Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (17)

17

Влад не влезе в спалнята или банята през цялото време, докато бях там, което се оказа повече от час. Въпреки че бях търкала плътта си, не се чувствах чиста, когато излязох от душа, но се съмнявах, че дори криминалисти биха открили и една частица върху мен от килията ми. Вината трябваше да ме кара да се чувствам покрита с невидими петна.

След продължителния ми душ се облякох с дълъг кафтан, който намерих в гардероба, без да бъда изненадана, че Влад беше заредил стаята с дрехи. Всичко беше ново, разбира се, след като предишното, което притежавах, беше изгоряло заедно със замъка на Влад. Роклята до коленете с дълги ръкави имаше красиви копчета отпред и бледият кремав цвят пасваше на декора на вилата. Оставих косата си пусната, след като я изсуших. Да чувствам как ме гали по раменете беше успокояващо, осезаемо напомняне, че наистина се беше върнала.

Влад не беше в двора, когато излязох да го търся. Не беше и в стаята с вазите, и в пъба. Изненадах се, когато открих, че вилата имаше още две спални, вътрешен кино салон, библиотека, трапезария, фитнес, дневна и голям коридор с елегантен диван. Във всяка стая имаше по един пазач и бях облекчена да видя познати лица като Самир и Петре. Изненадах ги — и себе си — като ги прегърнах. Не видях Дориан или Александру и ме беше страх да попитам дали бяха останали в Румъния или не бяха оцелели от атаката. За да не се задълбочавам в мисълта, продължих да обикалям вилата. Беше толкова голяма, не можех да повярвам, че бяхме в хотел. Това можеше да бъде едно от крилата на бившия замък на Влад.

Последвах туптенето на силата във въздуха, докато накрая не намерих Влад в изтънчена версия на семейна стая. Няколко човека седяха на дивана близо до него, но всички бяха с гръб към мен. Менчерес беше лесен за разпознаване, черната му коса беше толкова дълга и права колкото моята. До него беше жена с руса коса и предположих, че бе съпругата му — Кира. Следваха момиче с подрязана черна коса и плешив мъж, толкова нисък, че едва се виждаше върха на главата му…

— Гретчен, Марти — казах изненадана. — Не знаех, че и вие сте във Вегас!

Марти стигна пръв до мен, прескачайки дивана, за да ме прегърне. Сълзите ми паднаха на новата му плешива глава, докато го прегръщах, толкова щастлива да го видя, че едва забелязах острия поглед на Влад.

— Дворецът е постоянно в движение, нищо чудно, че не си ни чула — каза Марти, пускайки ме, след което посочи към роклята ми. — Ау, по дяволите — добави, звучейки засрамено. — Изцапах роклята ти.

Погледнах към розовите петна от сълзите му и замръзнах. За момент всичко, което виждах, бяха петната по бедрата ми от Максимус и споменът почти ме събори. Сестра ми не забеляза реакцията ми. Прегърна ме и й отговорих по-вдървено, но тя не каза нищо.

— Вилите не са ли страхотни? — попита Гретчен радостно. — Най-накрая съпругът ти да ни заключи някъде, където е страхотно!

Сравнението със заключването също ме накара да трепна, което беше абсурдно, също както и реакцията ми към розовите петна на дрехата ми, но не можех да се отърва от чувството за задушаване и вина, които внезапно ме обзеха.

— Лейла — каза Влад, ниският му глас се промъкна през продължителното, радостно коментиране на Гретчен. — Добре ли си?

Гретчен сякаш не го чу, но Марти ме погледна преценяващо, докато сестра ми продължаваше да говори за това колко прекрасен беше Вегас и дали знаех, че Влад й беше дал пари да играе хазарт.

— Не знае, нали? — успях да попитам.

Влад се изправи, погледът му не трепваше.

— Не. Ти ще решиш дали може да се справи.

— Да се справя с кое? — попита Гретчен неразбиращо. — С хазарта? Разбира се, че мога!

Погледнах малката си сестра, която криеше толкова много болка от смъртта на майка ни зад стена от сарказъм и несериозност. Сега изглеждаше щастлива, така че да бъда проклета, ако аз бъда тази, която разруши щастието й.

— Добре — казах, опитвайки се да се стегна. — Не харчи всичко за един ден.

— Разбира се, сестро — отговори, целувайки ме бързо.

