Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (1)

— Да беше купил кораб, Стасик — каза Вениамин Игнатиевич, разбърквайки с лъжичка чая си — черен, силен и ароматен.

Станислав Федотович се задави с лимоновото резенче (да го хвърли в чая той сметна за кощунство — всички витамини мрат и се губи вкуса на чая). От пръсналия в гърлото му кисел сок чак сълзи му потекоха.

— Венка, ти знаеш ли колко струва?

— Зависи какъв — разумно забеляза Вениамин. — За круизна яхта, много ясно, няма да ти стигнат парите. А за бракуван транспортен от 30-те или 40-те години — като нищо. Нали ти останаха приятели на военните бази?

— Защо ми е тази планина от ръжда?

— Ще направиш някой друг рейс и ще го полираш. После ще смениш двигателя. Допълнителни дюзи ще сложиш. След десет години и до яхта ще стигнеш. А най-вече — Вениамин неодобрително огледа ергенската квартира, пълна с мръсни чинии и чаши, — ще ти се появи по-добро занимание, отколкото по цял ден да седиш пред компютъра и да храниш гълъби по парковете. Ти си само на четиридесет и седем, мъж в разцвета на силите си!

— И в пенсия — пошегува се приятелят му от детинство.

— Ами, брат, ти самият вечно се шегуваше, че нарочно си избрал такава професия, че на четиридесет да се пенсионираш — разсмя се Вениамин. Той беше връстник на „Стасик“, но лекарите се пенсионираха чак на петдесет и пет. Впрочем фанатично влюбеният в работата си терапевт-диагностик, звездата на болницата, и на шейсет надали щеше да го направи. Да се консултират със „самия Бобков“ летяха даже от други планети.

— Нали ненапразно правителството ни е установило такъв срок — въздъхна космодесантчикът от запаса. — Четиридесет и седем, а се чувствам на цели седемдесет. Виж, главата ми е наполовина сива!

— А наполовина — още руса! — По повод собственото си побеляване Вениамин въобще не се косеше, на светлата му коса то почти не личеше. Не го смущаваше и малкото коремче, което докторът имаше навик да пъчи напред, когато спори с някого. — И изглеждаш на четиридесет, особено ако се избръснеш и облечеш униформа. Стига си киснал тук, купувай кораб — на теб, като на заслужил орденоносец и преференциален банков кредит ще дадат — и напред!

— Където ми видят очите? — Станислав се усмихна, припомняйки си детската мечта: да открие нова звезда и да я назове със своето име. „Стас II“, нали добре звучи?! Само дето с възрастта, с отърсването от илюзиите, мечтите се менят: сега от новите земи евентуално го очакваше само вилната зона.

— Защо където видят? По маршрут. Отвори който и да е инфосайт: „Търси се превозвач“, „Наемам кораб с екипаж“… Казват, че добри пари плащат.

— Аз и сега не се оплаквам — излъга Станислав. На десантчиците плащаха завишена пенсия, почти два пъти повече, отколкото на Венка. Но все едно не стигаше.

— А ще се хвалиш! — жизнерадостно го убеди докторът. — Като минеш по улицата в капитанска униформа, с фуражка и с кубинска пура между зъбите, всички момичета ще са твои!

— Фантазьор си ти, Веня — разсмя се Стас. — Какъв донжуан съм аз…

— Че защо? По-рано добре ти се получаваше. Колко момичета ми отмъкна!

— Да беше си спомнил още как в трети клас се бихме за електронна игра.

— Ето — подхвана приятелят му, — ти от детинство си мечтаеше да управляваш космически кораби! А сега трябва само…

— Не ми мъти главата, Венка! — решително го прекъсна Станислав, наливайки си чай. — Не ми трябва никакъв кораб, налетях се за три живота напред!

* * *

Роджър Сакаи се взираше в звездите, а те се взираха в него. И даже му намигаха.

Когато му намигнаха за пореден път (което за открития космос е малко нетипично!), капитанът на „Сигуре“^[1] се намръщи и се протегна към клавиша на интеркома. Истински, не вирт^[2], — сериозните момчета предпочитат неща, които не изчезват след взрив на електромагнитна бомба^[3] до кораба.

— Вини?

Отговор нямаше, макар че интеркомът работеше — слушалката изправно предаваше в капитанското ухо звуци от другия край на линията. Звуците напомняха най-вече яростно пуфтене, прекъсвано от глухи удари.

— Вини — Роджър повиши тон, — какво правиш там?!

Пуфтенето се прекрати.

— Да, кеп, внимателно те…

— Какви ги вършиш в… — В пиратската корвета нямаше камери за вътрешно наблюдение, само термодатчици: по холограмната схема на кораба се движеха три шарени петна, от които пилотът беше най-голямото. — Десния коридор?!

