Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (3)

3. Морската нимфа в зелена премяна

Нюфаундлънд ми харесва много, но Сейнт Джонс не е измежду любимите ми градове. Във физикогеографския характер на това селище няма нищо лошо. Старо, приятно овехтяло, проснато върху стръмни склонове, с лице към прекрасен залив. Също така не храня лоши чувства към мнозинството от хората в този град, особено към корабостроителните работници или към потомствените рибари, които в противовес на факта, че Сейнт Джонс е столица, продължават традиционния риболов и живеят в махали от къщурки, пръснати и загнездени около крайбрежните канари по протежение на входа за залива, наричан Теснините.

Моята неприязън към Сейнт Джонс произтича от това, че е паразитен град. В продължение на три века той е просъществувал като пиявица, впита зад големите скални ридове, изсмукваща кръвта на бедните рибари. В началото на 60-те години тук все още живееха повече милионери на глава от населението в сравнение с другите градове на Северна Америка, в това число Далас и Тексас. Баснословните богатства са се натрупали от безмилостно ограбване на бедняците рибари, подложени на средновековна експлоатация от търговците на Сейнт Джонс до присъединяване на Нюфаундлънд към Канадската конфедерация през 1949 година. Хората с безпомощно огорчение наричаха тези търговци „пиратите на Уотър стрийт“^[1], защото складовете и канторите им бяха на тази улица. Обект на пасивна, но постоянна омраза, търговците се отнасяха към народа с отблъскващо презрение. Безрезервно ориентирани към Англия, те говореха с английски акцент, изпращаха децата си да учат в Англия и минаваха за нюфаундлъндци само на приказка.

Особената атмосфера, която те са придали на града, е изпълнена със зловонието на корупция, която може би не е уникално явление, но тук играе първостепенна роля. В Нюфаундлънд винаги е била провеждана политика като в „Бананова република“^[2] или за да бъда по-точен, като вариант за републиката на рибата-треска. Диктатурата е прикрита съвсем несполучливо под дрипавото наметало на изтърканите фрази за демокрация. В Сейнт Джонс са взели властта едни от най-противните фигури в историята на Северна Америка и все още няма признаци за премахването на тази остаряла система.

С пристигането си в Сейнт Джонс, без да се отбивам в града, хванах „Карибу Пат“^[3] по протежението на Южен бряг. С пухтене и друсане като парализирана, но все още несъкрушима, „Пасифлора“ бавно напредваше на юг в дългата нощ. На разсъмване преодоля последния баир пред Кална Дупка и се спусна по чакълестия склон към селото. Оставих я сама да си избира пътя и се загледах в пейзажа.

Малкото заливче, просто една цепнатина в разкривения скалист бряг, бе притихнало в седефено-синята заря на утрото. Тридесет-четиридесет лодки дремеха на пристана като ято спящи гаги^[4]. Разкривен филигран от паянтови решетки за риба (скари за сушене на риба), кейове, дървени площадки и рибни складове, оцветяваше брега на скалистото заливче със сребристосиви тонове. Четиридесетина квадратни, плоскопокривни, ярко боядисани къщички бяха накацали по склона и стигаха до самия бряг. В низинката точно под мястото, на което се намирах, беше се изтегнал рибният завод. От гладкия му железен комин се разнасяше мазен пушек.

Това бе изглед на спокойно, сънливо селце, лика-прилика с останалите хиляда и триста нюфаундлъндски рибарски селища, които в ония години все още бяха вкопчани, както и преди няколко века, в накъдрения бряг на големия остров. Съзерцавах пейзажа с наслада, която постепенно започна да се превръща в безпокойство.

Нещо липсваше. И това „нещо“ бе лодката на моите блянове. Тя трябваше да бъде долу в пристанището, полюшкваща се във водата като неспокойна очарователна нимфа, очакваща своя възлюблен. Любовникът беше пристигнал — бе налице, но от морската нимфа нямаше и следа.

