Никола Григоров
Зелена икономика (10)

1. Знанието, иновациите и информационните технологии — новият производствен фактор

Все по-често в научната литература и теория икономистите и социолозите се отказват от делението на националното стопанство на отрасли на материалното производство и непроизводствена сфера, а разделят общественото производство на три сектора, първичен — обхващащ селското стопанство и добивните отрасли, вторичен — към който се отнасят отраслите на обработващата промишленост и третичен — представен от сферата на услугите. Именно развитието на третичния сектор и неговото доминиране в структурата на производството и заетостта мнозина „постиндустриалисти“ разглеждат като важен признак на съвременното общество [Новая постинд. волна под ред. В. Иноземцева (40)].

От 80-те години на ХХ век обаче това представяне и структуриране се нарушава. Технико-технологичният процес, който така внимателно е бил изследван от постиндустриалистите, все по-ясно и по категоричен начин се въплъщава в самостоятелно съществуване на информацията и знанието, които придобиват изключително важно значение в производствения процес.

Част от онези отрасли, които са били непосредствено свързани с производството на знания и тяхното използване, са получили бързо разпространяващото се наименование „knowledge industries“. Така например техният принос към 70-те години в общия национален продукт на САЩ се оценява в границите от около 29 до 35%. Това е и причината информацията и знанието, разбирани не като субстанция, въплътена в производствените процеси или средства за производство, а вече като непосредствена производителна сила, да станат важен фактор на съвременното производство. Отраслите, произвеждащи знания и информационен продукт, отнасяни традиционно към „четвъртичен“ или „петтичен“ сектор на икономиката, стават първичен фактор, снабдяващ стопанството с най-съществените и важни ресурси на производството. [Ив. Николов (39), В. Сгурев (46) и др.]

Развитието и способностите на човека, експанзията на личностните взаимодействия, заместване на трудовата дейност с проявите на творческа активност — всичко това е отбелязано в качеството си на основна характерна черта на новото състояние от изследователите на постиндустриализма.

Разглеждайки знанието, първоначално Питър Дракър го определя и свързва с разпространяването му в сферата на битието, на съществуванието, като частна стока, а впоследствие като област на действие, т.е. все повече то се превръща в обществена стока. Авторът разграничава три етапа при използването на знанието в развитието на световната икономика и стопанство. [П. Дракер (20)]

На първия етап в продължение на столетия знанието се е използвало за разработване на оръдия на труда, производствени технологии и различни видове продукция и изделия. Този етап се свързва с началото на промишлената революция.

Вторият етап обхваща времето към 1880 г. до годините след края на Втората световна война и се изразява най-вече в използването на науката и знанието за повишаване ефективността от трудовата дейност на участниците в производствените процеси. Този етап се характеризира като извършваща се революция в производителността на труда, която от своя страна довежда и до увеличаване на доходите на участниците в производството, но същевременно е и фактор за поляризиране нивата на доходите на работническата класа и на собствениците на капитала.

Третият етап е характерен с това, че знанието се проявява не чрез капитала и труда, а като самостоятелен производствен фактор, т.е. знанието вече се използва в областта на самото знание. Този етап се определя като революция в сферата на управлението, а обществото, в което живеем, като „общество на знанието“. Новият смисъл, който се влага в понятието знание означава реална полезна сила, средство за постигане на социални и икономически резултати и развитие. Знанието сега се използва за производство на знание. Чрез него се осъществява избор на най-ефективни способи за приложение на наличната информация за получаване на необходимите резултати, но с това по същество се идентифицира самото управление.