Вини смутено се изкашля.

— Опитвам се да изключа робота-стюард.

Не може да се каже, че капитанът чак се гордееше със самообладанието си, но беше доволен от нивото му. Ето и сега само се задави със сурогатното кафе, а не изпръска цялата рубка с тубичката от нула-дажбата^[4].

— Стюард?! Аз дори не знаех, че сега сме круизен лайнер от висш клас.

— Това пак е работа на Франк! — започна объркано да се оправдава пилотът. — Помниш ли разбития кораб, който претарашихме миналата седмица?

— Помня — неохотно призна Роджър. На неговия екипаж катастрофално не му вървеше не само последната седмица, ами и последната година. Ако трябва да сме съвсем честни, изобщо никога не им вървеше. Иначе пиратите нямаше да се унижават да събират огризките след по-успешните космически хищници. — И какво?

— Ами стюардът беше в отмъкнатия боклук оттам. А на този италиански кретен му станало, разбираш ли, скучно и препрограмирал желязото в спаринг партньор по кунг-фу. И даже не се замислил идиотът, че скелетът му не е направен за такова натоварване!

Роджър нервно преглътна, представяйки си кухненския робот с ръце-вилици в поза „прикрит дракон“ или „излитащ жерав“.

— Ей, ей — в разговора се намеси нов глас, висок и бърз, със забележим италиански акцент, — няма нужда да пускаш мехурчета във вакуума^[5], Вини! В инструкцията пише, че нормалната работа се гарантира при сила на тежестта до 5g^[6] включително.

— Франк, пиленце, а ако те фрасна в корема и то със засилка, с колко „же“ ще полетиш към стената?

Капитанът тежко въздъхна. Във вселената имаше не толкова много същества, способни да изкарат Вини от душевно равновесие, но за съжаление в това число влизаше навигаторът на „Сигуре“ — кльощавият, самонадеян и едновременно с това ужасно страхлив хакер успяваше да писне на всекиго, зависи само за колко време.

— А какво съм виновен аз?! — веднага потвърди репутацията си Франко Фумагали. — Този stronzo^[7] не ми даде да довърша! Още пет минути и…

— Стига! — прекрати спора Роджър. — Франк, излез от канала. Вини, обясни още веднъж какво става при вас?

— Опитвам се да хвана този проклет робот и да го изключа! — Съдейки по възобновилото се пуфтене, от стюарда се беше получил истински сенсей.

— Ти ли не можеш да се справиш с него? — изуми се капитанът. Бившият сержант от спецчастите Винсент Черноу — невисок, но широкоплещест здравеняк в разцвета на силите си, с малко усилие можеше да победи даже мечка. Съдейки по многократно чупения нос на пилота, отначало мечките са се съпротивлявали, но после просто са започнали да бягат.

— Внимателно не мога да се справя с него! — изръмжа Вини. — Нали тепърва ще трябва да мъкнем това нещо на посредника. Аха, ей сега! — От този вик Сакаи разбра, че Франк, излизайки от общия канал, е останал на личен с Вини. — По-добре на теб, глупака, да счупя ръката. Защото нея в лазарета лесно ще я излекуват, а тел от никелид титан на външните планети зор ще намеря!

— Винсент.

— Да, кеп? — пилотът се напрегна като направил беля котарак.

— Иди в другия край на коридора, — отчетливо, все едно диктуваше, започна Сакаи, — извади от аварийната ниша в стената „паяка“, залепи с него робота…

— А коридора после кой ще го мие?

— Франк, като причинител на безобразието. — Роджър отново погледна мигащите звезди. — После иди в рубката и провери третия екран.

— Аз и оттук ще ти кажа — небрежно го прекъсна Вини. — Той мига вече трети ден.

— Така… — бавно изрече капитанът. — Щом знаеш за това, къде е записът в ремонтния списък?

— Ами аз просто казах на мис Отвертка…

Краят на фразата потъна в серия кратки пронизителни пиукания. Светлинните панели блеснаха с алени светкавици и бавно се върнаха в обичайния си режим „слънчев ден“.

— Кеп, ако това пак е една от учебните ти тревоги… — заплашително започна пилотът.

— Не. — Роджър се протегна, затваряйки с лакът висящите редом с подлакътника му вирт-прозорци^[8], превключи на общия канал и тихо изкомандва: — Подготовка за бойна готовност, екипажът да заеме места.

