Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (22)

22

В момента, в който се събудих, се напрегнах, очаквайки цялото ми тяло да бъде обхванато от агония. След няколко безболезнени секунди посмях да отворя очи.

Не само че не горях, но и не бяхме в спалнята, в която бях заспала. Вместо кристалния полилей, плат на вълни оформяше възел от рози в центъра на балдахина над мен. За секунда се зачудих дали Влад не ме беше занесъл в друга спалня във вилата, но поглед през прозореца ми показа непознати сгради и широка река под нас.

Определено не беше Вегас. Пустинята нямаше реки.

— Добър вечер.

Обърнах се към гласа на Влад, виждайки го да излиза от банята. Черната му коса беше влажна от душа, но беше облечен в чифт сиви панталони с подходящо черно яке. Светла сребриста блуза омекотяваше ансамбъла и платинените ръкавели добавяха нотка на елегантност, забелязах богатата тъкан и лично шитите дрехи.

Аз, от друга страна, носех само чаршафите и косата ми беше достатъчно оплетена, за да може всяка четка за коса да се счупи от предизвикателството. Това, което ме изненада най-много беше, че не бях окована.

— Оставил си ме сама, докато се къпеш? — Посочих към близкия прозорец. — Заклинанието можеше да ме накара да скоча през това!

— Нямаше да можеш да излезеш от леглото — познат глас каза от дясната ми страна и главата на Марти се показа в пространството между леглото и стената. — Хей, хлапе.

Влад изви вежда, сякаш казваше — „Наистина ли си мислиш, че ще те оставя незащитена?“, докато в същото време си вдигах чаршафите, смъкнали се прекалено ниско. Нищо чудно, че Марти беше предпочел да спи на пода, вместо да седне в стола срещу леглото.

— З-здрасти — заекнах. — И благодаря.

Марти ми се усмихна.

— Няма защо, беше удоволствие за мен. — Към Влад погледна много по-резервирано. — След като си приключил, ще се изпратя.

Той си тръгна и студенината помежду им ми напомни за разговора, който проведох с Марти, точно преди Жилегай да атакува замъка. С всичко, което се беше случило, бях забравила за това. Все още имах намерение да говоря с Влад за връщането на Марти в карнавала, но времето му не беше сега. Оцеляването първо.

Така че започнах с очевидното.

— Къде сме?

— Ню Орлиънс — отговори Влад, сядайки на ръба на леглото. Мирисът на сапун все още се усещаше върху него, добавяйки цитрусова нотка към обикновения му мирис на пушек и канела. Открих, че се плъзгам към него и вдишвам без да се замисля, след което почти се изчервих, когато погледът му стана знаещ.

— Нямаме време — каза той, въпреки че пръстите му направиха топла пътечка от врата до ключицата ми. — Спа до по-късно, отколкото очаквах, но тялото ти без съмнение има нужда да оздравее.

Първо си помислих, че имаше предвид сексуалната си сила, след като предната нощ ме изтощи. После обаче ръцете ми се плъзнаха по тялото ми под чаршафа.

— Все още усещам есенции — казах изненадана. — Не си го направил?

Нещо тъмно прелетя по лицето му.

— Да и не. Изгорих кожата ти, но не те покрих с аурата си след това, така че всички отпечатъци, които усещаш, са мои.

Не можех да бъда по-облекчена, че бях проспала горенето. Може би изтощението по-рано ми беше послужило по повече от един начин.

— Защо си пропуснал частта с аурата?

Въздишката му беше остра.

— Защото трябва пак да те изгоря. Тази сутрин не ходи насън, така че или това, че ти попречихме да се свържеш с Жилегай чрез есенцията му е проработило, или унищожаването на плътта ти е отслабило заклинанието. Вярвам, че е последното. Ако те бях направила огнеупорна, следващият път щеше да се наложи да използвам други методи, за да отслабя заклинанието.