„Пасифлора“ си проправи път през последната барикада от камънаци по козята пътека, отиваща по нанадолнището към рибния завод, изхълца веднъж-дваж и кротко угасна. Опитах се да задействувам мотора отново, но той само жално изцвили. Слязох от колата и пред мен се изпречи един малчуган като лилипут, изскочил изпод каменните сипеи. Бе русо момче с гумени ботуши, няколко номера по-големи от краката му, със сополив нос и срамежлива усмивка. Попитах го къде мога да намеря чичо Инъс Кофин (в крайбрежните рибарски селца мъжът над петдесет години почти без изключение се нарича „чичо“ от младите) и то ми показа една голяма къща на хълма, боядисана на широки хоризонтални ивици в червеникавокафяв, кенареножълт и ярко червен цвят.

Трябва да се отклоня за момент и да поясня, че до образуване на конфедерацията малко нюфаундлъндски рибари са имали възможност да си купят боя. Те я приготвяли сами, като смесвали жълта пръст с рибено масло и морска вода. Когато изсъхне (а това може да продължи година), тя изглежда като съсирена кръв. Такава боя не се харесвала никому и затова с течение на времето хората от рибарските селца били обзети от вековен глад за ярки бои. Скоро след присъединяването му към Канада остров Нюфаундлънд се наводни от „чантаджии“ от континента, между които голям брой търговци на бои. Островът се напълни и с пари по силата на плановете на федералното правителство за въвеждане на детски премии и пенсиониране по старост. Голяма част от тези пари бяха разменени за бои. Опиянени от цветовете, много хора от тия селца не се задоволяваха да боядисват къщите си само в червено, зелено или будоарно розово. Боядисваха с много цветове, на водоравни, отвесни, дори на диагонални ивици. В мъгливи дни тази шарения от няколко мили в морето бе приятна за очите. Но при слънчево време и отблизо такава гледка можеше да хвърли в ужас дори най-хладнокръвния мъж.

— Благодаря ти — казах аз. — А сега знаеш ли къде е шхуната, която на времето беше на Хелоуънови?

Лицето на малчугана грейна. Той се обърна с гръб и се шмугна между две разнебитени бараки-складове. Аз го последвах. Озовахме се под тясна, дълга и невероятно паянтова дървена площадка (тук тъй наричаха рибарските кейове), скована от обелени стъбла на смърч.

Успоредно на кея се мъдреше една лодка.

Бе период на отлив и тя лежеше на една страна, половината на вода, половината на суша, сред голямо разнообразие от строшени бутилки, гниещи морски водорасли, измряла риба и безброй боклуци. Промъкнах се покрай напоените с рибено масло колове на кея и застанах до лодката на моите блянове.

Корпусът й не бе докосван, откакто я бях видял последния път и по дъсчената облицовка висяха на скруфулозни парцали остатъци от зелената боя. Вътрешността на лодката, загубила сетните следи на бакърената боя, бе нацапана с машинно масло и мазнотиите лъщукаха. Палубите представляваха комбинация от цепнатини, изкорубени дъски, груби парчета нови дъски и дълги черни ивички асфалт — следи от нехайно запълване на фугите. Гротмачтата бе счупена на десет фута от основата, а фокмачтата бе мушната хлабаво в гнездото й, наклонена под странен ъгъл, като че ли умолява безучастните небеса.

Най-тягостно впечатление правеше огромната небоядисана, приличаща на сандък конструкция, нескопосано захваната за палубата. Това бе нещо голямо, простряно от рулевия отсек до основата на фокмачтата. Изглеждаше като гигантски саркофаг. Сякаш малкото корабче, предчувствувайки, че умира от неизличима и гнусна болест, бе понесло на гръб собствения си ковчег и бе запъплило към гробищата, но неуспяло да стигне до тях, то бе издъхнало, там, където лежеше и сега.

Онемях от тази гледка, която обаче имаше тъкмо обратен ефект върху моя малък сополив водач. За пръв път той проговори:

— Божи, Есус, г’сине — каза той. — Не ли тя даваш направо чудо вид!

 

 

Не тръгнах веднага да търся Инъс, защото въпреки че съм кротък човек, у мен се породи желание за убийство. Покатерих се на „Пасифлора“ и както съм навикнал да правя при подобни трудни ситуации, отворих бутилка ром.