Исках да докосна мястото, където ме целуна, за да задържа целувката й там. Влад не беше единственият човек, който се страхувах, че няма да видя повече, след като Жилегай ме взе.

— Къде е татко? — попитах, звучейки почти нормално.

Гретчен издаде отвратен звук.

— В съседната вила, отказва да излезе от стаята си. Все още се сърди, че се крие, да не споменаваме, че все още ти е бесен, защото стана вампир против желанието му.

Не трябваше да очаквам нещо различно, особено ако, подобно на Гретчен, Хю Далтън нямаше представа през какво бях минала, но суровите ми емоционални рани направиха невъзможно да се преструвам, че не ме бъркаше. Беше глупаво от моя страна, зряла жена да оставя продължителното отричане на баща й да я наранява като малко момиче, но точно така почувствах действията му.

— О — успях да кажа и въпреки че звучеше небрежно, излезе като изплакване.

— Стига вече — каза Влад едва овладяно и изкрещя „Хю!“ достатъчно силно, за да разтресе рамките на прозорците. Без да чака за отговор, излезе от стаята.

— Влад, недей — казах, гледайки след него. Не намали и Марти ме хвана, пречейки ми да тръгна след него.

— Недей, хлапе — отговори Марти, нещо тъмно се усещаше в гласа му. — Хю е твой баща, затова Влад няма да го убие, но каквото и да направи, баща ти си го заслужава.

Гретчен погледна между мен и отворената врата, която Влад почти беше изкъртил в гнева си.

— Какво става?

— Нищо, за което да се притесняваш — отговори Марти, погледът му стана смарагдовозелен, докато я гледаше.

Гретчен кимна с отсъстващ поглед. Обърнах се към Марти, шокирана както от това, че беше хипнотизирал сестра ми, така и от студенината в изражението му. Трябва да беше доста ядосан на баща ми, а дори представа си нямах за това.

Нямаше нужда да напрягам слуха си, за да знам кога Влад беше стигнал до баща ми. Командата му „Седни, млъкни и не мърдай“ изпъкна дори на обичайния шумов фон. Когато миг по-късно чух собствените си викове и далеч по-тихият смях на Жилегай, потреперих.

— Не смей да поглеждаш настрани — каза Влад, всяка дума беше по-остра от изплющяването на камшик. — От това ви защитава изолацията ви, защото това е, което се случи, когато Лейла беше взета от врага ми преди две седмици.

Още смразяващи кръвта писъци прекъснаха това, което щеше да каже Влад, последвано от изкрещяването ми, че щяха да си платят. Стиснах юмруци, когато умът ми възроди картината на изражението на Жилегай, докато от видеото се чуваше още смях.

— Във всеки един момент можеха да я убият — каза Влад по време на пауза на виканията ми, което трябва да беше, когато Харолд ме измести, за да може по-добре да одере гърба ми. — Не знаеш какво е да загубиш дете, но аз знам. Когато вече ги няма, всяка студена дума, която си му казал, е като белег върху душата ти, всяка пропусната възможност, която си можел да прекараш с тях е болка, която никога няма да мине.

Новата вълна от викове ме накара да залитна. Марти обви ръце около мен, шепнейки успокояващи думи, които не чувах, защото се борех с припомнения ужас от момента.

— Мислиш, че съм чудовище? — продължи Влад, когато можех да го чувам отново. — Ти си по-лош, защото моето дете никога нямаше нужда да се моли за любовта ми, от която ти толкова жестоко лишаваш Лейла. Спомни си за това следващия път, когато се оправдаваш за продължителното емоционално изоставяне на дъщеря си.

Писъците ми спряха, което вероятно означаваше, че Влад беше спрял записа, след като от ужасните си спомени знаех, че продължаваше още няколко минути. Чух звука на повръщане и сълзи напълниха очите ми. Влад му беше заповядал да бъде тих и неподвижен, но хипнозата на вампира не можеше да накара баща ми да не повърне заради видяното преди малко.

— Не трябваше да прави това — прошепнах, избърсвайки сълзите си.

— Трябваше — твърдо отговори Марти. — Хю е ужасен баща, откакто си го издала на майка ти, че й изневерява. Само ми се искаше да имах смелостта да му го покажа по начина, по който съпругът ти току-що направи.

Гретчен не каза нищо, продължаваше да стои със същия нефокусиран поглед, който имаше откакто Марти й беше казал, че няма за какво да се тревожи. Без нечовешки сетива вероятно не беше чула записа или жестоките коментари на Влад.

