Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (8)

8. Заслужено възлияние на Нептун

Оставаше още една малка трудност. Нямахме карти на източното крайбрежие на Нюфаундлънд. Освен това неверният компас и стопроцентовата вероятност да попаднем в мъгла подсказваше, че щеше да бъде добре да си подсигурим лоцман, докато се доберем до пристанище, където могат да се набавят карти и да се поправи компасът.

Несъмнено най-подходящ за лоцман бе Инъс. Предполагахме, че той като мнозинството нюфаундлъндски моряци притежава специфичен усет, вече непознат на съвременния човек. Инъс бе плавал из тези райони през целия си живот, често без компас и обикновена карта. Когато го питаха как е успявал да се ориентира, за да стигне до някое далечно място, той изразяваше учудване и отговаряше:

— Е мен син, аз знаеш къде то е.

Ние се нуждаехме от такъв човек. Но като зачекнахме този въпрос пред Инъс, той не прояви ентусиазъм. За човек, който по начало е бъбрив, колкото цяла дузина политици, отговорът му бе драматично кратък.

— Не! — изсумтя той и за да натърти отговора си, залепи една плюнка от тютюнев разтвор върху новобоядисания покрив на каютата.

Нямаше начин да му се въздействува. Увещанията (а Джек е човек, който умее майсторски да увещава) не ни доведоха до никакъв резултат. Инъс продължаваше да отговаря „Не!“ и да плюе върху покрива на каютата, докато се образува внушителен по размери лигаво кафяв лъскав слой и ние бяхме готови да зарежем увещанията. Аз безусловно бях готов, но Джек бе направен от по-устойчива материя.

— Ако старият жерав не дойде доброволно — ми каза Джек след като Инъс си отиде, — ние ще го отвлечем с упойка.

— Нека върви по дяволите, Джек! Остави го. Ние ще се оправим с наши сили.

— Никакво оставяне! Ако тази лодка потъне, поне ще бъда удовлетворен да го видя, като отива на дъното заедно с нея!

С Джек не можеше да се спори, когато бе в такова настроение.

Същата вечер той уреди на борда малка прощална почерпка. Това бе една от най-унилите компании, с които съм се събирал през живота си. Шест или седем от нашите приятели се вмъкнаха в каютата надълго и с трагични подробности размишляваха върху разнообразните опасности в морето. Когато това омръзна на събеседниците, те започнаха да си спомнят малките шхуни, отплавали от пристанища на Южен бряг, които и до днес не са се завърнали. С изреждането на имената на шхуните се прекали дотам, че дори Инъс започна да нервничи.

— Е, м’чета — подхвърли той, — тях бил много лошо правен лодки. Не пригодна отиваш на море. Не добра за него тебе може каже. А сега ти вземаш лодка като това. Подходящо правено и основано. Тя не остави вдовици на бряг.

Това бе „открехване на вратата“, което Джек очакваше.

— Ти си съвсем прав, Инъс. В такава добра лодка като тази човек може да отплава до ада и да се върне невредим.

Инъс погледна Джек с някакво внезапно прозрение.

— Да — отвърна той, — тя бъде добра за това.

— Ти, разбира се, не се страхуваш да плаваш с нея, нали, Инъс?

Капанът щракна и се затвори.

— Ама виж, драги мен човече, аз не казваш, че не, но нали…

— Правилно! — викна Джек. — Фърли, я ми дай корабния дневник. Инъс, ние ще те впишем като капитан за първото плаване на най-хубавия кораб, който изобщо си строил.

Инъс се бори с всички сили, но без резултат. Той бе пред погледите на шест свои събратя и един от тях, без да разбере, стана наш съюзник:

— Подписваш, Инъс, подписваш, мен син. Ние знае, ти не страхуваш!

И така Инъс сложи своя знак.

„Щастливо приключение“ отплава един час след пукването на зората. Бе хубава утрин, чиста и топла, с добър повей на северозападния вятър, който ни оказваше попътна помощ и задържаше мъглата на брега. Ние възнамерявахме да тръгнем призори, но Инъс не се появи и когато го потърсихме у тях, дъщерите му казаха, че отишъл да изтегля херингово серкме. Подразбрахме, че това е някаква хитрина и се запътихме към най-вероятното му местонахождение. Той жестоко се разсърди, когато го открихме и започна да се оплаква, че човек не можел „да прави своя природа“, без да го следят. Полека-лека ние го примамихме до дъсчения кей, вкарахме го в лодката, после в каютата и докато се окопити, откачихме вързилата.