— Олеле, кеп… — виновно изписка слушалката, този път с тънък женски глас. — Ама това наистина ли е?! А аз тъкмо започнах да разглобявам втория ни конвертор^[9]…

Роджър въздъхна дълбоко и погледна към десния горен ъгъл на рубката, където на пръчка седеше, накокошинил се и спуснал пухкавата си опашка, петият член на екипажа — Петрович, изпълняващ задълженията на божествения петел на Аматерасу^[10]. Наистина, Сакаи силно се съмняваше, че белият дървесен таралеж от Ниагара може да предаде думите му до духовете на предците. А и капитанът не беше заклет шинтоист — просто понякога в него възникваше желание да съобщи на висшите сили някои интересни неща за тях самите.

— А вие чухте ли това? — тихо се поинтересува Роджър.

Петрович неодобрително изчурулика, козината му, заедно с дългите тънки игли, настръхна и ловко хващайки с лапички пръчката, се обърна с гръб към капитана. Изглежда това означаваше, че духовете не мислят да напускат уютните храмове и да се мъкнат на сума ти парсеци, за да помогнат на един от потомците си.

— Капитане, струва ми се, че открих причината за преразхода на гориво! — продължаваше радостно да бърбори механикът. — В спектъра на ауспуха има повишено съдържание на тритий, следователно филтрите…

Това беше чудесно, но толкова не навреме, че на Роджър му се прииска да направи нещо ужасно с миниатюрната синеока блондинка. Даже нечовешки кошмарно.

— Лейтенант^[11] Джил Джелико, — рязко каза той, — когато излязохме при станцията за гасене^[12], аз обявих повишена бойна готовност на кораба. Помните ли?

— Ъ-ъ-ъ… Да, струва ми се… — смути се момичето.

Ако пиратската работа носеше повече пари, всички системи на корветата щяха да работят като часовник и да блестят до последното винтче, а не да се разпадат на ръждиви парчета, държащи се на място само благодарение на Джил (на нея прякорът мис Отвертка не й харесваше никак, за разлика от останалите членове на екипажа). Тя беше гениален механик, само че твърде много се увличаше.

— А на мен ми се струва… — Сакаи млъкна, затвори очи и бавно преброи до десет. — Добре. Ще отложим възпитателната беседа за после. А сега бъди така добра бързо и ясно да доложиш какво става с двигателя!

— Амии… — Джил направи пауза, явно проверявайки не се ли е разпаднало още нещо по време на разговора. — Той, разбира се, не е много… Но за старт и три конвертора стигат, а четвъртият ще е готов след петнадесет минути.

— Отлично! — Сакаи даже се усмихна, макар че тази усмивка накара обърналия се Петрович да отпълзи по-близо до стената. — Действай, мис… тоест лейтенант!

Роджър прекъсна връзката, сплете пръсти и добросъвестно се опита да си спомни поне една от бабините молитви. Както обикновено, нищо не се получи.

Предстоящата операция теоретично беше проста като схема на тухла — пиратите получиха информация (по-точно дадоха за нея последните си пари) за транспортен кораб с ценен товар и организираха засада до станцията за гасене. Този сектор беше отдалечен и краен, а станцията автоматична, без нито една жива душа. Всичко, което се искаше от романтиците на големите космически пътища, беше да дойдат тук първи, да закачат сигнална мрежа от мини сонди и да чакат, докато в нея влезе „тлъстата муха“. Това напомняше старата добра служба в галактическия патрул, само че сега Сакаи беше от другата страна на закона.

На практика всичко тръгна както винаги, тоест зле. За изскочилия от червеевата дупка товарен кораб сигнализира чак третата сонда. Всъщност те бяха за еднократно ползване, фирмата производител гарантираше непрекъсната работа не повече от тридесет и шест часа от момента на включване и със сигурност не е разчитала, че някой ще събере разхвърляния из космоса боклук, набързо ще го пооправи и ще го използва наново.

После при опит да потегли, механикът тъжно сподели, че в системата на топлоподаване четвъртият конвертор се е зацепил за втория — този, полусглобения. В крайна сметка се наложи да се ползват двата останали и товарният кораб успя не само да долети до станцията, а и благополучно да се „погаси“. Имаше шанс да го догонят преди скока…

„Но шансът е твъъърде нищожен“ — мрачно си помисли Сакаи, гледайки как зад товарния кораб се носи дълга плазмена опашка. Там очевидно конверторите бяха наред!

— Излизаме паралелно — успокояващо мърмореше навигаторът. — Пускам „мигалката“.

Роджър отново мислено се помоли на духовете на предците. Пиратите преправиха на „мигалка“ корабния лидар^[13], като измениха дължината на вълната и го накараха да работи в режим на мигане. Ако не придиряш много на разни дреболии като характеристиките на един импулс, то не можеш да го отличиш от маяка на галактическата полиция.