— Всичко, което Влад каза за загубата на дете, е вярно — продължи Марти с подсмърчане. — Когато загубих Вера, исках да умра. Осемдесет години по-късно ти ми даде шанса отново да бъда баща. Никога не бих заменил твоя, но те обичам по същия начин, сякаш си моя плът и кръв, и съм толкова благодарен, че си жива, за да мога да ти кажа отново.

Застанах на колене, за да мога да заровя лице във врата му, докато с груб глас му казвах, че и аз го обичах. Мълчаливо благодарих на Бог, че преди години Марти беше този, който ме намери да ровя за храна в боклука на карнавала, когато бях уплашен, самотен тийнейджър, опитващ се да се справи със способности, които ме правеха заплаха за всеки, когото докоснех. Ако гледахме безусловната любов, мъжът, който ме прегръщаше беше баща ми, докато мъжът в другата стая беше по-скоро неохотен доведен баща.

Почувствах от заслепяваща емоция, отишла си прекалено рано, за да разбера каква беше. Погледнах над рамото на Марти и видях Влад на вратата, изражението му беше неразгадаемо, докато гледаш как прегръщам най-стария си приятел.

— Съжалявам, че чу това — каза с измамно мек тон. — След продължителния му отказ да те види, бях принуден или да го накарам да гледа записа, или да натикам лаптопа в гърлото му, а това щеше да има по-перманентни последствия.

Погледнах лаптопа, който Влад държеше, и си представих как стърчеше от двете страни на врата на баща ми като на анимациите. По-лошо, не мисля, че се шегуваше. Все пак го наричаха Влад Цепеш, не Влад Блъфьора.

Менчерес се изправи, проговаряйки за пръв път, откакто бях влязла в стаята.

— Кира и аз тъкмо щяхме да се възползваме от различните занимания в хотела. Бихме се радвали, Марти и Гретчен, ако ни придружите.

— Разбира се, звучи страхотно — отговори Марти, превеждайки учтивата версия на „Нека оставим Влад и Лейла сами“. Сестра ми не отговори, все още гледаше напред с радостното, празно изражение на лицето си.

— Гретчен — каза Марти, очите му проблеснаха в зелено. — Събуди се. — След като премигна и празният поглед я напусна, той продължи. — Искаш ли да разпускаш с бивш фараон, който няма нужда да брои карти, защото чете умове?

— О, по дяволите, да! — отговори Гретчен, почти бягайки до вратата във въодушевлението си. — Дай ми двадесет минути, за да изглеждам още по-невероятно.

 

 

— Гладна? — попита Влад с фалшивия спокоен глас след половин час, когато всички напуснаха вилата.

Бях, но се страхувах, че ако отлагам да призная вината си още малко, няма да успея да му кажа още тази вечер. Или до края на живота си, както исках.

— Не — отговорих, стягайки се за това, което трябваше да направя.

Половинчатата му усмивка остана, въпреки че очите му се присвиха.

— Винаги миришеш на вина, когато ме лъжеш.

Значи трябваше да воня на нея, откакто ме беше спасил.

— Хубаво. Гладна съм, но повече искам да говорим.

— Можеш да правиш и двете — отговори той, махвайки ми да го последвам, докато напускаше стаята.

Тръгнах след него, докато отчаяна част от мен се опитваше да запомни как изглеждаше. С начина, по който реагираше на предателствата, това може би беше последният път, когато го виждах. Косата му беше сресана назад и се беше избръснал, докато беше останала само вълнуващата набола сянка. Носеше панталони с цвят на пясък и бяла ленена блуза, отвореното копче на яката му показваше само падинката на гърлото му. Останалата част от тялото му беше покрита от богатата материя, опънатостта на която подчертаваше мускулите му, докато се движеше по обичайния си хищен начин. Ефектът беше далеч по-секси от всички мъже без ризи, които бях видяла около басейна по-рано. Влад не показваше мъжествеността си, носейки по-малко дрехи, вместо това носеше повече, примамвайки хората с това, което не им позволяваше да видят.

— Тук — каза, когато достигнахме до елегантния пъб и той мина зад бара, откъдето извади торбичка с кръв.

— Топла е — казах изненадана, когато я взех.

— Има устройство, което ги държи точно на тридесет и седем градуса. — Усмихна ми се криво. — Не сме първите вампири във вилата.

