Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (15)

15

Чаках толкова дълго, колкото смеех, след като Жилегай си тръгна, страхувайки се, че ще се върне и някак си ще усети, че се свързвах с Влад. С изгрева, на минути разстояние, трябваше да се опитам отново или да чакам още дванадесет часа, а не можех да си го позволя. Жилегай щеше да бъде с Максимус на мисия, но ако за отсъствието си беше уредил още някое мъчение? Не можех да си позволя да загубя литъра и половина кръв, особено сега, когато не знаех кога пак ще мога да пия.

Затворих очи и се оставих да почувствам желанието, съжалението и болката от това да мисля за Влад. Обичах го повече от всичко и исках да вярвам, че ще успеем да преминем през това, но тъмната част от мен ми шепнеше, че беше безполезно. В края на краищата събитията бяха мрачни. Ако настоявах да му помогна с враговете му, бивах залавяна и измъчвана. Да се съглася да не помагат и да стоя в каменната му крепост? Заловена и измъчвана. Можех да бъда и взривена, ако се бях подчинила на Влад и не бях напуснала най-ниското ниво на подземието. Ако бях някой друг, бих казала, че съдбата доста силно ми намекваше, че нещата нямаше да проработят…

— Не сядай там.

Кат се завъртя и седна на отсрещната седалка вместо до него. На румънски пилотите обявиха, че излитаха. След миг самолетът се наклони.

— Съжалявам — промърмори Кат. — Не исках да навлизам в личното ти пространство.

Влад погледна бялата седалка до него и сви устни.

— Не е това. Обикновено Лейла сяда тук, за да мога да държа ръката й…

Измърмори проклятие и спря да говори. Кат го погледна, чертите й се извиха от съжаление.

— Силна е — каза тихо. — Ще оцелее.

Смехът на Влад беше остър.

— И тогава какво? Ще се подготви за следващото нападение? Не мога да я опазя дори в собствената ни къща. Дори да убия Жилегай и всички други, които ме мразят, с времето ще си направя нови врагове и всички ще знаят най-ефективния начин да ме достигнат. Ако наистина исках да бъде в безопасност, никога не трябваше да се женя за нея.

Първата част беше толкова близо до това, което си мислех, че бях зашеметена. Тогава Влад стигна до последната част и едва чух отговора на Кат заради рева в собствения си ум.

Не смей да се предаваш! Не ме интересува какво ще се случи после, ще го посрещнем заедно!

„Никога няма да се научиш“, подразни ме вътрешният ми глас. „Единствената по рода си глупачка ли си или какво?“

Бях толкова ядосана, че имах проблясък на абсолютна яснота. Сякаш се видях как се протягам в слузестата тъмнина, където живееше, издърпах я за пипалата и разкъсах кучката на парчета.

„Отне ми надеждата, когато бях уплашено, ранено дете!“, изкрещях й. „Накара ме да повярвам, че съм убила майка си, накара ме да си прережа китките и се опита да превърнеш всяко щастие, което някога съм имала, но приключи, разбра ли? Ще се измъкна, ще се върна при Влад и ще го накараме да проработи, и ако чуя още една дума от теб, си мъртва! Разбра ли? МЪРТВА!“

— Да не би току-що да ме заплаши? — попита Влад твърдо.

Кат се наведе напред с притеснен поглед.

— Казах, че винаги ще можеш да поговориш с мен. Ако това го приемаш за заплаха…

— Шшш — прекъсна я той, бавно оглеждайки кабината. В следващия момент имах чувството, че сърцето ми подскочи, когато го чух да прошепва невярващо: — Лейла?

„Да, тук съм!“, изкрещях мислите си, преди да успея да осмисля, че най-накрая ме беше чул. Разплаках се, когато продължих. „Тук съм, обичам те и съм под изоставената гара Сухуми в Абхазия. Не атакувай преди залез, трябва да съм будна, за да се защитавам.“

Кат огледа кабината, веждите й се свиха объркано.

— Влад, какво…?

Той скочи, слагайки ръка на устата й. Очите й се разшириха и започна да се мята, докато Влад не й каза:

— Тихо, не мога да я чуя вече, но мисля, че Лейла се опитваше да ме достигне.

Вече не можеше да ме чуе? Започнах да повтарям „Под изоставената гара Сухуми в Абхазия!“, но изненадващата, пропиваща до костите летаргия означаваше, че първите слънчеви лъчи изгряваха. Опитах се да усиля звука на гласа си, повтаряйки една и съща дума с надеждата да успее да достигне до него.

