Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (3)

3

Завесите в спалнята бяха дръпнати, когато се събудих, показвайки розовите нюанси на късното следобедно небе. Поне не беше напълно тъмно. Прогресът ми в борбата срещу анестетичния ефект от слънцето напредваше.

Страната, където спеше Влад, беше празна, разбира се. Той се беше преборил с ефекта от слънцето преди векове. Обикновено си правеше труда да бъде в спалнята, когато се събудя, но не и днес. С новия затворник в подземието, не мога да кажа, че бях изненадана. Влад може и да се съмняваше, че преоблеченият като Кхал Дрого вампир знаеше къде беше Жилегай, но все пак щеше да го гори, докато не достигне на косъм от смъртта, за да разбере. „Надлежна проверка“, беше го нарекъл веднъж.

Покрита чаша беше сложена на нощното шкафче близо до мен с топлия, богат аромат на кръв, разнасящ се от нея. Принудих се да я взема бавно, вместо да я грабна, както ми се искаше. Първата причина беше, че се опитвах да поема пълен контрол над глада си, така че да я нападна като животно щеше да означава провал. Второ, щях да счупя чашата, ако не внимавах наистина много, а исках да пия кръвта, не да се покрия с нея.

След като приключих с течната си закуска, нещо блестящо привлече очите ми към шкафчето. Точно така, сватбеният ми пръстен. Бях го свалила предната нощ, защото широката златна халка с инкрустиран дракон веднага щеше да ме издаде като Лейла Далтън Дракул. Това беше пръстенът, който Влад беше носил, когато е бил принц на Влахия, сега наричано Румъния. Мислех си, че това е най-романтичното нещо, което беше направил, да смали древния кралски знак за моя брачна халка, но когато се пресегнах, за да си го сложа, застинах.

Прокарах дясната си ръка над пръстена, докато камъните, които оформяха малкия дракон, не прорязаха пръстите ми, но нищо не се промени. Чувствах пръстена като студен, безжизнен метал, а не трябваше да бъде така. Три от четирите влашки принцеси, на които този пръстен беше принадлежал, бяха убити, носейки го, така че пръстенът трябваше да пулсира от отпечатъците на душите им, но не чувствах нищо. Сякаш древната наследствена вещ беше мъртва.

Само едно нещо можеше да направи така, че да чувствам предметите по този начин, след като съм ги докоснала с дясната си ръка. Вече бях сигурна, но отидох до камината и заврях ръка в горящия пън. Огънят погали кожата ми, вместо да я изгори — по начина, по който правеше само с един вампир в света.

Шокът даде път на гнева, а той на яростта. В някой момент след напускането ми на балната зала, Влад трябва да ме беше покрил с голяма доза от аурата си. Не бях забелязала да го прави, разбира се, точно както не бях забелязала първия път. Тогава бях фокусирана върху планината, избухваща около нас. Този път страстта беше отнела цялото ми внимание.

Нямаше как да бъде направено случайно, не и с невероятния контрол, който Влад имаше над силата си. Не беше правил любов с мен до изгрева само защото е бил надвит от желание. Беше го направил, за да ме разсее!

Това знание изтри всичките ми топли спомени от предишния следобед точно както чувствах пръстена изчистен от есенциите на предишните си собственици. Както и двамата знаехме, покриването ми с аурата му не се ограничаваше само до правенето ми на огнеупорна; простираше се и до психичните ми способности. Сега не можех да направя нищо, за да помогна с откриването на Жилегай или съмишлениците му. С едно арогантно движение Влад беше направил Магическата топка 8 по-свръхестествено интуитивна от мен.

— Проклет да си! — изкрещях, предателството накара гласа ми да отекне в спалнята. — Защо?

— Знаеш защо — отговори спокойният му глас зад мен.

Завъртях се, виждайки Влад да стои в далечния край на стаята, толкова неподвижен, че почти се сливаше с високата мебел до него. За момент се зачудих дали през цялото време не беше стоял там, но тогава видях бавно затварящата се врата зад него.

