Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (16)

16

Влад летеше по-бързо, отколкото знаех, че може, и все пак ни отне два часа, за да стигнем до самолета му. Явно не искаше да каца никъде близо до станцията, за да не предупреди хората на Жилегай. С вятъра, който пречеше на всичко, освен най-силните викове, нямахме шанс да си говорим. Имах да му казвам доста, но нищо от него не беше за викане.

Разбира се, щом достигнахме до самолета, имахме публика в лицата на двамата пилоти, които ме посрещнаха с изключително уважение, успявайки да не гледат към дългата пелерина, която беше единственото ми облекло. Публиката ни се увеличи, когато Кат се появи, когато излизах от банята, облякла панталоните и суитчъра, които Влад ми беше осигурил. Насаме бях изпразнила две големи системи с кръв, които бяха дошли заедно с дрехите, и бях прекарала няколко минути, борейки се с реакцията на тялото ми към кръвта. След това се бях измила, но имах на разположение само малка мивка и сапун за ръце. Когато най-накрая успеех да си взема душ, нямаше да изляза от него с часове.

Самолетът излетя, преди да успея да стигна от банята до мястото си. Очевидно Влад нямаше да рискува някой да ни настигне. Изчака ме, докато седна, и когато протегна ръка, както беше правил толкова много пъти преди, трябваше да се преборя със сълзите, преди да я хвана.

Ако беше забелязал лекото ми забавяне, не каза нищо. Истината беше, че електричеството, което дясната ми ръка в момента излъчваше, не беше достатъчно, за да навреди на самолета, но се наслаждавах на самото му докосване. Когато попитах накъде отивахме, Кат ми отговори, че отивахме в Германия, където щяхме да я оставим. Не попитах след това накъде щяхме да продължим. Където и да беше, нямаше да бъде в румънската къща на Влад. Вече я нямаше.

Кат седеше колкото се може по-близо до пилотите, опитвайки се да ни даде колкото усамотеност можеше да позволи самолета. Не бях сигурна, но мисля, че бях видяла и духа, който ме беше предупредил за атаката. После обаче забравих за него, когато Влад хвърли одеяло над мен, когато се настаних на мястото си. Как знаеше, че исках колкото се може повече слоеве от дрехи върху себе си след като нямах никакви за седмици?

— Трябва да се опиташ да поспиш, ако можеш — каза той със странно неутрален тон. — Трябва да си изтощена.

Ръката му все още беше увита около моята, но освен това не ме докосваше. Освен че се беше заклел да отмъсти заради мен и да отговаря на въпросите ми, не беше говорил истински с мен. Не знаех защо и открих, че ме беше страх да попитам. Да, беше полудял от ярост заради записите, но последното нещо, което беше казал на Кат във видението ми беше, че никога не е трябвало да се жени за мен.

Ами ако не го беше казал просто заради раздразнението си? Ако все още го мислеше? Нямаше как да знам. Лицето му беше безизразно и държеше емоциите си скрити, което не беше начинът, по който си представях събирането ни.

Може би не можеше да надмогне мисълта за изнасилването ми. В света на вампирите това беше върховният начин, по който Жилегай можеше да унижи Влад, а гордостта на Влад беше легендарна. Бих предпочела да не го обяснявам с публика, но някои неща не можеха да чакат.

— Това, което видя на втория запис… трябва да обясня — започнах, но Влад ме прекъсна.

— Не, не трябва. — Приближи се и стисна ръката ми. — Нищо от това не е по твоя вина. Няма нужда да обясняваш нищо, защото Максимус е виновникът и нищо, което си можела да кажеш или направиш, нямаше да промени случващото се.

Вместо да ме успокои, сълзи напълниха очите ми, докато нова вълна срам ме заливаше. Трябваше да зная, че Влад нямаше да бъде толкова плитък и да се чувства по-различно към мен заради случилото се с Максимус, и беше прав. Ако Максимус ме беше изнасилил, вината нямаше да бъде моя, но аз също участвах, когато Максимус ми даде кръв, а това можеше да промени чувствата на Влад, ако откриеше за случилото се. Как трябваше да кажа на Влад, че „изнасилването“, на което беше станал свидетел, не беше истинско, но другият инцидент, за който не знаеше, беше реален и го бях позволила?

Не можех. Не сега, може би никога.

— Не това имах предвид — започнах, без да мога да го погледна в очите. — Жилегай настоя да ти изпрати видео на изнасилване, затова Максимус накара всички да излязат и използва тиксо върху двама ни, за да не може нищо да, ааа, навлезе, но да изглежда истинско. Докато… изпълняваше ролята ми каза къде бях и че ме беше одрал, за да може да махне аурата ти и да използвам способностите си. — Гласът ми спря. — Това беше първият път, когато почувствах, че имах шанс.