Авторът пише: „Преходът от общите знания към комплекс от специализирани знания превръщат знанието в сила, способна да създаде ново общество. Но следва да се има предвид, че такова общество трябва да бъде основано на знания, организирано във вида на специализирани дисциплини, и че негови членове трябва да бъдат хора, притежаващи специални знания в различните области. Именно в това е тяхната сила и ефективност. Тук, на свой ред, се поставят фундаментални въпроси: за ценностите, от общото виждане на перспективите в бъдеще, за убежденията за това какво обезпечава цялостност на обществото като единна система и прави нашия живот значим и осмислен.“ [П. Дракер (20, стр. 100)]

За да отговори на тези въпроси, Тайичи Сакайя (45) пита — а какви или кои ще бъдат онези блага (ресурси), с които обществото ще разполага в достатъчна степен? Отговорът на този въпрос той вижда в мъдростта, като понятие, включващо в себе си човешките способности и знания, както и информацията. Тези „запаси“ от мъдрост ще се увеличават непрекъснато на основата на натрупване на знания и опит, разпространявани чрез системите за образование, информационните и комуникационни мрежи и обществото ще разполага с тях в излишък.

И така стоката, която ние притежаваме в излишък, това е мъдростта. Именно продукцията, потвърждаваща достъпността на производителите й до знания, информация и мъдрост, трябва да притежава ценност (или стойност), създавана от знанието (knowledge-value). Тайичи Сакайя посочва, че сега ние встъпваме в нов етап на цивилизация, движеща сила на който са ценностите, създавани от знанието и именно поради това той нарича този етап на обществото, базирано на знание, създаващо ценности (knowledge-value society). Но фактът, че хората започват да ценят стойността, създавана от знанието, като един от най-важните компоненти на продукцията, не означава обезателно, че те престават да се интересуват от чисто материалната страна на вещите. Включената в стоките създадена от знанието стойност дава възможност те да се отличават на стоковия пазар. Тези стоки са конкурентоспособни. Те увличат след себе си и други производители да въвеждат колкото е възможно повече знание. Този процес обезпечава все по-голяма диверсификация на продуктите, при които новите разработки, технически новости и стоки предлагат неповторимо съчетание от функции, отстъпват място за още по-оригинални изобретения и стоки, така че създаваната от знанието стойност се превръща в стока за „еднократно ползване“.

Стойността, създавана от знанието, по своя характер изисква във висша степен субективирано общество, иначе тя не може да получи дължимото признание. В това е и разликата от стоковото производство в индустриалното общество. В него стойностите (цените) на отделните стоки, независимо от движението им в посока на увеличение или намаление в зависимост от търсенето и предлагането, са така да се каже „привързани“ към обществено необходимите разходи за тяхното производство и същевременно носят и белезите на масовост в потреблението.

Голяма част от иновациите в областта на техниката и технологията са насочени към намаляване зависимостта от материалните ценности, най-вече чрез тяхната диверсификация и увеличаване ръста и мащабите на информационните услуги. Този характер на иновациите играе съществена роля за утвърждаване на успехите и значението на създаваните от знанието стойности (ценности).

Какво ще бъде обществото, основаващо се на създаваните от знанието ценности? Те се генерират по пътя на субективното участие на отделни личности или група от хора. Тези ценности се разпространяват след това в обществото. Подобен род социална субективност се отличава с неустойчивост и е поставена в условия на бързи изменения, особено в общество, притежаващо огромни информационни системи. В много от случаите дори някои от ценностите могат да бъдат доведени до стойности, равни на нула. Този процес се наблюдава най-вече при технологиите, когато новата технология заменя старата и по този начин тя се и обезценява.

С други думи, пише Тайичи Сакайя, създаваните от знанието стойности наподобяват падаща звезда, която гори само в миговете, когато преминава през пространството на социалните обстоятелства и субективните фактори. Осъзнаването на факта, че създаваните от знанието стойности се определя от мимолетен набор от фактори, помага да се разбере значението на това, защо те нямат никакво пряко и даже косвено отношение към издръжката, свързана с нейното създаване.

