Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (24)

24

Когато Жак затвори вратите на гробището зад нас, съзнанието ми все още беше претоварено. Мари беше казала, че ще си помисли кои хора искаше да прочета, но това не ме караше да се чувствам по-добре. Ако й трябваше време, за да реши кого да избере, това значеше, че се цели високо, а кой знаеше какви щяха да бъдат последствията? Все пак ни беше дала важна информация и ако не победяхме Жилегай и премахнем проклятието от мен, нямаше да се задържим наоколо, за да се тревожим за услугата, която щяхме да дължим на Мари.

Не бяхме и на половината път към хотела, преди да успея да формулирам въпроси за най-основните части от тазвечерната ни визита.

— Защо не ми каза, преди да влезем, че Мари може да е некромантът, който ме е омагьосал?

Влад ме погледна развеселено.

— Защото си дори по-лоша в криенето на емоциите си в сравнение с лъженето.

Вярно, но…

— Ако си я подозирал, защо ме взе със себе си?

— Подкрепление — заяви той. При въпросителното ми изражение продължи. — Когато Мари се съгласи на посещение, има специални изисквания. Само на човека, който иска да я посети, му е гарантиран безопасен път при отиване и връщане от срещата, заради което не доведох стражи. Ако обаче Мари се беше оказала некроманта, тогава щях да я убия, но за да го направя имах нужда от теб. Като моя жена ти си единствената, на която й е позволено да ходи, където и аз, и единствената, която може да се мери с Мари.

— Аз? Ти си този, който може да я убие за нула цяло и осем секунди. Всичко, което направих аз, беше да стоя и да правя светлинно шоу с ръката си.

Той се усмихна хитро.

— Сега мога да я убия толкова бързо, след като се ръкувахме в края на срещата, но преди това никога не съм я докосвал.

Погледнах го и една част от мен ми каза да си затворя устата, докато другата беше прекалено зашеметена, за да се интересува от това.

— Излъгал си я? — промълвих накрая.

Той сви рамене.

— Извъртях. Тя не помни, че наистина се срещнах с нея, докато бях с Грегор, а тя все още беше човек. Но не съм я докосвал. Много съм взискателен за това, както знаеш, и е щастие, че тя не го знае.

— Това не е извъртане, това е блъф!

Усмивката му беше почти хищна.

— За докосването ли? Да. За убиването й? Не. Ако беше направила това заклинание, щях да пресека стаята, за да я изгоря, Останки или не. Заради малкия шанс да не успея, ти беше там.

Заключението почти ме накара да се задавя.

— Ако ти не можеш да устоиш на атаката на Останките достатъчно дълго, за да я подпалиш, аз няма да имам никакъв шанс срещу тях!

Той прокара ръка по моята, проследявайки пътя, където преди се намираше белега от падналия електропровод.

— Кат не може да контролира останките по начина, по който може Мари — каза той, повдигайки вежда, сякаш казваше „аматьори“. — Още повече че способностите, които придобива, са временни, но тя е умна и е намерила начин да запази силата на гроба, ако има нужда от нея в бъдеще. Кат източи няколко шишенца от кръвта си, след като пи от Мари, и ги прибра. Когато се съгласи да ми помогне, ме накара да изпия едно от шишенцата.

— Защо? Ти не можеш да придобиваш способности. — Или беше крил и други неща от мен?

Устата му се изви.

— Не, но този, който ги призовава, е единственият, когото няма да нападнат, освен ако не бъдат задържани от сили, които Кат все още не е усъвършенствала. Когато пих от кръвта, съдържаща сила от гроба, Останките бяха измамени да мислят, че аз също ги призовавам. Затова не ме атакуваха, когато дойдох за теб.

Уау. По онова време си мислех, че Кат ги държеше далеч от нас…

— Чакай, тогава защо не атакуваха мен?

Той продължи да гали ръката ми.

— Първо бях толкова благодарен, че те бях намерил жива, че не се запитах. По-късно отговорът изглеждаше прост — ти си обгорена земя за тях.

Не разбирах. После си спомних жестокият коментар на Влад, докато гледаше как Останките разкъсват пазачите на Жилегай. Те се хранеха от енергия и болка. След инцидента ми през цялото ми тяло течеше енергия, но не беше нормална, естествена енергия. Беше чист, електрифициран волтаж и очевидно Останките не искаха нищо от него.

— Заради това бях подкреплението ти. — Бях зашеметена и очарована едновременно. — Ако Мари беше разкрила блъфа ти, Останките щяха да те нападнат, но не и мен, а Мари нямаше да го очаква. Без най-доброто й оръжие можех да я убия с електрически камшик или да я принудя да те докосне. Така или иначе щеше да бъде мъртва.

Изражението му беше студено, за разлика от докосването му.

— Да. Вярвах ти с живота си, Лейла, и на целия свят има само още един човек, за когото това е вярно.

Сега вече наистина се почувствах смирена. Той не просто ми се беше доверил с живота си, което беше достатъчно невероятно. Беше потиснал склонността си от петнадесети век да ме заключва при първите знаци на опасност. Вместо това се отнесе с мен като с равна, вярвайки, че способностите ми и решителността ми щяха да бъдат полезни.