Абхазия, Абхазия, Абхазия!

След това потънах в тъмнина.

 

 

Очите ми се отвориха внезапно, карайки ме да се изненадам, когато видях, че бях сама в килията си. Опитах се да не оставя да ме депресира факта, че все още бях тук. В края на краищата, какво бях очаквала, да се събудя в ръцете на Влад, защото ме беше чул и спасил, докато съм спяла? Никога не ставаше лесно при мен.

Но какво ме беше събудило тогава? Напрегнах се да чуя, но нямаше нищо необичайно. Пазачите вършеха каквито задачи им беше задал Жилегай, които, знаех, бяха свързани най-вече с пазенето никой да не се приближи до станцията и аз да не се измъкна. Нищо ново, нищо ново…

Изкрещях, когато прозрачна глава внезапно се появи до моята — през камъка зад мен! Мъглявото лице се намръщи и ефирен пръст се появи над устните на нещото, докато то — той? — поклати глава, сякаш ме предупреждаваше да си мълча. По времето, когато един от пазачите се появи, за да види какво ставаше, главата беше изчезнала обратно в камъка.

— Какво? — настоя на английски пазачът.

— Аз, а, мисля, че видях плъх — заекнах.

Какво трябваше да кажа? Че съм видяла призрак, който имаше по-дълги бакенбарди от Марти, но му липсваха останалите части от тялото? Бих се нарекла луда, ако го изречах на глас.

Пазачът, брюнет, изглеждащ на същата възраст като Жилегай, когато е бил преобразен, ме погледна подозрително, но си тръгна. Веднага, щом го нямаше, главата на духа отново се появи от камъка.

— Приготви се — прошепна ми в ухото и изчезна.

Не почувствах дъх, но думите бяха ясни, въпреки че бяха произнесени меко. По-бързо от светкавица ме обзеха ярост и студена решимост, преди и те да изчезнат. Тръпки минаха по кожата ми, които не бяха в резултат от студенината на килията.

Това не бяха моите емоции. Означаваше…

Оставих мисли за Влад да експлодират в главата ми и също толкова бързо каменната ми клетка избледня.

Той стоеше до Кат, но нямаше да разпозная никой от двама им, ако се разминехме на улицата. Изключително си приличаха, под перуките им имаше маски за цялото лице в лек кафеникав цвят. Бяха облечени в еднакви неопределими дрехи, дрипавите им блузи висяха над дънките, които също бяха виждали по-добри дни.

Идеално се вписваха с няколкото други безделника, които влизаха и излизаха от изоставените сгради около гарата. Всъщност единственото нещо, което ги различаваше, беше духът, който стоеше до Кат, въпреки че никой, освен тя и Влад не го забелязваха. Веднага, щом спря, осъзнах, че беше същият призрак, който се появи в килията ми.

— Тя е в югоизточния ъгъл на бункера — заяви той. — Има тринадесет пазача и десет човека отдолу, както и седем или осем във и около станцията отгоре, а това е без да броим и камерите.

Не знам кое ме шокира повече: че Влад наистина беше тук или че беше пратил дух да разузнае — да не споменаваме колко успешно се беше справил призрака с това.

— Каза ли й да се подготви? — попита Влад.

Прозрачната глава кимна. Влад и Кат размениха поглед, но не ги изчаках да видя какво ще направят после.

Пуснах връзката, докато страх и вълнение бушуваха в мен. Дори с невероятната сила на Влад, ако не бях свободна, когато атакуваше, пазачите щяха да ме убият точно както беше заповядал Жилегай. Влад не беше довел Менчерес със себе си, така че нямаше да може да бъде използвана телекинезата му за замразяване на всички. Нямах време да се чудя за избора на Влад на подкрепление в лицето на Кат. Опънах ръцете си, използвайки скобите като опора, и с дълбока глътка въздух за успокоение, се хвърлих напред с цялата нечовешка сила, която имах.

Отне ми още два пъти, през които прехапвах устни, за да не изкрещя, но накрая почувствах костите ми да се трошат достатъчно, за да мога да издърпам ръцете си от тройните скоби, и най-накрая усетих нещо, което не бях чувствала от седмици — торсът ми се отпусна напред, освободен от скобите.

Изчаках, стискайки зъби, за да не издам на глас колко ме боли, докато костите ми не започнаха да се възстановяват. В същото време слушах съсредоточено, но пазачите явно още не бяха забелязали какво правя. Погледнах към скобите на краката си и предишното ми вълнение беше заменено с нуждата да побързам. Нямах много време.