„Щастливо приключение“ се понесе гордо към очакващото я море. С вдигнати и издути платна, тя малко полегна, запори водата с приятно пърхане, настигна и надмина два-три закъснели скифа на път за риболовната зона. Екипажите им бодро ни се усмихнаха — възможно най-краткия израз за сбогуване, който може да си позволи нюфаундлъндският моряк. Сбогуванията предвещават несполука.

Преди да задминем височините при изхода на залива, аз извърших малък ритуал, който съм научил от баща си. Налях четири чаши силен ром. Подадох една на Инъс, една на Джек и една отделих за мен. Четвъртата излях през борда. Нентун е моряк, който обича своята глътка грог. А да си в добри отношения с Нептун е важно нещо особено когато се осмеляваш да навлезеш в неговите селения.

Цялата сутрин плавахме на юг в широк, дълъг галс и се придържахме на две-три мили от мрачното скалисто крайбрежие. Изравнихме се с Кейп Байар и щом го задминахме, вятърът започна да притихва и да капризничи, а това бе признак за промяна. И тя настъпи — вятърът се надигна от югоизток право срещу нас, а мъглата започна да се стеле все по-близо.

Инъс се обезпокои. Наближавахме Кейп Рейс — югоизточния край на Нюфаундлънд и едно от най-опасните места на западния океан поради приливните течения, които въобще не могат да се предвидят. Те могат да отклонят от курс някой непредпазлив или заблуден в мъглата кораб и да го влачат, докато се разбие в крайбрежните скали.

Джек и аз с нашата неопитност не изпитвахме голяма тревога и посрещнахме с насмешка настояването на Инъс да свалим платната и да запалим мотора. Това не се понрави на нашия „капитан“ и той се уедини в мрачно мълчание, подсилено и от това, че когато излязохме в открито море, аз прекратих дажбите ром. Най-сетне, за да подобрим настроението на Инъс, запалихме „моторището“, по-скоро Джек свърши тая работа след половинчасови сквернословия и мъки. Хубавата сутрин се изличи напълно от съзнанието ни. Тъмни облаци покриха небето и започна да хлуе студен въздух — предзнаменование за мъгла. Силният гръмол на мотора ни проглушаваше, а бавните удари на голямото бутало разтърсваха малката лодка, както видрата блъска пъстърва.

Към четири часа имаше все още сравнително добра видимост, изравнихме се с Кейп Рейс и тук запънахме. Моторът гърмеше, водата „вреше“ под задната част на лодката, но не мърдахме нито сантиметър напред. Часове наред планинските възвишения на Кейп Рейс отказваха да отминат зад гърба ни. Джек и аз започнахме да схващаме нещичко за мощта на морските течения. Въпреки че поддържахме скорост пет възла в час, течението от подветрената страна към носа на лодката се движеше почти със същата скорост срещу нас.

Мъглата приближаваше бавно, но неотклонно към нас. В шест и половина часа Джек слезе до каютата да си похапне тайничко, но след миг отново се показа в кубрика. По лицето му нямаше и следа от небрежното лекомислие, което бе неразделна част от мореплавателния му реквизит, подобно на килнатата му ветроходна шапчица.

— Господи! — извика той и възклицанието му съдържаше нотки на молитва. — Тази проклета лодка потъва.

Изтичах при него и се уверих, че е абсолютно прав. От пода на каютата вече шуртеше вода през дъските. Разперен като орел над мотора за по-голяма стабилност, Джек задвижи ръчката на помпата с такава бързина, като че ли от това зависеше цялото му съществуване. В съзнанието ми проблясна, че наистина животът му зависеше от това. Както и моят.

Следващият момент, който се вряза в съзнанието ми, бе втурването на Инъс, който ме избута встрани. С тревожен поглед към „частния плувен басейн“ в каютата на „Щастливо приключение“ той изпищя:

— Господ Иисус! М’чета тя свършено!

Реплика, която съвсем не му помагаше, за да възстановим вярата си в него и лодката му. Той продължи да вика, поставяйки диагноза на аварията.

Каза, че салникът бил изпаднал. Това значеше, че на океана е предоставена възможността да нахлуе в лодката през голямата дупка в задния сектор, където се помещаваше оста на витлото. Нямаше начин да се доберем до дупката и практически бе невъзможно да се опитваме да я запушим.

