Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (20)

20. Здравей, Експо!

„Щастливо приключение“ бе готова за тръгване чак през месец август. Дотогава се наситихме да гледаме богаташки яхти. Не че в Бадек нямаше нищо друго. За няколко истински моряци не важеше проклятието на „позлатената флотилия“. Например д-р Пол Шелдън от Ню Йорк, тогава седемдесетгодишен, който всяка година плаваше с яката си стара едномачтова платноходка — около Нюфаундлънд и даже надолу покрай брега на Лабрадор. Или Боб Кар, построил съвършено копие на знаменития „Спрей“ на капитан Джошуа Слоукъм и после преплавал разстоянието до Антилските острови и обратно. Или Рори — ирландски гинеколог, който се готвеше да преплава Атлантика с намерението да избяга за няколко месеца от женските неволи.

Бадек не беше чак толкова лош, ако си подбираш хората, с които дружиш, но въпреки това Клер и аз гледахме неспокойно календара и се чудехме дали това плаване също щеше да завърши с неуспех, преди да сме стигнали крайната цел. Времето летеше, но ние изоставахме.

Напуснахме Бадек на дванадесети по обяд и минахме по невероятен начин през мъгливите тесни фиорди на Бра д’Ор до канала Сейнт Питърс. Като излязохме от канала, завихме на запад през протока Ленъкс между островите Мадам и Кейп Бретън. В остров Мадам са дошли много отдавна френски-говорещи преселници от Акадия^[1]. Островът е свързан с Кейп Бретън посредством шосе и един допотопен подвижен мост. Мостът се вдигаше от конска сила. Конят живееше на остров Мадам и бе от акадски произход. Не можеше да приеме с охота съвременния объркан и забързан свят.

Пол Шелдън ми беше говорил за този кон и ме беше предупредил да не се държа надменно с него. Отнеси се вежливо към коня, ми каза Пол, и можеш да си гледаш кефа.

Последвахме съвета на Пол. Когато се изравнихме с фермата, където живееше конят (тя се намираше на една миля източно от моста), изсвирихме три пъти слабо с рога, който използвахме в мъгливо време, и след това пуснахме котва, а Клер се зае да приготвя обеда. Беше чудесен слънчев ден. Седяхме и дремехме над бутилка вино и от време на време хвърляхме по някой поглед в далечината към постройките на фермата.

Конят още го нямаше, когато пристигнахме. Беше в съседната ферма да помага в прибирането на реколтата. Той се появи следобед и тръгна полека надолу към моста. Като стигна до средата на пътя, от къщата се показа и тръгна подире му неговият ортак — мъжът, който минаваше за титуляр-управител на моста.

В този момент от изток се разнесе страшен вой и след няколко минути се зададе с бумтеж голяма моторна яхта, която плаваше с около двадесет възла. Тя мина покрай нас, без да намалява скоростта си и дирята й преобърна не само чашата ми, но и нещо в сърцето ми. Словесните ми нападки по неин адрес бяха заглушени от три дълги, дрезгави изсвирвания на многобройните й сирени. Искаше мостът да бъде вдигнат и то веднага! Яхтата не намали скоростта и в мен започна да расте надеждата, че ще се блъсне в подпорите на моста и ще потъне, но в последния момент тя изведнъж даде заден ход, бълвайки огромни фонтани вода и дим. С ревящи мотори започна да кръжи пред бариерата, очевидно вбесена от факта, че я бавят.

Клер беше на предната част на палубата и се канеше да вдигне котва, когато се появи този бегемот.

— Остави котвата — викнах й аз. — Погледни коня!

Конят се беше заковал на място на около триста ярда от моста. С наострени уши той наблюдаваше известно време пристъпите на тази пищна плаваща кръчма, след това спокойно се обърна и си тръгна обратно към фермата. Той се размина с управителя на моста, но доколкото забелязах, очевидно не си съобщиха нищо един на друг. Човекът продължи напред към моста, докато яхтата огласи цялата тиха местност с втора, а после и с трета серия яростни сигнали на клаксоните. После тя започна да кръстосва напред и назад успоредно на моста. Намали скорост, когато управителят на моста се наведе над перилата. Бяхме твърде далеч, за да чуем последвалия разговор, но сетне управителят на моста ни предаде същността му:

