Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (33)

33

Жилегай скочи към оръжията в другия край на стаята, която беше изненадващо модернизирана. Нямах шанса да видя нещо повече от стена от компютърни екрани, показващи записи от все още работещи камери, преди да се добере до картечница. Преди цевта да завърши насочването си, металът от черен стана блестящо оранжев. Жилегай изкрещя, докато металът се топеше, покривайки ръцете му в парещите останки на оръжието му.

— Как? — почти изграчи той.

Усмивката на Влад стана жестока.

— Искаше да ме накараш да полудея от това, което беше направил на Лейла. Вместо това достигнах следващото си ниво на сила. Когато изгорих замъка си, почти лудата ми ярост накара способностите ми да се претоварят, докато не започнах да топя камък. След като разбрах, че мога да го правя, беше само въпрос на фокусиране на силите си, за да я усъвършенствам.

Той каза нещо подобно и на мен първия път, когато ме беше накарал да превърна електрическия си камшик в оръжие. Уау, беше последвал собствения си съвет.

— Последният път, когато бяхме лице в лице, имах намерение да те хвана, за да те измъчвам дълго, дълго време — продължи Влад, постепенно премахвайки усмивката си. — Този път това, което искам повече от всичко, е агонизиращата ти, крещяща смърт, и то веднага.

Хвана Жилегай за раменете. Некромантът въздъхна дълбоко и погледна настрани. Затегнах камшика около врата си предупредително, но той изглеждаше повече примирен, отколкото отмъстителен. Може би, след като беше видял как Влад разтапя стените на версията на Жилегай като паник стая, вече размисляше ролята си в плана на Жилегай за свалянето на Влад.

Огън се изстреля от ръцете на Влад и покри Жилегай като ярък ореол на цялото му тяло, но нищо не гореше под оранжевите и сини пламъци.

— Покрил си се с още едно огнеупорно заклинание? — Не разбрах вълната от яростно удоволствие, докато не чух следващите думи на Влад, изговорени със смразяващо жизнерадостен тон. — Заклинанията, без значение колко силни, се износват.

Жилегай започна да се бори с единственото оръжие, което му беше останало: себе си. Удари с ръце, с глава, ритници и брутални удари с коляно към Влад, който ги пое, без да се опитва да се защитава. Вместо това задържа ръцете си върху раменете на Жилегай, докато още сила се изливаше от него, увеличавайки топлината на огъня си.

След няколко минути Жилегай започна да крещи, когато първо дрехите му се запалиха. Следваща беше косата му, чиято миризма щеше да ме накара да повърна, ако все още дишах. Борбата му стана по-отчаяна, когато кожата му започна да почернява и когато се разцепи, разкривайки сурова, червена плът, бързо превръщаща се в черна, не просто крещеше. Молеше се между агонизиращи писъци, които ме накараха да направя нещо, на което не мислех, че бях способна.

Съжалявах го.

Жилегай стоеше зад няколкото ми отвличания и измъчвания. Имаше намерение сам да ме изнасили, преди да ме даде на Максимус под предлога, че така ще нарани повече Влад. Беше убил приятелите ми, измъчвал съпруга ми, най-добрия ми приятел и с радост щеше да измъчва и убие семейството ми, ако можеше, но слушайки виковете му ме караше да искам страданието му да приключи по-скоро. Мислех си, че ще се радвам да го видя в ужасна, проточваща се болка. Вместо това не можех да гледам повече. Високите му, агонизиращи писъци щяха да ме преследват в сънищата ми.

— Моля те — казах на Влад, без да зная дали можеше да ме чуе над ужасните звуци, които Влад издаваше, още по-малко от поглъщащата го нужда за отмъщение. — Моля те, Влад. Довърши го.

