Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (25)

25

Щатският затвор на Луизиана беше голям комплекс, заграден от три страни от река Мисисипи. С пазачите, патрулиращи на коне и вход, приличащ на център за посетители, повече изглеждаше като ранчо, отколкото затвор, стига да се игнорираха високите огради с навита тел отгоре.

За разлика от останалите места, Влад търсеше конкретен човек.

— Духовник за Дарил Медоус — каза на пазача, зеленото в очите му прекрати всякакъв опит за идентификация или въпроси, след като Влад се престори на свещеник.

— Кой е Дарил Медоус? — попитах, докато карахме към мястото, където се намираха затворниците.

— Вероятно невинен човек — отговори Влад. — Бил е в затвора вече двадесет години заради оскъдни доказателства и съмнителни показания, но след като всички улики са изгубени, не може да поиска ДНК тест, за да докаже невинността си.

— Знаеш доста за него.

— Гледах документален филм, в който се споменаваше името му, заедно с това на съкилийниците му. — При повдигането на веждите ми, той продължи почти оправдателно. — Беше късно, ти спеше, а нямаше какво друго да правя.

Беше толкова нормално, човешко оплакване, че се засмях, представяйки си Влад да сменя каналите, докато си мърмори под носа за липсата на нещо свястно за гледане, след което добавих „тайно се интересува от документални филми“ при нещата, които знаех за него. Като например любовта му към вампирски филми. Като се остави настрана омразата му към преразказването за Дракула, веднъж ми спомена, че вариациите на вампиризма във филмите го забавлявало безкрайно много.

— Е, доста лесно ще се разбере дали Дарил е невинен — казах, повдигайки дясната си ръка.

— Да — отговори Влад с блестящ поглед. — Ако е такъв, четенето на ума му ще разкрие дали десетилетия от несправедливо затворничество са го пречупили или са го вкоравили в мъжа, който търся.

Имахме нужда от още умствен контрол, преди да влезем и да застанем лице в лице с Дарил Медоус, висок, красив афроамериканец, чиито лешникови очи ме погледнаха подозрително, когато пазачът ни остави сами с него. Малко умствен контрол от страна на Влад ни осигури уединение, а и омагьоса офицера, който наблюдаваше камерите. По тази причина не се поколебах да наруша първото право при посещения и се пресегнах през металната маса, докосвайки вързаните ръце на Дарил.

— Не го е направил — казах след няколко минути, когато се върнах обратно в ума си. Най-лошият грях на Дарил беше, че не бе помогнал на друг затворник, когато мъжът бил нападнат и убит, но след като пазач беше участвал в престъплението, не можех да го виня.

Дарил се изсмя уморено.

— Повтарям това повече от двадесет години, но никой не го интересува. Кои сте вие, така или иначе? Адвокати? Хора от организациите за оневиняване на престъпници?

— Вампири сме — каза Влад с обичайната си прямота.

Засмях се леко в последвалата моментална, невярваща тишина.

— Обзалагам се, че не си очаквал двама от тези днес.

— Пазачи — извика Дарил, вече звучейки по-скоро раздразнен вместо уморен. — Разкарайте тези откачалки от…

Гласът му рязко спря, когато очите на Влад позеленяха и се усмихна достатъчно широко, за да се покажат резците му.

— Нямам време за подробно обяснение, така че разбери това — каза Влад, гледайки Дарил в очите. — Вампирите са истински. Съществуваме от векове и не сме единствените свръхестествени същества над хората в хранителната верига.

Под силния ефект на погледа му, Дарил нямаше друг шанс, освен да повярва. Трябваше да му призная на Влад, този начин беше далеч по-бърз от обичайните стъпки при разкриването на новината, след това справянето с отрицанието, въпросите, настояването за доказателство и истерия, обикновено в този ред.

— Какво искате от мен? — попита Дарил с глух глас.

Усмивката на Влад изчезна, когато се наведе напред.