Стомахът ми се сви, когато страшната мисъл „Има повече от един начин да одереш котка“ ми минаваше през ума. Да, бих предпочела огъня. Първо, можех да го проспя. Второ, беше далеч по-бързо от всякакви „други“ методи и ако се събудих по време на манипулацията, бързината щеше да бъде милостива. Освен това никога не исках да причислявам Влад към ужасните спомени на това как кожата ми бива одрана. Дори само мисълта ме накара да потреперя.

Влад го видя и още една сянка премина през лицето му.

— Аз също не искам да го правя. Да те изгоря беше достатъчно трудно.

Погълна ме вина.

— Съжалявам. Бях толкова заета да се самосъжалявам, че не се замислих колко трудно е за теб.

— Не е нужно — отговори ми той. — Не аз съм този, който през последните седмици е бил измъчван, първо от врагове, после от мен, защото е нужно. Трябва да се фокусираш върху собствените си нужди, Лейла. Иначе ще загубиш ума си.

Беше вдигнал щитовете си отново и не ми убягна, че през последните няколко дни ги беше държал вдигнати, освен ако не правехме любов. Сигурно си мислеше, че не можех да се справя с чувствата му, когато страстта не беше на първо място.

— Грешиш — отговорих тихо. — Не съм единствената изтезавана. Жилегай ме използва като оръжие срещу теб и знам, че тези рани още болят. Няма нужда да криеш чувствата си от мен, Влад. Мога да ги поема.

Безрадостна усмивка изви устата му, преди да се доближи до ухото ми.

— Не крия чувствата си от теб. — Гласът му беше толкова тих, дори от толкова близо. Трябваше да се напрягам, за да го чуя. — Крия ги от другите вампири, които съм създал. След като осъзнах, че замъкът е под атака, всичко, за което ме беше грижа беше оцеляването ти. Ако трябва да жертвам всеки човек от линията си, за да го направя възможно, щях да го направя. Затова блокирам емоциите си. Ако хората ми знаеха колко малко се интересувам за тях в момента, ще унищожа всичко, за което съм се борил толкова усилено да построя.

Целуна ухото ми, след като свърши да говори, изправи се и ме дръпна със себе си. Движех се на автопилот, подчинявайки се на директивата му да отида да се изкъпя, защото скоро щяхме да тръгваме.

Той остана в банята да ме наблюдава, аурата му пращеше сякаш беше направена от стотици римски свещи. Ако се вгледах малко по-дълго в стъклените стени на кабината, той щеше да ги разтопи. Предполагах, че беше знак на вяра, щом досега не го беше направил. След като приключих се облякох в дрехите, които ми беше избрал и го последвах извън хотела, докато умът ми още се чудеше какво става.

От момента, в който се срещнахме, тревогата на Влад за хората му беше движещата сила зад всяко нещо, което правеше. Веднъж ми беше казал, че вярва в Бог и Страшния съд, но все пак няма да промени бруталната си тактика, защото тя била единственият начин, по който може да осигури безопасността на тези, които му принадлежат. Знаех, че ме обича, но да чуя, че ще жертва всеки един от хората си за мен, не просто ме шокира, разтресе ме до дъното на душата ми.

Не се чувствах достойна за този вид любов, особено от мъж като Влад. Той беше вековно стар войн, който беше преодолял всичко, което човешкият и вампирският живот можеха да хвърлят към него, а това бяха някои ужасни удари. Още повече че знаех малко за членовете на линията на Влад, а те бяха героичните хора, чиито подвизи засенчваха моите малки успехи. Коя бях аз? Ужасна късметлийка, която се беше влюбила в мъж на светлинни години отдалечен от нея, ето коя.

В допълнение към изумлението ми, изявлението на Влад също ме и уплаши за него. По причини, които не можех да обясня, той ме обичаше до такава крайност, което означаваше, че планът на Жилегай имаше още по-голям шанс да успее.

Ами ако това, което врагът му беше направил с мен, беше накарало Влад да изпадне в безумно желание за отмъщение, което накрая да го убие? Кой знае колко дълго щеше да продължи тази война, а вече беше станала по-ужасна и по-брутална, отколкото си бяхме представяли. Ако нещата станеха още по-лоши, дали Влад щеше да бъде избутан до точка, в която да иска да направи всичко — дори ужасни неща — за да ме защити? Не можех да понеса мисълта Влад да загуби най-доброто от себе си заради мен. Беше минал през толкова много и не беше станал чудовището, което беше Жилегай.