Разработването на универсална концепция (подобна на теорията на трудовата стойност), приложима по отношение на създаваните от знанието стойности, е невъзможна още повече поради факта че е трудно да си представим по какъв начин теорията за полезност е способна да обясни характера на такава ценност. Направените от производителя разходи в основата си нямат никакво отношение към стойността на създаваните от знанието продукти, покрай това, отсъства традиционното движение, което да сближава цените с разходите. В това се изразява и фундаменталната разлика за създаваните от знанието ценности, от материалните стоки и услуги. По какъв начин може да бъде определена цената тогава, когато отсъства всякаква връзка с издръжката? В този случай, разсъждавайки примитивно, цената се формира от потребителите в зависимост от това каква е представата им за нея.

Правейки сравнение между традиционните компании и интелектуалните, Томас Стюарт (51) посочва, че в последните информацията заменя стоковите запаси и напускайки своето материално тяло, заживява собствен делови живот. Компанията се превръща в нещо съвсем различно. Нейните основни фондове нямат материална форма и въобще не е ясно на кого те принадлежат и кой отговаря за тяхното съдържание. Явен е и стремежът на тези компании към освобождаване в балансите си на част или изцяло от наличните си основни производствени фондове.

Подобен стремеж и действия се наблюдава и в производствените предприятия, които не могат да осъществяват своята дейност без материални активи. От важно значение при конкурентната борба е те да диференцират своето производство и да изнасят негови дейности вън от предприятието. Например, вместо предприятията да притежават собствен автопарк, те ползват за превоз на стоките и продукцията си транспортни услуги. В много от тях вертикалната организация отстъпва място на виртуалната.

Възприемайки понятията „интелектуална икономика“ и „интелектуална компания“ като нещо абстрактно, не можем да приведем към същата категория и интелектуалния труд. Той има своето конкретно измерение, чийто изходен материал е информацията, а чрез знанието задачите намират своето решение. Работниците, които в работата си не прилагат умствен труд, не получават и полагащото им се възнаграждение за това. В случая може да се каже, че механизмът на пазара е безмилостен. Той възнаграждава всички, които създават стойност и или не забелязва, или наказва тези, които не създават такава.

Информацията е непривичен тип ресурс. Информацията и знанието се различават от паричните, природните, трудовите и техническите ресурси. Тяхната непривичност се състои в това, че:

• независимо от степента им на използване те не губят от своята стойност. Напротив, в много от случаите с времето те придобиват допълнителна стойност.

• знанието е независимо от пространството. То може да се намира на много места едновременно и да бъде ползвано едновременно, както и в различна степен.

• за разлика от материалните блага, чиято размяна и потребление е еднократен акт за конкретната стока, интелектуалните блага (едни и същи знания и информация) могат да бъдат продавани на много хора едновременно по различно време при условия, отговарящи на спазване законите за интелектуална собственост.

• изобилието на интелектуални блага е друга характерна черта, която ги отличава от материалните блага. Докато стойността на материалните блага се определя в зависимост от търсенето и предлагането и от тяхната рядкост (недостиг), то знанието и информацията с всеки ден се увеличават и цените им също, именно поради тяхното изобилие, а не недостиг.

• наблюдава се разлика и по отношение на структурата на разходите в себестойността, голяма част от които се акумулират в подготвителния период, а след това с тяхното натрупване и разпространение (продажби) чувствително се намаляват. Това предопределя, за разлика от материалните блага, и несъответствието или отсъствие на съответствие между разходите на входа на системата и обема на знания на изхода.

Съществени са обаче също и две други основни качествени разлики, а именно: познанието е икономически ресурс с нарастваща полезна стойност, а трудът и капиталът са икономически ресурси с намаляваща пределна полезност; докато традиционната икономика се стреми към поддържане на конкурентни пазари, то икономиката на познанието — към поддържането на монополни пазари.

Основен фактор за търговския успех в пазарната икономика на всяка една компания е нейната конкурентоспособност. Тя се разглежда като многоаспектно понятие, изискващо произвежданите стоки и услуги да задоволяват конкретни потребности на клиентите не само със своите качествени, технически, икономически, естетични характеристики, но и на условията при тяхната реализация, включващи такива понятия като цена, срокове на доставка, канали и начини на продажба или пласмент, сервиз, реклама и т.н. Степента на развитие на производителните сили на обществото, непрекъснатото усъвършенстване на производствените процеси, технологии и продуктова структура са предпоставки за насищане на пазарите с най-разнообразни стоки и услуги, което изостря съперничеството между конкурентите. С успех се сдобиват онези от тях, които в най-голяма степен се доближават до нуждите на потребителите. Съперничеството за пазар на стоките и ресурсите изисква по-нататъшно усъвършенстване не само на технологичните, но и на организационните процеси на производство, на тяхното ефективно управление, особено в условията на процесите на глобализация.