С полезрението си видях как некромантът се обърна рязко, сякаш изненадан да ме чуе да моля за милост за Жилегай. Не го погледнах обаче. Погледнах Влад, мълчаливо молейки го да не го проточва. Със скоростта, с която се лекуваха вампирите, можеше да го направи, и въпреки че нямаше да го вземе като затворник, за да го измъчва седмици наред, можеше да направи така, че смъртта му да трае часове, най-малкото.

Влад не ми отговори и не отдели поглед от овъглената форма на Жилегай, която стоеше права само благодарение на хватката на Влад. Знаех обаче, че ме беше чул, когато почувствах най-странната емоция да се преплита с моите. Не беше раздразнение, досада или възхищение, а някаква комбинация от трите. Когато пламъците, покриващи Жилегай от оранжеви и сини станаха блестящо бели, почти се свлякох от облекчение.

Мислех, че нямаше да ми бъде възможно да чувствам жалост за Жилегай, и бях сгрешила. Сега отново разбрах, че бях сгрешила. Не бях повярвала истински, че Влад щеше да покаже милост на най-стария си и ужасен враг, но докато белият блясък се увеличаваше, виковете на Жилегай спряха. Тялото му се сви внезапно, като спукан балон и след няколко секунди не беше останало нищо, което Влад да държи.

Овъгленият скелет падна на каменния под, където започна да се залепя за все още охлаждащия се камък. Влад клекна, задържайки ръце над костите. Белият блясък се засили и с почти неуловим звук костите се пръснаха на прах, които Влад изгори, докато не остана нищо, освен бледи следи по камъка.

Вратата в другия край на малката стая се отвори. Подскочих, стресната и почти дръпнах камшика от врата си, за да се изправя срещу новата заплаха. Максимус излезе от малка стаичка, облицована с електрически панели, подобно на предпазно табло. Светлините на таблото просветнаха, преди една по една да изгаснат.

Емоциите на Влад се запалиха, почти заприличвайки на пламъка, който преди малко беше използвал. В следващия миг стена от тъмнина се блъсна в мен, когато вдигна щитовете си, за да попречи на мен и на другия вампир, който беше направил, да усеща емоциите му. Максимус.

— Веднага, щом те видя на камерите, ме накара да започна програмата за самоунищожение — каза Максимус със странно равен тон. Не можех да прочета нищо от изражението му. Привлекателните му, сурови черти бяха толкова затворени, колкото и тези на Влад. — Освен ако не бъде въведен кода за прекъсване навреме, бомбите под пода щяха да се детонират и да започнат свличането. Беше резервният му план, в случай че го убиеш.

При това погледът ми прескочи към некроманта.

— Изглежда си забравил да ми споменеш нещо наистина важно, а?

Той сви рамене, но очите му бяха насочени към вампира над рамото ми.

— Явно Михаил е скрил някои неща и от мен. Освен това по-ранното му недоверие към Максимус явно е било основателно.

— Кой е това? — попита остро Влад, едва сега забелязвайки, че не бях сама в тунела.

— Срещни се с известния некромант — казах и се дръпнах, за да му позволя да влезе в стаята, и потупах камшика предупредително.

Когато излезе от тунела, Влад за пръв път погледна хубаво вампира, който беше обвързан с мен по такъв страшен начин. Дори ако не бях усетила моменталния му шок, когато щитовете му се напукаха, щях да осъзная, че Влад го познава, защото го гледаше изумено.

— Раду — прошепна.

Замръзнах невярваща. Това беше името на брата на Влад, който беше умрял през петнадесети век. Мили Боже, ами ако не беше? Моментално си спомних дълбокия меден цвят на очите на некроманта. Добавяйки зелен пръстен около ирисите му и можеха да бъдат еднакви с тези на Влад.

Смехът на некроманта беше студен.

— Не, въпреки че Михаил често казваше, че баща ми е бил любимецът му. Това щеше да предизвика сериозни проблеми за майка ми, ако не беше стояла далеч от мен през цялото ми детство, но тя знаеше, че другите щяха да забележат приликата. Затова ме изпрати в Орадя.