В тези минути мислите ми бяха заети с Джек Маклелънд. Джек щеше да пристигне в Кална Дупка след две седмици, за да започнем нашето морско пътешествие. Той е от ония всесилни чародейци, които не проявяват никакво разбиране към греховете на простосмъртните. Той е „човекът, който не се спира пред нищо“ и очаква тези, с които си има работа, да притежават същите качества. Той не умолява съдбата, той й заповядва. Дава заповеди на всеки. Беше дал заповед и на мен:

— На 15 юли в 07,30 ч. ние ще отплаваме от Нюфаундлънд до най-близкото островче, обкръжено с палмова горичка. Там ще се отдадем през цялото лято на хедонизъм^[5]. Ясно ли е?

Това бяха думите му, когато се разделяхме. Имах пълно основание да мисля, че той няма да се задоволи да прекара лятото в Кална Дупка.

След като си „дръпнах“ от бутилката, все още мислех, че мога да строша главата на Инъс Кофин, да пледирам за умопомрачение и да се зачисля в психиатрията на Сейнт Джонс, където да си зачисля компания с Уйлбър, докато Джек ме забрави. След още две глътки реших да „пришпоря“ „Пасифлора“ и да се изпаря към едно място на границата на Юкон^[6] с Аляска, за което са ми разказвали. Там имало много находки за археологически изследвания върху появата на човека в Северна Америка. „Пасифлора“ обаче отказа категорично да тръгне и затова „дръпнах“ още веднъж-дваж от бутилката и реших да си остана, където съм, и да търся по-лесен път към забвението.

Бях разкрит на сутринта от седемте енергични дъщери на Инъс Кофин, когато отиваха с радостни подскоци към рибния завод за първа работна смяна. Те бяха добри, разбрани момичета. Едното сложи главата ми в просторния си скут, а друго отиде да търси Инъс. После „отрядът“ ме ескортира, което ще рече, че сестрите ме носиха до дома си и доволни ме сложиха в леглото.

Вечерта се събудих в кисело настроение. Но дъщерите на Инъс бяха тъй гостоприемни и ме обсипаха с такова внимание (включващо изобилно ядене на пържени езичета и глави на риба-треска), че аз не можах да реагирам на Инъс толкова рязко, колкото си го бе заслужил. На оплакването ми, че ме е измамил, той отвърна с интонация на поругана невинност:

— Що теб не каза мен, чи теб толкова бърза лодката? Ако аз можех зная, щеше направи нея преди много месец. Но не тревожи теб никак, драги мен човек. Веднага ще хващаш Оуби Мърфи и двама ние нагласиш нея готово вид лодка преди седмицата минеш. А, абе капитан, теб случайно няма друго бутилка? Мен усеща стомах мой нещо ужасно мъ стяга тия дните!

Понеже се оказа, че и аз усещах как стомахът „ужасно мъ стяга“, донесох друга бутилка и преди да се съмне, бях също като Инъс обзет от оптимизъм.

Ако има някаква най-характерна черта за нюфаундлъндските рибари, това е оптимизмът. Той наистина им е потребен. Без него те би трябвало отдавна да са върнали острова отново на чайките и тюлените. С оптимизма рибарите извършват чудеса. При наличие на достатъчно оптимизъм те стават най-способните, най-издръжливите и най-веселите хора на земята.

На другия ден, когато Инъс и Оуби Мърфи (дружелюбен рибар с исполинска сила) започнаха работа по лодката, моята главна задача бе да им осигурявам оптимизъм. За целта се наложи да правя редовни курсове между Кална Дупка и Сейнт Джонс — най-близкото място, откъдето можеше да се набави „оптимизъм“. Тръгвах за града рано сутрин и стигах там след обяд, за да поправям джипа, да търся такива жизнено необходими неща за лодката като платна, помпи и пр. (за това ще разкажа повечко по-нататък) и да взема един-два галона „оптимизъм“ от контрабандистите, които продаваха по-добър и по-евтин продукт, отколкото държавните магазини за спиртни напитки. После карах колата през цялата нощ и стигах в Кална Дупка навреме, за да подготвя Инъс и Оуби за работа през същия ден.

