Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (8)

7

Когато влязох в експерименталната лаборатория на фирмата Крафтщуд, вече бях взел решението, на което беше съдено да изиграе в края на краищата много важна роля в цялата тази гнусна история. Разсъждавах така. Сега с мен ще правят нещо, което ще даде в ръцете на Крафтщуд и бандата му сведения за моя вътрешен духовен мир. Те ще се мъчат да установят с какви форми на електромагнитно въздействие върху нервната ми система могат да възбудят в мен едни или други чувства, преживявания и усещания. Ако сполучат да направят това напълно, те окончателно ще ме подчинят. А ако не сполучат, аз ще мога да запазя за себе си известна самостоятелност, която те не ще могат да управляват. По-нататък това щеше да ми потрябва. Следователно сега е необходимо да се стремя с всички сили да объркам тези бандити. А това сигурно е възможно до известна степен. Не случайно вчера чух в нашата стая как един от робите на Крафтщуд заяви, че импулсно-кодовата характеристика на човека е индивидуална, с изключение на математическото мислене.

Въведоха ме в една голяма стая. Все пак тя изглеждаше много тясна, защото в нея бяха монтирани грамадни прибори. Стаята приличаше на командната зала на малка електроцентрала. В центъра й се намираше пултът с приборните табла и скали. Отляво, зад метална мрежа, се намираше голям трансформатор. На мраморните табла мъждукаха с червеникава светлина няколко генераторни лампи. На металната мрежа, която заслоняваше генератора, бяха монтирани волтметър и амперметър. Очевидно по показанията им се определяше мощността, давана от генератора. В самия център се издигаше цилиндрична кабина, която се състоеше от две метални части — горна и долна.

Заведоха ме при кабината. От командния пулт станаха двама души. Единият беше докторът, който ме заведе при Крафтщуд и ми даде упойката, а другият — прегърбено старче с гладко зализана рядка коса по жълтия му череп, което не познавах.

— Не са го убедили — произнесе докторът. — Знаех си. Аз веднага определих, че Раух спада към типа силни натури. Вие ще свършите зле, Раух — каза той, като се обърна към мен.

— И вие — отговорих му аз.

— Е, това още не се знае, а за вас е сигурно.

Вдигнах рамене.

— Доброволно ли ще преминете процедурите или ще трябва да ви принуждаваме? — попита той и ме изгледа нахално.

— Доброволно. За мен като физик това е дори интересно.

— Прекрасно. В такъв случай си събуйте обувките и се съблечете до кръста. Най-напред трябва да ви прегледам, да ви преслушам, да ви измеря кръвното налягане.

Съблякох се. Първата част от „вземането на спектъра“ представляваше обикновен лекарски преглед. Дишайте, не дишайте и така нататък.

Когато прегледът свърши, докторът каза:

— Влезте в кабината. Тук има микрофон. Отговаряйте на всичките ми въпроси. Предупреждавам ви. При една от честотите ще почувствувате непоносима болка. Но тя ще изчезне веднага, щом извикате.

Стъпих с босите си крака на порцелановия под на кабината. Над главата ми светна електрическа крушка. Забуча генераторът. Той работеше на много нискочестотен импулсен режим. Интензивността на полето очевидно беше много висока. Чувствувах това по бавните приливи и отливи на топлина в цялото ми тяло. При всеки електромагнитен импулс ставите почваха да ме глождят някак странно. В такт с импулсите мускулите ми ту се напрягаха, ту се разпущаха.

Генераторът заработи още по-интензивно и честотата на топлите вълни се увеличи.

„Започва — помислих си аз. — Само да издържа.“

При честота осем херца ми се доспа. Нима не ще мога да се противопоставя на това? Няма ли да мога да ги измамя? Честотата се увеличаваше бавно. Аз броях на ум количеството на топлите вълни в секунда. Ето, стават вече една в секунда, две, три, четири, повече, още повече… Започна да ме наляга дрямка, но аз стисках зъби, стараех се да не заспя. Сънят надвисваше като тежка лепкава грамада, всичко в мен натежа, клепачите ми се затвориха. Струваше ми се, че след малко ще падна. Прехапах си езика с все сила, за да пропъдя с болката тежкото чувство на сънливост. В този момент чух нечий далечен глас:

— Как се чувствувате, Раух?

— Благодаря, добре. Малко ми е хладно — излъгах аз. Не можах да позная гласа си. Продължих да хапя с всичка сила устните и езика си.

— Не ви ли се спи?