— Не мислиш, че са убили някого, за да я напълнят, нали?

Смехът на Влад не беше весел.

— Не. Вероятно преливат от доброволци. Този град вони на алчност и отчаяние. Да станеш кръвен донор за вампири би била най-голямата стъпка, която можеш да направиш, в сравнение с останалите начини за правене на пари тук.

— Наистина не харесваш Вегас — отбелязах, въпреки че отговорът му ме накара да се отнасям по-малко подозрително към кръвта.

— Защо бих го харесвал? „Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас“ е извинението на хората да се потопят в най-голямата поквара, сякаш не ми стигат мислите, които чувам.

Можех да му симпатизирам за това. Държах ръкавицата на дясната си ръка не защото се притеснявах от волтажа, а защото не исках да съживявам някоя от следите, с която стаята сигурно беше покрита. И говорейки за подслушани неща…

— Можеш ли, ъм, да отпратиш стражите за малко? — попитах, хапейки долната си устна.

Влад зададе командата на румънски, в резултат на която няколко врати се отвориха и затвориха. Сега, когато имахме някакво уединение, се опитах да намеря най-добрия начин, по който да му призная, но, както обикновено, Влад ме изпревари.

— Защо не искаш да те докосвам? — попита, нормалният му тон в разрез с шока, който предизвика.

— Аз, ъм, това не е… — започнах да заеквам.

— Първо вярвах, че не можеш да понасяш докосването на когото и да е, което разбирам — продължи той. — Години след затворничеството ми като момче не понасях ничии ръце върху мен. Истината е, че и до сега е така, само че в момента съм по-скоро ядосан вместо отвратен, когато хората ме докосват без позволението ми. Затова и почетох отдръпването ти по-рано, но когато видях как прегръщаш Марти и сестра си, осъзнах, че това се отнася само за мен.

Устата му остана отворена, докато десетки мисли преминаваха през главата ми. Първо, искаше ми се да не бях вампир, за да може да чуе всичко, вместо да се опитвам да навържа нещата и пак да не успея да ги кажа правилно.

— Не мога да понасям вината, когато те докосвам — казах най-накрая. Виждате ли, определено се получи грешно.

Той подпря ръце на бара и се наведе напред.

— Защо? Защото не искаш да признаеш, че Максимус те е изнасилил?

Все още не ми вярваше?

— Казах ти, не го направи.

Влад вдиша, зелено проблесна в очите му.

— Помниш ли, когато ти казах, че миришеш на вина, когато лъжеш? Лейла, любов моя, всеки път, когато говориш за случилото се с Максимус, вониш на нея.

Обърнах лице заради спомена — и ръцете му изведнъж се озоваха на лицето ми, карайки ме да го погледна.

— Имах го предвид, когато ти казах, че няма нужда да говориш за това, но не можеш да продължиш да лъжеш мен или себе си. — Тонът му беше твърд, но пръстите му ме галеха по начин, който ме караше да се наведа към него, вместо да се отдръпна. — Сега може да е по-лесно да се преструваш, че някой, на когото си вярвала, приятел, не може да направи това с теб, но накрая преструвката ще те разруши.

Не можех да спра сълзите да не потекат и се усилиха, когато той се наведе през бара и ги целуна.

— Не променя нищо помежду ни — каза срещу кожата ми. — Обичам те, Лейла, без значение какво е направил той или който и да е друг.

Затворих очи, чувствайки как нещо изгладняло попива приемането му, което той показваше с думите си и всяко докосване на устните си. Не бях осъзнала, че се бях навела напред, докато не почувствах врата му срещу бузата си. Исках да остана така завинаги, но лъжата, която той чувстваше, че съществува, висеше помежду ни като стена, която не можех да изскача. Единственият начин да я преодолея беше като я разруша — а вероятно и връзката ни заедно с нея.

— Не това, което направи Максимус, ме кара да се чувствам виновна — принудих се да кажа. — Нещо, което аз направих, е причината. Максимус не ме изнасили. Направи точно така, както ти казах, само че… не беше единственият път и вторият не беше против желанието ми.

Той се стегна и отдръпна. Моменталните тръпки от липсата на тялото му ме нараниха почти толкова, колкото и психическия удар.

— Обясни — заповяда той.

Прегърнах коленете си за повече баланс върху тесния плот на бара.