— Е добре, мосю, тоя човек, той казваше мен той льо президан на някакво голяма компания. Той казваш аз вдига проклет мост вит^[2], защото той много бързаш. Аз слуша, докато свършиш, тогаз казва за мой кон. Виждаш, тоз кон не обичаш силен шум. Кога чуваш силен шум, той отиваш обратно в конюшна. И той влизаш и стоиш там, докато човек, кой правиш тоз шум, си отиваш. Аз казва на льо президан, аз съжалява, но тоз кон не дойдеш пак да вдигнеш мост, докато голям кораб в проток Ленъкс. Аз казва на него, той трябва върнеш обратно избиколи остров Мадам отвън и, за бога, после той ругаещ с думи, аз не слушал преди, защо той трябва направи това.

Ние видяхме как яхтата се обърна кръгом, усили моторите си и с бучене се насочи обратно към нас, но този път аз се бях приготвил. Стисках чашата в ръката си и капка не падна. Успях да зърна на мостика човек с месесто лице, нахлупил фуражка със златна обшивка, вкопчен в кормилото, като че искаше да го откърти. Лицето му бе толкова зачервено, че ако съм кардиолог, бих тръгнал с „Щастливо приключение“ да го настигна с пълната увереност, че ще имам доста работа с този пациент.

Когато заглъхна последното ехо от моторите на яхтата, конят излезе изпод навеса, огледа изпитателно целия проток и тръгна бавно надолу към мястото, където управителят пушеше лулата си и се възхищаваше на небето. Двамата се впрегнаха в една дървена кобилица и я въртяха, докато мостът се вдигна. Когато се изравнихме с тях, спряхме да си побъбрим. Конят се приближи до парапета и погледна надолу към нас. Той и Алберт, изглежда, се харесаха и аз знам причината — установиха пълно взаимно разбиране помежду си. Те вероятно са двете животни с най-независим дух, които съм срещал в живота си.

През следващите няколко дена боговете ни закриляха. Калната „маска“ на „Щастливо приключение“ си свърши работата, а и самата лодка бе удивително послушна. Може би започна да се любува на новите неща в този чужд свят. Минахме през тесния проток Канзо и навлязохме в извития като ятаган пролив Нортхъмвърлънд между Нова Шотландия и остров Принс Едуард. Като изключим кратката кавга с една буря, която за малко не преобърна нашето корабче и едва не изхвърли Клер и Алберт зад борда, пътуването ни до Пиктън, следващата ни междинна спирка, премина без особени събития.

Пиктън беше пристанището, в което Джек Маклелънд се присъедини към нас и верни на клетвата си, Клер и Алберт веднага слязоха на брега.

Гледах ги как се отдалечават с тъга и с тайното желание да ги последвам. Не че имах нещо против Джек като другар в морето, но знаех, че той няма да бъде щастлив, докато не изложи себе си, мене и „Щастливо приключение“ на някакъв риск.

Прогнозата за времето през този следобед беше лоша и сметнах, че трябва да изчакаме и тръгнем на другата сутрин. Джек не искаше и да чуе за това.

— Слушай — каза той с обичайната си пламенност, — мога да отделя само една седмица да ти помогна да дотътриш тая развалина до Експо. Това прави хиляда и двеста мили за седем дни. Ще плаваме денонощно. Ясно ли е?

— Да, Джек — отвърнах смирено.

Слязох на брега, за да откача вързалата и един стар капитан на влекач, който внимателно беше слушал разговора ни, ме заговори:

— Леле, мале — каза той с възхищение. — Абе туй твойто приятелче гаче се е вкиснало като оцет.

Отплавахме по здрач, като се движехме по средата на пролива Нортхъмвърлънд.

Духаше умерен бриз, имаше вълнение и морето беше доста бурно, преди да се натъкнем на серия вълни, причинени от прилива, но всичко вървеше сравнително добре, докато малко преди разсъмване вятърът утихна и след това падна гъста мъгла. Няколко часа плавахме по компаса. Държахме курс, който трябваше да ни изведе съвсем далеч от сушата, но в 8,00 часа, докато приготвях закуската долу, викът на Джек ме прониза като електрически ток:

— Виждам земя! Право пред мен!