— Не — отвърнах аз и си помислих: „Още една минута и аз ще заспя…“

И изведнъж сънливостта ми изчезна. Очевидно честотата на генератора беше се увеличила, след като премина първата критична бариера. Почувствувах се освежен и бодър, като че ли се бях наспал добре. „Сега трябва да заспя“ — реших аз, затворих очи и захърках силно. Чух как докторът каза на своя съучастник:

— Странен случай. Вместо при осем херца и половина сънят настъпва при десет. Пфаф, запишете тия данни — рече той на стареца. — Раух, как е самочувствието ви?

Аз мълчех и продължавах да сумтя силно, отпуснал всичките си мускули и забил колене в стената на кабината.

— Да продължим — произнесе докторът. — Увеличете честотата, Пфаф.

След миг се „събудих“. В честотната ивица, през която минавах сега, аз изпитах сложна гама от най-различни усещания и промени на настроението. Ставаше ми ту тъжно, ту весело, ту радостно, ту жално.

„Сега е време да викам“ — реших аз, кой знае защо.

В момента, когато генераторът зарева по-силно, аз закрещях, колкото можех. Не помня на коя честота съответствуваше това, но когато чу моя вик, докторът изкомандува високо:

— Свалете напрежението! За пръв път срещам такъв луд. Запишете. Болка при седемдесет и пет херца, когато у нормалните хора започва при сто и трийсет. Да продължим.

„Тепърва има да минавам през честота сто и трийсет… Само дано изтърпя…“

— Сега, Пфаф, го проверете на деветдесет и трета.

Когато беше достигната тази честота, с мен се случи нещо съвсем неочаквано. Аз изведнъж си спомних уравненията, които дадох за решаване при Крафтщуд, и си представих с изумителна яснота целия ход на решаването им. „Това ще е честотата, която стимулира математическото мислене“ — ми мина през ума.

— Раух, кажете ми първите пет члена на функцията на Бесел от втори род — разнесе се заповедта на доктора.

Казах отговора като картечница. Умът ми беше чист като кристал. Тялото ми се изпълни с чудно радостното чувство, че знам и помня всичко.

— Кажете първите десет знака на числото „пи“ след запетаята.

Отговорих и на този въпрос.

— Решете кубично уравнение.

Докторът ми продиктува едно уравнение с грамадни дробни коефициенти.

Намерих отговора за две-три секунди и съобщих и трите корена.

— Да продължим. Тук всичко е като у нормалните хора.

Честотата бавно се увеличаваше. В един момент изведнъж ми се доплака. В гърлото ми се образува горчива бучка, от очите ми потекоха сълзи. Тогава аз се разкикотих. Смеех се с всички сили, сякаш ме гъделичкаше някой. Аз се смеех, а сълзите ми течаха.

— Пак идиотски случай. Не като всички. Аз от самото начало определих, че това е силен нервен тип със склонност към неврози. Но кога ще зареве той?

Аз „заревах“ тогава, когато изобщо не ми се плачеше. Изведнъж на душата ми стана радостно и безоблачно като при леко опиване. Искаше ми се да пея и да се смея. Всички — и Крафтщуд, и Болц, и Дейнис, и докторът — ми се струваха мили и добродушни хора. И точно в този момент с усилие на волята се накарах да хлипам и да се секна шумно. Аз ридаех отвратително лошо, но достатъчно убедително, за да предизвикам нови коментари на доктора:

— Всичко е съвсем другояче. Изобщо по нищо не прилича на нормален спектър. С този тип ще има да си играем.

„Кога ли ще дойде честотата сто и трийсет?“ — с ужас си помислих аз, когато радостното и безгрижно настроение пак се смени от състояние на необяснимо безпокойство и вълнение, от чувството, че ей сега трябва да се случи нещо, нещо неизбежно и страшно… В това време си затананиках някаква песен. Правех това механически, без да мисля, а сърцето ми тупаше все по-силно, предчувствувайки страшната съдбоносна неизбежност.

Когато честотата на генератора наближи онази, която предизвикваше болезнени усещания, почувствувах това веднага. Отначало много ме заболяха ставите на палеца на дясната ръка, после се появи остра, пробождаща болка в старата ми фронтова рана, след това ужасно ме заболяха зъбите, не един, а всички едновременно. След това се появи страшна болка в главата.

Кръвта заудря до болка силно в ушите ми. Нима не ще издържа? Нима няма да ми стигне волята да превъзмогна тази кошмарна болка и да не покажа какво чувствувам? Но нали е имало хора, които са умирали при изтезания, без да издадат дори стон? Историята познава хора, които са умирали на клада, без да отронят дума…

А болката нарастваше непрекъснато. Най-после тя стигна своя апогей, болеше ме всичко и целият ми организъм се превърна в кълбо от парлива, пробождаща, режеща, разкъсваща и задушаваща болка. Пред очите ми се завъртяха виолетови кръгове, почти загубих съзнание, но мълчех.