— Изпрати заявка!

— Пращам заявка… Има отговор! — оживи се Франк. Сега товарният няма да скочи, докато не узнае кой и защо го вика. — Командире, превключвам връзката към теб!

Нямаше видеовръзка, но Роджър по навик поправи фуражката, махна прашинка от маншета на вече доста протритата полицейска униформа и направи „каменна физиономия“. Благодарение на едната четвърт японски гени тя винаги му се получаваше.

— Товарен кораб „Ариадна“, заповядвам ви да легнете на дрейф! — изкомандва той, като за момент усети остро убождане на тъга по миналия, легален живот. — Повтарям, изгасете двигателите, легнете на дрейф, пригответе кораба за проверка!

Стандартните полицейски команди можеше да разпознае и най-примитивният транслатор. Но цифрите във вирт-прозореца продължаваха весело да се въртят нагоре, преминавайки вече 60. Явно с документите на „Ариадна“ не всичко беше в ред и капитанът й предпочете да избегне проверката. Уж проблеми с връзката, не е чул…

— Кеп, те продължават да ускоряват! — избърбори Франк.

— Виждам! — изръмжа Роджър. Проклетият товарен вече беше на мегаметър от станцията и можеше всеки момент да генерира червеева дупка.

Не само капитанът се вълнуваше — таралежът на пръчката трепереше, попивайки с псевдомустачетата на опашката си излизащите от Сакаи пси-сигнали. И когато Роджър излъчи поредната вълна емоции, Петрович не издържа. Пухкавото кълбо с отчаян писък прелетя през рубката и се приземи точно на конзолата за управление на оръдията за близък бой. Теоретично — ха-ха-ха! — тази конзола дублираше основната в огневия сектор, и до повредата й не можеше по никакъв начин да се включи. Но щом лапичките на Петрович докоснаха сенз-панела, над главата на Роджър се чу грохот, а после чернотата на космоса се разцепи от светкавица гигаватен електрически разряд.

Лъчът мина на минимум километър от „целта“, но на екрана се видяха чудесни изменения. Плазмената следа изчезна, показателите за ускорението на товарния кораб отначало се смениха с нули, а после с минуси.

Роджър бързо махна самоволния артилерист от конзолата и го сложи на рамото си. Петрович отново изписка, този път обидено.

— Какво щастие, че сега сме пирати — промърмори капитанът, внимателно приглаждайки наострените, драскащи бузата му игли. — В полицията за такова нещо не ми мърдаше мъмрене с нанасяне в досието, че и бой по мутрата. Вини, започвай скачване!

Полицията на вътрешните планети обикновено стреляше само с фишове за глоби и учудването на екипажа на товарния кораб бързо прерасна в праведен гняв. Докато корабите се скачваха, по адрес на „наглите ченгета“ беше съчинен дълъг обвинителен монолог, вдъхновен и гениален, но за нещастие на вселенската култура забравен. Защото в открития шлюз се показа не вежлив полицай с оптически таблет, а щурмови брониран скафандър с газов спрей.

… Когато Сакаи влезе в рубката на товарния кораб, всичко вече беше приключило. Екипажът живописно се беше проснал на пода, блажено усмихвайки се — „Бебе-3“ беше много хуманен препарат.

— Всички ли са тук?

— Вероятно — прогърмя в микрофона възвишаващият се по средата Вини. — Макар че по каютите не съм ходил. Нали знаеш, когато съм в този красавец — бившият сержант ласкаво погали с ръка скафандъра си, — всичко наоколо става толкова крехко. Сега ще ида да видя… Или — предложи той, — просто провери списъка на екипажа.

— Аха… — Сакаи хвърли поглед на един от висящите до капитанското кресло вирт-прозорец и замълча. Присви очи, прочете файла. Пребледня. Изскърца със зъби и внимателно стъпвайки между телата, тръгна към камерата на шлюза.

Ужас преследваше капитана — пропълзя в камерата миг преди затварянето на вратите, после прошумоля по тунела между влекача и товарния контейнер, а след това го изпревари и се втренчи в него с хиляди злобни очета.

Роджър отстъпи назад. Вървеше заднешком всичките десет метра, не откъсвайки поглед от автоматично захлопналата се врата. Дълго опипваше с ръка стената, докато не напипа копчето за отваряне на шлюза. Вмъкна се в рубката с гърба напред, седна в поза лотос и силно зажумя.

— Ей! — Вини протегна ръка, за да разтърси Сакаи за рамото, но навреме си спомни за силата на скафандъра и просто плесна с длани край капитанското ухо. — Какво стана?