Инъс се уедини в чертозите на собствената си душа — тъмни дълбини изпълнени с фаталистични мисли. При все това, като го дарувах с бутилка ром, успях да го склоня да хване румпела (междувременно лодката бе започнала да плава в кръг) и да държи курс към залива Трепъси, петнадесет мили на изток, където предполагах, че ще можем просто да вмъкнем лодката в пясъците, преди още да е потънала.

За напускане на лодката въобще не можеше да става и дума. Нашата, така наречена до̀ри, бе малка кутийка от шперплат и можеше да побере само един човек, и то със зор. От спасителни пояси нямаше полза, понеже бяхме в Лабрадорското течение, чиито води са толкова студени, че човек не може да издържи в тях повече от няколко минути.

Джек и аз установихме, че с яростно изпомпване можем да задържим водата на равнището, до което бе стигнала. И така ние изпомпвахме. Моторът гърмеше. Ние изпомпвахме. Минутите се превръщаха в часове, а ние изпомпвахме. Мъглата не се приближаваше вече към нас, а това бе мъничък късмет и ние изпомпвахме. Моторът ревеше и стана толкова горещо, че от нас се лееше пот в количества, горе-долу равни на прииждащата вода, която изпомпвахме. Отливът постепенно намаля, после настъпи приливът и започна да помага в попътния ни курс. Ние изпомпвахме.

От време на време изпълзявахме на палубата да подишаме чист въздух и да дадем минутна почивка на агонизиращите ни мускули. В осем часа си подадох главата от кубрика и видях масивния нос на Мистейкън Пойнт, на около една миля от подветрената страна. Погледнах към Инъс. Той се бе вторачил право напред с присвити очи и полуотворена уста като някаква тъмна паст на отчаянието. Извадил си беше изкуствените челюсти от устата — нещо, което правеше винаги в моменти на напрежение. Провикнах се да му кажа, че ще успеем да се преборим с нахлуващата вода, но той не даде никакъв признак, че ме чува. Продължи да се взира пред лодката, сякаш хипнотизиран от някакво зловещо и ужасяващо привидение, и нито за миг не можеше да си откъсне погледа от него. Обезсърчен, аз отново се гмурнах в машинното отделение.

И тогава главната помпа засече.

Тя бе такова глупаво нещо, което просто нямаше право да бъде на борда на лодка. Вътрешностите на помпата представляваха конгломерат от пружинни и клапани, който не бе в състояние да преглътне всевъзможните боклуци, отпадъци и парчета риба, плаващи в трюма на лодката. Но това „нещо“, глупаво или умно, бе и единствената ни надежда.

На туй отгоре се стъмни и Джек ми светеше с електрическо фенерче, докато отвивах винтовете на лицевия капак на помпата. „Нещото“ съдържаше десет спирални пружини, които литнаха на свобода в мига, в който отворих капака. Те изхвърчаха като рояк сърдити бръмбари, блъснаха се в стените на каютата, нападаха във водата и потънаха на дъното на трюмовете.

Въпреки че звучи невероятно, ние успяхме да намерим всичките пружинки. В продължение на двадесет и пет — тридесет минути опипвахме с вкочанени пръсти в мазната ледена вода, но ги намерихме до едно, поставихме ги на място, сложихме лицевия капак и започнахме пак да изпомпваме.

Междувременно водата бе успяла да се вдигне с още четири инча. Тя заля долната част на маховика и стигна на по-малко от два инча от горния отвор на карбуратора. Маховикът плискаше „ниагарски“ душ върху нагрятата до червено тръба за изгорели газове. Тъмното и гърмящо машинно отделение заприлича на сауна. Ние изпомпвахме.

Джек се завлече на палубата да поеме дъх и мигновено нададе неистов вик. Поколебах се за секунда. Мислех, че няма да имам сили да преживея нов удар на съдбата. Но след нови настоятелни викове изхвърчах на палубата. Инъс бе застанал като вцепенен на румпела и в гаснещото сияние на деня успях само да видя, че лодката, се насочва към стена от извисяващи се скали на около не повече от триста ярда пред нас. Скочих към румпела. Инъс не оказа съпротива и смирено се дръпна. Изразът на лицето му бе променен — излъчваше блаженство. Може би под влияние на рома той се бе примирил със себе си и със съдбата.

— Най-дубри блъснем нея в скали — кротко обясни той, — отколкото бъдем удавиш в студена, студена вода.