Сега погледът на Влад беше повече пресметлив, но не по-малко изненадан.

— Мирча. — Кратък смях. — Любовникът на Илона е бил собственият ми брат. Нищо чудно, че Жилегай толкова ме натискаше да се оженя за нея. Иронията да призная децата на Раду като свои собствени щеше да го зарадва наистина много.

— И в крайна сметка щеше да постави един от верните поданици на Мехмед на трона на Влахия — съгласи се Мирча със свиване на рамене и погледът му просветна. — Но докато Михаил тренираше брат ми да замести сина ти за мястото на принц, за мен имаше други планове.

— Да. Превърнал те е във вампир и те е настроил срещу мен — заяви Влад с безизразен тон.

— Не Михаил направи това — каза моментално Мирча, мирисът му се изостри от омраза. — Ти сам го направи. Докато не бях превърнат не знаех, че не ти си баща ми. През цялото си детство те обичах, а ти изобщо не беше заинтересован от мен. Дори не ме посещаваше достатъчно, за да забележиш, че бях копие на брат ти, който мразеше и преследваше до смъртта му!

— Да, оставих теб и брат ти на грижите на майка ти — каза безизразно Влад. — Затова ли векове наред кроеше планове с Жилегай?

— Да — изсъска Мирча. — Той беше студен, жесток заместител на баща, но беше повече, отколкото ти някога си бил.

Стоях тиха, най-вече поради изненада от разкритието, че магьосникът се беше оказал едновременно доведен син и племенник на Влад, но не можех да си трая при това.

— Не смей да използваш това като извинение за нещата, които си направил — сопнах се. — Аз също бях пренебрегната от баща си, но не ме виждаш да правя зли заклинания, да свалям самолети или да правя Бог знае още какви други масови убийства!

— Тогава не си толкова силна или решителна като мен — каза отсечено Мирча.

Ръцете на Влад моментално се обвиха от пламъци, сигнализирайки, че беше приключил с разговора за мотивите на некроманта. Извиках „Спри!“ в същия миг, когато Мирча каза нещо много бързо на румънски.

— Обвързан е с мен, Влад — потвърдих, чувствайки как ме залива подозрение от него. — Заклинанието е виновно. Виж.

Прокарах зъб по дланта си и Мирча вдигна неговата, показвайки кървавата резка, появила се на същото място. След това извади малка, сребърна кама от скрита ножница и разряза бузата си до костта.

Преборих се с желанието да се хвана за бузата при моменталната болка. Среброто болеше повече от всеки друг метал за вампирите и не мисля, че беше случайно, че Мирча беше използвал този нож вместо зъбите си като мен. Не, осъзнах, когато видях злобния му поглед, искаше да ме нарани, искаше Влад да види как ме наранява.

— Не можеш да го убиеш, без да убиеш и мен — казах, преди Влад да отговори по начина, по който искаше. — Така че трябва да го пуснем.

— Няма да направя такова нещо. — Чувствах всяка дума като стоварването на чук. — Мога да те държа жив, без да те оставям свободен, за да предизвикваш още проблеми за мен.

— Ето тук грешиш — каза Мирча, хубавите му черти се изкривиха от омраза. — По-скоро бих умрял вместо да съм твой затворник, не че някога ще можеш да ме задържиш.

При това Влад се усмихна много очарователно и стена от огън блокира входа на тунела, блокирайки единствения път за спасение на Мирча.

— Предизвикателство ли ми отправяш?

„О, по дяволите“, помислих си, подготвяйки се, но Мирча му се усмихна също толкова очарователно.

— Останах единствено за да спася живота й, след като е обвързан с моя. Сега, когато опасността вече я няма, моята работа тук приключи. Довиждане засега, чичо, но не се тревожи. Ще се видим отново.

Влад скочи към него, но Мирча не направи никакво движение да го избегне. Той просто… изчезна, карайки Влад да хване само тънък, сив пушек на мястото, където беше.