Думите не можеха да опишат колко много означаваше това за мен, затова го целунах, опитвайки се да му кажа с устните си и обвитите около него ръце, че го обичам повече от всичко на света. Устата му се движеше върху моята с интензивност, която беше равна на думи, но той също не се нуждаеше от тях. Спусна щитовете си и остави емоциите му да се излеят върху моите. Ефектът накара коленете ми да омекнат и хватката ми върху него да се затегне, сякаш под краката ми се беше отворила тристаметрова яма.

Той прекъсна целувката прекалено скоро и се огледа замаяно. Беше едва осем часът вечерта, така че френският квартал беше пълен с хора, някои от които купонясваха чак до зори. Повечето от тях ги чувствах като хора, но с толкова голяма тълпа не можех да бъда сигурна.

— Жилегай ще бъде глупак да ме атакува в центъра на територията на Мари, след като тя ще го възприеме и като атака срещу себе си, но и преди ме е изненадвал — промърмори той. — Ела. Все още има няколко неща, които трябва да свършим, преди да си тръгнем.

Целувката му беше загряла тялото ми и разтопила ума ми, но при тези думи отново започнах да внимавам.

— Ясно. Благодарение на информацията, която Мари ни даде, сега сме в бизнеса с гонене на некроманти.

Минувач щеше да бъде очарован от усмивката му. Аз, обаче, разпознавах опасността, когато се покажеше, сякаш невидими пътечки от кръв капеха от устата му.

— Не сме единствените, които не могат да докладват за използването на магия на Пазителите на закона. След всичко, което направи Жилегай, време е да му се отплатим подобаващо.

 

 

Бях очаквала търсенето на съставки за заклинание да се състои в това аз и Влад да претърсваме части от града и да намираме невинни на външен вид предмети, но предназначени да съборят Жилегай. Това не отне дълго, след като Мари ни беше дала еквивалента на списък за пазаруване плюс адреси, откъдето да вземем всяко конкретно нещо. Това, което не очаквах, беше мястото, на което отидохме после.

Хосписът приличаше на малка, по-хубава версия на болница. Вътре, под тежкия мирис на ароматизатори, дезинфектанти и препарати за чистене имаше отчаяние и смърт в по-голямо количество от гробището, където се бяхме срещнали с Мари.

— Защо сме тук? — прошепнах на Влад.

— Вербуване — отговори ми той, без да си прави труда да шепне. — Жилегай уби десетки от хората ми и още ще паднат, преди това да свърши. Не мога да устоя, ако не възстановя загубите, а това включва превръщането на хора, които подготвях, също така имам нужда лица, които Жилегай няма да разпознае, — каза и се обърна към рецепционистката:

— Кажи ми, дали имате за пациенти мъже между двадесет и петдесет години.

Тъй като очите му бяха зелени, тя не зададе никакви въпроси. Просто провери компютъра и написа имената и номерата на стаите на една бележка, която даде на Влад.

Той я взе, насочвайки се към най-близката стая. Последвах, чувствайки се изненадана по-скоро от това къде бяхме, вместо какво щяхме да правим. Когато си представях как Влад набира хора, никога не очаквах да бъде на такива места.

Първият пациент, когото посетихме, беше мъж, който изглеждаше да бъде в ранните си тридесет години, но тялото му беше остаряло от рака, който можех да подуша още преди да сме прекрачили прага. Влад погледна към снимките около леглото му, които показваха една далеч по-здрава версия на мъжа с жена му и децата му и излезе от стаята.

— Не този? — попитах, чувствайки тежест, когато погледнах назад към спящия мъж.

— Прекалено много връзки — отговори, спирайки, когато видя изражението ми. — Това, което предлагам, не е път към предишния им живот. Предлагам риск, честа самота и откъсване за постоянно от всеки, когото познават. Това означава, че не избирам бащи или да принуждавам някой да се отдели от семейството си. Това ще ме направи дори по-жесток, отколкото репутацията ми ме представя.

— Но не можем ли да… направим нещо за него? — попитах, поглеждайки назад.

Влад въздъхна.

— Дори ако дадеш от кръвта си на всеки човек тук, при тяхното състояние само ще прибавиш седмици или месеци към живота им. Няма да ги спасиш, както искаш. Ние сме вампири, не Бог. Можем да вземем само няколко самотни човека, от които светът се е отказал, и да им предложим друг избор.

Студената логична част от мен прие това, въпреки че останалата страдаше заради хората, които видяхме, в това място и в останалите трима след това. От четирите хосписа общо Влад намери двама, които отговаряха на изискванията му и от тях само един искаше това, което му предложи. На този мъж Влад даде глътка от кръвта си, преди да го инструктира да чака един от хората му да го вземе. Другият получи нови спомени, в които никога не беше срещал непознати, обяснили, че вампирите съществуват, още по-малко, че получава предложение да стане такъв.

Другите места, на които отидохме, бяха приюти за бездомници, където Влад използва способностите си да чете мисли, за да си намери хора. Тук имаше по-голяма група, накрая събра пет човека, на които каза да чакат да дойдат да ги вземат пазачите на Влад. Накрая ме отведе на последното място, където очаквах да търси нови членове за линията си.

Затвор за осъдени на смърт затворници.