И действително точно пред нас се намираше нисък бряг, който смътно се виждаше през мъглата, а между него и нас имаше нещо като приливно течение с кипящи вълни, които се разбиваха на пяна.

Джек настояваше, че това е брегът на Нова Шотландия и че сигурно нос Тормантин се е удължил през нощта докъм средата на пролива. Всъщност ние се бяхме загубили. Докато обсъждахме въпроса, погледнах още веднъж към „приливното течение“ и за мой ужас разбрах, че това е една просторна плитчина. Бърза справка в картата показа, че това са отвратителните плитчини Трайън, които се намират срещу бреговете на остров Принс Едуард. Бяхме се отклонили с много мили от верния курс, на път да приключим пътешествието си точно на това място и в този момент.

Избягахме от брега и поехме нов курс, но не много уверено. Компасът ни явно се беше побъркал и повече не можеше да му се вярва. Изглежда, че показваше грешка от около десет градуса и по някакво чудо отклонението не беше по-голямо, защото открих една голяма счупена отвертка до самата стрелка.

Въобще не можах да открия как е попаднала там. Джек промърмори нещо за някакви, неприятности, които имал пред нощта с регулатора на мотора, монтиран близо до компаса. Той не отиваше по-далеч, когато трябваше да обясни нещо. Както и да е.

През нощта бадекската кална маска на „Щастливо приключение“ започна застрашително да изтънява, затова спряхме за малко в Бордън, на остров Принс Едуард, и открихме един бряг с чудесна, лепкава, червена островна глина. Тук убедихме, шхуната да положи задните си части за няколко часа. Когато потеглихме от Бордън, лодката отново беше непромокаема, но както си пухтеше бавно на запад, оставяше кървавочервена диря във водата. Приличаше на смъртно ранено животно, чиято кръв бавно изтича.

Продължихме през пролива и на другия ден се отбихме в акадското пристанище Ричибъктоу, Ню Брънсуик, за да заредим гориво. Според Джек изборът беше много лош. Той получава фантастична алергия от ракообразни животни и особено от омари. При близък контакт с тях буквално спира да диша и цялото му тяло се изрива на червени петна, които го сърбят непоносимо. Ричибъктоу е един от най-големите центрове на омари в света, а сега техният сезон беше в разгара си.

Както стояхме на кея, лодки с богат улов на омари започнаха масово да се завръщат в пристанището. Като чужденци трябваше да ни бъде оказано традиционното акадско-френско гостоприемство и много от рибарите, които минаваха покрай нас, хвърляха в рулевия сектор на лодката омари за подарък. И както хвърчаха омари покрай нас, Джек започна да хрипти и да тича нагоре-надолу по палубата като куче, което дълго време са държали настрана от противопожарен кран. С увеличаването на купчината от омари в лодката, той започна да се чеше, а лицето му почервеня. Хвърли се към кея с тих стон, покатери се и за момент се изправи на площадката, озърна се наоколо като човек, преследван от невидими дяволи. Тук нямаше спасение за него. Кеят беше задръстен от колички с омари, щайги с омари и от самите омари, които бяха с хиляди.

Той побягна надолу по кея, като припкаше бързо покрай озадачените рибари и стигна до брега — но даже и там не намери спокойствие. Едно малко момче го преследваше и му предлагаше ведро с щипки от омари.

На края той потърси убежище в една тревиста блатна низина на четвърт миля нагоре по брега и седна там, като трепеше навъсено комарите. Аз ошетах на спокойствие, натъпках нашите омари в една тенекиена кутия за инструменти в машинното отделение и му сигнализирах, че всичко е наред.

Надявам се, че добрите рибари на Ричибъктоу ще ми простят, но след като излязохме отново в открито море, аз върнах омарите в естествената им среда. Трябваше да го направя. Нямаше начин да продължим плаването, докато моят спътник непрекъснато и с двете си ръце се чешеше, за да се избави от безмилостния сърбеж.

Цяла нощ пътувахме, преминахме край Ескаминак и продължихме срещу вятъра през широкото и коварно устие на залива Шальор. Джек ознаменува отплаването в открито море с пристъп на разсеяност.