С течение на времето пътуването по трасето, направено от карибу, стана по-леко. „Пасифлора“ постепенно валира по-едрия камънак и „изяде“ повечето от показващите се от земята коренища. В деня на последния й рейс вече можеше да се говори за нещо като път, което трогна жителите на Южен бряг и ги накара да проявят жест на голяма благодарност. Те отправиха петиция до правителството да наименова пътя „Пасифлора пасаж“. Правителството не би отказало да направи това, ако премиерът Джоуи Смолууд не се страхуваше, че след като бъде признато официално съществуването на такъв път, трябваше да се полагат грижи за поддръжката му.

Една от причините да предпочета тези дълги преходи бе алтернативата да помагам на Инъс и Оуби. Самата мисъл за това ме ужасяваше. Можах да се избавя от това „ужасяване“ само за няколко дни, докато Инъс започна да поставя фалшкила и баласт от две хиляди фунта. Тогава бяха нужни още две ръце и се падаше на мен да ги осигуря. За да пресъздам атмосферата и условията за работа, най-добре ще бъде да се позова на бележките, които водих по онова време.

„Лодката лежеше върху малък хелинг в района на рибния завод. Всякакви отпадъци от човешки и животински произход (заводът имаше сто четиридесет и осем работници — мъже, жени, деца и обработваше около сто фунта риба дневно) се стичаха в нашия хелинг през канализационна тръба с диаметър десет инча^[7], която на неопределени интервали изхвърляше нечистотиите върху нас. През периода на отлива избелените вътрешности на покойните риби-треска затлачваха плитчината около лодката с лигаво-хлъзгава маса, която ни обкръжаваше като някакъв гирлянд. Въздухът, вече доста замърсен, бе допълнително насищан с отровни газове от цеха за консервиране на риба. Онези рибни остатъци, които не се стичаха по канала, биваха превръщани в миризлив жълт прах, който се сипеше от небето върху главите ни като пушек от крематориум. В сравнение с това отвратителната воня на четирите каци, поставени на края на дъсчения кей, където Оуби бе навикнал да хвърля дроба от уловената риба, за да може с помощта на слънчевата топлина той да се превръща в рибено масло, се носеше като приятен аромат. Дрехите, телата и косите ни се просмукаха със зловоние и слизести изпарения от рибните отпадъци, а всеки инч на лодката бе плътно омазан с…“

При тази обстановка човек се нуждаеше от всичкия оптимизъм, който е в състояние да поеме!

 

 

Но даже и целият оптимизъм на Нюфаундлънд не можеше да ни помогне да направим невъзможното. И понеже наближаваше денят на пристигането на Джек, бях принуден да призная в себе си, че корабчето нямаше да бъде готово да отплава в уречения ден.

Към десети юли лодката нямаше още мачти, такелаж^[8], платна, витло и разни други съществени неща. Тя нямаше и достатъчно помпи. Същия ден късно вечерта ние завършихме уплътняването на съединенията и боядисването на дъното. Когато настъпи приливът, ние изтеглихме лодката в края на кея. Тя моментално започна да дава доказателства за своето най-характерно качество — течеше, тъй както не бе текла никоя друга лодка, която бях виждал преди и след това в живота си.

Не можехме да открием точното място, откъдето влизаше вода. Тя проникваше в резултат на някакъв тайнствен процес на осмоза през всяка пора на корпуса. Наложи се да изпомпваме водата на всеки час, по цял час на всеки час и между всички часове, само и само да поддържаме едно равнище на проникващата вода. За нищо повече не можеше да става дума, защото бяхме трима души в състояние да работим едновременно само на три помпи.

Явното желание на малката шхуна да си направи харакири никак не безпокоеше Инъс и Оуби. От Инъс чух една фраза, която през следващите няколко години звучеше в ушите ми като непрекъснат шепот:

— Лодките на Южен бряг всички тече капка, когато нея първо пускаш на вода — утешително каза Инъс. — Но веднъж на вода, за ден или два, тя попиваш.

Както в повечето неща, които чух от Инъс, и в това имаше истина. Лодките на Южен бряг действително попиват. Те попиват невероятно големи количества солена вода, а също така по-голяма част от времето на човека, принуден непрекъснато да изпомпва вода. Фантастичната мускулатура на ръцете и раменете на рибарите на Южен бряг е достатъчно красноречиво потвърждение на това.