Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (26)

26

Започнах да свиквам да се събуждам на различни места от тези, на които съм заспала. Този път бях на самолета на Влад, с него до мен и термос с топла кръв, който ме чакаше.

— Къде отиваме? — попитах, когато свърших със закуската си. Или вечерята, имайки се предвид, че през прозорците на самолета се виждаше тъмнина. Влад трябва да беше взел новите попълнения с нас. Няколко човека стояха зад завесата, която ни разделяше от мястото, където бяхме, от седналите близо до пилотската кабина и от множеството пулсове, поне половината бяха хора.

— Словения — отговори. — Всъщност вече почти стигнахме.

— Обратно в Европа, а?

— Най-вероятното място, където може да е Жилегай. Предишните му две леговища бяха в Европа и той знае, че скоро ще се върна на родна почва. Когато го направя, ще иска да е достатъчно близо, за да има предимство.

Между нас останаха да висят неизказани думите „Това е, което аз бих направил“. Понякога приликата между двамата ме изнервяше, но това, което имаше значение, беше, че Влад и Жилегай изобщо не си приличаха. Например вродения национализъм на Влад. Родна почва. Румъния винаги щеше да бъде негов дом, без значение колко къщи имаше навсякъде другаде.

Познат мирис зад завесата ме накара да вдишам бързо и рязко.

— Баща ми и Гретчен са в самолета?

— Да. — Изражението на Влад потъмня. — Той искаше да говори с теб, ако желаеш да го видиш.

Така ли? Сякаш със собствена воля, ръцете ми започнаха да се движат, приглаждайки разрошената ми от съня коса и махайки въображаеми прашинки от мекото, дълго, черно палто, в което не бях заспала.

Влад ме гледаше, но не можех да прочета нищо от изваяните му, поразяващи страни.

— Няма нужда от това. Красива си, Лейла. Винаги си била, без значение от външния ти вид.

— Нали външният вид е по-голямата част от красотата? — казах, опитвайки се да сдържа нервността си.

— Не — отговори ми той с нисък вибриращ глас. — Не и по единствения начин, който има значение.

Дръпна ме към себе си, целувайки ме с достатъчно страст, за да разроши косата ми отново. Когато вдигна глава, устата ми и други части от тялото ми ме гъделичкаха и изобщо не ме интересуваше как изглеждам.

Влад повиши тон и каза нещо на румънски. Преведох думата „баща“, което имаше ефекта на кофа ледена вода върху либидото ми. Миг по-късно завесата, разделяща двете части на самолета, беше дръпната, разкривайки Самир и Хю Далтън.

— Войводо — каза красивият тъмнокос пазач, покланяйки се, преди да остави завесата да падне обратно. Баща ми остана на място, погледът му се местеше между мен и Влад. Чертите на лицето му бяха изгладени в обичайната военна маска, но от мириса му разбирах, че беше по-нервен от това, отколкото аз.

— Здравей, Лейла — каза неудобно.

— Хю — отговори Влад, преди да успея да кажа нещо, и устата му се изви във враждебна усмивка. — Най-накрая събра смелост да се изправиш пред дъщеря си. Ще бъдеш облекчен да разбереш, че наскоро се нахрани, така че няма нужда да се страхуваш, че ще тръгне към гърлото ти, ако се приближиш.

Погледнах го леко шокирана. Толкова с лекия разговор!

— Здравей, татко — казах, изправяйки се по навик. Тогава обаче не знаех какво да направя. Да отида и да си стиснем ръцете? Опит за прегръдка или целувка по бузата? Нищо не звучеше като добра идея, така че просто стоях там, чувствайки как неудобството от ситуацията прониква чак до костите ми.

Баща ми прочисти гърло.

— Ти, ааа, добре изглеждаш. — Звучеше изненадан, което беше повече от леко обиждащо, докато не си спомних как ме беше видял последния път — плешива, драна и крещяща в агония.

Споменът донесе трепет, който не можах да потисна. Влад също се изправи, слагайки ръка около раменете ми почти лежерно.

— Притеснен си от мен и затова искаш да ви оставя да си говорите? — изсумтя Влад. — Личният ти дискомфорт изобщо не ме интересува, Хю… чакай, това не е истина. Наслаждавам му се.

Баща ми се стегна, дали поради думите или заради това как Влад прочете ума му.

— Влад, какво правиш? — попитах тихо.