Бях му наредил да хвърли лага — месинговия цилиндър, завързан за дълго въже, с който измервахме изминатото разстояние. Джек го хвърли добре, но забрави да завърже края на въжето за лодката. В мен дълго ще живее представата за лицето на Джек, когато стоеше на задната част на палубата, вперил озадачено поглед в празните си ръце, през които последните няколко инча въже току-що се бяха изплъзнали. Въпреки загубата на лага — една ценна антика — не можах да сдържа смеха си и това беше глупаво от моя страна. Когато един час по-късно попаднахме на буря и реших да се върнем в Миску за през нощта, Джек се нахвърли върху мен.

— Да се върнем? Боже мой, ти въобще само това правиш. Ако имаше смелостта на канарче, щеше да следваш курса си. Страх те е да не умреш, нали? Проклет страхливец.

Аз много се страхувах да не умра, но също така се страхувах да живея с Джек през следващите години, ако не си направя съответни изводи от неговия упрек.

Пресичането на залива Шальор беше неприятно преживяване. Прекарахме нощта, подхвърляйки се в може би най-лошото време, което съм виждал през живота си. Даже и прекрасната глина от остров Принс Едуард не можа да издържи страховитото море, което ни подмяташе насам-натам като кубче лед в шейкър за коктейл. Глината се изми от шевовете на „Щастливо приключение“ и скоро ние започнахме да потъваме и трескаво да търсим суша. На края открихме суша при Гранд Ривиер — малко селце на северния бряг на залива, до което „изпомпахме“ пътя си точно преди обяд.

Гранд Ривиер беше първото крайбрежно село, което не се отнасяше добре към хората в малки лодки. В него нямаше кален бряг, който да оправдава названието му. Най-близкото подобие се оказа един кос торфен бряг, който граничеше с една зелева градина. Спряхме „Щастливо приключение“ при този бряг и извитата й задна част се надвеси точно над първия ред зелки. Не причинявахме никаква вреда на зелките, но собственичката на градината, намусена стара вещица, с пронизителен глас, мислеше по друг начин. Тя застана на брега и поде дълга тирада, докато Джек съвсем загуби търпение. Като се намръщи колкото може по-заплашително, той я изгледа свирепо и с ужасен акцент й съобщи, че сме двама офицери от Съветския военноморски флот, които плават с малката си лодка от Ленинград до Експо’67.

— Ф Русия, стари баби, които вдига много шум, ний приспиваа! — й каза той и понечи да скочи на брега.

На бърза ръка тя се изпари и ние продължихме половин час да злорадствуваме, когато забелязахме как две претъпкани коли на Квебекската провинциална полиция спряха на пътната магистрала на четвърт миля от нас и полицаите наскачаха, като се събираха с пушки в ръка, за да заемат съответна позиция.

— Ето докъде я докара с твоите шеги! — казах аз с горчивина в душата и се спуснах към мотора. Джек мълчеше. Беше вложил всички сили в помощ на дизела да ни отведе далеч от брега в дълбоки води.

С продължаващи течове „Щастливо приключение“ побягна към залива Шальор, за да търси по-гостоприемно убежище. Беше ясен, слънчев ден. Стана толкова горещо, че бяхме принудени да се съблечем голи, докато „изпомпвахме“ пътя си около Кап Д’Еспоар и пред очите ни се откри смайващ изглед на остров Бон авантюр, Персѐ Рок и на извисяващите се отвъд стръмни скали на Гаспѐ. Може би за пръв път в нашето пътуване през залива ни настигна попътен вятър и когато се прилепихме до Персѐ Рок, с вдигнати и издути избелели от слънцето платна, сигурно сме допринесли много за живописната гледка. Във всеки случай привлякохме вниманието на един туристически кораб, натъпкан с екскурзианти.

Капитанът на парахода смени курса, за да приближи стадото зяпачи близо до „Щастливо приключение“ и когато двайсетина фотоапарати започнаха да щракат, Джек, който е преди всичко джентълмен, излезе от рулевия отсек, изправи се в целия си ръст и се поклони официално пред „бойния“ ред от святкащи обективи.

