храстите.

Планът на пилота беше добър, но Сакаи веднага усети в него някакъв недостатък, а след няколко секунди дори разбра в какво се изразява.

— А ако не почнат да бягат?

— Как така да „не почнат“? — неразбиращо повтори Вини. — Когато върху тях скача огромен извънземен звяр, болшинството нормални хора се опитват да избягат.

— Или започват да стрелят във всички посоки — отбеляза Роджър, припомняйки си реакцията на Франк при първата среща с „лисицата“ и своето къпане в ручея.

— При тях само капитанът постоянно мъкне оръжие — уверено каза Вини. — Неговият холопортрет вече е качен в паметта и ако Станислав бъде в групата, роботът няма да я атакува. Освен това „кученцето“ ще ни предава картина и ако се случи нещо, ще го превключа на ръчно управление.

— Добре тогава — съгласи се Роджър. — И кога е първият полеви тест?

— Ами може и сега! — широко се ухили пилотът. — По-точно — поправи се той, — веднага щом боята изсъхне.

* * *

— Полина, ти да не заспа? — учудено и с досада възкликна Тед.

Тази вечер двамата с момичето бяха в един отбор и ето на — лисицата невредима профуча през поляната и изчезна в гората, а партньорката му даже не вдигна оръжието си.

— Ами стана ми жал за нея — смутено си призна зооложката. — Ние все я убиваме, убиваме… А тя е толкова симпатична!

— А според мен е рядко срещан урод — честно каза Тед.

— Само ако не си свикнал. А когато след лова я чистиш и решеш по един час, после е някак неловко да стреляш… Като по домашен любимец.

— Ако беше домашен любимец, щеше да идва, щом й свирнем — ядно промърмори пилотът. — А така ще се наложи пак да я търсим половин ден с флайера. — Беше им доскучало да стрелят по тъпо обикалящата в кръг играчка и лисицата работеше в режим „убягване“, на максимална скорост и пъргавина.

— Аз успях да я изключа — успокои го Ден, скривайки дистанционното обратно в джоба си. — Да вървим да я вземем, тя е някъде в онези храсти.

Смело хванали оръжията в готовност, приятелите навлязоха в тъмната, вече почти нощна гора. Вениамин, който играеше в един отбор с навигатора, се възползва от почивката и тръгна към тоалетната, а „Маша“ икономично намали осветлението над поляната, като само над вратите на кораба и базата остави „маяци“.

— Гора-а-а — възхитено въздъхна Полина, осветявайки пътя си с лазерния мерник. — Истинска… ухае на плесен, клоните шумят… толкова е хубаво! От дете не съм ходила в гората…

— А аз последните три месеца само това правех — без никакъв възторг отговори Тиодор. — В рехабилитационния център имаше голям парк, по два часа ежедневни задължителни разходки на лечебен боров въздух… в кръг по пътечката, на сляпо. Така че на мен този мирис и шумолене… — Пилотът изразително прокара ръба на дланта си по гърлото.

— Ден, а ти? — Полина се обърна към рижия, желаейки непременно да раздели с някого доброто си настроение.

— Хубава гора — потвърди навигаторът. — Само шумоли и вони, а можеше да хапе, дращи и да изпуска отровен прашец като джунглите на Мая.

— Ужасни сте! — обиди се момичето. — Колко сте неромантични вие, мъжете…

— Ние сме практични. Това е по-полезно в живота, а и значително го удължава. — Тиодор се спря и махна с цевта. — Ето там, според мен, нещо свети…

Пилотът тръгна напред, разтваряйки храстите, в мрака приличащи на боровинкови, но пораснали до пояса. Ден вървеше по паралелен курс, изоставайки на няколко крачки.

— Момчета-а-а! — извика ги с някак странен глас останалата на пътечката Полина.

— Какво?

— Лисицата тук лежи, зад поваленото дърво…

Но Тиодор и без това вече виждаше какво свети — очи. Не петте „лисичи“, а две непознати, на доста по-голяма височина и само на няколко метра от пилота.

— Мамка му! — въздъхна той и в същия миг тъмнината беше прорязана от три дебели лазерни лъча. Естествено, те не причиниха никаква вреда на извънземното чудовище, но когато имаш в ръцете си оръжие, първо машинално стреляш, а после вече мислиш истинско ли е то или играчка.