Не ми отговори, просто продължи да се усмихва към баща ми, сякаш предизвиквайки го да си тръгне. Уоу, наистина ли мразеше толкова много баща ми? Ако да, защо го беше взел на самолета с нас? Предишните пъти не беше вземал с нас баща ми и Гретчен, бяха на отделни полети…

Изведнъж ми се изясни защо Влад действаше така. Провокирайки баща ми, тестваше решителността му. Ако Хю не искаше наистина да закрепим отношенията си, можеше да използва дразненето на Влад като извинение да си тръгне. Отново.

Както и аз, дойде ми на ум. Влад не правеше това просто за да изпита баща ми. Той също така действаше и като лек срещу раните, които очакваше баща ми да ми нанесе. В края на краищата, ако бях ядосана на Влад, че беше изгонил баща ми, тогава нямаше да страдам толкова много, че отрицанието на баща ми отново ме е наранило.

Плъзнах ръка около кръста на Влад. Дори с усмирена аура и скрити емоции пулсираше с повече енергия, отколкото жица, по която тече ток. Можеше да унищожи мъжа, който го гледаше, и все пак баща ми не знаеше това, което знаех аз — че любовта го мотивираше, дори в сегашното ме грубо държане. Говорете за красота, която не се вижда.

— Татко — казах равно. — Аз също искам да разговарям с теб, но Влад остава. Знам, че не го харесваш и той не се сдържа да не показва колко ти е ядосан, но е вампирска традиция съпруга и съпругата да са заедно при всякакви обстоятелства, така че ще трябва да свикнеш да ни виждаш заедно.

Щитовете на Влад се пропукаха и вълна от удоволствие погали съзнанието ми. В отговор затегнах хватката си около него. След всичко, през което преминахме, имах предвид казаното, което покриваше повече от разговора с баща ми.

Не можех да чета умове, но мирисът на баща ми се усили и мускулите на крака му се стегнаха, сякаш приготвяйки се да си тръгне. Подготвих се, тъжна, че предстоящото отхвърляне ми беше толкова познато. Докато все още имах шанс му казах какво мисля.

— Обичам те, татко, и исках връзка с теб, но нямам нужда от такава. Това няма нищо общо с превръщането ми във вампир. Преди дълго време се научих, че мога да оцелея без одобрението или любовта ти.

— Лейла — започна, правейки крачка към мен.

— Недей. — За кратко затворих очи. — Може да искаш да ми простиш, че казах на мама за изневерите ти, но дълбоко в себе си не си го направил. Затова продължаваш да ме отблъскваш, но истината е, че не аз направих така, че мама да те напусне. Ти го направи с действията си. Казах й за изневярата в пристъп на гняв и това е моят грях, но тя ми прости. — Гласът ми се засили. — Прости и на двама ни и все още ни обича. Усетих го, когато я видях, след като умрях и преди Влад да ме върне обратно.

Той си пое рязко дъх, ръката му трепереше толкова силно, че бастунът, с който вървеше, започна да се клати. Сълзи потекоха бавно по бузите ми. Не заради тъга този път, а радост от спомена за краткото виждане на майка ми.

— Бях забравила малките бръчки около очите, когато се усмихнеше — казах дрезгаво. — Или как миришеше на дъжд и фрезия. Не бях осъзнала колко много имам нужда да знам, че ми е простила, докато не го усетих във всеки ъгъл на душата си. Може би ти също трябва да го знаеш.

Сълза се плъзна по обветреното му лице и наведе глава, сякаш засрамен, че го бях видяла.

— Тя… където е тя, щастлива ли беше? — попита.

Смалих дистанцията помежду ни, виждайки стреснатото му изражение, когато погледна нагоре и ме видя точно пред себе си. Вярно, движенията ми щяха да са като размазано петно за него сега.

— Да, беше щастлива — казах, изпълвайки със светлина очите си. Без значение какво се беше или не се беше случило във връзката ни, трябваше да знае това, и ако означаваше да го запечатам в съзнанието му с вампирски контрол, така да бъде.

Той се усмихна с радост, която не бях виждала от години, разкъсвайки сърцето ми, защото моментално промени лицето му в онова, което помнех от детството си. Не можах да се спра и докоснах бузата му, опитвайки се да запомня как изглеждаше в момента.