— Какво ще направиш, ако те превърна в това, което съм и аз още тази вечер, давайки ти повече сила и възможности, отколкото някога си си представял?

— Ще се махна от тук — отговори Дарил с все същия монотонен глас, което показваше, че беше принуден да отговаря заради погледа на Влад.

— Няма ли да искаш да убиеш всеки, който те е пъхнал тук? — почти измърка Влад. — Полицията, съдиите, адвокатите, свидетелите?

— Бърнстейн — отговори Дарил, след като си помисли малко. — Ченгето знаеше, че не съм го направил, затова изфабрикува доказателствата в колата ми. Филипс също. Пазачът е убил повече хора, отколкото половината от затворниците някога са убивали.

— Защо искаш да знаеш кого би искал да убие? — попитах.

— Исках закоравял мъж, не масов убиец, който отмъщава патологично — отговори ми Влад. — В линията ми в момента има място само за един такъв и това съм аз. — На Дарил каза: — А би ли дал човечността си, за да напуснеш това място, знаейки, че никога няма да можеш да видиш някой от предишния си живот?

— Семейството ми се отказа от мен много отдавна. — Дори монотонният му тон не можеше напълно да премахне болката в изречението. — За тях вече съм мъртъв. Ако не изляза до две седмици наистина ще съм мъртъв, така че ако има начин да живея, искам го.

Влад отмести поглед от Дарил, махвайки с ръка към горния ъгъл на стаята.

— Виждаш ли камерата, Лейла? Спри я.

— Наистина ли ще се опитаме да изкараме затворник? — Дали умственият контрол на вампирите щеше да бъде достатъчен, за да го постигнем, без да има насилие?

Моменталният смях на Влад накара предположението ми да изглежда абсурдно.

— Не. Ще привлече прекалено много внимание.

Добре, значи нямах представа защо спирането на камерата беше нужно, но го направих. Когато се обърнах, Влад вече беше зад Дарил с уста на врата му.

— Правиш го сега? — попитах невярващо.

Той спря с резци на милиметри от врата на Дарил.

— Наистина ли имаш нужда да обяснявам защо да изпратя един от хората си по-късно няма да проработи при тези обстоятелства?

— Но…

Влад не ме чака да задам още въпроси. Захапа дълбоко и Дарил потрепери и изсумтя силно, докато се опитваше да се отдръпне, но белезниците и хватката на Влад го държаха неподвижен. Само очите на Дарил можеха да се движат и когато спряха върху мен, не можах да отместя поглед.

Бях виждала много хора да умират чрез способностите си. По-късно го бях виждала лично, в някои случаи дори аз доставях смъртта. Това сега беше различно, може би защото никога не бях виждала да превръщат някого. По време на моята трансформация бях в безсъзнание и Влад не беше пил, докато умра, както в момента. Бях изкървяла от ефектите на заклинание на Синтияна и гадна катастрофа, така че това, което беше направил Влад, беше да ме напълни с кръвта си, преди да бъде прекалено късно.

Или поне си мисля, че беше направил това. След като сърцето на Дарил спря да бие и Влад отвори югуларната си вена, слагайки устата на Дарил върху разреза, истинската работа започна. Почувствах вълна от енергия, която сякаш експлодира от Влад, изпращайки почти болезнени вибрации през стаята. Колкото и силна да беше, падналите му щитове разкриваха, че по-голямата част от нея навлизаше в Дарил, вкарвайки нов живот в него с далеч по-голяма сила, отколкото кръвта, която Влад го принуждаваше да пие.

Скоро отпуснатата уста започна да се затваря около врата на Влад, докато Дарил не започна да хапе и да смуче с ярост, която направи ножа, който Влад използва по-рано, ненужен. Задържа тъмната глава до гърлото си и вкарваше сила в Дарил, докато, с едно силно потръпване, което скъса белезниците му, Дарил не замръзна.