— Ти видя ли товара? — простена Роджър, без да отваря очи.

— Защо, контейнерът празен ли е?! — разтревожи се пилотът.

— А, пълен е догоре. Иди, полюбувай се — Капитанът вяло махна към шлюза. — Там са си всичките петстотин… биоединици. Петстотин тюркоазени квачки от Малката мечка! Петстотин проклети декоративни кокошки!!!

— Чакай, чакай — Вини объркано се обърна към „прозореца“ с товарителницата. — Но нали цената е указана правилно? Значи информаторът не е излъгал…

— Там е цялата работа — продължи да стене капитанът. — Затова нямаме повод да вдигаме шум и да искаме връщане на парите от този кръвопиец Леонардо. Знаехме, че информацията е непълна, рискувахме да купим котка… тоест кокошка в чувал. Ето, втасахме я!

— Но ако тези кокошки действително струват повече от сто хиляди…

— На вътрешните планети, Вини, на вътрешните планети! А в пограничните светове само един дори луд любител на декоративните птички ще търсиш цяла година, и то галактическа!

— Добре де — опита се да го утеши пилотът, сам едва сдържайки треперенето на гласа си, — не ни провървя, случва се. Свикнали сме да сме на червено…

— Не сме на червено — промърмори капитанът, със стъклен поглед гледайки през Вини. — Банкрутирахме!

* * *

След две седмици — вече бяха започнали есенните слани и замръзналите листа хрущяха под ботушите — по видеофона, успял да се покрие с прах, дойде повикване от Николай Иванович, интендант-далавераджия, но за приятелите си готов на всичко. Станислав Федотович чак се разчувства, като видя румената му бузеста физиономия, едва побираща се на екрана. Поне нещо в този свят оставаше неизменно.

— Стасик, здравей! — Несменяемият интендант показа два реда бели, наскоро имплантирани зъби и намигна заговорнически. — Казват, че търсиш кораб?

— Кой го казва? — обърка се Станислав. — А, Венка ли? Абе ние така се шегувахме на чаша чай.

— Жалко — огорчи се Иванович. — А аз намерих. И даже го отчислих по документи за вторични суровини. Може би все пак ще го вземеш? Хубав е. Ще ти го дам на цената на материала, а електрониката му е почти нова — сменена е преди пет години. Бих го взел за себе си, но няма къде да летя… освен да си купя вила на Сигма-8, жената отдавна ми пили на главата…

— И аз няма къде. И вила нямам. И жена.

— Ех! — мечтателно каза Иванович. — Ако нямах жена, щях да си купя крайцер. Тъкмо наскоро отписаха „Пирани“, истински звяр! Представи си: летят богатите туристи-шкембелии, гледат звездите, пийват коняк за кураж, а ти на боен крайцер, боядисан в розово на маргаритки — фиууу покрай илюминатора! Веднага ще изтрезнеят. Така че какво, взимаш ли го?

— Ама аз имам само триста единици^[14] на картата — опита се да се измъкне Станислав. Не му се искаше да разстройва Коля, той е добър човек. А виж, Венка ще си го получи от него!

— Не ми е спешно — безгрижно махна интендантът. — Той там на сметището може и пет години да стои — никой няма да се сети за него, във ведомостта е зачеркнат. Взимай го и лети!

— Ами тогава нека постои засега — бързо подхвана Станислав. — Ще си помисля, ще спестя още… И такова… не ме чакай мен, ако някой го поиска, дай му го.

— Стасик! — възмутено плесна с пухкави длани Николай. — Че той тогава ще изгние на прах! Есента иде, ще заплющят дъждове, срочно ще трябва да го местя в хангара или поне да го третирам с антикорозиен препарат, иначе до пролетта ще останат само трупчетата под него!

— Току-що каза пет години — усмихна се Станислав. Аха, как пък не — космически кораб да се разпадне за една зима! Да не е от картон?!

— Ами трупчетата ще дочакат идването на инспекцията! — ловко се измъкна интендантът. — А корабът ще стане на решето. Пък ти ще летиш на него, няма да пресяваш брашно, нали?

— Коля, честно казано, аз и да летя няма…

— Ела поне на гости — смени тактиката Коля. — Ще пием кафе, ще си спомним младостта.

— Така може — с облекчение се съгласи Станислав.

„Кафето“ се оказа силничко — тъмнокафява, почти черна спиртна настойка от някакви билки.

— „Колевка“ — гордо каза интендантът, отмервайки напитката с аптекарска точност в поожулени чашки. — Мое изобретение! Целият полк тича при мен за концентрат, но рецептата не давам! Трябва някак да си поддържам авторитета.

Посмяха се, пиха. Николай веднага наля отново.

