Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (7)

6

Човекът, с когото се срещнах на другия ден, отначало ми се стори симпатичен и умен. Когато ме въведоха в кабинета му на втория етаж в главното здание на фирмата, той се запъти към мен и ми подаде ръка, като се усмихваше широко.

— А, професор Раух, радвам се, че ви виждам.

— Добър ден — отвърнах аз сдържано. — С кого имам чест да разговарям?

— Наричайте ме просто Болц, Ханс Болц. Нашият шеф ми възложи една доста неприятна задача — да ви се извиня от негово име.

— Да ми се извините? Нима вашият шеф може да изпитва угризения на съвестта?

— Не знам. Наистина не знам, Раух. Но въпреки всичко той ви поднася искрените си извинения за станалото. Той е кипнал. Не обича да му напомнят за миналото.

Аз се усмихнах.

— Аз дойдох при него не за да му напомням за миналото. Интересуваше ме друго. Исках да се запозная с хората, които толкова блестящо решиха…

— Седнете, професоре. Тъкмо за това искам да поговоря с вас.

Седнах на предложения ми стол и започнах да разглеждам усмихващия се господин Болц, който седеше срещу мен зад широката писалищна маса. Той беше типичен северен германец с продълговато лице, светла коса и големи небесносини очи. В ръцете си въртеше табакера.

— Тук, при шефа, аз завеждам математическия отдел — каза той.

— Вие? Математик ли сте?

— Да, донякъде. Във всеки случай разбирам нещо от тая наука.

— Значи чрез вас ще мога да се запозная с тези…

— Но вие вече ги познавате, Раух — каза Болц.

Аз го загледах, без да разбирам.

— Вие прекарахте с тях цял ден и цяла нощ.

Спомних си болничната стая с хората, които бълнуваха за импулси и кодове.

— Да не искате да ме убедите, че тия умопобъркани са гениалните математици, които решиха моите уравнения?

Разсмях се, без да дочакам отговора.

— Въпреки всичко това са те. Вашата последна задача беше решена от Дейнис. Струва ми се, че вчера той ви даде урок по неврокибернетика.

Аз помислих малко и произнесох:

— В такъв случай се отказвам да разбера каквото и да било. Може би вие ще ми разясните?

— На драго сърце, Раух. Но само след като прочетете ето това. — И Болц ми подаде тазсутрешния вестник.

Аз го разгърнах бавно и изведнъж скочих от стола си. От първата страница ме гледаше… собственото ми лице, заградено с черна рамка. Под портрета се четеше огромно заглавие:

„Трагичната гибел на професора по физика доктор Раух“.

— Какво означава това, Болц? Каква е тази комедия?! — възкликнах аз.

— Успокойте се, моля. Всичко е много просто. Снощи, когато сте се връщали от разходка край езерото и сте минавали по моста на реката, вас са ви нападнали двама избягали от „Приюта на мъдреците“ луди, убили са ви, обезобразили са вашия труп и са го хвърлили в реката. Тази заран са ви намерили при бента. Дрехите, вещите и документите са потвърдили, че намереният сте вие. Днес полицията направи справка в „приюта“ и всички обстоятелства, свързани с трагичната ви гибел, се разясниха.

Обърнах внимание на моите дрехи, опипах джобовете си и едва сега се убедих, че костюмът беше чужд, а моите вещи и документи бяха изчезнали от джобовете.

— Но това е безсрамна лъжа, измама, подлост и…

— Да, да, да. Напълно съм съгласен с вас. Но какво да правим, Раух, какво да правим? Без вас фирмата Крафтщуд може да претърпи сериозно поражение, ако щете — крах. Получихме огромно количество поръчки. Всичките са от военен характер и се заплащат много добре. Трябва да смятаме, да смятаме и да смятаме. След решаването на първите задачи за военното министерство бяхме буквално затрупани с поръчки за математически изчисления.

— И вие искате аз също да стана като вашия Дейнис и другите?

— Не. Разбира се, не, Раух.

— Тогава защо измислихте всичко това?

— Вие ни трябвате като преподавател по математика.

— Преподавател?

Аз пак подскочих и се облещих срещу Болц. Той запали цигара и кимна към стола. Седнах, без да разбирам нищо.

— Трябват ни математически кадри, професор Раух. Без тях ще загазим.

Аз се загледах мълком в Болц, който вече не ми се струваше толкова симпатичен, както отначало. Взех да забелязвам по лицето му някакви тънки, едва доловими зверски черти, които сега все повече започваха да преобладават над онова, което го правеше симпатичен.

— Ами ако откажа? — попитах аз.

— Това ще бъде много лошо. Страхувам се, че тогава ще трябва да станете един от нашите… ъ-ъ… изчислители.

— Че толкова лошо ли е това? — попитах аз.

— Да — отговори Болц твърдо и стана. — Това означава, че ще завършите съществуванието си в „Приюта на мъдреците“.