Влад не каза нищо и емоциите му останаха заключени. След миг рискувах да го погледна и си пожелах да не го бях правила. Очите му бяха пронизващи.

— Няма нужда да лъжеш — каза той, а погледът му държеше моят, въпреки че отчаяно исках да погледна настрани. — Аз съм последният човек, който ще се намръщи, съди или ругае някого за това, че е бил изнасилен.

— Знам — едва успях да кажа, още една вълна от срам ми пречеше да говоря. Да, той беше оцелял от години на истинско изнасилване, докато отказвал да се пречупи, докато аз се бях предала след две седмици на не толкова жестоко затворничество. — Не лъжа. Максимус не ме изнасили. Всъщност рискува живота си, за да не го направи.

Гласът ми заякна на последната част. Не можех да оставя Влад да вини Максимус за нещо, което не беше направил, иначе щеше да го убие веднага щом го види. Но, както се притеснявах, можеше така или иначе да го направи.

„Може и теб да убие, когато научи какво направи, когато Максимус ти даваше кръв“, прошепна вътрешният ми глас, нарушавайки мълчанието си.

Не можех да понеса да мисля за това повече. С промърморено извинение станах и отидох в банята, където отново се опитах да изтрия остатъците от последните две седмици, но беше безсмислено. Мразех как чувствах тялото си като на непознат, след като бях одрана. Сега беше покрито с упрекващи отпечатъци на есенции, които не можех да се насиля да призная.

Накрая спрях водата. От едва чуващият се шепот, който улових, по време на отсъствието си бях основната тема на разговора.

— В момента няма нужда от отмъщаващ воин — казваше Кат. — Има нужда от съпруга си, така че спести за по-късно смачкването на враговете си.

Въздъхнах, докато попивах водата, която бях разляла в опит да измия повече от себе си. Без да мога да протакам повече, излязох от банята.

Кат стана, връщайки се в предната част на самолета, където, да, духът с дългите бакенбарди се рееше близо до пилотската кабина. Кимнах му, надявайки се, че нямаше как той да се превърне в една от убийствените Останки.

— Лейла — каза Влад с внимателно контролиран тон, когато седнах обратно. — Видял съм достатъчно страдание в съществуването си, за да знам, че всеки се справя с него по различен начин. Ако искаш да говориш за случилото се, ще слушам. Ако не искаш, няма да те притискам. Ако имаш нужда от нещо, ще го имаш. Разбираш ли?

Преглътнах и кимнах, свиквайки със сълзите в очите си. Само как исках да помоля за прошка, но въпреки че това беше нещото, от което имах най-голяма нужда, нямах куража да призная какво бях направила. Или по-лошо, че бих го направила отново в същата ситуация.

— Мисля, че съм уморена — казах, доказвайки страхливостта си. Затворих очи, искайки ми се да ме придърпа към себе си, както правеше обикновено, но въпреки че хватката му върху ръката ми се стегна леко, той не се помръдна.

 

 

Влад не каза къде отивахме, след като оставихме Кат и духът, който се представи като Фабиан, в Мюнхен. Може и да се бях преструвала, че спя за няколко часа, но накрая наистина стана така, точно преди зората да изгрее. Когато се събудих и над себе си видях кристален полилей, си помислих, че това беше още един от екстравагантните домове на Влад.

Не можех да го попитам, тъй като бях сама в леглото. Голямата, богато украсена стая беше в успокояващи бели и кремави тонове с лек кестеняв оттенък в килима. Отворена арка с мраморни колони разделяше тази и съседната стая, така че станах, за да видя дали Влад не беше там. Не беше, но гледката на голямата мраморна вана в позлатената баня почти ме накара да изоставя търсенето си. Тогава обаче се видях в огледалото и спрях невярващо.

Имах коса! Подръпнах черните къдрици, очаквайки да я почувствам като перука, но всичко, което почувствах, беше подръпването на скалпа ми. Дори отново имах вежди. И тях дръпнах, дори си отскубнах косъм за доказателство. Ох! Да, истинско. Погледнах в панталоните си и открих, че не навсякъде имах косми, но частите, които ме караха да се чувствам нормална отново, бяха. Нямах идея как и бях прекалено благодарна, за да ме интересува.

Щастливо прокарах пръсти през косата си, докато минавах през банята и влязох в друга голяма стая с десетки вази. Приличаха на гръцки, както и другите украси — още колони. Ако не бяха високите от пода до тавана прозорци с изглед към зашеметяващ басейн, заобиколен от сграда, която очевидно беше хотел, бих се заклела, че това беше резиденцията на бивш римски владетел.

— Влад? — извиках, минавайки през стаята с вазите и влизайки в елегантен пъб, завършен с диван, билярдна маса и пълен бар.