— Не се престаравай — Стас покри чашата си с ръка. — Днес все пак е едва сряда.

— Утре ми е почивен ден — безгрижно отговори Коля. — Мога така да се напия, че да видя НЛО.

— Сякаш трезвен никога не си виждал НЛО! — Станислав загуби бдителност и чашата му беше напълнена на мига.

— Не — сериозно каза Коля. — Трезвен ще разпозная всичките им летящи чинии и друга посуда. Даже срещу слънцето.

Станислав му повярва. И него го учеха във военната академия да различава шериански туристически лайнер от нафски военен крайцер, макар че първият приличаше на разярено бодливо свинче, а вторият само дето нямаше розова панделка.

Пиха, замезиха със салам. Реакциите на Станислав леко се забавиха и не успя да покрие чашата.

— Чу ли, че пускат в производство седмо поколение DEX-ове? — На пияно Николай обичаше да дрънка дребни служебни тайни, затова много щателно подбираше събутилниците си.

— Нали май искаха да закриват „DEX къмпани“ — с отвращение припомни Станислав. — След като шесторките полудяха.

— Ама не всички, а само два процента. Работата май беше в мозъчните импланти, бракувана серия. Казват, че са отстранили проблема.

— Да бе, остранили са го! — Станислав раздразнено удари чашата в масата и Коля на мига услужливо я напълни. — Заради един в авария загинаха тридесет и седем души, друг с голи ръце изви вратовете на шестима…

— Стасик, повярвай, без тях щяха да загинат много повече. Спомни си щурма на „Котенцата“. Без киборги^[15] никога нямаше да ги превземем, трябваше да взривяваме сградата. Колко заложници имаше там? Седемстотин или осемстотин?

— А ако самите киборги бяха превзели сградата?

— Стасик, не говори глупости! Става дума за единични сривове, нарушен контакт между процесора и мозъка. Ако върху град падне кораб с внезапно починал пилот, какво, и кораби ли няма да произвеждаме?

— Ще произвеждаме — съгласи се приятелят му. — Защото за кораба все пак отговаря не само пилот, а и навигатор, капитан и всичкият останал екипаж, които все някак ще приземят машината или поне ще я отдалечат от града. А тук всичко е в една черепна кутия и е неизвестно какво се случва в нея.

— Абе не очовечавай техниката! Там има здраво занитени програми плюс запис. Винаги може да се разбере къде е имало срив.

— Да бе, да не я очовечавам… — промърмори Станислав. — Ти работил ли си с тях? Не? А аз да. На вид са хора, а очите им мъртви. Все едно гледаш зомбита. С ксеносите е по-приятно да се общува, те макар че се държат странно, така и изглеждат — какво да ги правиш, пришълци… Нямаше ли как да направят такава обвивка, че веднага да се вижда — биомашина, а не хуманоид?!

— По-удобно е да се работи с наличната форма, а не да се забърква нещо ново с генно инженерство.

— Но защо човешка?! — не се успокояваше приятелят му.

— А ти каква искаш — мечешка ли? А ръцете, моториката? — Коля също се зачерви, разгорещи и отчаяно жестикулираше с бутилката в потвърждение на думите си. — А и мозъкът може да се използва в качеството на съпроцесор или на база данни, така се икономисва нанотехника. Не, Стасик, по-страшен хищник от човека природата не е измислила! А ако се нафрашка и с импланти…

— И какво още са им донадили там? — поинтересува се десантчикът, леко поуспокоен. — Лазерен поглед? Отровна слюнка?

— Май просто са премахнали предишните грешки. Същата шесторка, само че лукс.

— Аха, и нови са прибавили… — Станислав мрачно и разсеяно отпи. Той не можеше да търпи киборгите. Винаги ги беше недолюбвал, а след злополучната операция със завземането на маяка изобщо отказваше да работи с тях. За щастие, след някой и друг месец се пенсионира. — Слушай, майната им! Намерил си и ти тема за разговор…

— Мда — покорно се съгласи Коля, мушкайки ръка с празната бутилка под масата и вдигайки я с пълна. — Докараха ни новичък планетарен изтребител. Засега стои в най-отдалечения сектор, началството се съвещава дали да го скрие за черни дни или напротив — да го пусне, да видят, че не сме толкова зле.

— Кой да види? — не разбра Станислав. Преди осем години те отчасти унищожиха, отчасти разпръснаха най-голямата пиратска флотилия, а шпионите вероятно са прекопирали кораба още по време на превоза.

— Всички — мъгляво отвърна интендантът. — Нека знаят, че ние тук бдим на стража.