Анализирайки отделните аспекти на конкуренцията през втората половина на ХХ век, авторът Маракулин, М. В. (34) посочва пет основни групи от конкурентни предимства, които производителите трябва да притежават:

• ресурсни — свързани с ценовите характеристики на придобиваните за стопанска дейност суровини, материали и енергия.

• технологични — обусловени от експлоатираните технологии, позволяващи им да използват ефектите от мащаба на производството, увеличаваща потребителското търсене за сметка на ценовите и качествените характеристики.

• иновативни — свързани с качествените параметри на продукцията, формирани на база на резултатите от научно изследователската и развойно внедрителска дейност на компаниите.

• глобални — конкурентни предимства за производителите, изпълняващи стандарти и изисквания за стоки и услуги с общо хуманитарен характер, реализирани от съвместни действия между компаниите и държавата.

• културни — обусловени от историческите и културните връзки между страните, позволяващи на фирмите да поддържат пазара на продажбите на стоки и услуги.

За да бъде възможна реализацията на тези конкурентни предимства, конкуренцията следва да се разглежда като неделима част от пазарната икономика, а тяхното развитие и допълване се извършва в свободните и демократични общества.

„Конкуренцията представлява динамичен процес. Отделните предприятия откриват в него нови идеи и ги превръщат в нови оферти на пазара. Активните предприемачи пък имат шанса да се наложат над конкурентите си чрез внедряването на нови разработки и да реализират печалба като новатори. Преди това обаче те поемат същевременно и риска споменатите разработки да не бъдат приети от пазара, което пък би им донесло загуби. Успешните иновационни разработки принуждават останалите конкуренти да възприемат техните преимущества и да ги усвояват, ако не искат да изостанат или дори да отпаднат от съревнованието. По този начин се осъществяват бързи изменения, при които старото постоянно се замества от нещо ново…“ [Ото Шлехт (57, стр. 66)]

В случая се откроява връзката между конкурентоспособността и новаторството или единството им в триадата — конкуренцията да провокира към иновативност, а тя от своя страна е присъща на предприемачеството.

Според Ларичева (32) двигателят, който подбужда човек към иновационна дейност, това са творчеството и конкуренцията. Същността на творческия аспект се проявява в търсене на пътища, водещи към повишаване степента на удовлетворяване на човешките потребности. Между творчеството и конкуренцията, които последователно сменят местата си на „причина“ и „следствие“, се образува възел, който може да се определи и като „колело“, движещо прогреса.

Въпросите, свързани с конкурентоспособността, са от първостепенно значение за всяка една държава, защото националният просперитет не се наследява — той се създава. Националният просперитет не израства просто ей така от природните ресурси, от работната сила, с която разполага страната, процентните ставки или покупателната сила на националната валута, както това настойчиво се твърди в класическата икономика. [М. Портер (2000)]

Конкурентоспособността на конкретна държава (нация) зависи от способността нейната промишленост да въвежда новости и да се модернизира. В резултат на изпитвания натиск и изисквания на пазара, компаниите увеличават своето преимущество (предимство) в борбата с най-силните присъстващи на световния пазар конкуренти. Те извличат полза от присъствието на пазара на силни вътрешни съперници, на агресивни доставчици и изискванията на местните потребители.

Конкурентното преимущество се създава и поддържа чрез силно локализирани процеси. Различията в националните ценности, в културата, в структурата на икономиката, в съществуващата организация и историческо развитие — всичко това внася своя принос в достигане на успешна конкурентоспособност.