Джек се върна при помпата, а аз отклоних курса на лодката от застрашаващите ни скали. Не бяхме отчайващо далеч от залива Трепъси и все още имаше надежда да стигнем до суша и да насочим нашия плавателен съд срещу не толкова фатален бряг.

Към единадесет часа видях мигаща светлинна и ориентирах лодката нататък. Когато сръгах Инъс, той потвърди, че това вероятно е шамандура, маркираща входа към залива Трепъси. Но преди да я достигнем, ни обви мъгла и стана съвсем тъмно. Проправихме си път край шамандурата и околните плитчини, водени единствено от късмета си и от Нептун.

Когато навлязохме в тесния тъмен проход, вече имах чувството, че сме в залива и не се вълнувах от предупредителния вик на Джек за критичното състояние на двигателя. „Моторището“ бе започнало да „кашля“ и да припуква. Водата стигаше до карбуратора и въпреки явната си непретенциозност, моторът не можеше дълго да издържи на смес от бензин и солена морска вода.

В залива Трепъси бе мастилено тъмно. Не личаха никакви светлини и брегът бе обвит в пълен мрак. Насочвах лодката съвсем наслуки със съзнанието, че рано или късно трябва да заседнем на земя. Моторът отново „закашля“, спря, пак заработи, „закашля“ и спря окончателно. Малкият кораб напредваше безмълвно в непрогледната нощ като привидение.

Джек се дотътра до палубата, защото нямаше смисъл да се стои в каютата, когато лодката потъва. Съвсем ясно си спомням, че бе захапал електрическото фенерче и във всяка ръка държеше по една бутилка ром…

… В същия миг долната част на форщевена^[1] на „Щастливо приключение“ удари в нещо. Тя леко се разтърси, издаде странен всмукващ звук и замря в пълен покой.

— Аз мисли — каза Инъс, — аз мисли ние заседнал на бряг.

И чевръсто издърпа бутилката от ръката на Джек, за да му помогне.

 

 

Джек вярва, че „Щастливо приключение“ има някакъв специален инстинкт на привързаност към родния си дом. Може би е прав. Естествено, тя е най-щастлива, когато се сгуши край някой рибен завод. Може би за нея рибният завод е като майчина утроба. Не е много чудно, защото тя е била построена в двора на рибен завод и при преустройството си в полупостоянна конфигурация е прекарала много месеци на неподвижност в рибния завод в Кална Дупка.

Във всеки случай, когато се влачеше към Трепъси, тя безпогрешно намери пътя право към нейния роден дом. Разбрахме това още преди да осветим наоколо с фенерчето. Старата позната воня се разнасяше на прилепчиви вълни около нас.

С помощта на фенерчето установихме, че сме заседнали на един плавно спускащ се бряг, непосредствено до солиден кей. По-нататъшните изследвания трябваше да се отложат, понеже настъпваше отлив и ни грозеше опасност шхуната да се обърне. Джек с един скок успя да стигне до кея. Хвърлих му вързалата и увихме въжетата като паяжина от двете мачти до гредите на кея, за да задържим лодката в нормално положение, когато всичката вода под кея се отдръпне.

След като „Щастливо приключение“ вече се намираше в безопасност, аз се присъединих към Джек и започнахме внимателно да изучаваме обстановката на кея. Мъглата бе толкова гъста, че от нашите фенерчета нямаше никаква полза и буквално се сблъскахме с първото срещнато човешко същество. Това бе нощният пазач на Индъстриъл Сифуд Пекърс, голям концерн, на чийто док бяхме пристанали. Пазачът се качи на борда на лодката ни чак след като го убедихме, че нямаме риба за разтоварване, а сме обикновени злочести моряци.

Той посрещна с явно недоверие факта, че нямаме радарна инсталация. Как, попита той, сме се ориентирали в залива? Как сме успели да не се ударим в някой от траулерите, закотвени по талвега? И как в името на дявола, (негови думи) сме намерили завода и сме избягнали сблъскване с ъгловия край на кея, където фабриката за рибено масло се издига във величествена самота?

Отминахме въпросите му с мълчание, понеже не знаехме какво да отговорим. Но у пазача се зароди подозрение, че сме обладани от някаква тайнствена сила. Това бързо се разчу из Трепъси.

Пазачът бе великодушен човек и ни разреши да останем на кея, докато желаем. Той обаче имаше чувството, че може би ще бъдем по-доволни, ако акостираме на стотина фута към морето.

— Този търбата, ти знаете, търбата, изхвърля отпадъци от завод. Вие пристанали съвсем в тя.

