Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (9)

8

Известно е, че на хипноза и внушение най-добре се поддават слабоволните хора. Точно това обстоятелство използуваше персоналът на изчислителния център Крафтщуд: то им помагаше да „възпитават“ своите изчислители в дух на покорство и благоговеен страх пред „учителя“.

Аз също трябваше да премина курс на възпитание, но заради моя „ненормален“ спектър те не можеха да пристъпят към това веднага. За мен беше необходим специален подход.

Докато подготвяха някъде специално работно място за мен, ползувах се с относителна свобода на движението. Беше ми разрешено да излизам от спалното помещение в коридора и да надзъртам в класните стаи, където се учеха и работеха моите другари.

Аз не можех да вземам участие в колективните молитви между стените на огромния алуминиев кондензатор, където всички жертви на Крафтщуд всяка заран в продължение на трийсет минути славословеха главата на фирмата. Лишени от воля и разум, те унило повтаряха думите, които някой им четеше по радиоуредбата.

— Радостта и щастието на живота се състоят в това да опознаеш себе си — казваше гласът от високоговорителя.

— Радостта и щастието на живота се състоят в това да опознаеш себе си — повтаряха в хор дванайсетимата коленичили мъже, чиято воля беше убита от променливото електрическо поле между стените.

— Като проумяваме тайните на циркулацията на импулсите по бримките нервни влакна, ние разбираме какво е щастие и радост.

— … щастие и радост — повтаряше хорът.

— Колко чудесно е, че всичко е толкова просто! Каква наслада е да съзнаваш, че любовта, страхът, болката, омразата, гладът, мъката и веселието са само движения на електрохимически импулси в нашето тяло!

— … в нашето тяло…

— Колко жалки са хората, които не знаят тази велика истина!

— … велика истина… — повтаряха унило безволните роби.

— Нашият учител и спасител господин Крафтщуд ни подари това щастие!

— … щастие…

— Той ни даде живот.

— Той ни даде живот.

Аз слушах тази дива молитва, като надничах през стъклената врата на класната стая.

Апатичните, отпуснати хора с полузатворени очи тъпо повтаряха налудничавите сентенции. Електрическият генератор, който се намираше на десет крачки от тях, насила тъпчеше в лишеното им от съпротива съзнание покорност и страх. В това имаше нещо нечовешко, отвратително до крайност, скотско и същевременно изтънчено жестоко. Като гледах жалката тълпа човешки същества с отнета воля, неволно си представях отровени с алкохол или наркотици хора.

След молитва дванайсетте жертви преминаваха в една просторна зала, покрай стените на която бяха наредени писалищни маси. Над всяка маса за тавана беше закачена кръгла алуминиева пластина, която представляваше част от гигантския кондензатор. Втората пластина вероятно се намираше в пода.

Тази зала с висящи над масите алуминиеви чадъри ми приличаше на кафене на открито. Обаче това идилично впечатление изчезваше веднага, щом погледнех хората, които седяха под чадърите.

Всеки от тях намираше на бюрото си лист хартия с условията на задачата, която трябваше да реши. Отначало изчислителите гледаха тъпо написаните формули и уравнения. В това време те още се намираха под действието на честотата, която ги лишаваше от воля. Но ето, че се включваше честотата деветдесет и три херца, и гласът по радиото заповядваше:

— Сега започнете да работите!

И дванайсетте души грабваха бележници и моливи и започваха да пишат трескаво. Това не можеше да се нарече работа. Това приличаше на някакъв транс, на математическа истерика. Хората се виеха и гърчеха над бележниците. Ръцете им хвърчаха над редовете с такава скорост, че не можеше да се проследи какво пишат. От напрежение лицата им ставаха виолетови, очите им изпъкваха.

Това продължаваше близо час. Когато движенията на ръцете им ставаха отсечени и поривисти, главите им се свеждаха почти до масите, а на изпънатите им вратове се издуваха виолетови вени, генераторът се превключваше на честота осем херца. Всички заспиваха моментално.

Крафтщуд се грижеше за умствената почивка на своите роби!

После всичко започваше отначало.

Докато наблюдавах тази страшна картина на математически транс, станах свидетел на това, как един от изчислителите не издържа. Той изведнъж престана да пише. Изчислителят се обърна някак странно към своя трескаво работещ съсед и го гледа няколко секунди безсмислено, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

След това завика със страшен гърлен глас и започна да разкъсва дрехите си; той се хапеше, гризеше пръстите си, дереше кожата на гърдите си, удряше главата си в ръба на масата. Най-сетне загуби съзнание и падна на пода.

Останалите изчислители не му обръщаха никакво внимание и продължаваха да дращят трескаво с моливите си.

При тази гледка изпаднах в такава ярост, че започнах да блъскам с юмруци заключената врата. Искаше ми се да викна на тия нещастници да зарежат работата си, да избягат от това проклето помещение, да се разбунтуват и да унищожат своите мъчители.

— Няма смисъл да нервничите, господин Раух — чух аз спокоен глас до мен. Това беше Болц.

— Вие сте палачи! Какво правите с хората! Кой ви е дал право да се гаврите така с тях?

Той се усмихна с меката си интелигентна усмивка и каза:

— Помните ли мита за Одисей? Боговете му предложили да направи избор между дългия, но спокоен, и късия, но бурен живот. Той избрал втория. Тези хора постъпиха като него.

— Те не са правили никакъв избор. Вие ги карате с помощта на вашия импулсен генератор да бягат безразсъдно към самоунищожението в името на вашите печалби!

Болц се разсмя.

— Не чухте ли от самите тях, че са щастливи? И те наистина са щастливи. Погледнете с какво увлечение работят! Нима щастието не се крие в творческия труд?

— Отвратителни ми са вашите разсъждения. Съществува естествено темпо на човешкия живот и всички опити за ускоряването му са престъпление.

Болц пак се засмя.

— Не сте последователен, професоре. По-рано хората са ходели пеш и са яздели коне. Сега летят с реактивни самолети. Преди новините са се предавали от уста на уста, от човек на човек и са пълзели по света с години, а сега хората мигновено се научават за всичко по радиото и телефона. Съвременната цивилизация ускорява темпа на живота и вие не смятате това за престъпление. А нима стотиците изкуствени удоволствия и наслади не са изкуствено ускоряване на темпото на живота? Тогава защо смятате за престъпление изкуственото ускоряване на функциите на живия организъм? Убеден съм, че ако живееха естествен живот, тия хора нямаше да направят и една милионна част от това, което правят сега. А се знае, че смисълът на целия живот е в творчеството. Вие сам ще се убедите в това, когато се присъедините към тях. Скоро и вие ще разберете какво представляват радостта и щастието! След два-три дена. Сега за вас се подготвя специално помещение. Ще работите в него сам, защото вие, извинете, се различавате малко от нормалните хора.

Болц ме потупа фамилиарно по рамото и ме остави да разсъждавам над неговата безчовечна философия.