М. Портер, след като разглежда достатъчно примери, свързани с компании и държави, в които доминира едно или друго преимущество, идва до заключението, че единствената разумна концепция за конкурентоспособността на национално ниво — това е производителността. Основната цел на всяко правителство (държава) се състои в достигане на високо и постоянно растящо ниво на живот на своите граждани.

Особена е ролята на информацията в днешното време за постигане на тези желани резултати и конкурентни предимства и нито една компания не може да се лиши от нейното влияние. Вече не е възможно да си представим живота във всичките му аспекти без компютърните технологии. Технологичната информационна революция в света, се дължи на големите и несравними предимства, които тя предоставя на дейностите във фирмите, банките, учреждения, борсите, на индивидуалните потребители. Впечатляващото снижаване на разходите при използване на информацията изменя начина на водене на бизнеса. Информационните технологии повече не могат да бъдат изключителна компетенция и прерогатив само на подразделенията за електронна обработка на данните и информационните системи. Виждайки как конкурентите благодарение на информацията получават конкурентни предимства, ръководните специалисти осъзнават необходимостта от своето непосредствено участие в управлението на новите технологии, защото сумарното им влияние:

• изменя структурата на секторите и по такъв начин установява нови правила за конкуренция.

• създава конкурентно предимство, предоставяйки на компаниите нови възможности да изпреварят конкурентите по производителност.

• създава съвършено нови видове бизнес, често на основата на вече съществуващите в компанията процеси и дейности.

Това е и причината Кирил Любенов Плешутски (43, стр. 107) да пише: „За значението на темповете на промяна говорят резултатите от изследване на Ж. Фурастие, според когото за три години обществото днес се променя така, както за 30 г. в началото на нашия век (има се предвид началото на ХХ век — б.м.), за 300 — в периода на Нютон и за 3000 — в периода на каменния век.“

За глобализация на иновациите от значение е увеличаващото научно-техническо сътрудничество и коопериране между компании от различни държави за разработване, внедряване в производството и трансфер на нови продукти, услуги и технологии, за реални и виртуални форми на сътрудничество и др. За държавите от ЕС като регионална общност от световното стопанство, иновационната политика се реализира чрез изпълнението на приетите седемгодишни рамкови програми за научни изследвания и технологично развитие.

Днес в конкурентната борба печели не този, който бързо и качествено произвежда нови знания и технологии, а този, който успява бързо да ги претвори в конкретен продукт и да излезе с него на световния пазар. За компаниите иновациите създават стратегически предимства в най-конкурентните области.

Сравнявайки подходите при разработване на корпоративните стратегии, а впоследствие и тяхното изпълнение в периода на индустриалния им период с този на постиндустриалния или на знанието и информационните технологии [Е. А. Ларичева (32)], могат да се посочат няколко съществени разлики, които характеризират и съдържанието на отделните стопански организации и начините им на проявление и на взаимодействие между тях.

Моделът през индустриалния период като съдържание и изпълнение по-скоро е ориентиран към екстензивен начин на развитие на стопанските организации и най-вече от гледна точка на това, че предприятията се явяват по-скоро като потребители на иновационните продукти, а не като създатели и непосредствени участници, както е при модела в постиндустриалното общество.

Другата съществена разлика при сравнението между двата модела е, че при първия вниманието изцяло е насочено и съсредоточено към снижаване на разходите, докато при втория модел към пазара и доходите (приходите, печалбата), които ще се реализират чрез фирмените продукти на него.

В индустриалния модел стратегиите, структурите, задачите и функциите, се изпълняват от самата фирма (предприятие), докато при постиндустриалния модел се залага в достатъчно голяма степен на интеграционните процеси с други фирми и предприятия и включването им в предприемачески мрежи.