— Тук — извика, звучейки леко изненадан.

Посрещна ме по средата на следващата екстравагантна стая, външен покрит двор с изглед към басейна. Имаше дори джакузи, но след като Влад беше напълно облечен и сух, не се беше възползвал от него.

— Не очаквах да си будна толкова рано — продължи и въпреки че ме огледа цялата, не направи опит да ме докосне.

— Станах по-добра в ранното събуждане — казах, примигвайки на късното следобедно слънце и хванах кичур коса. — Как успя? Дори е същата дължина като… преди.

При последната дума се запънах малко, защото не исках да си припомням одирането повече, а и на Влад сигурно не му се искаше да му се припомня.

Той погледна косата ми, но отново само погледът му ме докосваше. Ръцете му стояха почти каменни до тялото му.

— Магия. — При шокирането ми изражение той сви рамене. — Не я практикувам, но преди Пазачите на закона да я забранят преди хиляди години, Менчерес вече беше забравил повече тъмни изкуства, отколкото доста живи магьосници някога ще научат.

— Менчерес е тук?

Кимване.

— В следващата вила.

— Няма ли да има проблеми, ако някой разбере за това? — попитах, опитвайки се да приема факта, че Влад беше направил заклинание. Не беше фен на магията още преди да разбере, че Синтияна беше използвала такива, за да го манипулира с десетилетия, и наистина я мразеше, когато една такава ме уби.

Зъбите му проблеснаха в кратка усмивка.

— Няма да кажа, ако и ти не кажеш.

Усмихнах се колебливо.

— Къде сме?

— Сизър Палас в Лас Вегас.

— Вегас? — Защо? Нямаше как да беше получил внезапно, неконтролируемо желание за хазарт.

Влад сви рамене.

— Жилегай може само да се надява да ме победи с атака, по-силна от тази, с която унищожи дома ми. Ако направи това в сърцето на Вегас, резултатът ще бъде множество човешки жертви и достатъчно международно внимание, за да надигне гнева на Пазителите на закона. Не може да си позволи да се бори както с мен, така и с тях, затова дори ако обявя присъствието си на билборд, той не може да направи нищо, докато не си тръгнем.

Успокоих се, когато го каза в множествено число. Не бях сигурна как стояха нещата помежду ни, но ако все още съжаляваше, че се беше оженил за мен, поне не звучеше сякаш има планове веднага да ме остави.

„Ще го направи, когато открие какво стори“, прошепна дебнещият ми вътрешен глас.

Стиснах челюст. „Един ден“, обещах на гласа, „ще умреш!“

— Имам нещо за теб — каза Влад, привличайки вниманието ми обратно към него. Устата му се изви, когато извади гумена ръкавица от джоба си. — Изглежда, че вече имаш нужда от това.

Погледнах надолу, за да видя, че от дясната ми ръка изскочиха две малки искри. Не беше нищо в сравнение с това, което бях показвала преди, но все пак ме направи почти толкова щастлива, колкото новата ми коса.

— Благодаря — казах, слагайки си ръкавицата.

Това, което наистина исках да направя, беше да пъхна пръстите си в най-близкия контакт. Никога отново не исках да се чувствам толкова безпомощна, както когато мислех, че най-доброто ми оръжие за защита буквално беше откъснато от мен. Може би за да покажа същите способности като преди, трябваше да се зареждам ръчно. Или електрическите ми способности, подобно на останалата част от мен, щяха с времето да станат такива, каквито бяха?

Влад ме гледаше, полуусмивката му не ми казваше какво си мисли. Колкото до чувствата му, те бяха под по-силна охрана от Форт Нокс. Исках да го попитам, но след като не можех да му дам честност още, не ми изглеждаше справедливо да изисквам това от него.

— Значи аз, ъм, ще отида да се измия и ще те видя по-късно — казах, почти препъвайки се над думите си заради невидимата стена помежду ни.

Погледът му казваше, че знае, че крия нещо от него, но отговори „До по-късно“, преди да се върне на мястото, където стоеше, преди да дойда.

Тръгнах си, а заради вината имах чувството, че нося на гърба си огромен камък. Никога не бях добра в лъженето, нито пък исках да бъда типа човек, който беше добър в това. Сега се бях омотала в огромна лъжа. Въпреки че бях ужасена от мисълта да загубя Влад, не можех да продължавам дълго, още повече че той заслужаваше да знае за всичко, което се беше случило по време на пленничеството ми, дори частите, които биха променили чувствата му към мен.

Ще му кажа довечера, реших, опитвайки се да игнорирам как стомахът ми се сви при мисълта. Междувременно щях да се изтъркам така, че да не остане нищо от преживяванията ми, а това щеше да отнеме известно време.