Веднага щом махнах ръкавицата и тиксото от дясната си ръка се наведох и започнах да работя по скобите на краката си. По време на фалшивите изнасилвания бях внимавала как Максимус беше освободил крака ми. Ключалката не изискваше ключ и резето беше относително просто. Щом го повдигнах в правилната посока и го обърнах, скобата на дясното ми коляно се отвори. След още пет ключалки най-накрая можех да се отлепя от стената.

Ако все още бях човек, щях да падна на земята от мускулна атрофия, да не споменаваме раните от залежаването в една и съща позиция седмици наред. Като вампир тялото ми се настрои почти веднага. Исках да изкрещя от радост най-после да бъда свободна — и мили Боже, исках дрехи! — но нямах време за нищо от това. Трябваше да се заредя от контакта, за да се бия за живота си.

Бях по средата на стаята, когато чух алармите.

Над воя на сирените чух един от пазачите да вика:

— Периметърът е нарушен, непознат вампир.

Това трябва да беше Влад, значи пазачите щяха да дойдат за мен! Паникьосана се хвърлих към контакта. Свирепостта ми накара дясната ми ръка да мине през него, електрифицирайки ме моментално. Волтажът препусна през тялото ми, ефектът беше подобен като на първата невероятна глътка кръв след гладуването ми. Очите ми се извиха назад и изпаднах в конвулсии, докато имах чувството, че клетките ми експлодираха от количеството необуздана енергия.

Не бях издърпвала енергия от контакт откакто бях станала вампир. Тогава чувството беше като от болезнена доза адреналин. Сега беше като удряне от светкавица, съставена от чиста, невероятна сила.

Не можах да видя пазача, който се втурна в стаята, но когато ме сграбчи го обвих с краката си, свободната си ръка и зъбите, все още треперейки от суровото, пристрастяващо блаженство, изстрелващо се в тялото ми. Електричеството, което абсорбирах както пустинята дъжд, се оказа прекалено много за пазача. Когато започна да се излива в неговото тяло чрез здравата ми хватка, той започна да крещи непрестанно, вече борейки се да се освободи.

Изведнъж обаче не бях само получателя на силата: дива, непозната част от мен започна да я издърпва от контакта на големи глътки, които за няколко мига изчерпаха кабелите, но не беше достатъчно. Като вампир, надигащ се за пръв път, бях изпълнена с неописуем, ненаситен глад, което нищо, освен неистово ядене, нямаше да насити.

Хвърлих пазача настрани, толкова погълната от нужда, че едва забелязах как се удря в стената като парцалена кукла. Със замъглено зрение последвах силата, която чувствах да пулсира по стените, извън стаята. Когато стигнах до контакта в коридора бръкнах с ръка, викайки от облекчение при новите изблици на електричество, но за жалост и той свърши, а тялото ме болеше от липсата му.

Бих продължила да търся други източници на сила, ако не бяха емоциите, които заглушиха моите. Потиснаха глада ми, изпълвайки ме с такава ярост, каквато никога не бях изпитвала. Тази ярост прочисти повечето от мъглата, в която се намирах и видях Харолд, мъчителя ми, да се опитва да избяга покрай мен. Хванах го, издавайки вик на отмъщение, докато освобождавах волтажа си в него. Част от мен не искаше да се разделя с енергията; исках да я събирам, докато не се пръсна от нея, но яростта ми казваше, че трябва да убия всичко, което се движи и трябва да го направя сега.

Когато Харолд експлодира от натиска на прекалено много електричество, хвърлих останките му настрани и тръгнах да си търся нова жертва. Викове ехтяха в ушите ми, докато ледени сенки сякаш се сливаха в солидни фигури около мен, карайки ме да се чувствам сякаш вървях през леден, кошмарен коридор. Малката част от ума ми, която още беше рационална, искаше да се скрия, не да хващам всеки пазач, който видя и да го пълня с електричество, но трябваше да убивам. Разкъсвам. Изгарям. Лейла. Лейла. Лейла.

— Лейла! — извика дрезгав глас зад мен.

Завъртях се, виждайки тези ужасни сенки да правят път на далеч по-тъмна, голяма фигура. Огън обвиваше формата му, карайки го да изглежда демоничен, докато емоциите ми стигнаха до кресчендо от напоена с облекчение ярост, толкова мощна, че ме пречупи. Паднах, първо удряйки стената, после почувствах болка от горещи ръце, които ме вдигнаха до тяло, което беше като огън, затворен в камък.