Учудващо най-точна се оказа Полина, макар че стреляше от пътечката и навярно напосоки. Нейният лъч попадна право в окото на звяра… и се отрази настрани.

Животното, от което лазери рикошират, обърка Тиодор само за миг. После пилотът обърна пушката си и с всички сили фрасна скочилия върху него звяр с приклада по муцуната. Тя леко се изкриви, парчета пластмаса се разхвърчаха на всички страни и в ръцете на Тед остана само дулото. Пилотът навярно би измислил как и него да използва, но чудовището, не очакващо такъв отпор, затвори паст и със същата скорост, само че назад, сякаш там имаше втори чифт очи, изчезна в гората, като остави приятелите шашнато да се споглеждат.

* * *

— Тестът на прототипа на биологояда е проведен с отличен резултат — доложи на капитана Вини, толкова доволен, сякаш самолично е погълнал не по-малко от петима учени. — Всички системи работят нормално, звярът се придвижи до ловния район, устрои засада, скочи и даже издържа удар с винтовка по главата. Тук ми се наложи — отклони се от официалния тон пилотът, — да се намеся и да дам команда за връщане. Но мисля, че те и без това напълниха гащите!

Вини не каза, че всъщност просто се беше уплашил за своето дългоочаквано робокуче. Лишилият се от винтовката Тед можеше да хване и нещо по-здраво.

— Впрочем, надявам се, че той не е ходил по права линия при тях? — обезпокоено попита Сакаи. — Ами ако се опитат да проследят следите му?

— Всичко съм предвидил — увери го Вини. — Прокарах маршрута по ручея, а после по каменен сипей.

— Тогава добре. — Роджър сключи ръце зад тила си, облегна се на креслото и мечтателно въздъхна: — Ако това са истински биолози, вече трябва да си събират багажа.

— Само от един път? — учуди се Вини. — Аз си мислех — с нотка на разочарование добави той, — че ще трябват минимум пет-шест нападения.

— Учи материята, в смисъл експедиционния устав на гражданския космофлот — поучително каза капитанът. — Глава четиридесет и пета, параграф шести: „При възникване на непредвидена в плана на експедицията заплаха за пасажерите и/или членовете на екипажа, следва незабавно да се прекратят всички работи и да се вземат мерки за най-скорошна евакуация от планетата“. Което и ни е нужно на нас. Щом техният капитан чуе, че тук се въдят големи хищници, ще даде команда за отлитане.

— А ако не даде? — усъмни се Вини. — Скоковият им двигател още не се е загасил, аз видях датчика.

— Повтарям — повиши глас Роджър, — в устава е казано, че в случай на опасност — химическа, физическа, тектонична или биологична — те са длъжни да напуснат планетата. Тоест да отлетят и ако не могат да скочат веднага, то поне да изчакат на орбита. Ако не направят това, ще сме сигурни, че не са биолози.

* * *

— Станислав Федотович! Тук има големи хищници! — радостно завика от прага Полина. — Ура!!!

Навигаторът мълчаливо свали от врата си разкошната виолетова, но твърде пищна и тежка яка. Щом приятелите спасиха плячката на извънземния звяр, би било престъпно малодушие да я оставят в гората, поне от гледната точка на Полина, която категорично отказваше да бяга без лисицата. „И въобще — добави тя, — защо да бягаме? Ами ако животното се върне, тогава ще можем хубавичко да го разгледаме и даже да го фотографираме с комуникатора!“

— Как? — разтревожи се капитанът. — Тук, на Степянка?! Не може да бъде!

— Може — мрачно потвърди Тиодор, показвайки остатъка от пушката си. Настроението му беше развалено не от схватката с хищника, а защото играчките бяха купени от неговите спестявания. Освен това сега останаха само три пушки — за отборна игра твърде малко, освен ако не си ги предават един на друг, а Тед обичаше личното, настроено за него оръжие.

— Даже намерихме животинска пътека, отъпкана такава — продължаваше момичето. — Трябва да направим капан на нея!

— Но защо ни е тази твар? — Станислав с уважение изгледа огънатото дуло.

— Ще го продадем в Централния галактически зоопарк — уверено заяви Полина. — Знаете ли колко ще даде за нов вид голям извънземен хищник? А и от планета, където още не са се появили животни, както се смяташе преди?

