Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (11)

10

В стаята, където живеехме, никой не използуваше нощната лампа. Тя стоеше в ъгъла на стаята на едно високо шкафче, прашна, оплюта от мухите, с омотан около стойката й шнур.

Рано сутринта, когато, според дневната програма, всички отидоха да се мият, отрязах с нож от прибор за ядене шнура на лампата и го скрих в джоба си. По време на закуската пъхнах ножа в джоба си, а когато всички отидоха на молитва, аз се запътих към клозета. За няколко секунди махнах изолацията на шнура и оголих десетки тънки жички, дълги по метър и половина всяка. След това внимателно разцепих молива, извадих графита и отчупих от него парче с дължина, равна на три десети от общата. Останалите седем десети имаха нужното ми съпротивление. Направих в краищата на графита малки жлебове и омотах около тях тънката жица. Съпротивлението беше готово. Сега оставаше само да го включа между пластината на кондензатора и земята.

Това трябваше да направя по време на работа.

Изчислителите работеха по осем часа на ден с почивки по десет минути след всеки час работа. След обедната почивка, в един часа, съдружниците на фирмата Крафтщуд обикновено посещаваха залата, където работеха изчислителите. Главата на фирмата гледаше с нескривано удоволствие как се вият и гърчат над математическите задачи жертвите му. Аз реших, че допълнителното натоварване, което щеше да измени честотата на импулсите, трябва да се включи точно по това време.

Когато отидох на работното си място с готовото съпротивление в джоба, аз бях с особено повишено самочувствие. Пред входа на моята работна стая срещнах доктора. Той беше ми донесъл листче с нова задача.

— Ей, докторе, един момент! — извиках аз.

Докторът се спря и ме изгледа зачудено.

— Искам да поговоря с вас.

— Е? — измуча той в недоумение.

— Вижте какво — започнах аз, — докато работех, ми дойде идеята да се върна към първоначалния ми разговор с господин Болц. Мисля, че моето избухване ми направи лоша услуга. Моля ви да съобщите на Болц, че съм съгласен да стана преподавател по математика на новите контингенти на фирмата Крафтщуд.

Докторът ми заяви с неподправена откровеност:

— Честна дума, ти много ме зарадва. Разправях им на тия чудаци, че ти с твоя спектър е най-добре да работиш като надзирател или учител на цялата тая математическа паплач. На нас ни трябва добър надзирател. И ти си идеален тип за това. Имаш съвсем други работни честоти. Ти би могъл просто да седиш сред тях и да смушкваш мързеливите или онези, на които честотата на възбуждане на математическите способности не влиза в резонанс.

— Разбира се, докторе. Но мисля, че все пак ще е по-добре да стана преподавател по математика на новите контингенти. Най-сериозно, не ми се ще да разбивам главата си в ръба на масата като оня чудак, когото видях преди няколко дена.

— Умно решение — заяви той. — Трябва да поговоря с Крафтщуд. Мисля, че ще се съгласи.

— А кога ще бъде известен резултатът?

— Мисля, че днес в един часа, когато ще правим инспекция на изчислителния център.

— Добре. Ако разрешите, тогава ще се доближа до вас.

Докторът ми кимна и си отиде. На масата си намерих листче, на което бяха написани условията за изчисляване на нов импулсен генератор с мощност, надхвърляща сегашната четири пъти. Оттук си направих заключението, че Крафтщуд е решил да разшири предприятието си четворно. Той искаше в центъра му да работят не тринайсет, а петдесет и двама изчислители. Аз нежно попипах моливния графит с жички в двата края. Много се страхувах, че той ще се строши в джоба ми.

Условията на задачата за изчисляване на новия генератор ме убедиха, че всички мои изчисления относно действуващия генератор бяха верни. Това ми вдъхна още по-голяма вяра в успеха и аз с нетърпение зачаках да стане един. Когато часовникът на стената показа един без петнайсет, аз извадих от джоба си моливния графит и го прикрепих с едната жица за болта на повърхността на алуминиевия чадър над моята маса. Втория край на жицата удължих с няколко парчета. Общата дължина на проводника беше достатъчна, за да го проточа до радиатора в ъгъла на стаята.