— Върви — извика женски глас. — Изведи я оттук!

Мъглата над ума ми се надигна достатъчно, за да видя тъмните фигури, които прелетяха през коридора. Пазачите, които все още бяха живи, не направиха опити да ни спрат. Вместо това бяха на земята, телата им яростно се бореха с адските сенки, които минаваха през тях и през цялото време издаваха заглушаващо високи писъци.

Останалата част от мъглата се надигна, когато психотичната ярост изведнъж изчезна, оставяйки ме със собствените ми емоции. Тогава напълно осъзнах в чии ръце бях и заридах.

Влад!

Не казах името му на глас, не можех да говоря от риданията, които продължаваха да излизат от мен, но не исках да започна да плача. Ако го направех знаех, че нямаше да мога да спра, а още не бяхме избягали.

Някак си той беше успял да обвие пелерина около мен, докато летяхме толкова нависоко, че затворих очи, за да не ми стане лошо. В следващия миг се гмурна, за да кацне на хълм на около километър и половина от станцията. Заради по-високото положение и изостреното си зрение все още успявах да видя какво се случва и невярващо гледах, докато сивите фигури, които първо бях помислила за сенки, минаваха през пазачите като прозрачни акули. Още от фигурите изскочиха от земята, присъединявайки се към ужасното меле. Не бях изненадана, когато някои от пазачите спираха да се мърдат и създанията изоставяха сгърчващите им се тела за тези, които още бяха живи. Бях шокирана, че същества без солидна форма можеха да бъдат толкова смъртоносни.

— Какво са те? — прошепнах.

— Останки — каза Влад, махайки маската и перуката. Реки от жестоко удоволствие се появиха в емоциите ми, преди отново да затвори чувствата си. — Не могат да бъдат убити, защото вече са мъртви, и се хранят от енергия и болка. Затова дори най-силният вампир не може да им се противопостави.

Останките ли беше искал Влад от Кат? Мислех си, че изразът „силата на гроба“ беше метафора. Сякаш за да подсили предположението ми, Кат излезе от старата гара на перона. Не само че отвратителните създания не я нападнаха, а започнаха да се клатят сякаш в транс, докато ги приближаваше, напомняйки ми на змии и опитен змиеукротител.

— Това е… това е… — Думите ми не можеха да го изразят, но Влад можеше.

— Дори по-мъчителен начин да умреш, отколкото да изгориш — завърши, дланта му се плъзна по гладката ми, плешива глава, преди да обхване лицето ми. — Не мога да върна времето назад, за да спра това, което ти се случи, но ще отмъстя за болката ти. Това ти обещавам.

Исках да се хвърля в ръцете му, не заради клетвата му, а защото беше тук и можех. Преди обаче да успея да направя каквото и да било, ме обхвана срам, заради който ми беше трудно да го погледна в очите. Беше решен да отмъсти заради това, което беше видял, но оставаха нещата, които не беше видял. Нещата, които, ако си говорихме истината, можех да спра, но не го направих.

— Тук в безопасност ли сме? — попитах, придърпвайки пелерината, вместо да се пресегна към него.

Сякаш той почувства отдръпването ми, отстъпи, докато тялото му вече не се докосваше до моето.

— Да. Дори Менчерес не може да надвие Кат, когато проявява силата на гроба. Както казах, не може да бъде спряна. За жалост обаче може да бъде записана.

С това няколко експлозии разтресоха бившата гара, докато черен дим не се издигна на няколко места. Точно когато се притесних за няколкото наблюдателя, цялата структура експлодира в оглушителна детонация, която изпрати гъба от огън в небето. Кат беше обсипана с горящи отломки, преди да се отмести от пътя им. Обърна се и погледна Влад вбесено.

— Това беше, защото не ми каза „да“ веднага — промърмори той без съжаление.

Уви ръце около мен, но не в прегръдката, от която толкова много се нуждаех. Вместо това ни вдигна във въздуха, вдигайки ни на високо отново. Сълзи покапаха от затворените ми очи, докато увивах ръце около него. Може и да се държахме, защото беше нужно, но горещината му все още се вливаше в мен, мирисът му изпълваше носа ми и косата му беше камшик, докато кичури от нея ме удряха по бузата от вятъра.

Бях толкова претоварена от това отново да бъда в ръцете му, че ми отне няколко минути да забележа, че дясната ми ръка продължаваше да изстрелва електричество в него.