— Загубих повече от кръвта си, когато Харолд ме одра, а Жилегай ме държеше гладна. Станах толкова слаба, че не можех да се концентрирам достатъчно, за да се свържа с теб, дори след като осъзнах, че имам възможността. Максимус рядко беше допускан до мен и беше наблюдаван всеки път, когато все пак ме доближеше, така че не можеше да ми даде кръв без… сериозно преструване.

Започнах да треперя, но сега, когато бях започнала да му казвам за случилото се, нямаше да си позволя да спра.

— Казах на Максимус, че имам нужда от кръв, така че той предаде на Жилегай, че иска отново да ме чука. Жилегай не възрази, обичаше начина, по който те накара да изгориш къщата си заради видеото. Накара Максимус да остави вратата отворена и му позволи да вземе само малко тиксо. Той сложи едното на устата ми и другото залепи, ъм, долу. Тогава н-направи това, което видя на видеото, само че този път махна тиксото от устата ми и ме целуна, за да излее кръвта, която беше изпил.

Влад издаде нисък, дълбок звук. Треперенето ми се засили и едва можех да виждам заради сълзите си. Това беше частта, която не исках да си спомням, още по-малко да казвам на Влад.

— Бях толкова гладна, че потънах в мъгла. Смучех устата му и-и се мятах срещу него, молейки за още. Сякаш кръвта накара тялото ми да полудее и н-не се интересувах нито къде съм, с кого съм или какво правех.

Последните няколко думи ги прошепнах, обхваната от същия срам, който ме беше обхващал от тогава. Последното нещо, което исках, беше да призная за случилото се след това, защото беше най-лошото.

— Максимус го проигра добре, докато пазачът мислеше, че е невероятно смешно. Когато най-накрая имах достатъчно кръв и си възвърнах разума, Максимус ме попита дали и-искам пак да ми даде кръв така и — повдигнах глава и погледнах Влад въпреки признанието си — отговорих с да.

Той ме погледна, погледът му беше толкова зелен, сякаш запалени смарагди бяха заменили очите му.

— И?

— И? — повторих невярващо. — Казах да, не ме ли чу първия път?

Срам усили гласа ми, карайки въпроса ми да прозвучи като вик. Влад изчака, давайки ми време да кажа още нещо, и стовари юмруци на бара, който се разтърси като ударен от два тежки ковашки чука.

— Освен ако оставяш нещо неизказано, ми казваш, че се разяждаш от вина заради това, че отговаряш като новосъздаден, гладен вампир.

Замръзнах. Последното, което очаквах, беше да се обяснявам защо трябва да ми бъде ядосан!

— Съгласна съм, че не съм отговорна за първоначалната си реакция, но знаех точно какво правя, когато казах на Максимус да се върне. Знаех, че кръвта вероятно ще ме накара да се държа като курва отново. Също така знаех, че Максимус може и да не успее да използва тиксо следващият път, но не ме интересуваше. Важна беше само кръвта, дори ако това означава на практика да ти изневеря, за да я получа. Сега разбра ли?

Той отново издаде ниският, гърлен звук. Този, който бях свързала с гняв, но когато свали стените си и позволи на чувствата си да ме залеят, бях шокирана.

— Ако не бях чул думата „Абхазия“ в ума си, Жилегай все още щеше да те държи. Духовете на Кат щяха да те търсят, но щеше да отнеме седмици или месеци, след като не знаех дори в коя част на света си. Жилегай можеше да те е убил дотогава или най-малкото пречупил от ужаси, за да ме тормози. В сравнение с това, Лейла, нямаше да ме интересува дали си чукала Максимус, всеки пазач, който те е наглеждал, дори самият Жилегай, ако вследствие на това си получавала кръвта, която ти е нужна, за да ми кажеш къде си.

Не можех да говоря. Не заради думите му, въпреки че бяха казани страстно, а защото емоциите му продължаваха да блъскат моите като вълни върху скала. Не съдържаха нито едно от обвиненията, които бях очаквала. Вместо това почувствах най-силния вид гордост, сякаш той се надяваше да имах способността да направя каквото е нужно в името на оцеляването и сега със сигурност знаеше, че беше така.

Ако имах някакви останали несигурни мисли, начинът, по който ме дръпна и целуна, сложи край на тях. Когато най-накрая вдигна глава, тялото ми пулсираше и чувствах устните си почти изгорени от топлината, която сякаш се изливаше от него.