В съвременната глобализираща се икономика при разработване на стратегията за развитие на всяко едно предприятие, съществува обаче риск да не се реализира генералната цел или стратегическите цели и да не се достигнат резултатите, определени със стратегическите решения, поради обективно съществуващата неопределеност на средата. В момента на приемането на решението, практически е невъзможно да се получат точни и пълни знания за отдалечената във времето среда за реализация на стратегията на предприятията, за всички действащи или потенциални вътрешни и външни фактори. Всичко това придава обективна форма на съществуване на неопределеност на окръжаващия ни свят. Ето защо е необходимо към въпросите, свързани с риска, да се подхожда съзнателно, като се програмира и управлява неговото влияние върху стратегическите цели и решения. За целта рискът следва да се разглежда като управляем параметър, върху чието ниво може и трябва да се оказва въздействие. За да може въздействието да се управлява, е необходимо видовете риск да се познават много добре, както и да се определят факторите и последствията от тяхното влияние [Клейнер, Георги Борисович и др. (30), Оно Кейнесуке и Тацуюки Негоро (41), Григоров Никола (8)].

В реалните стопански ситуации, в условията на действието на разнообразни фактори на риска могат да се използват различни методи за снижаване финалното ниво на риска, по-важните от които са: методи за отклонение от риска; методи за локализация на риска; методи за разпределение на риска; методи за компенсация на риска.

Най-често разпространените и използвани в стопанската практика са методите за отклонение от риска в случаите, при които предприемачите и мениджърите предпочитат да работят на сигурно без да рискуват. В тези случаи те се отказват от несигурни и ненадеждни партньори, отказват се от иновационни и други проекти, в изпълнението на които има макар и малки съмнения, търсят възможност за пренасяне на риска на трети лица чрез „гаранти“: банки, застрахователни дружества, фондове и др.

Методите за локализация на риска най-често се използват в случаите, при които е възможно отделянето на конкретния източник на риска, с цел да се направи обектът контролируем и по този начин да се намали нивото на финансовия риск на предприятието. Обикновено тези методи се прилагат в случаите на внедряване на иновационни проекти, усвояване на нови технологии и нови видове изделия и др., за които има съмнения относно тяхната реализация. Локализирането на риска се извършва чрез създаване на джойнтвенчерни организации или образуването на самостоятелно юридическо лице в структурата на предприятието с цел изпълнението на рисковия проект.

Методи на разпределение на риска. Същността на тези методи се състои в разпределението на общия риск и неговото намаляване по пътя на обединяване с други участници, заинтересовани от успеха на общото дело. За целта могат да се създават акционерни дружества, финансово-промишлени групи, асоциации и др., чрез които се извършва диверсификация на дейностите, на реализацията на продукция и доставките, на инвестициите. Разпределят се отговорностите между участниците в производството и на риска във времето.

По вид на въздействие методите за компенсация на риска се отнасят към изпреварващите методи на управление. Те са много трудоемки, свързани са с голям обем предварителна аналитична работа, от пълнотата, актуалността и съответствието на която зависи и ефективността на тяхното приложение. Чрез стратегическото планиране може да се снеме голяма част от неопределеността, като предварително се предвиди евентуалната поява на тесни места в производствените процеси и обращението и съответно се разработят комплекс от компенсиращи мероприятия за използване и подвключване на резерви, за намаляване нивото на риска в съответните предприятия. Много важно е да се разработват също сценарии за развитие и оценка на външната икономическа обстановка, да се прогнозира поведението на възможните партньори и конкуренти, измененията в секторите и сегментите на пазара, обстановката в региона и др.

Използването на всички тези методи за намаляване или избягване на влиянието на външните и вътрешните рискови фактори са от съществено значение при организация дейността на предприятията, особено в условията на силно агресивна, динамично променяща се и глобализираща се икономическа среда, за тяхното устойчиво развитие.

В днешно време рисковете, свързани с влиянието на екологичните фактори, са едни от най-важните, защото цената, която човечеството плаща за разрастващата се екологична криза се пренася в икономическата и социална области и се изразява с човешкото здраве, качеството на околната среда (вода, въздух, почва), животински и растителен свят, плодородие, разслояване в доходите и жизнения стандарт, продължителност на живот, безработица, бедност.