Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (10)

9

В съответствие със „спектъра“ започнаха да ме „възпитават“ при онази честота, когато моята воля можеше да ме мобилизира дори за най-безразсъден подвиг. Затова нищо не ми струваше да проявя и такъв героизъм, като симулацията на загубена воля. Аз стоях равнодушно на колене и унило повтарях след високоговорителя молитвения брътвеж, който възхваляваше Крафтщуд. Освен молитвата на мен като на новак ми внушиха някои истини от неврокибернетиката. Имаше смисъл да слушам тези дивотии, защото трябваше да запомня на кои честоти на импулсите отговарят едни или други чувства на човека. В моите планове решаващо значение имаше честотата, стимулираща математическите способности, и още една, която за мое щастие се оказа близо до деветдесет и три херца.

„Възпитаването“ ми продължи една седмица и когато започнах да изглеждам достатъчно покорен, ме накараха да работя. Първата задача, която ми дадоха да реша, се състоеше в анализирането на възможността да бъдат унищожавани в пространството над земята междуконтиненталните ракети.

Всички изчисления направих само за два часа. Резултатът беше неутешителен за онези, които искаха да закрият главите си с антиракетна артилерия: невъзможно беше да се свали междуконтинентална ракета.

Втората задача, също от военен характер, засягаше пресмятането на количеството неутронни снопчета, необходимо за взривяването на атомните бомби на противника. Отговорът и тоя път излезе печален. Неутронното оръдие трябваше да тежи няколко хиляди тона.

Аз решавах тези задачи наистина с огромно удоволствие и отстрана сигурно изглеждах не по-малко влуден от другите, но с тази разлика само, че генераторът, вместо да ме направи безволен парцал, ме зареди с бодрост и ентусиазъм. Радостното чувство на увереност в собствените ми сили не ме напущаше и през време на почивката. Аз се преструвах, че спя, а фактически обмислях плановете си за възмездие.

След като свърших със задачите на военното министерство, аз започнах да решавам на ум (за да не разбере никой) най-важната за мен математическа задача: как да минирам отвътре изчислителния център на Крафтщуд.

„Да минирам“ — това естествено беше фигуративен израз. Не разполагах нито с динамит, нито с тротил и докато се намирах в каменния чувал на „Приюта на мъдреците“, нямаше никаква възможност да си ги набавя. Аз бях замислил нещо съвсем друго.

Щом импулсният генератор на господин Пфаф може да възбуди в човека всякакви чувства и емоции, защо да не го използувам, за да възкреся в съзнанието на нещастните жертви на хитлеристите чувството на справедлив гняв и бунтарство? Ако сполуча, хората сами ще могат да се защитят и да си разчистят сметките с тази шайка ултрасъвременни бандити. Но как да направя това? Как да сменя честотата, стимулираща математическата работа, с честотата, която възбужда в човека чувството на омраза, гняв и ярост?

Работата на генератора се ръководеше от неговия създател — престарелия доктор Пфаф. Очевидно това беше някакъв садист, който се наслаждаваше на извратената творба на своя интелект. Цел на инженерното му мислене беше гаврата с човешкото достойнство. Най-малко се надявах на помощта на господин Пфаф. Той изобщо не влизаше в сметките ми. Генераторът трябваше да заработи с нужната ми честота без негова помощ и в разрез с неговото желание.

Ако импулсният генератор бъде претоварен, т.е. ако от него се вземе мощност, по-голяма от проектираната, то честотата му започва да пада отначало бавно, а след това рязко. Следователно ако към него се включи допълнително натоварване във вид на омово съпротивление, той ще бъде накаран да работи не с определената на скалата честота, а с по-ниска.

Математическите способности на изчислителната фирма Крафтщуд се експлоатираха на честота деветдесет и три херца. Значи трябва да се погасят по някакъв начин осем херца! За тази цел трябва да се изчисли допълнително натоварване за генератора.

Когато бях в експерименталната лаборатория, аз забелязах показанията на волтметъра и амперметъра. Произведението на тия две величини ми даде мощността. Сега оставаше да реша математическата задача за допълнителното натоварване.

Представих си мислено схемата на включване в генератора на всички гигантски кондензатори, в които седяха нещастните хора. За четиридесет минути реших на ум уравненията на Максвел и направих всички необходими извънредно сложни изчисления.

