Стендал
Червено и черно (72)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Когато върнаха Жулиен в затвора, въведоха го в една килия, предназначена за осъдените на смърт. Той, който обикновено виждаше и най-малките дреболии, сега не забеляза, че не го водят горе в кулата. Той мислеше какво би казал на госпожа дьо Ренал, ако преди неговия сетен час му се усмихне щастието да я види. Страхуваше се, че тя ще го прекъсне и му се искаше още с първата дума да може да й обрисува цялото си разкаяние… „След такава постъпка, как да я убедя, че единствено нея съм обичал? Защото все пак аз поисках да я убия от честолюбие или от любов към Матилд.“

Когато лягаше на леглото, той напипа завивките от грубо платно. Очите му се разтвориха. „Ах, аз съм в подземната килия — каза си той, — нали съм осъден на смърт. Правилно…

Граф Алтамира ми разказваше, че един ден преди смъртта си Дантон казал с дебелия си глас: «Странно, глаголът „гилотинирам“ не може да се спряга във всички времена; можеш да кажеш: аз ще бъда гилотиниран, ти ще бъдеш гилотиниран, но не се казва: бях гилотиниран.»“

— Защо пък не — подзе Жулиен, — ако има отвъден живот?… Да си кажа право, ако там намеря християнския Бог, загубен съм: той е деспот и като всеки деспот е изпълнен с мисли за отмъщение; в неговата библия се разказва само за жестоки наказания Аз не съм го обичал никога; дори никога не съм бил склонен да повярвам, че го обичат искрено. Той е безжалостен (и Жулиен си спомни някои места от Библията), той ще ме накаже по най-ужасен начин…

Но ако срещна там бога на Фенелон! Той може би ще ми каже: „Ще ти бъде простено много, защото много си обичал…“

А обичах ли много? Ах, аз обичах госпожа дьо Ренал, но постъпих чудовищно. И тук, както и всякъде, аз захвърлих простото нескромното заради това, което блестеше…

Но какви изгледи пък се откриваха пред мен! … Хусарски полковник, ако избухнеше война; легационен секретар в мирно време; после посланик… защото аз скоро щях да изуча работите… а и да бях същински

тъпак, може ли зетят на маркиз дьо Ла Мол да се страхува от някакво съперничество? Всички глупости щяха да ми бъдат простени или по-скоро приписани в заслуга. И ето аз съм заслужил човек и ще се радвам на най-охолен живот във Виена или в Лондон…

„Не тъкмо тъй, господине, след три дни ще ви отсекат главата.“

Жулиен от все сърце се смя на това неочаквано остроумие. „Наистина човек има в себе си две същества — помисли той. — Че откъде, дявол го взел, дойде това злобно възражение?

Така е, вярно, приятелю, след три дни ще ти отсекат главата — отговори той на оня, който беше го прекъснал. — Господин дьо Шолен ще наеме някой прозорец па половината с абата Маслон. И ето, когато ще платят за този прозорец, кой кого ще окраде от тези двама достойни мъже?“

Изведнъж му дойде на ум един пасаж от „Венцеслав“ на Ротру:

ВЛАДИСЛАВ

…Готова е душата.

 

КРАЛЯТ (баща на Владислав)

И пънът е готов; сложете си главата!

„Чудесен отговор!“ — помисли си той и заспа. На заранта някой го събуди, като го прегръщаше силно.

— Как, вече! — каза Жулиен и отвори очи в уплаха. Помисли, че е в ръцете на палача.

Беше Матилд. „За щастие тя не ме разбра.“ Тази мисъл му върна цялото хладнокръвие. Матилд му се стори съвсем променена, сякаш бе боледувала от шест месеца: просто не можеше човек да я познае.

— Този безчестник Фрилер ме излъга — каза му тя, като кършеше ръце; от ярост не можеше да плаче.

— Не бях ли хубав вчера, когато взех думата? — отвърна Жулиен. — Аз говорих, без да съм се приготвил, и то за първи път в живота си! Наистина, можем да се страхуваме, че е и за последен.

В тази минута Жулиен си играеше с характера на Матилд тъй хладнокръвно, както един сръчен пианист свири на пиано…

— На мене наистина ми липсва знатен произход — додаде той, — но великата душа на Матилд възвиси своя възлюбен до себе си. Мислите ли, че Бонифас дьо Ла Мол се е държал по-добре пред съдиите си?

Този ден Матилд беше нежна без всякаква преструвка, като някое бедно момиче, живеещо нейде на петия етаж; но тя не можа да изтръгне от него нито една обикновена сърдечна дума. Без да съзнава, той й се отплащаше за мъченията, на които го беше подлагала толкова често.

„Никой не знае изворите на Нил — казваше си Жулиен; — не е било дадено на човешкото око да види царя на реките като малко ручейче; също тъй ничие човешко око не ще види Жулиен слаб, преди всичко за това, че той не е такъв. Но моето сърце лесно се трогва; и най-обикновената дума, ако е искрена, може да накара гласа ми да трепне и дори да ме доведе до сълзи. Колко пъти сухите души са ме презирали за този недостатък! Те мислеха, че аз моля за милост: ето това не бива да се допуска.

Разправят, че Дантон се разчувствувал в подножието на ешафода, когато си спомнил за жена си; но Дантон вдъхна сила в този народ от шушумиговци и не даде на врага да влезе в Париж… А аз едничък знам какво бих могъл да направя… За другите аз съм най-много едно може би.