— Разделете се, това е някакъв трик. Някъде в стаята е — каза моментално Влад.

— Не е — отговори ниско Максимус. — Наистина го няма.

— Невъзможно — противопостави му се Влад.

Максимус въздъхна.

— Жилегай не ми вярваше достатъчно, за да ми каже за Мирча, докато не мислеше, че съм изнасилил Лейла. След това ме заведе и срещна с него. Нещата, които Мирча може да прави… Затова Жилегай не се страхуваше да тръгне след теб. Просто е чакал момчето да стане достатъчно силно, защото е имал нужда от способностите на Мирча, за да направи армията си. Иначе съюзниците ти и дори някои от враговете ти щяха да бъдат прекалено уплашени, за да се съюзят с Жилегай.

Смехът на Влад ме изненада. Беше твърд, грозен и причиняваше лошо предчувствие.

— Ако е истина, тогава това, което ми казваш, е, че най-накрая убих най-лошият си враг, но заплахата срещу мен все още е жива.

— Да — каза Максимус.

Двамата мъже се гледаха и нов вид напрежение изпълни стаята. Максимус беше спасил живота ми, пазейки ме от това да бъда изнасилена, помогна ми с бягството ми, даде на Влад мястото на леговището на Жилегай… и въпреки това всеки във вампирския свят мислеше, че той беше предал Влад по най-лошия начин. Дори ако искаше, можеше ли Влад да позволи на Максимус да си тръгне, без да изглежда като постъпка на пълна слабост? В несигурната позиция, в която се намирахме, щеше ли Влад да рискува, знаейки, че враговете му можеха да го използват като оръжие срещу него?

— Влад — започна Максимус.

— Недей. — Думата беше едва овладяна. — Никога няма да мога да простя това, което видях на онова видео. Въпреки уверенията на Лейла, всеки път, когато те видя, пред очите ми е изнасилването на жена ми.

Максимус наведе смирено глава и ръцете на Влад бавно започнаха да пламтят.

— Недей — ахнах. — Влад, не можеш.

Той ме игнорира и грабна Максимус. Не за раменете, както беше направил с Жилегай, а за главата. Веднага, щом го докосна, пламъците угаснаха и приближи лицата им.

— Освен Менчерес, ти си единственият верен приятел, който някога съм имал — гласът на Влад беше толкова плътен от емоции, че звучеше почти задавено. — И имам предвид това, което казах. По-добър мъж би простил, но аз не мога, затова не мога да наградя лоялността ти с обещаното. Нямаш място в линията ми, Максимус, и никога няма да имаш.

Максимус издиша остро и сърцето ми се сви, когато раменете му започнаха да се тресат от потиснати хлипове.

— Не го направих, за да получа обратно място в линията ти. — Всяка дума беше изговорена с груб глас. — Направих го заради теб.

Влад го целуна по двете бузи. Максимус наведе глава, докато челата им се докоснаха.

— Завинаги ще си мой приятел, войвода мой — промърмори Максимус.

— Принцовете нямат приятели, те имат само инструменти — каза със също толкова нисък глас Влад. — Ти вече не си мой инструмент, но въпреки че никога повече няма да те видя, завинаги ще си мой приятел.

Целуна още веднъж Максимус по челото му и го освободи.

— Тръгвай — каза толкова задавено като съжалението, което галеше емоциите ми.

Максимус се поклони, обърна се… и спря.

— Не мога. Подът е от разтопен камък и си блокирал единствения изход.

Лека усмивка изви устните на Влад.

— Някак си разруши момента, нали?

Устата на Максимус също се изви леко.

— Тогава е хубаво, че нито един от двама ни не е сантиментален.