— Обичам те, татко — прошепнах, спирайки силата на погледа си. Това той сам трябваше да избере да повярва. Оставих го и се върнах при Влад. — Защо не премислиш нещата за известно време? — попитах с нормален, контролиран глас. — Може би ще можем да говорим отново по-късно.

Той премигна, сякаш изненадан да осъзнае, че всъщност беше освободен. Изтри бузите си и кимна веднъж.

— Да. Ще бъде… хубаво. — На последната дума се запъна, вероятно защото Влад още му се усмихваше по начин, който казваше, че ще се наслади да открие колко бързо може да изкърви баща ми.

— Грижи се за себе си — казах, надявайки се Влад да не приведе в действие мислите си.

Баща ми се обърна да си тръгва, но при завесата спря.

— Знам, че каквото правиш, е опасно, така че внимавай, ако обичаш. Това видео… докато го гледах, вътре в мен нещо умря. Никога няма да бъда бащата, който заслужаваш, но човек или вампир, все още те обичам.

Остави завесата да падне зад него, без да ми даде шанс да му отговоря. Може би така беше най-добре. И двамата си бяхме обещали да забравим миналото, а не успяхме, така че може би беше време да спрем да го правим и да приемем какъв беше другият, с всичките му недостатъци и багаж.

Гретчен нахлу миг по-късно.

— Кажи на гангстера си да изчезне, мен не ме слуша — каза, махвайки към Самир, който вървеше точно зад нея.

Пазачът каза нещо бързо на румънски, но тъй като го бях чувала доста пъти преди, разбрах, че Самир моли за разрешение физически да изведе сестра ми.

— Остави я, няма проблем — отговорих му.

Самир се поколеба за секунда, преди да ми се поклони и да се върне обратно.

— Какво се случи с татко? — попита Гретчен веднага. — Да не сте се карали? Изглеждаше разстроен и триеше лицето си.

— Не сме се карали, въпреки че Влад може и да е бил малко груб с него — обобщих.

Той ме погледна иронично.

— Попитай някой от бившите ми затворници дали правя това, когато съм „малко груб“.

— Само защото не си го измъчвал не значи, че не беше, но знам защо го направи. — Плъзнах пръсти в косата му. — Благодаря ти, че се опитваш да ме защитиш.

Лека усмивка изви устните му.

— Предпочитам просто да убивам хората, които са те наранили. Много по-лесно е по този начин.

— Тогава показа силен самоконтрол — отговорих, усмихвайки му се, защото знаех, че баща ми не беше в опасност. — И защото не съм ти казвала достатъчно, обичам те.

Ръцете му ме обвиха и сведе глава, но преди устните му да погалят моите, сестра ми се обади.

— В случай че Лейла не го е изяснила, не ти е позволено да убиваш баща ми — каза Гретчен, звучейки ядосана.

Завъртях очи, докато се обръщах към нея.

— Наистина ли мислиш, че ще направи това?

— Ако татко го ядоса достатъчно — беше моменталният отговор на Гретчен. — Да убива, е нещо като марката на съпруга ти или все още не си потърсила „Влад Дракул“ в Гугъл?

— Ти поне не добави „А“ в края на Дракул или тогава щях да го разубеждавам да не убива теб — казах. При ококорения й поглед се засмях. — Гретчен! Влад няма да убие теб, татко или който и да е друг, който не го заплашва директно, разбра ли? Спри да вярваш на всичко, което четеш онлайн.

— Забеляза ли как той не се съгласи с това — посочи тя.

Погледнах Влад, чийто вежди бяха невинно повдигнати, сякаш питайки „Кой, аз?“.

— Влад — разтегнах. — Хайде. Плашиш я.

Устата му потрепна.

— Страхът е началото на мъдростта и сестра ти трябва да започне отнякъде.

Издадох раздразнен звук.

— Той вече ми обеща да не наранява семейството ми, когато започнахме да се срещаме — казах на Гретчен. — Няма за какво да се тревожиш, нито пък татко.

При това мръщенето й изчезна.

— О, добре. Той ще направи всичко за теб. Поне толкова разбрах.

— Тогава не си толкова глуповата, колкото изглеждаш — промърмори Влад, но за щастие Гретчен не го чу, тъй като беше преминала на следващата тема.

— Кога ще кацнем? Бездомниците, които прибрахте, изядоха всичката храна преди часове и умирам от глад.