Уви, този учтив жест не беше оценен. Капитанът на туристическия кораб подаде вбесеното си лице от прозореца на своята каюта и започна да ни псува на пикантен френски език. Няколко пътници мъже размахаха юмруците си срещу нас. Други размахаха фотоапаратите си. Една изключително снажна матрона стана с голям риск за себе си и измуча нещо като „мръсни нудисти“. Туристическият кораб увеличи скоростта и гневно се отдалечи, оставяйки ни объркани и доста засегнати.

— Е, добре — каза Джек примирително, като наместваше загорелите си от слънцето мощи обратно в рулевия сектор. — Ето какво получаваш, когато се опиташ да се държиш добре с хората. Нека това да ти бъде за урок, Моуът.

След като отминахме Кап Гаспѐ и се озовахме в голямото устие на могъщата река Сент Лорънс, скоростта ни намаля от бързината на здрав охлюв до бързината на сериозно контузен охлюв. Вината не беше изцяло на „Щастливо приключение“, въпреки че напрегнатото търсене на подходящ кален бряг в почти всяко малко пристанище, покрай което минавахме, неизбежно ни забавяше.

Главната трудност се състоеше в това, че сега ние се движехме срещу течението. Когато настъпваше отлив, а това ставаше в продължение на дванадесет часа от всяко денонощие, той се съединяваше с течението на голямата река и ни тласкаше назад със скорост от три до пет възла. И понеже максималната ни скорост беше малко повече от пет възла, понякога се случваше да стоим с часове на едно и също място. Това ни даде възможност спокойно да се любуваме на великолепния пейзаж, но оказа лошо въздействие върху настроението на Джек. Когато първоначално бе преценил колко време ще ни трябва, за да стигнем до Монреал, той вероятно подсъзнателно е имал пред вид торпеден катер, който развива четиридесет възла. Във всеки случай не беше помислил, че може да има насрещен вятър, насрещен отлив, насрещно вълнение и насрещно течение.

Един ден прекарахме цяла сутрин, взирайки се в неизменните форми на Фейм Пойнт, които се мержелееха на няколко мили пред нас, и до обед Джек се вбеси.

— Боже господи — избухна той. — С ръце и крака бихме могли да доплуваме до Монреал по-бързо.

Той малко преувеличаваше, но не беше толкова далеч от истината, че да си правя труд да споря с него. Замълчах, защото, макар че той още не забелязваше, променяхме положението си спрямо Фейм Пойнт. Все повече и повече се отдалечавахме от него! Явно имахме лош късмет, че в този момент ни настигна товарен кораб на път за Монреал, който плаваше на запад с около петнадесет възла. Причината Джек да се почувствува нещастен не бе товарният кораб, а красива яхта, сгушена самодоволно на палубата му. И видът на тримата пасажери, които единствено можеха да бъдат екипаж на яхтата, излегнали се удобно на палубните столове край красивата си лодка.

През нощта, когато „паркирахме“ „Щастливо приключение“ на един кален бряг в малкото пристанище на л’Анс-а-Вало̀, малко на изток от Фейм Пойнт, бяхме загубили пет мили от ценното ни западно направление.

Загубихме също и Джек Маклелънд. За втори път той беше принуден да напусне нашия морски съд, когато ни делеше малко разстояние от крайната цел. Някакво разстояние от около деветстотин мили.

Джек чувствуваше, че не е добре да ме изоставя на този далечен бряг, но както и преди, той обеща да ми намери нов помощник. Не му повярвах, тъй като нито един от нас не познаваше жива душа на стотици мили разстояние от л’Анс-а-Вало̀. Джек нае един автомобил и отпътува за Гаспе, на четиридесет мили оттук. Остави ме сам, с паднал дух пред отвратителната перспектива да продължа сам на борда, ако въобще можех да продължа.

След три часа някакъв вик на кея ме извади от бездната на мрачните ми размисли.

— Това ли е лодката, наричана „Нещастно злополучие“?

Е, аз понякога си позволявам да кажа нелюбезности за плавателния си съд, но никой друг не може да прави това безнаказано. Дълбоко засегнат, се втурнах нагоре по стълбичката.

— Кой по дяволите иска да знае? — креснах ядосан.

Далече над мене (имаше отлив и палубата на шхуната се намираше на двадесет фута под нивото на кея) една рошава глава се открои на фона на небето. Виждаше се младо, загоряло от слънцето лице, сините очи на което ме гледаха отгоре с известна боязън.