Болц мина няколко пъти напред-назад по стаята и заговори с тона на лектор:

— Изчислителните способности на човешкия мозък са стотици хиляди пъти по-големи от способностите на електронната сметачно-решаваща машина. Милиардът математически клетки в кората на главния мозък плюс целия спомагателен апарат — паметта, линиите на задръжка, логиката, интуицията и така нататък, — всичко това слага човешката глава много по-високо от която и да било мислеща машина. Обаче машината има едно съществено предимство.

— Какво? — попитах, без да разбирам накъде бие той.

— Ако в електронната машина излезе от строя, да речем, едно тригерно гнездо или дори цял регистър, може да се сложат нови лампи, да се подменят съпротивленията и капацитетите и машината пак ще заработи. А ако в главата се повреди клетка или група клетки от изпълняващите изчислителни функции, те, уви, не могат да бъдат подменени. За съжаление ние сме принудени да караме мозъчните тригери да работят много интензивно и затова, ако може да се изразя така, скоростта на износването им се увеличава чувствително. Живият изчислителен апарат се изхабява много бързо и…

— И какво става?

— Тогава изчислителят попада в „приюта“.

— Но това е безчовечно! Това е престъпление! — викнах аз.

Болц се спря пред мен, сложи ръка на рамото ми и каза, като се усмихваше широко:

— Раух, тук вие трябва да забравите всички тия думи и понятия. Ако не ги забравите сам, ние насилствено ще ги изтрием от паметта ви.

— Това никога не ще сполучите да направите! — извиках аз и отблъснах ръката му.

— Лошо сте усвоили лекцията на Дейнис. Напразно. Той ви говореше умни неща. Между другото, знаете ли какво представлява паметта?

— Каква връзка има това с нашия разговор? За какъв дявол всички тук се превземате? Защо вие…

— Паметта, професор Раух, е продължително възбуждане в група неврони благодарение на положителната обратна връзка. Електрохимично възбуждане, което циркулира в главата ви по дадена група клетки в продължение на дълъг период — това е паметта. Вие сте физик, който се интересува от електромагнитните процеси в сложни среди, а не разбирате, че ако сложим върху главата ви подходящо магнитно поле, ние можем да прекъснем циркулирането на възбуди, в която си искаме група клетки. Няма нищо по-просто от това! Ние можем да ви накараме не само да забравите всичко, което знаете, но и да си спомните неща, които никога не сте научавали. Обаче не е във ваш интерес да прибягваме към такива… изкуствени похвати. Разчитаме на благоразумието ви. Фирмата ще ви плаща солидна част от дивидентите си.

— Какво трябва да правя? — попитах аз.

— Вече ви казах: да преподавате математика. Измежду безработните, които в нашата страна за щастие винаги са в изобилие, ние комплектуваме класове по двайсет-трийсет души, най-способни в областта на математиката. След това ги учим на висша математика в продължение на два-три месеца…

— Това е невъзможно — заявих аз, — това е абсолютно невъзможно. За такъв къс срок…

— Това е възможно, Раух. Имайте предвид, че ще преподавате на твърде схватлива аудитория, която разсъждава добре и има чудесна математическа памет. Дотолкова силите ни стигат…

— Пак ли изкуствено? С помощта на импулсния генератор? — попитах аз.

Болц потвърди с кимване.

— Е, съгласен ли сте?

Аз стиснах клепачи и се замислих. Значи Дейнис и всичките му другари по стая са нормални хора и всичко, което ми разказаха вчера, е истина. Значи тази компания действително се е научила да командува човешките мисли, воля и чувства с помощта на електромагнитни импулсни полета, за да трупа капитали. Чувствувах, че Болц ме гледа внимателно, трябваше да взема решение веднага. Това беше чудовищно трудно. Ако се съглася, аз ще трябва да обучавам хора на математика, за да стигат след това до „приюта“. Ако откажа, същото ще се случи с мен.

— Е, съгласен ли сте? — повтори Болц, като ме бутна по рамото.

— Не — заявих аз решително. — Не. Аз не мога да бъда съдружник в това отвратително предприятие.

— Както кажете — въздъхна той. — Много съжалявам.

След малко той стана делово от мястото си, отиде до вратата, открехна я и викна:

— Айдер, Шранк, елате при мен!

— Какво искате да правите с мен? — попитах аз и станах.

— За начало ще установим импулсно-кодовия спектър на вашата нервна система.

— Тоест?

— Тоест ще съставим картон, в който ще бъдат вписани формата, интензивността и честотата на импулсите, които отговарят на вашето душевно и интелектуално състояние.

— Но аз няма да позволя. Аз ще протестирам. Аз…

— Заведете професора в експерименталната лаборатория — произнесе Болц с безразличен глас и застана пред прозореца с гръб към мен.