Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (5)

4

Когато застанах пред ниската вратичка на фирмата Крафтщуд за трети път, почувствувах, че сега ще се случи нещо, което ще окаже огромно влияние върху целия ми живот. Не знам защо, но аз освободих таксито и натиснах звънеца, едва след като колата се скри зад завоя.

Стори ми се, че младежът с подпухналото, почти старческо лице ме чакаше. Кой знае защо, той веднага ме хвана за ръката и, без да задава никакви въпроси, ме поведе по тъмното подземие към приемния хол, в който вече бях ходил два пъти.

— Е, какво ви води при нас сега? — попита той подигравателно.

— Искам да видя господин Крафтщуд лично — измърморих аз.

— Да не сте недоволен от нашата фирма, професоре? — попита той.

— Искам да видя господин Крафтщуд — повторих аз настойчиво, като се стараех да не гледам големите черни очи, в които сега гореше зъл и подигравателен пламък.

— Ваша работа. Това слабо ме засяга — произнесе той, след като издържах пронизващия му поглед. — Почакайте тук.

След това той изчезна зад една от вратите оттатък стъклената стена и не се появи повече от половин час.

Аз почти бях задрямал, когато изведнъж дочух шум в ъгъла и от полумрака внезапно се показа човешка фигура в бяла престилка, със слушалка в ръцете. „Лекар — мина през съзнанието ми. — Сега ще ме преглежда и преслушва. Нима това е необходимо, за да се срещна с господин Крафтщуд?“

— Елате — произнесе повелително докторът и аз тръгнах след него, без да имам някаква представа какво ще стане с мен по-нататък и защо се залових с цялата тази работа.

В дългия коридор, по който вървяхме, светлината проникваше някъде отгоре. Коридорът стигаше до висока масивна врата. Докторът се спря.

— Почакайте тук. Сега ще ви приеме Крафтщуд.

След близо пет минути докторът отвори вратата широко.

— Е, да вървим — каза той с гласа на човек, съжаляващ за онова, което предстои да се случи.

Аз покорно тръгнах след него. Влязохме в един павилион с широки грейнали прозорци и аз неволно затворих очи.

От вцепенението ме изведе рязък глас:

— Хайде, приближете се, професор Раух.

Обърнах се надясно и видях в едно дълбоко плетено кресло Крафтщуд, същия оня Крафтщуд, когото познавах от многобройните снимки във вестниците.

— Вие сте пожелали да се срещнете с мен — каза той, без да ме поздрави и без да стане от мястото си. — С какво мога да ви бъда полезен?

Аз бързо се овладях, преглътнах слюнката си и отидох съвсем до бюрото, зад което седеше той.

— Значи вие сте сменили професията си? — попитах аз, като го гледах право в очите. През изминалите петнайсет години той беше остарял, кожата на лицето му образуваше широки отпуснати гънки.

— Какво имате предвид, професоре? — зададе ми той въпроса, разглеждайки ме внимателно.

— Аз, господин Крафтщуд, мислех, по-точно се надявах, че вие още сте…

— Ах, това ли било!

И Крафтщуд се разсмя.

— Други са времената, Раух, други. Впрочем аз се интересувам не от вашите надежди, а от причините, които са ви довели при мен.

— Господин Крафтщуд, вие можете да се сетите, че аз разбирам нещо от математика, имам предвид съвременната математика. Отначало мислех, че сте организирали обикновен изчислителен център, обзаведен с електронни сметачно-решаващи машини. Обаче от двата примера се убедих, че не е така. При вас математическите задачи се решават от хора. Тези хора ги решават абсолютно гениално. И което е най-странно — чудовищно бързо, свръхчовешки бързо. Ако искате да знаете, аз се осмелих да дойда при вас, за да се запозная с математиците ви, които безспорно са необикновени хора.

По лицето на Крафтщуд пропълзя усмивка, след това той започна да се смее — отначало тихо, а после все по-силно и по-силно.

— На какво се смеете, господин Крафтщуд? — възмутих се аз. — Нима желанието ми е толкова комично и глупаво? Нима всеки разбиращ от тази работа човек няма да се изуми, ако се запознае с решенията, които ми даде вашата фирма?

— На друго се смея, Раух. Смея се на вашата провинциална ограниченост. Смея се на това — доколко вие, професорът, уважаваният в града човек, който винаги е поразявал с учеността си въображението на недозрелите момичета и старите моми, сте безнадеждно изостанали от стремителния ход на съвременната наука!

Бях поразен от нахалството на бившия хитлеристки следовател.

— Я да мълчите! — възкликнах аз. — Само преди петнайсет години вашата специалност беше да измъчвате невинни хора с нажежено желязо. Какво право имате да дрънкате за съвременната наука? Ако искате да знаете, аз дойдох, за да разбера с какви методи принуждавате подчинените ви талантливи хора да извършват за едно денонощие работа, която човешкият гений е в състояние да извърши в продължение на няколко години, а може би и на цял живот. Много се радвам, че намерих тук вас. Смятам за свой граждански дълг на учен и гражданин да оповестя на всички жители в нашия град, че бившият хитлеристки палач е избрал за своя професия гаврата с хората на науката, чиято задача винаги се е състояла в това — да се грижат за човешкото щастие.

Крафтщуд стана от креслото си, намръщи се и се приближи до мен.

— Слушайте, Раух. Съветвам ви да не ме ядосвате. Знаех, че рано или късно ще дойдете при мен. Но никога не съм смятал, че ще срещна в кабинета си един идиот. Да си призная, аз очаквах да намеря във вас дори съюзник и помощник.

— Какво-о-о? — викнах аз. — Първо ми обяснете честно ли или безчестно експлоатирате хората, които ви носят печалби.

Лицето на Крафтщуд се сбърчи на мръсножълта безформена топка. Бледосините очи зад стъклата на пенснето се превърнаха в две тесни цепнатинки, от които избликнаха смрадливи зеленикави пламъчета. За миг почувствувах, че той ме разглежда като предмет, който се кани да направи своя собственост.

— Значи искате да ви обясня доколко честно работи нашата фирма? Значи не ви стига, че двете ви идиотски задачи бяха решени така, както трябва да се решават в двайсетия век? Искате да изпитате на собствения си гръб какво значи да решаваш такива задачи? — шепнеше той и отвратителното му лице заприлича на маска, която непрекъснато пулсира от злоба и омраза.

— Не вярвам работата да е чиста. Вашата репутация е достатъчно доказателство за това. А имах и нещастието да чуя как крещеше един от сътрудниците ви…

— Стига! — извика Крафтщуд. — В края на краищата не съм ви молил да идвате при мен. Но щом сте дошли с такива настроения, ние ще ви използуваме, независимо от това, дали искате или не.

Не бях забелязал, че докторът, който ме доведе в кабинета на Крафтщуд, през цялото време стои зад мен. Ръководителят на фирмата му даде знак и само за миг една силна ръка хвана лицето ми и затисна здраво устата ми, а друга поднесе към носа ми парче памук, напоен с някакво вещество с остра миризма.

Аз загубих съзнание.