— Извинявайте, сър, но мистър Маклунън каза, че трябва да търся лодка с такова име. Ставаше дума да бъда евентуално член на екипажа.

Поканих на борда притежателя на тази глава и той, дълъг като върлина, запълзя с шестте си фута височина тромаво надолу по желязната стълбичка. Представи се като Глен Уилсън, двадесет и една годишен, бивш ефрейтор във въоръжените сили на САЩ, сега волен скитник по земното кълбо. След като доста неочаквано напуснал американската армия поради несъгласие с водене на война във Виетнам, Глен ловко се прехвърлил през границата в Британска Колумбия^[3], и се придвижвал на автостоп на изток към Нюфаундлънд. Стоял на един мост в Гаспе, когато някакъв автомобил спрял до него и както го описа той:

— Един наперен човек с руса коса излезе, огледа ме хубаво и ме попита дали някога съм карал ветроходна лодка. Казах му — не, никога даже не съм се качвал на лодка. Попита дали не искам да опитам и дявол да го вземе, си помислих аз, защо не? Следващото нещо, което помня, е, че се возех в колата и той говореше нещо на шофьора-французин. После ми стисна ръката, каза ми, че трябвало да отида на шхуната „Нещастно злополучие“, която ще плава за Монреал, и ето ме тук. Надявам се, че нямате нещо особено против.

Отначало ми беше забавно, после се замислих. Изглеждаше невероятно този млад пехотинец да може да ми окаже някаква помощ, но поне щеше да ми прави компания. Аз го подцених. Глен се оказа моряк по рождение, който щеше да намери за пръв път призванието си.

Л’Анс-а-Вало̀ ми даде нещо повече от един нов помощник — то ми даде и един добър съвет. Същата вечер един едър, изпълнен с достойнство френски джентълмен дойде на кея и се представи като капитан в оставка на един от уникалните плавателни съдове по река Сейнт Лорънс, наречени „гоелети“. Казах му за безуспешните ми опити да се придвижа нагоре срещу течението и той обясни как може да стане това.

Каза ни, че трябва да плаваме предимно през нощта, когато утихва западният вятър; доколкото е възможно трябва да се придвижваме по време на прилива; трябва да бъдем на една миля от брега, за да можем да уловим поредицата от обратни течения, които се движат нагоре, а не надолу.

Същата нощ изпробвахме тази нова формула и тя даде отличен резултат. До разсъмване бяхме изминали шестдесет мили западно от Фейм Пойнт. Това така ме окуражи, че продължихме да плаваме през целия ден и цялата следваща нощ, и може би щяхме да плаваме така до безкрайност, ако не бяхме принудени да потърсим още един кален бряг.

Сега обаче се намирахме там, където кален бряг просто не съществуваше. След като опитахме два-три малки залива, трябваше да се задоволим с купчина стърготини от една дъскорезница, изхвърлени в плитък воден басейн и образуващи изкуствена преграда. Въпреки че свършиха добра работа, стърготините не можеха да се сравнят с глината от остров Принс Едуард. Като добър познавач на калните брегове мога да твърдя, че червената глина на острова е незаменима за някои потребности на мореплаването.

Откакто напусна езерата Бра д’Ор, „Щастливо приключение“ се държеше добре, с изключение, разбира се, на течовете, станали вече хронически. Малко е да се каже, че се беше примирила с пътуването — то всъщност й доставяше удоволствие. Но тя загуби доброто си настроение, щом навлязохме в района на голямо движение на кораби при устието на реката.

Освен няколко товарни кораби в залива, „Щастливо приключение“ не беше виждала големи параходи. Тя се сепна една нощ, когато се разминахме с три лайнера^[4], един самолетоносач, един петдесет хиляди тонен товарен кораб с руда и двайсетина други кораба. Те се отнесоха с голямо пренебрежение към нас и ни принудиха да бягаме за спасяване на живота си като уплашени морски паяци.

Тя се стресна в обичайния си и неповторим стил. Движехме се с пълен ход на около десет мили от Римуски, когато един пронизителен звук се раздаде от машинното отделение. След миг моторът спря.