Тиодор се развесели:

— Всъщност, да! В училище ни водиха там на екскурзия и учителката пред всяка клетка ни напомняше: „Деца, не хранете животните! Ако умрат, родителите ви десет години няма да могат да се изплатят.“

Капитанът малко се успокои. Щом трима цивилни са успели да се защитят от звяра почти с голи ръце и сега с такова въодушевление обсъждат залавянето му, значи не е толкова опасен. А парите наистина не са излишни — Станислав някак незабележимо стигна до мисълта, че кораб не му трябва, естествено, обаче флайер… След тукашните простори, въздух и тишина, в малкия градски апартамент ще му е много тягостно.

— Но ако той е толкова огромен, колкото казвате… — Капитанът погледна широко разтворените ръце на Полина.

— Не е такъв — възрази Ден, който досега вежливо позволяваше на приятелката си да даде воля на емоциите. — Само три пъти по-голям е от нашата „лисица“.

— А с какво ще го храним по пътя? А къде ще го държим?

— Имаме още две седмици, ще го изясним! — с ентусиазъм увери зооложката.

— Да направим клетка е лесна работа — добави Тед. — В работилницата на Михалич се търкаля всякаква арматура.

Станислав Федотович махна с ръка, сиреч „ама че глупост сте измислили!“, но както се казва, всичко, което не е забранено, е разрешено.

Сутринта Полина и сама стана в ранни зори, и изкара приятелите си от каютите. Те се прозяваха и ругаеха, но все пак допълзяха до душа, изпиха по чаша кафе и се заеха да майсторят капан. Грохотът от влачените железа, писъкът на мономолекулярната пила и пращенето на оксижена скоро събудиха цялото население на кораба, но никой не посмя да роптае — по-добре хищник в клетката, отколкото ти в хищника. Заинтересованият Владимир няколко пъти мина покрай тях, уж по работа, но така изкривявайки поглед, че накрая се спъна и едва не падна.

— Ето тук не сте заварили добре — в знак на отмъщение заяви той на хилещия се Тиодор и посочи един от ъглите.

— Десет единици, ако го счупиш — насмешливо предложи пилотът, така размахвайки оксижена, че ученият не прие облога и се оттегли в базата.

Към обяд капанът беше готов. За основа момчетата взеха квадратна решетка три на три метра (като се заклеха на Михалич да я върнат в товарния отсек без повреди, впрочем да повредят високовъглеродната стомана беше наистина сложно), а към центъра й завариха генератор на силово поле с изводи на края на решетката. Конструкцията се получи груба, но надеждна.

— Ще я сложим на животинската пътека с генератора надолу, само трябва да изкопаем яма с размерите на сандъка — обясни Тиодор на капитана. — Отгоре ще замаскираме с мъх, той бързо ще се затвори и нищо няма да се вижда. Ето на тази кука с датчик ще закачим умряла муха. Когато хищникът я дръпне, около решетката ще възникне силово поле.

— Сложихме излъчвателите под ъгъл, за да се получи купол — добави Ден. — А животното и без това няма да може да се измъкне.

Станислав погледна, поклати глава и се поинтересува:

— А как ще го извадите оттам и ще го храните? Нали ако се изключи полето, животното веднага ще избяга.

— Може то бързо да се опитоми и само да тръгне с нас — мечтателно каза Полина, вече представяйки си как води извънземното чудовище с повод.

— Или да му подейства нещо от нашите транквилизатори и сънотворни — предположи Ден.

— В краен случай ще го застреляме и ще го бутнем в криокамерата — заяви пилотът, най-циничният и практичен от всички. — От тялото му също може да спечелим — като не е в зоопарка, тогава в музея.

На животинската пътека се наложи да отидат четиримата — Станислав се боеше да довери бластер на някого от „киборгите“, или по-лошо, заплесите. Освен това Тед и Ден мъкнеха капана, а Полина — примамката. Тя беше муха, огромна като пуйка, „взета назаем“ от хладилната камера за образци. Как зооложката мислеше да я връща, ако планът им се увенчае с успех, тя не обясни, но се надяваше, че победителите не ги съдят.

— Тук ли? — уточни Станислав, макар че и сам вече беше забелязал парчетата от пушката, стъпкани на мъха.

— Аха! — радостно потвърди Полина, чиито ръце бяха замръзнали върху мухата, но беше готова да страда за науката, колкото се налага. — А ето там е пътеката. Хайде да сложим капана по средата, за да е сигурно!