— Гледай да не изгние, докато потайничите — изсмя се десантчикът. — По-добре го дайте на курсантите да се учат. И без това скоро ще го пуснат в масово производство, ще им се наложи да извършват бойни полети на такива, а вие все със старите си карате.

— Тогава все пак да идем в хангара? — Николай живееше във военното градче току до космодрума, от прозореца на петия етаж корабите се виждаха като на длан. Един тъкмо излиташе, вертикално вдигайки се над лилавата опашка газове и ускорявайки, докато ревът на двигателите не достигна пик, а после рязко замлъкна — включи се междупланетният, почти безшумен двигател. Корабът за миг застина на място, а после като скакалец се гмурна в един облак и изчезна. — Ще ти покажа красавеца! Впрочем и своя товарен ще видиш…

Станислав отрицателно поклати глава. „Колевката“ заплиска от ухо до ухо. Защо човек да гледа транспортник, който не мисли да купува? Макар че е интересно да пипне изтребителя…

— Ти мен уважаваш ли ме? — гръмко попита Николай.

Стас кимна. „Колевката“ забълбука от темето към тила.

— Тогава да тръгваме! — Интендантът се измъкна иззад масата и извлече слабо отбраняващия се гост. — Само ш-ш-ще погледнем! Д-д-да знаеш какво губиш!

* * *

Стените на тунела бяха покрити с равен слой паразитираща на пръв поглед, а всъщност старателно отглеждана фосфоресцираща плесен. Тя даваше точно толкова светлина, че да не се спъваш.

Роджър знаеше, че тук има и обикновени лампи, включени към датчик за движение. Но на входа висеше инфрачервена камера, „сверяваща“ снимката на госта със зададената фотогалерия. Тъмнината намекваше: „Тук няма да ти се зарадват!“ В крайна сметка, не толкова, че да изхарчат няколко вата. Гравитацията също отсъстваше, ако не се смята собственото, едва забележимо привличане на надупчения с кратери астероид Джакпот. И макар въздухът да не беше кой знае колко свеж, поне не те принуждаваше мигновено да хлопнеш шлема и да преминеш на автономен цикъл.

Освен намеците, собственикът на разположеното в края на тунела магазинче разполагаше с къде по-добра защита от нежелани гости — петтонен брониран люк, откачен от разбит щурмови кораб. Преди люкът се отваряше пред Роджър автоматично, но днес на Сакаи за пръв път му се наложи да натисне копчето.

— С-с-с какво мога да ви бъда пол-л-лезен, капитане?

Още един лош знак — седящият зад щанда древен, поколение „две плюс“ андроид^[16], по прякор Красавеца Вернер, не стана при появата на Роджър. Макар че това можеше да е поредното разваляне на износения механизъм. Но поне Красавеца положи настрани електрическата китара…

— Да си беше боядисал мутрата поне — каза Сакаи, — че да те гледа човек…

— Какво — изхриптя андроидът, — стр-р-рах ли те хваща?

Роджър се забави с отговора. По слухове, Вернер бил направен по лична поръчка на знаменития пират Кру Хънтър и негов прототип била звездата на тогавашния неохардрок. Тогава Красавеца наистина бил красив… и много, много опасен, докато в една битка с патрулна фрегата не му откъснали крака. Не успели да намерят подходяща част. През годините андроидът още повече се беше очукал и сега като спомен за отминалата красота служеха само светлокосата перука, клатеща се на голия титанов череп, и научно изразявайки се, „изработената за продължително време съвкупност от индивидуални особености на изкина^[17]“, а по-просто — изключително лошият му характер.

— Не. Гнус ме е.

— Хъ-хъ-хъ! — Смехът на Вернер беше още по-противен от гласа му. При това андроидът отмяташе глава, а обратно я връщаше вече с помощта на ръцете си, дрезгаво скърцайки с ръждивите си шийни панти. Сакаи неведнъж се беше опитвал да настрои наушниците си да филтрират това скърцане, но или никак не му се удаваше да уцели нужния диапазон, или гадната консервена кутия всеки път скърцаше по нов начин.

— Трябва ми Айзък.

— Господарят — андроидът потри чело и фокусира очните си камери на останалата по пръста му люспа боя, — е зает. Заповяда да не го безпокоят.

— А ти все пак го обезпокой — помоли Роджър, изразително полагайки ръка на кобура.

— Добре — андроидът бавно се надигна, — сега ще го извикам. А дотогава разгледайте стоките ни, капитане. Може би ще поискате да купите нещо? Хъ-хъ-хъ!