Оказа се, че господин Пфаф имаше в запас само един ват и половина мощност!

Тези данни ми бяха достатъчни, за да реша как ще превърна честотата деветдесет и три херца в осемдесет и пет. За тази цел трябваше да заземя една от пластините на кондензатора с помощта на съпротивление, равно на хиляда триста и петдесет ома.

От радост ми се прииска да викна. Но къде да намеря парче жица с такова съпротивление? Това съпротивление трябва да бъде подбрано много точно, защото ако бъде друго, честотата ще се измени не така, както трябва, и очакваният резултат няма да се получи.

Аз трескаво прехвърлях в ума си най-различни възможности, но не можех да измисля нищо. Съзнанието за моето безсилие ме хвърляше в крайно отчаяние, стисках главата си с ръце и бях готов да завия с нечовешки глас. Изведнъж погледът ми падна върху черната пластмасова чаша, която една малка трепереща ръка внезапно сложи на масата. Вдигнах очи и едва не извиках от учудване: пред мен стоеше слабичката девойка с уплашени очи, същата, която ми носеше у дома пликовете с решени уравнения.

— Какво правите тук? — попитах я аз шепнешката.

— Работя — произнесе тя, едва мърдайки устните си. — Значи сте жив?

— Да. Вие ми трябвате.

Очите й зашариха неспокойно наоколо.

— В града всички мислят, че сте убит. И аз мислех така.

— Ходите ли в града?

— Да. Почти всеки ден, но…

Хванах малката й ръчичка и я стиснах здраво.

— Още днес съобщете в града на всички, особено в университета, че съм жив и че са ме накарали да работя насила. На мен и на моите другари трябва да ни помогнат да се измъкнем оттук.

Очите на девойката се изпълниха с ужас.

— Какво говорите! — шепнеше тя. — Ако господин Крафтщуд се научи, а той всичко може да научи…

— Често ли ви разпитват?

— Ще ме разпитват в други ден.

— Имате на разположение цял ден. Престрашете се. Не се бойте от нищо. Моля ви, направете, както ви казах.

Девойката издърпа със сила ръката си и бързо излезе от стаята.

В чашата имаше моливи. Там бяха сложени десет молива, всичките с различен цвят и различно предназначение. Взех разсеяно първия, който ми попадна, и го повъртях пред очите си: това беше молив „2В“, т.е. много мек. Миничките на меките моливи съдържат голямо количество графит, който е добър проводник на електричеството. После намерих молив „ЗВ“, „5В“, а след това се заредиха моливи от серията „Н“, твърди, специално за чертане с индиго. Ръцете ми си играеха с моливите, а мозъкът ми работеше трескаво. И изведнъж аз си спомних относителното съпротивление на моливните минички: „Молив «5Н» има съпротивление на мината две хиляди ома“. След миг държах в ръцете си молива „5Н“. Решението на уравненията на Максвел беше намерено не само математически, но и на практика. В ръцете си държех парчето графит в дървена обвивка, с помощта на което се канех да видя сметката на шайката фашиствуващи варвари.

Стиснах в ръцете си молива като най-голяма скъпоценност, грижливо, почти нежно, скрих го в джоба си и започнах да обмислям как да намеря две парчета жица, за да съединя едното с пластината на кондензатора, а другото — с радиатора на парното в ъгъла на стаята. Помежду им щях да закрепя графита на молива.

Спомних си за нощната лампа в спалното помещение, където живеех заедно с всички изчислители. Шнурът на лампата беше гъвкав, следователно се състоеше от много жички. Той може да се отреже и разнищи. Дължината на шнура е близо метър и половина. Значи от него може да се получи над десет метра тънка жица. Това ми беше напълно достатъчно.

Завърших изчисленията си точно в момента, когато гласът от високоговорителя възвести, че е време аз и всички „нормални“ изчислители да отидем да обядваме.

Напуснах бодро килията си и се запътих към спалното помещение. Когато тръгнах по коридора, аз се обърнах и видях с какво неудоволствие разглеждаше докторът листчетата с решенията на моите задачи. Никак не му се хареса, че не може да се свалят междуконтиненталните ракети и да се създаде неутронно оръдие за взривяване на атомните бомби на противника.

Той, разбира се, не подозираше какво може да се направи с графита на един молив за чертане!