Докато ги гледах почувствах трепет на надежда, която си беше напълно моя. Влад мислеше, че никога нямаше да може да погледне отвъд записа, който го беше опустошил и бе накарал силите му да еволюират на следващото ниво. Въпреки това вярвах, че с времето щеше да може да погледне Максимус и да види истинския приятел, който обичаше, а не болезнената картина на преструвката му. В края на краищата силите на Влад не бяха единственото нещо, което се беше разраснало при тези ужасни случки. Способността му да обича също беше повлияна, и, изненадващо, милостта му също.

— Лейла, само ти ли ме последва тук долу? — попита Влад, връщайки ме обратно. — Или Петре и Самир също игнорираха командата ми да стоят на моста?

— Не знам — започнах да казвам, но Максимус се обърна и внимавайки да не стъпи в някоя от бавно разрастващите се локви от разтопен камък, отиде до екраните на стената.

— Петре още е на моста — каза след миг. — Самир не е. Не го виждам на другите камери в тунелите, но повече от половината не работят вече.

— Намери го — каза ми Влад.

За момент бях объркана, докато не си спомних очевидното.

— Откъде знаеш, че Самир ме хвана, когато тръгнах да те следвам? — попитах, докато прокарвах дясната си ръка по мишницата си.

Влад изсумтя.

— Ако не го е направил, значи не се е опитал достатъчно силно да те спре.

Есенцията на Самир проблесна под пръстите му. Хубаво беше, че когато се дръпнах от него е бил достатъчно ядосан. Последвах го по връзката и го видях в първото преддверие да се опитва да маха камъните един по един.

— В преддверието с клетките като медена пита е — казах.

Влад погледна нагоре. Първо реших, че мислеше нещо, но след това почувствах болезненото, смазващо усещане от усилването на силата му.

Отне му далеч повече време от преди да разтопи каменните стени, но все още бях изумена, когато прелетяхме през тунела, който беше направил, обратно на повърхността. Максимус сам излетя и тримата отидохме до първата дупка, която Влад беше направил, за да вземем Самир. Това беше лесно, след като пътят за преддверието не беше запушен. Само пътят, водещ до по-дълбоките нива, беше непроходим, а Самир — като верния приятел, какъвто беше — не искаше да си тръгне, докато не се увереше, че Влад и аз бяхме в безопасност.

Самир също се опита да убие Максимус, когато го видя, доказвайки, че имаше доста работа за вършене, преди хората да разберат какво наистина се беше случило. Имах намерение да се заема с това възможно най-рано. Максимус заслужаваше да бъде признат за смелостта и лоялността си. Не руган за престъпления, които не беше извършил.

Но първо…

— Сега какво? — попитах, когато прекосихме моста.

Влад огледа острова, който изглеждаше изоставен, след като Петре се беше постарал туристите да се махнат, а полицията и другите заинтересовани да не се приближават.

— Сега ще правим това, което правя от много години — каза той, затваряйки очи. — Ще унищожа миналото.

От мястото ни следващите експлозии се почувстваха като серия от взривяването на гранати. Не можех да видя огъня, с който Влад опустошаваше подземието, но от силата, която се излъчваше от него, беше превърнал всички ужасни спомени от това място в яростен, унищожителен огън. Беше очевидно, че експлозиите представляваха бомбите, с които Жилегай беше опасал тунелите. Земята се разтресе толкова силно, че високата, триъгълна кула падна, приземявайки се в една от първите дълбоки пукнатини, които започнаха да се оформят. Скоро и останалата част от паметника падна в дълбоките недра на земята около тях, без да остави и една част от бившия замък.

Изчаках огъня от ръцете му да изгасне, сигнализирайки, че беше приключил с мрачната, брутална глава от миналото си, преди да го хвана за ръка.

— Сега какво? — попитах много меко още веднъж.

Усмивката му беше лека, но след всичко случило се тази вечер се радвах, че беше истинска.

— Връщаме се в Румъния. Това, което е унищожено, никога няма да може да бъде възкресено, но може да бъде построено наново, така че точно това ще направим, Лейла. Ще строим наново.