— Хм… — Бившият космодесантчик клекна и разтвори мъха. Имаше животински следи, факт. Но всички някак еднакви, сякаш предните и задните лапи на животното въобще не се различаваха, а по пътеката то е ходило не десет нощи поред, а десет пъти за една нощ. Станислав бегло огледа местността (отбелязвайки и постоянните храсти, и ручея, и сипея) и реши, че да се преследва животното е не само опасно, но и безполезно. По-просто е да чакат, докато то само дойде, желателно не точно сега, а малко по-късно.

Сложиха решетката на земята, подпряха я с клони и камъни, за да не се клати и старателно нахвърляха мъх върху нея.

— А ако то не е хищно? — в последния момент се заколеба Полина.

— Защо тогава ни се нахвърли? — не разбра Тиодор.

— Може да сме го изплашили. Или да е защитавало малките си.

— А каква е разликата дали ще ни изяде или само ще ни разкъса?

— Не, аз имам предвид, че може би трябва да сложим в капана не муха, а например клончета?

— Клони то и без нас ще си откъсне, защо да влиза в капана заради тях? — забеляза Ден.

— Но на дървото трябва да се катери, а тук цял куп пред носа му! Апетитни, с шишарки, които растат само на върха!

— Ами сложи и клони — нетърпеливо се съгласи капитанът. Да стои насред животинската пътека, макар и с бластер в готовност, не беше особено уютно. Момчетата също трепваха и се обръщаха при всяко шумолене.

Полина продължаваше да гледа спътниците си с големи умоляващи очи и Станислав първи съобрази, че да се катерят по дърветата, за да угодят на животното, им се предлага на тях.

— Хайде да ги отсечем с бластера — находчиво предложи Тиодор, чиято любов към авантюрите също имаше предел.

Капитанът провери индикатора на заряда и реши, че може да пожертва три-четири изстрела. От върха на дървото със сърдито жужене изпърха огромен рой мухи. Хората едва успяха да отскочат встрани, когато на земята рухна купчина сплетени клони с такова сочно шляпване, сякаш на главите на стрелците изсипаха тенджера с прокиснали макарони.

— Не може ли да минем без клони? — гнусливо се отмести от тях Тиодор.

— Нашите мухи също не се хранят с теменужки. — Полина храбро вдигна сноп „макарони“ и ги завърза на възел около куката. — Ето, сега има примамки за всеки вкус!

— Да-да, и ти самата също не си тръгвай — с насмешлива усмивка я посъветва Ден, но зооложката предпочете да не превръща любовта към науката в шекспировска трагедия, а да живее с нея дълго и щастливо.

* * *

Вини още не беше успял да заспи дълбоко, когато изпод възглавницата запищя комуникаторът. Обаждащият се се оказа не само упорит, но и храбър и никак не реагираше на проклятията и обещанията за извиване шията на кретена, който сам не спи и на другите не дава да спят. Най-накрая пилотът се предаде и погледна екрана. Кретен се оказа той самият, по-точно инсталираната от него програма за следене на биологояда.

Впрочем, пилотът не беше събуден напразно. С робота действително ставаше нещо странно. Изпратен да подновява „водопойните“ пътеки близо до лагеря на биолозите, той беше спрял насред третата. Картата със записа на маршрута твърдеше, че последния половин час той просто тъпче на едно място. Прегледът на видеозаписа малко проясни нещата. Съдейки по картината, роботът беше попаднал в непонятно „сляпо петно“, където беше нарушена връзката с изкина на кораба. Заради това се беше задействала аварийната подпрограма: „да се прекрати изпълнението на задачата и да се върне на базата“. Идиотизмът на ситуацията беше в това, че щом звярът излизаше от областта на смущенията, причината за връщане изчезваше, отговорното кученце се връщаше на пътеката и отново влизаше в „сляпото петно“, след което цикълът се повтаряше.

Най-лесно би било да плюе на проследяването и да извика робота. Но тогава на сутринта щеше да се наложи да докладва на капитана, че чудо-кучето е провалило задачата. Вини изпсува и поиска прогноза за времето. Нощта се оказа учудващо топла — плюс двадесет и два градуса, и бившият сержант реши, че ще си спомни младите години и ще изтича да погледне защо се е получила тази тъпотия. Той изскочи от модула, след като си сложи визьора и взе дистанционното за робота, но в бързането забрави на леглото комуникатора.