Последните минути се влачеха мъчително бавно. Най-сетне голямата стрелка докосна цифрата 12, а малката се закова на цифрата 1; аз бързо съединих свободния край на проводника с радиатора и излязох в коридора. Към мен вървеше Крафтщуд, съпровождан от инженер Пфаф, Болц и доктора. Като ме видяха, те започнаха да се усмихват. Болц ми направи знак да се приближа. След това ние се спряхме пред стъклената врата на залата, където работеха изчислителите.

Пред прозорците стояха Пфаф и Крафтщуд и аз не виждах какво става вътре.

— Вие постъпихте благоразумно — прошепна ми Болц, — господин Крафтщуд приема вашето предложение. Няма да съжалявате…

— Ей, какво значи това? — изведнъж попита Крафтщуд, като се обърна към своите спътници. Инженер Пфаф се сви и погледна някак странно през прозореца. Сърцето ми биеше ускорено.

— Те не работят! Зяпат настрана! — злобно прошепна Пфаф.

Аз си пробих път и надникнах вътре. Това, което видях, надмина всичките ми очаквания. Хората, които по-рано седяха толкова спокойно, приведени над своите маси, се бяха изправили, озъртаха се смело и разговаряха помежду си с високи, твърди гласове.

— Момчета, май е време да прекратим тая гавра. Разбирате ли какво правят с нас? — възбудено говореше Дейнис.

— Естествено! Тези вампири непрекъснато ни внушават, че сме намерили щастието си, откак се подчиняваме на техния импулсен генератор. Тях да ги сложи човек под тоя генератор!

— Какво става там? — възкликна заплашително Крафтщуд.

— Нямам представа — мърмореше Пфаф, който беше изблещил безцветните си очи срещу хората в залата. — Те се държат като нормални хора! Защо не се занимават с изчисленията?

Крафтщуд стана червен.

— Ние няма да изпълним в срок най-малко пет военни поръчки — процеди той през зъби. — Веднага ги накарайте да работят.

Болц завъртя ключа и цялата компания влезе в залата.

— Станете, дошъл е вашият учител и спасител — произнесе с висок глас Болц.

След тази фраза в залата се възцари потискащо мълчание. Към нас гледаха двайсет и четири пълни с гняв и омраза очи. Необходима беше само една искра, за да избухне всичко това. В душата ми всичко ликуваше. Ето къде се криеше крахът на фирмата Крафтщуд. Аз излязох напред и произнесох високо, с глас, който изпълни цялата зала:

— Какво чакате? Настъпи часът на вашето освобождение. Вашата съдба се намира в ръцете ви. Унищожете тази подла шайка, която ви беше определила за последно прибежище „Приюта на мъдреците“!

След тия думи изчислителите наскачаха стремително от местата си и се втурнаха към Крафтщуд и помощниците му, които се бяха вцепенили. Те повалиха на пода Болц и доктора и започнаха да ги душат. Сгащиха в ъгъла Крафтщуд и там го заритаха и заудряха с юмруци. Дейнис възседна инженер Пфаф, хвана голата му глава за ушите и взе да я удря с всичка сила в пода. Едни къртеха от тавана алуминиевите чадъри, други чупеха прозорците. Само за миг от стената беше смъкнат високоговорителят, с грохот се преобръщаха маси. Подът беше осеян с накъсана хартия с математически изчисления.

Аз стоях сред бойното поле и командувах:

— Да не изпуснете Крафтщуд! Той е военен престъпник! Той е организирал дяволския изчислителен център, където хората гинеха и пилееха скъпоценните сили на своя ум. Дръжте по-здраво негодника Пфаф. Той е автор на конструкцията на импулсния генератор. Напердашете здравата Болц. Той готвеше нови партиди обречени, за да заменя онези, които полудяват…

И разгорещените от гнева хора, великолепни в своята неподправена човешка ярост, чупеха, трошаха, рушаха, душеха враговете си.