В пика на страха ми ме завладя решителност. Нямаше да позволя това да се случи. Щях да го спра преди да премине точката на отмъщаващ съпруг и нещо друго. Ако ме обичаше толкова, че да бъда неговият крах, можех да бъда и тази, която да го предотврати — или да го върне от него.

 

 

Толкова бях погълната от мислите си, че не попитах къде отивахме, докато Влад не спря пред железните врати на гробище, наречено „Сейнт Луис №1“. Огледах се, виждайки реещи се призраци като бледи, зловещи сенки в и около много гробове. Потреперих. Дали аз така се чувствах или температурата беше паднала с няколко градуса, след като стигнахме до гробището?

— Защо сме тук? — попитах, чудейки се и защо бяхме сами. Влад трябва да беше довел и пазачите си, след като прошепна бомбата си в ухото ми, когато бяхме сами в спалнята.

— За да видя познат — отговори ми той. При скептичния ми поглед той се усмихна саркастично. — Гробът й е мястото, където Мари Лаво настоява да среща посетителите си. И после казват, че аз съм театралничел.

Името звучеше познато, но не можех да се сетя. Появата на афроамериканец от другата страна на портите изведнъж ме спря посред крачка.

— Влад Цепеш — каза той, накланяйки глава уважително. — Очакван си и можеш да влезеш. Ти — погледът му мина по мен — не си очаквана и можеш да останеш тук.

Стегнах се, но Влад само се усмихна.

— Жена ми отива, където и аз, както потвърждават законите и на двама ни.

Законите и на двама ни. От липсата на пулс вече знаех, че високият мъж не беше човек. Коментарът на Влад намаляваше възможностите до една — гул. Размърдах се неспокойно. Последните такива, които бях срещнала, се бяха опитали да ме изядат и то не по романтичния начин.

— Церемонията на смъртните не означава нищо — започна гулът, но Влад извади мобилният си и натисна екрана, преди да му го подаде. „Чрез кръвта си“, чух да казва гласа на записа, „обявявам теб, Лейла Далтън Дракул, за моя жена…“

Не бях забелязала някой да записва церемонията, но очевидно имаше такъв. Веждите на гула се повдигнаха, докато гледаше, след което върна телефона и ме погледна истински за пръв път.

— Поздравления, Лейла Дракул — каза формално.

Въпреки всичко, което се беше случило предните няколко седмици — или може би точно заради това — не можах да устоя.

— О, предпочитам Лейла Дракула — казах, ухилвайки се, когато почувствах крака на Влад да се стоварва върху моя.

— Ще си платиш за това — промърмори и погледна твърдо гула. — Както казах, жена ми идва с мен.

— Ще предам информацията и ще се върна с отговора на Маджестик — заяви гулът, сливайки се с гробището.

— Защо не каза на тази Мари, че ще идвам с теб? — прошепнах, когато вече не виждах гула.

Влад погледна надолу към мен.

— Поради много причини.

Не знаех дали краткият му отговор беше, защото все още ми е ядосан заради шегата с Дракула или защото не искаше да обяснява, в случай че високият гул се върнеше.

— Опасна ли е? — попитах дори още по-тихо.

Този път погледът му беше развеселен по начин, който накара космите на врата ми да настръхнат.

— Помниш ли Останките? Кат взе силата от Мари и не беше и наполовина толкова добра като Кралицата на гуловете.

Внезапно изпълненото с призраци гробище ми заприлича на детска площадка. Истинската опасност беше домакинът ни, а Влад беше настоял да дойда с него при Мари. Беше толкова различно от обичайната му закрила, че не можех да повярвам. Какво беше намислил?

Нямах време да попитам. Гулът се върна, отваряйки портите с още едно учтиво скланяне на главата си.

— Маджестик ви очаква. Моля, елате с мен.