— Аха, непременно — обеща Роджър. Разхвърляният (друга дума тук не подхождаше) по стелажи и рафтове асортимент от „легалната“ част на магазина представляваше нещо средно между „всичко за лев“ и сметище, със значителен превес към последното. Даже търговците от слаборазвитите светове надали биха намерили тук нещо полезно.

Андроидът провлачи крака в дълбините на магазина. Роджър затвори очи и се приготви да чака.

— А, кого виждам! Капитан Сакаи. Че вий много сте се променили, капитане, от нашата последна среща. Прибавила се е стомана в погледа ви, раменете са се изправили…

— Затова пък ти не се променяш изобщо, Айзък — изръмжа Роджър, — само сакото ти е все по-мръсно и шапката съвсем ще побелее от прах.

„И ушите ти още повече ще увиснат“ — мислено добави той. На глас не биваше да се произнася такова нещо — освен ако си неизлечимо болен, на когото са отказали евтаназия. Авшурите по някаква причина се отнасяха трепетно към тази част на тялото и при най-малък намек моментално се превръщаха от клепоухи „мечета“ в много зли мечоци с остри зъби и нокти. Както веднъж (за щастие, не на свой гръб), се убеди Роджър, Айзък не беше изключение.

— Наричат се лапсердак и ермолка, запомнете най-накрая, капитане! Тъй е, прав сте, а какво да направя? Не чухте ли, че въздухът пак поскъпна?! Това не са цени, това е истински грабеж…

Всъщност Айзък се казваше съвсем не Айзък и даже не Исак, и се беше родил на три хиляди светлинни години от Светите земи, и от Земята изобщо. Но психолозите от древната раса на космически търговци смятаха, че имитацията на дадената религиозно-етническа група ще способства процъфтяването на търговията им в човешкия сектор на Галактиката.

Роджър Сакаи считаше тези психолози за идиоти. А и подозираше, че самият Айзък се придържа към сходно мнение, но хилядолетните традиции на авшурите не му позволяват да го изкаже.

— Айзък, имам товар.

— Знам аз за вашия товар, капитане — Вече сериозен, авшурът се наведе напред, подпирайки шкембе на щанда. — Абе какво аз, половината галактика знае за вашия товар! Вий, капитане, искахте да спечелите големия джакпот, а в резултат яко затънахте.

— Ами като си толкова умен и всичко знаеш, няма смисъл да се мотаем. Колко даваш?

— Вай, какви сложни въпроси задавате, капитане! — Стъпвайки назад, Айзък извади от джоба на сакото си таблет и започна да чука с нокътя на показалеца си по сенз-екрана. — Така… Пет и две наум… Ами какво мога да кажа, капитане… Три хиляди.

— Колко?!

— Вай, само недейте така да пулите очи и да надувате бузи — изхъмка Айзък. — И без това на брахмийска жаба не приличате. Освен това за нея аз нямам такава примамлива оферта. А какво имам като за мои скъпи приятели, току-що озвучих.

— А нищо ли не забрави? Някоя излишна нула например?

Авшурът плесна с лапи.

— Капитане, вий надничате право в душата ми! Забравих, съвсем забравих! Още четири хиляди мога да дам за вашия катер „невидимка“, за него ще се намери купувач веднага.

— Катерът не се продава — отряза Роджър. — А твоята цена… Че един товарен струва не по-малко от двайсет! Празен, без товар!

— Капитане — укоризнено въздъхна Айзък, — разсмивате ме. Да не сте комедийно космокино? Все едно не знаете, че на тия нови товарни е маркирана всяка проклета молекула?! Щом се появи в прилично пристанище, цялата ваша полиция веднага ще завие: „Аларма, аларма!“ Даже на резервни части не може да се разглоби, там всичко тъй е направено… Капитане, при цялото ми уважение, а вий знаете колко ви уважавам… и недейте така да ме гледате, все едно съм ви изял обяда и изпил бирата! Или вий сте ксенофоб?

— Айзък, три хиляди — това не са пари.

— Защо си дошъл тогава? — неочаквано ясно, без ни най-малка следа от глупавия акцент, попита авшурът. — Искаш повече? Иди при посредника. Ако той успее да се договори, ще си получиш своята една трета от цената.

— След три месеца или даже след половин година! Докато той свърже всички идиотски звена…

— Вечно вий, хората, все за някъде бързате — отново се скри зад маската Айзък, — а защо? Посредникът не е глупак. Посредникът е умен, върви към целта с ма-а-алки стъпки, всичко по десет пъти премисля и…

— … и живее по четиристотин години — прекъсна го Сакаи.

Авшурът набърчи нос — жест, доколкото си спомняше Роджър, аналогичен на човешкото свиване на рамене.

— Чухте вий мойто предложение, капитане. Помислете, аз съм тук по всяко време.