Всички те отдавна вече не бяха под въздействието на импулсния генератор, но благородната им омраза продължаваше да бушува. В тях се събудиха истинските живи хора, хвърлили оковите на робството. Крафтщуд, Болц, Пфаф и докторът се озоваха с окървавени физиономии в коридора. С викове и дюдюкане ги повлякоха към изхода на зданието.

Аз вървях пред тълпата възбудени хора, които влачеха след себе си гнусните престъпници. Проклинайки онези, които ги бяха превърнали в роби, бившите изчислители минаха през залата без прозорци, където за пръв път предадох математическите си задачи, след това шумно се източиха през тесните коридори на подземния лабиринт и най-сетне се устремиха навън.

Горещото пролетно слънце ни ослепи. Ние се заковахме поразени. И не само от слънцето. Край вратата, която водеше към помещенията на Крафтщуд, беше се събрала огромна тълпа от жители на градчето. Те викаха нещо. При появяването ни за миг се възцари мълчание. След това чух как някой възкликна високо:

— Но това е професор Раух! Той наистина бил жив.

Дейнис и другарите му изтикаха напред пребитите главатари на изчислителния център Крафтщуд. Един по един се вдигнаха от земята Крафтщуд, Болц, Пфаф и докторът. Те страхливо поглеждаха ту нас, ту страшната тълпа наоколо.

От тълпата излезе слабичката, тъничка девойка Елза Бринтер. Тя беше намерила сили да изпълни молбата ми!

— Ето този — каза тя и посочи с пръст Крафтщуд. — И този — добави тя и кимна към Пфаф. — Те измислиха всичко…

В тълпата се раздаде ропот. Дочуха се заканителни възгласи. След девойката тръгнаха мъже. Още секунда и те щяха да разкъсат бандитите на парчета. Но Дейнис вдигна ръка и каза:

— Драги граждани! Ние сме цивилизовани хора и не ни прилича да се саморазправяме. Ще бъдем по-полезни на човечеството, ако разкажем за злодеянията им на целия свят. Те трябва да бъдат съдени от суров закон и всички ние ще бъдем свидетели на обвинението. Тук, зад тия стени, престъпниците извършваха страшни злодеяния. Те се възползуваха от постиженията на науката и решиха да принизят хората до равнището на роби, да ги експлоатират с помощта на машини до пълното им унищожаване.

— Под съд престъпниците! — викаха наоколо. — Под съд!

Тълпата се връщаше към града. Тя държеше престъпниците в тесен пръстен и ги водеше, за да ги съди. До мен вървеше Елза Бринтер. Тя стискаше здраво ръката ми и разказваше:

— След последния ни разговор дълго мислих за всичко. Аз като че ли бях окрилена от някаква сила. В мен изведнъж закипя гняв заради вас, заради вашите другари, заради мен самата. И кой знае защо, станах храбра…

— С хората, които мразят враговете и обичат приятелите си, винаги става така.

 

 

Крафтщуд и съучастниците му от изчислителния център бяха предадени в ръцете на властите. Кметът на нашето градче произнесе патетична реч с много цитати от библията и евангелието. Накрая той заяви, че „за такива префинени престъпления господин Крафтщуд и колегите му ще бъдат съдени от върховния федерален съд“.

Главата на изчислителния център и неговите съдружници бяха откарани от нашия град в закрити автомобили. Оттогава никой нищо не знае за тях. Във вестниците също не се появиха никакви съобщения. Дори нещо повече, до градчето стигнаха слухове, че Крафтщуд и другарите му били постъпили на държавна служба и че им било възложено да организират голям изчислителен център за нуждите на военното министерство.

Вълнение ме обхваща всеки път, когато разгръщам вестника и намирам на последната страница една и съща обява:

„За работа в голям изчислителен център се търсят усвоили висшата математика мъже, на възраст от 25 до 40 години“.