— Вашите усещания, Раух — пак сякаш изпод земята чух гласа на доктора.

— Усещам дива злоба — процедих аз през зъби. — Ако ми паднете сега в ръцете…

— Да продължим. Той е напълно ненормален. У него всичко е наопаки.

Когато вече губех съзнание, когато бях готов да закрещя, да застена, болката внезапно изчезна. Цялото ми тяло беше се покрило със студена лепкава пот. Мускулите ми трепереха.

По-нататък при някаква честота изведнъж видях несъществуваща ослепително ярка светлина, която не изчезна и тогава, когато стиснах силно очи, след това почувствувах вълчи глад, после чух сложна гама от оглушителни звуци, най-сетне ми стана студено, сякаш ме бяха извели съвсем гол на снега. Но аз продължих да давам неточни отговори на всички въпроси на доктора, с което предизвиках бурна реакция от негова страна.

Знаех, че ми предстои да изпитам още едно страшно усещане, за което чух вчера в нашата стая — загубата на волята. Тя, тази невидима сила на душата, ми помагаше да се боря с всички онези чувства, които моите мъчители възбуждаха в мен изкуствено. Но нали те с адския си импулсен генератор щяха да се доберат и до нея? Как ли ще установят, че съм я загубил? Аз чаках този момент с вълнение. И той настъпи.

Внезапно почувствувах, че всичко ми е безразлично. Безразлично ми е, че се намирам в лапите на Крафтщудовата шайка, безразлични ми са всички околни, безразличен съм си и самият аз. Главата ми стана съвсем празна. Всичките ми мускули сякаш омекнаха. Усещанията изчезнаха. Това беше състояние на пълно физическо и душевно опустошение и отпуснатост. Нищо не ме радваше, нищо не ме вълнуваше. Не исках да мисля за нищо, трудно ми беше да се накарам да вдигна ръка, да мръдна крак или да си обърна главата. Това беше някакво ужасно безволие, при което с човек може да се направи абсолютно всичко.

И въпреки това някъде в най-потайното кътче на съзнанието ми мъждукаше малка искрица мисъл, която настойчиво ми казваше: „Трябва… Трябва… Трябва…“

Какво „трябва“? Защо? За какво? „Трябва… Трябва“ — повтаряше тази като че ли единствена клетка в моето съзнание, която по някакво чудо се оказа недосегаема за тези всемогъщи електронни импулси, разпореждащи се с нервите ми тъй, както искаха палачите от компанията Крафтщуд.

По-късно, когато научих за съществуването на теорията за центроенцефалическата система на мисленето, според която всички клетки от кората на главния мозък са централизирани и се подчиняват на една централна, управляваща група клетки, разбрах, че тази върховна психическа власт не се влияе дори от най-силни физически и химически въздействия отвън. Очевидно тъкмо тя ме спаси.

Изведнъж докторът ми заповяда:

— Ще сътрудничите с Крафтщуд.

Аз отвърнах:

— Не.

— Ще правите всичко, каквото ви заповядат.

— Не.

— Ударете стената с глава.

— Не.

— Да продължим. Забележете, Пфаф, той е ненормален тип. Но и на него ще му хванем цаката.

Аз симулирах загуба на волята при честота, когато в действителност почувствувах огромна сила на волята и ми се стори, че мога да се накарам да направя всичко.

Проверявайки моите отклонения от „нормалния“ спектър, докторът се спря и на тази честота.

— Ако потрябва да отдадете за щастието на човечеството живота си, ще направите ли това?

— Защо? — попитах с апатичен глас.

— Можете ли да се самоубиете?

— Мога.

— Бихте ли искали да убиете военния престъпник оберщурмфюрер Крафтщуд?

— Защо?

— Ще сътрудничите ли с нас?

— Да.

— Дяволска работа! С такъв случай се срещам сигурно за пръв и последен път. При честота сто седемдесет и пет — загуба на волята. Запишете. Да продължим.

Това „да продължим“ трая още близо половин час. Най-сетне честотният спектър на нервната ми система беше съставен. Сега докторът знаеше всички честоти, с помощта на които у мен можеше да се възбуди по желание всяко усещане и духовно състояние. Поне той си мислеше, че ги знае. В действителност вярна беше само честотата, която стимулираше моите математически способности. Но и самият аз имах крайна нужда от това. Работата беше там, че измислих какво трябва да направя, за да хвръкне във въздуха престъпната фирма на Крафтщуд. В осъществяването на този план математиката щеше да изиграе далеч не последна роля.