— Въпреки обещанията си, нямаше да си по-внимателна следващия път — продължи, горящият му кехлибарен поглед не трепваше. — В много случаи си по-мъдра в сравнение с годините си, но нетърпението ти те прави безразсъдна. Вече умря веднъж, когато врагът използва безразсъдността ти и прекалената ти увереност в способностите ти срещу теб. Няма да позволя същото нещо да се случи отново.

Отидох до него, гневът караше от дясната ми ръка да изскачат искри. Без значение какво щеше да се случи, сякаш нищо не влияеше на тази ми способност.

— Знам, че вчера прецаках нещата, но не можеш просто да решиш да ме лишиш от психическите ми способности, Влад! Те са спасили твоя и моя живот много пъти преди, още повече че в двадесет и първи век съпруг вече не е синоним на господар.

Когато почти го бях достигнала, той хвана ръката ми и електричеството, толкова опасно за всички други, се абсорбира в кожата му. Да бъдеш огнеупорен имаше повече от една полза.

— Наясно съм, че не съм ти господар. Ако някой от хората ми не ми се подчиняваше, както правиш ти, щеше да прекара месец на стълба, учейки се да съжалява за постъпката си.

Гневът даде път на неверие.

— Да не ме заплашваш да ме набучиш на кол?

Той ме дръпна близо, желязната му хватка бе в рязък контраст с устните му на челото ми.

— Напротив, напомням ти, че това никога няма да се случи. — Опитах се да се дръпна от него и другата му ръка се стрелна в косата ми, докато не можех да погледна настрани от безмилостно пронизващия му поглед. — Никога няма да те нараня, но докато не се научиш да използваш способностите си разумно, ще продължа да те лишавам от тях веднага щом пак се проявят.

— Нямаш право.

Нещо друго, различно от гняв, изостри думите ми. Дълбоко в себе си бях уплашена. Не виждаше ли, че така подронваше брака ни? Вече имахме различно минало и шестстотин години разлика за преодоляване; как си мислеше, че ще успеем, ако продължеше да настоява, че мнението ми не е важно за собствения ми живот? Може и да се бях поставила в хипотетична опасност миналата нощ, но с враговете си Влад се поставяше в истинска опасност всеки път, когато напуснеше къщата, и все пак не ме виждаше да очаквам от него да стане затворник. И разбира се, като бивш принц Влад беше свикнал да му се подчиняват, но си мислех, че се беше научил как да прави компромиси във връзката ни…

— Ти ми даде това право — издиша срещу устните ми, — когато ме накара да призная, че те обичам.

При тези думи си спомних какво ми беше казал Максимус последния път, когато го видях. „Обичам Влад и с радост бих умрял за него. Но когато обича нещо, накрая го разрушава. Не може да се спре. Просто такава е природата му“.

В същото време омразният ми вътрешен глас изграчи: „КАЗАХ ТИ, че никога няма да се получи помежду ви!“

Влад ме пусна, излизайки от стаята без да каже друго. Оставих го, борейки се да контролирам диво менящите се емоции. Исках да отида след него, но той ясно даде да се разбере, че няма да промени мнението си и дори не беше близо до това да съжалява, така че какъв беше смисълът?

След като си тръгна погледнах сватбения пръстен в ръката си, отказвайки да повярвам, че бях направила грешка. Въпреки действията му, които ме ядосваха, все още обичах Влад, а той мен също. Преди не толкова отдавна това беше всичко, което исках от живота. Сега, когато го имах, трябваше да накарам нещата да потръгнат, без да жертвам желанията, идентичността или способностите си.

Нямаше да бъде лесно. Влад беше оцелял стотици години, бъдейки жесток и манипулиращ. Нищо чудно, че се отнасяше към брака ни като към война, която трябва да спечели. Предполагам, че трябваше да очаквам това, което беше направил, не че имах намерение да се примиря. Способностите ми бяха част от мен и Влад не можеше просто да си реши да откъсне от мен частите, които не харесва. Аз също не можех да направя същото с него, заради което и двамата трябваше да правим компромиси, ако искахме да имаме дълъг брак.

И все пак как показваш на най-големия диктатор в света, че тайната на дългата любов не значи да предадеш контрола? Не знаех, но имах намерение да разбера.