Ако тук в килията ми беше не Матилд, а госпожа дьо Ренал, бих ли могъл да отговарям за себе си? Моето безкрайно отчаяние, моето безгранично разкаяние биха се сторили на Валено и на всички тукашни патриции за подъл страх от смъртта; че те са тъй горди, тези слаби душички, защото доходните им служби ги поставят над всякакви изкушения! «Виждате ли какво значи да се родиш син на дърводелец! — биха казали господа дьо Маоро и дьо Шолен, които ей сега ме осъдиха на смърт. — Можеш да станеш учен, ловък, но мъжество! … На мъжество не се учи. Дори с тази нещастница Матилд, която плаче сега или по-вярно не може вече да плаче» — каза той, като погледна зачервените й очи… и я стисна в прегръдките си: видът на тази истинска скръб го отвлече от умозаключението му… Тя е плакала може би през цялата нощ — каза си той, — но един ден как ли ще се срамува от този спомен! Тогава ще й се стори, че в младостта й са я объркали низките схващания на един плебей… Кроазноа е доста слаб човек, той ще се ожени за нея и, бога ми, ще направи добре. Тя ще го накара да играе някаква роля

с властта, що има ум всевластен и крилат

над малките души във тоя земен свят.

Ах, да, ето кое е забавно: откакто съм обречен да умра, всички стихове, които някога съм знаял в живота си, току ми се навират в ума. Това ще да е признак на упадък…“

Матилд му повтаряше с притихнал глас:

— Той е в съседната стая.

Най-сетне думите й стигнаха до съзнанието му. „Гласът й е отслабнал — помисли той, — но целият й властен характер личи в нейния тон. Тя говори тихо, за да не кипне.“

— Та кой е там? — запита я той гальовно.

— Адвокатът, дошъл е да подпишете жалбата.

— Аз няма да обжалвам.

— Как така! Няма да обжалвате — каза тя и очите й се разискриха от гняв, — а защо, моля ви се?

— Защото сега чувствувам достатъчно мъжество да умра, без да ставам посмешище на хората. А кой може да ми каже след два месеца ще бъда ли в такова състояние подир дългия престой в тази влажна килия? Мене ще ме навестяват попове, ще дойде баща ми… Нищо на света не може да бъде по-противно за мен от това. Нека умра.

Тази неочаквана съпротива събуди цялата надменност на Матилд. Тя не беше успяла да се види с абат дьо Фрилер, преди да отворят Безансонския затвор; нейният гняв се изля върху Жулиен. Тя го боготвореше и все пак в продължение на четвърт час, докато го проклинаше заради неговия характер и се окайваше, че го е обикнала, той виждаше пред себе си същата високомерна душа, която едно време беше го хулила и унижавала в библиотеката на дома дьо Ла Мол.

— За прослава на твоя род небето е трябвало да ти даде да се родиш мъж — каза й той.

„А що се отнася до мен — мислеше той, — аз ще бъда най-големият глупак, ако се съглася да живея още два месеца в тази отвратителна дупка и да се подлагам на всички безчестия и унижения, които може да измисли патрицианската клика, а единствената ми утеха да бъдат проклятията на тази побъркана жена… И така, в други ден заранта аз ще се бия на дуел с човек, известен със своето хладнокръвие и забележителна ловкост… твърде забележителна — додаде мефистофелският глас: — той никога не пропуща удар.

Ех, така да е, на добър час (красноречието на Матилд не секваше), не, дявол да го вземе — каза си той, — аз няма да обжалвам.“

Взел това решение, той потъна в мисли… „Раздавачът пътем ще донесе вестника както винаги в шест часа; в осем часа, след като го прочете господин дьо Ренал, Елиза на пръсти ще влезе и ще го сложи на леглото й. По-късно тя ще се пробуди; изведнъж, както го чете, ще извика; нейната прелестна ръка ще потрепери; тя ще стигне до тези думи: в десет часа и пет минути той престана да съществува.

Тя ще заплаче с горещи сълзи, познавам я; нищо, че съм искал да я убия, всичко ще бъде забравено. И жената, на която исках да отнема живота, единствена ще оплаче искрено моята смърт.“

„Ах, това е антитеза“ — помисли той и през всичките тези петнайсет минути, додето Матилд продължаваше да го напада, той мислеше само за госпожа дьо Ренал. И макар да отговаряше често на това, което му казваше Матилд, той нямаше сили да откъсне душата си от спомена за спалнята във Вериер. Той виждаше безансонския вестник върху покривката от оранжева тафта; виждаше как белоснежната ръка я мачка конвулсивно; виждаше как плаче госпожа дьо Ренал… Той следеше с поглед пътя на всяка сълза, която се плъзваше по чаровното й лице.

Като не можа да постигне нищо от Жулиен, госпожица дьо Ла Мол повика адвоката. За добра, чест той излезе бивш капитан от италианската армия през 1796 година, другар на Мануел.

За да спази реда само, той се опита да обори решението на осъдения. От уважение към него Жулиен му изложи всичките си доводи.

— Ей богу, човек може да се съгласи с вас — каза му най-сетне господин Феликс Вано; така се наричаше: адвокатът, — Но вие имате цели три дни за обжалване и мой дълг е да идвам при вас всеки ден. Ако за тия два месеца под затвора изригне вулкан, вие ще се спасите. Можете да умрете от болест — каза той, като гледаше Жулиен.

Жулиен му стисна ръката.

— Благодаря ви, вие сте добър човек. Върху това ще помисля.

И когато най-сетне Матилд излезе с адвоката, той изпитваше много по-приятелско чувство към адвоката, отколкото към нея.