— Освен това — каза с груб глас, — дори и да се чувствах предаден от действията ти, ти беше по-засегната от мен. Аз настоях да останеш в замъка, аз потуших способностите ти с аурата си, аз те превърнах в цел, омъжвайки се за теб. Ако…

— Недей — прекъснах го веднага. — Никога не казвай, че ти се иска никога да не се бяхме оженили. Жилегай ме въвлече в битката още преди това, помниш ли? После знаеше преди теб, че ме обичаш. Това, че си се оженил за мен, няма значение, пак щяхме да се намираме в същата ситуация.

Той ме гледаше толкова настоятелно, че трябваше да мигна, за да премахна чувството, че горят.

— Вероятно. Винаги ще имам врагове, и въпреки че искам да ги смажа всичките, искам думата ти, че ще продължиш да правиш каквото се налага, за да оцелееш. Не можеш повече да се оставяш да се сриваш от вина, страх или несигурност. Обещай ми.

— Добре — отговорих несигурно, защото още не можех да повярвам как приемаше ситуацията. — Първо оцеляването, без значение каква е цената. Обещавам.

Той се усмихна, нова, далеч по-студена емоция започна да се промъква в моите.

— Добре. Сега, след като ми доказа колко много съм грешал, лишавайки те от способностите ти, защо не ги използваме, за да се свържеш с Жилегай и да го убием най-накрая?

Сякаш над главата ми светна крушка. Точно така, способностите ми се бяха върнали обратно, всичките. Скочих от плота с ново въодушевление.

— О, по дяволите, да! Защо не ме накара да се свържа с него още в самолета?

Толкова бях потисната заради действията си с Максимус, че не бях помислила по-рано за това. Влад беше прав, вината беше съсипваща, и когато залозите бяха на живот и смърт, не можех да си позволя подобни пречки.

Той излезе иззад бара.

— Казах ти, оцеляването ти е първият ми приоритет. Ако беше прекалено емоционално засегната, за да признаеш какво ти е сторил Максимус, както вярвах, нямаше да бъдеш във форма да се свържеш с Жилегай.

Прокарах ръце под роклята си, търсейки остатък от следа от Жилегай. Имах доста такива от Максимус и няколко от Харолд, след като беше слагал ръка върху новата ми кожа, докато дереше старата. Когато най-накрая намерих търсеното, се усмихнах. Той беше толкова самодоволен, когато беше сложил ръка близо до чатала ми, докато се присмиваше с безпомощността ми. Е, кой сега се смее последен?

Влад видя къде спря ръката ми. Не каза нищо, въпреки че яростта му близна емоциите ми, преди да се затвори. Не протестирах. Не исках нищо да ме разсейва, докато се опитвах да се свържа с мъжа, причинил ни толкова много болка.

Изненадах се, когато проследих отпечатъка на Жилегай много по-лесно от този на Влад. Общият ни враг беше в кола, карайки на ветровит, стръмен път със стряскащо привлекателен тъмнокос млад мъж на предната седалка до него. Може би ключът към способностите ми беше да бъда добре нахранена, мислех, докато излизах от пъба и отивах в кухнята на вилата. Издърпах нож от държача и замахнах колкото мога по-силно към гърлото си…

Влад сграбчи ръката ми, спирайки ме, преди ножа да завърши смъртоносната си дъга. Отново се опитах да замахна, но мускулите ми изведнъж нямаха нужната координация. Влад ми отмъкна ножа и го хвърли в другия край на стаята.

— Пусни ме, трябва да го направя — опитах се да кажа, но думите прозвучаха неразбираеми. Без възможност да говоря, го погледнах. Не виждаше ли, че трябваше да си отрежа главата? В този миг?

Отговорът му беше да ме удари толкова силно, че чак зъбите ме заболяха. Шокът от удара ме накара да загубя връзката с Жилегай. Докато се връщах обратно, осъзнах, че Влад ме беше съборил на пода и алените петна по двама ни бяха от кръвта, която беше изтекла от мен, когато се обезглавих наполовина. Доста сигурна бях, че бях изпитала психичен пристъп и можех да се сетя само за една причина за внезапната ми, неконтролируема нужда за самоубийство.

— О, по дяволите — прошепнах, вече можейки да говоря, след като гласните ми връзки се бяха излекували. — Жилегай трябва да е направил същото нещо като Синтияна. Обвързал се е със заклинание, за да може дори и да се свържа с него, да умра.