Сякаш по сигнал самолетът започна да се снижава малко по-рязко от обичайното, но може би бяхме уцелили въздушен джоб.

— Изглежда сега…

Не успях да довърша изречението. Самолетът от по-стръмен от обичайното наклон се наклони изцяло с носа надолу толкова рязко, че щях да се ударя в тавана като Гретчен, ако не беше хватката на Влад. Сестра ми изкрещя, удряйки седалките, докато траекторията на самолета я накара да подскача между тавана и пода. Стомахът ми се сви, докато я грабвах, стискайки я толкова силно, че този път изкрещя от болка.

— Ce faci? — извика над писъците на другите пасажери Самир. Някаква част от ума ми го преведе като „Какво правиш?“, но останалата част от мен беше прекалено шокирана, за да я интересува какво казваше. Всичко, над което можех да се фокусирам, беше случващото се. Преди мигове не виждах светлини навън. Сега можех и те сякаш тичаха към нас.

Не се приземявахме. Катастрофирахме.

Всичко се беше случило толкова бързо, че ми напомни първият път, когато видях Марти да се движи с нечовешка скорост — не можех да направя друго, освен да гледам, оглупяла от това, което бяха видели очите ми, но умът ми отказваше да повярва.

Хватката на Влад върху мен стана желязна и в следващия миг летеше към предницата на самолета, дърпайки ме, а аз държах Гретчен в ръцете си. Дори не бяхме достигнали завесата, преди да бъдем замерени от тела, търкалящи се от снижаването на самолета. Ужасният звук на скърцащ метал и викове създаваше оглушаващ шум. Тогава внезапната промяна на кабинното напрежение ме удари с почти същата сила, с която го направиха множеството крайници, докато Влад си проправяше път през живата бариера между него и предната част на самолета.

— Este prea tarziu! Ne vom prabusi! — изкрещя някой. — Ще се ударим!

Влад изкрещя нещо обратно и ме дръпна пред себе си.

— Хвани се за врата ми — заповяда ми. — Държа Гретчен.

Трябва да го бях направила, защото следващото нещо, което предприе Влад, беше да грабне баща ми от въртящата се, викаща тълпа хора. Бяхме дръпнати настрани с такава сила, че се почувствах като мравка, изсмукана от прахосмукачка. Тъмнина и светлина преминаваха около нас, прекалено бързо, за да си изберем само една точка, върху която да се фокусираме, последвано от ярко оранжев блясък под нас и избумтяване, което повече почувствах, отколкото чух.

Приземихме се твърдо, няколко мига по-късно, на около метър и половина от оранжевия блясък, но миризмата на горящо гориво стигна до нас. Влад остави Гретчен и баща ми на земята. Друг мирис ме накара да осъзная, че сестра ми трябва да се беше напикала, дали от ужас или волтажа, който й пуснах първия път, когато я грабнах. Преди да успея да проверя дали беше добре, Влад внимателно ме избута до баща ми.

— Лейла — каза спокойно, — трябва да електрифицираш гърдите на баща си сега. Сърцето му спря.

Това ме извади от ступора, който ме беше обзел, след като осъзнах, че катастрофирахме. Със заглушен хлип разтворих ризата на баща, разкривайки гърдите му и сложих и двете си ръце отгоре, освобождавайки ток, който накара тялото му да подскочи. Когато притиснах ухо към гърдите му след това, ме изпълни паника.

Не дишаше, нямаше пулс. Нищо.

— Трябва да му правиш изкуствено дишане, докато се опитвам — казах накъсано, а сълзите ми размазваха всичко пред погледа ми. Започнах да бутам гърдите на баща ми по същия начин, по който бях виждала във филмите, спирайки само да позволя на Влад да го обдиша. След няколко секунди казах „Пази се!“ и отново освободих ток.

Този път чух няколко тихи тупвания, преди отново да стане зловещо тихо. Започнах със сърдечния масаж, след това го обдишах, защото не можех да стоя без да правя нищо дори за няколко секунди. Когато за пореден път освободих ток, използвах достатъчно, за да накарам гърба му за няколко мига да се извие във въздуха. Когато тялото му се върна в легнало положение, притиснах ухо към гърдите му, молейки се.

Ту-туп… ту-туп… ту-туп…

Сега, когато сърцето му най-накрая биеше отново, положих глава на земята до него и се разплаках от облекчение.