„Щастливо приключение“ се бе върнала „в къщи“. И доколкото мога да отгатна, в това се състоеше нейното отмъщение.

Преживяхме изключително ужасна нощ.

 

 

Трябваше веднага да започнем ремонта, за да използваме отлива. Скоро установихме, че „диагнозата“ на Инъс е вярна. Външният салник пропаднал, понеже се откачили двата придържащи го винта, изхлузил се надолу и се спрял при витлото.

За да извършим поправката, трябваше да заемем бормашина от услужливия пазач, да изстържем остатъците от винтовете на старата обшивка, да изрежем дървената част, разядена от оста, и после да завинтим салника на съответното място. Вероятно това не изглежда някаква сложна задача, но нека се опитам да я опиша.

За да достигнем салника, трябваше да газим до колене във воняща мръсотия — смес, получена от миязми с туземен произход, „обогатявани“ десетилетия наред с разлагащите се отпадъци от рибния завод. Работехме в тъмнина с изключение на две слаби електрически фенерчета, които даваха само неясно оранжево сияние под булото на безмилостно студената мъгла. Често се случваше да изпуснем нещо, а намирането на гаечен ключ или болт в утаената на дъното мръсотия напомняше задачата на Херкулес в Авгиевите обори.

Към три часа сутринта завършихме поправката — точно навреме преди настъпването на прилива. Чакахме го с нетърпение, за да можем да задвижим лодката на вода и да я изтеглим по-далеч от злокобната „търба“. Половин час преди заводът да почне работа, водите на прилива достигнаха най-високото си равнище.

То не бе достатъчно. „Щастливо приключение“ не стигаше до водата.

Бяхме изтеглили лодката на брега в периода на последната „скачка“ — най-високия прилив на месеца. Запознат с всички тия неща, Инъс подчерта, че трябва да минат още около двадесет и осем дни, докато приливът достигне отново същата височина.

Също така Инъс сподели чувството си, че било време да се връща в къщи. Не искал да ни бъде в тяжест, като имал пред вид оскъдното място в малката лодка и дългия престой в Трепъси. По-добре щяло да бъде да си тръгне, щом се пораздигне мъглата и за сметка на собственото си удобство щял да се пожертвува да отседне в приятели в Трепъси, докато намери обратен превоз за Кална Дупка.

Не направих опит да го разубеждавам, но Джек посрещна новината с неодобрение — като стар моряк от военния флот той не обичаше хора, които напускат кораба. След закуска обаче Джек бе готов да приеме съвсем хладнокръвно раздялата с Инъс.

Аз приготвих тази закуска. Исках да бъде солидна, тъй като почти умирахме от глад. Отрязах и изпържих около три фунта бекон. Тлъст и жилав, с кожа, дебела около четвърт инч.

Джек и Инъс заеха места около трапезната маса, а аз сервирах. Дали от напластената мръсотия по дрехите ни или поради вонята от рибните отпадъци около лодката не знам, но въздухът не можеше да се окачестви като здравословен. Джек за пръв път не обръщаше внимание на условията за хранене поради умора, глад и подтиснато настроение. С мрачна физиономия той започна да се „бори“ със своя бекон, а аз се наведох над печката да приготвям моята порция. Внезапно Джек издаде сподавен стон на отчаяние и аз се извърнах към него.

Той седеше на пейката като парализиран, очите му се бяха оцъклили, а по лицето му, загубило обичайния си червендалест цвят, имаше бледи петна. Гледаше към Инъс. А той съсредоточено продължаваше да закусва, без да усеща изпитателния поглед на Джек. Жилавият бекон не бе работа за неудобните изкуствени челюсти на Инъс и той ги бе извадил. Като ги държеше здраво в ъгъл между палеца и показалеца на лявата си ръка, Инъс ги отваряше и затваряше с ловкост, която свидетелствуваше за дългогодишна практика. С дясната си ръка пускаше резенче бекон в „изкуствената дъвкалка“ и след като забележителната манипулация „изваждаше душата“ на бекона до степен, задоволяваща Инъс, той вдигаше глава към тавана, нагласяваше „дъвкалката“ над устата си и поемаше резенчето с устни и венци.

Джек успя да се надигне, проправи си път край мен и изчезна по стълбичката към палубата. Върна се след около един час. Междувременно Инъс бе събрал пъртушините си и бе поел към Трепъси. С чиста съвест мога да потвърдя, че двамата с Джек отписахме Инъс, без да изживеем дълбока тъга от раздялата.