Влад изтри кръвта от устата на Дарил с ризата си, преди да остави мъжът да падне върху масата. Изтри и собствения си врат и отново се закопча, покривайки червените петна, покриващи кожата му. „Това ли е?“, почти казах, но отговорът беше очевиден. От началото до края, целият процес на живот, смърт и немъртва трансформация беше отнел едва пет минути.

Влад ме погледна, извивайки уста в лека усмивка.

— Все още ли имаш въпроси, Лейла?

— Да — отговорих, все още обмисляйки току-що видяното. — Как да го измъкнем, преди да се събуди и да изяде всички?

Влад отвори вратата, викайки пазача.

— Този мъж имаше фатален сърдечен инфаркт — каза със зелени очи. — Попълни всички документи за инцидентна смърт, но го направи бързо. Тялото ще бъде взето от следователя след точно три часа.

— Да, сър — отговори пазача.

— Следовател, а? — казах, поглеждайки го знаещо.

Той извади телефона си, пишейки с обичайната си заслепяваща скорост.

— Да, както и няколко допълнителни пътника.

Влад хипнотизира още няколко ключови служителя по пътя ни за навън, докато не остана никой, който да се съмнява във версията за смъртта на Дарил или да помни, че бяхме идвали, още по-малко да поставя под въпрос липсата на запис от стаята по времето на „сърдечният инфаркт“. Когато най-накрая беше приключил — едва половин час, след като остави Дарил, — клатех глава възхитено. Беше прав, в сравнение с това изкарването на затворник щеше да бъде абсурдно.

Когато отново бяхме в колата, тръгвайки си от затвора, казах:

— Имам друг въпрос. Защо само мъже?

Той почти завъртя очи, преди да ме погледне.

— Може би защото набираме войници за свръхестествена война.

Нямаше да го оставя толкова лесно.

— Не мисли, че ми е убягнало, че повече от осемдесет процента от вампирите от линията ти са мъже.

— По моето време почти всяка армия беше изключително от мъже.

— Не ми излизай с това „аз съм от петнадесети век“ извинение — казах с изсумтяване. — Марти ми каза, че всички нови вампири започват с почти еднакво ниво на сила, а родът и характерът правят разликата за силата и способностите. Хората ти са от различни култури, раси и социален статус, но въпреки това са един голям фестивал на наденички.

— Искаш да подложа жените на жестоките последствия от война? — Тонът му беше презрителен. — Ти най-добре от всички разбираш какво ще се случи, ако една от тях бъде заловена.

— А ти от всички хора знаеш, че това да си мъж невинаги те защитава от това — отговорих меко. — Всичко, което казвам, е, когато набираш хора, да даваш на жените същите опции, които даваш на мъжете, и да ги оставиш да решат какво могат и не могат да издържат.

Той отвори уста, за да продължи спора. И я затвори, усмихвайки ми се жизнерадостно.

— Много убедителни доводи. Затова се чувствай свободна да направиш толкова женски вампири, колкото смяташ, че са нужни за тази война.

— Аз? — възкликнах. — Не. Имам предвид, не знам как…

— Видя: хапеш, кърви, възстанови — каза, броейки на пръсти. — По-лесно от правенето на торта.

Погледнах го.

— По-лесно друг път и да не си забравил малкия проблем, при който електрифицирам всеки, който докосна?

Махна ми пренебрежително.

— Не се тревожи, ще ги източиш много преди да си ги електрифицирала до смърт.

Но аз не исках да правя нови вампири. Като се остави настрани трансформацията, отговорностите бяха далеч повече, отколкото да отгледаш дете, а не бях готова за това. Още повече че все още се мъчех с някои от аспектите на вампиризма, как можех да бъда господар на някой, който знаеше дори по-малко от мен?

Опитах отново.

— Говорехме за твоя секстизъм, Влад. Това аз да правя женски вампири няма нищо общо с това.

— О, но има — каза, едва контролирайки извиването на устните си. — Искаше равенство? Ето го. Не си прави труда да ми благодариш — изражението ти е достатъчно изразително.