Бързо открих повредата — скоростната кутия беше нажежена до побеляване. Когато моторът изстина, открих, че всички лагери и зъбчати колела бяха стопени или пукнати. Маслото от скоростната кутия беше изчезнало загадъчно. Това бе невероятно, защото само преди един ден проверих нивото му и долях още масло. Не беше и невъзможно, от друга страна. Открих, че на дъното на скоростната кутия имаше кранче за изтакане на маслото — нещо, което никога не бях и подозирал. Но „Щастливо приключение“ знаеше за него. Няколко дни по-късно намерих кранчето в трюмната вода на няколко фута от скоростната кутия.

Върнахме се в Римуски и чакахме там десет нескончаеми дни, докато пристигнат резервните части за мотора, които явно бяха изпратени от Монголия с камилска поща.

Все пак дългото чакане в Римуски не беше съвсем напразно. Близо до нас имаше една очукана и ужасно занемарена малка шхуна от Нова Шотландия. Веднъж вятърът откъм брега разбута нашите съоръжения за акостиране и се преместихме до самата тази шхуна. Историята й бе трагична, но поуката — ценна. Преди няколко години млада двойка от Торонто купила лодката и се опитала да отплава нагоре по реката. След като се „борили“ с шхуната повече от месец, купувачите я зарязали в Римуски и си отишли завинаги.

Може би не беше много почтено от моя страна, но се уговорих с човека, който ми разказа тази история, да дойде една вечер на борда на „Щастливо приключение“ и да я разкаже отново. Когато той свърши, го попитах какво ще стане с малкото изоставено корабче.

— Правителството, то я взимаш за неплатена пристанищна такса — каза той и добави грубо, — продаваш я евтино на някой човек в града. Таз зима той изтегляш на бряг и нацепваш на трески за горене. Тъй ставаш щастливо избавление.

Тази нощ „Щастливо приключение“ не пропусна нито капка вода. На първи септември отпътувахме за Квебек и тя се държа така добре, че летяхме по морските вълни безспир ден и нощ.

Глен толкова напредна в моряшкото поприще, че от време на време му поверявах румпела, а аз подремвах под палубата. Преминахме широкия залив Мърей в една безлунна, облачна нощ, тъмна като бездна. Към един часа през нощта вече толкова ми се приспа, че определих на Глен посока към далечния фар на нос Гууз, като му казах да поддържа този курс, докато се приближим и тогава да ме викне на палубата.

До три и половина той не ме повика и аз се събудих със смътното съзнание, че нещо не е в ред. Покачих се сънен на палубата и се огледах наоколо. Видях светлината далеч пред нас — толкова, колкото и преди да заспя.

— Каква е тая дяволска работа?… — казах аз на Глен, който упорито стоеше на румпела. — Трябваше отдавна да сме се изравнили с фара на нос Гууз. Какво става по дяволите?…

— Не знам, капитане — той винаги ме наричаше „капитане“, вероятно по стар навик от казармата. — Светлината се приближаваше известно време, ама сега съм сигурен, че вече не се приближава.

Погледнах компаса и ужасната истина блесна с пълна сила. Някак си Глен беше отклонил вниманието си от фара на нос Гууз към яркия фар на върха на мачтата на един голям параход, който държеше курс на изток надолу по южния канал. „Щастливо приключение“, изминаваше по около седем възла в условия на отлив, движейки се упорито към солената вода и към къщи. Но този път никой не можеше да хвърли вината върху нея.

Обърнахме на другия борд и възобновихме курса си срещу течението и въпреки усиленото движение на параходи и отвратителното време, достигнахме Ситадел сити на четвърти септември по здрач. Монреал и Експо, 67 като че ли бяха вече на един хвърлей разстояние от нас.

В Квебек „Щастливо приключение“ смени екипажа си за последен път. И нищо друго да не беше направила през време на разнообразната си биография „Щастливо приключение“ можеше поне да предяви претенции, че е съдействувала да поведе един човек към нов начин на живот. Глен Уилсън ни напусна, за да постъпи на работа като обикновен моряк на един норвежки туристически параход, тръгнал на далечно плаване към Пернамбуко. Морето бе покорило Глен.

Клер и Алберт дойдоха отново на кораба и аз се радвах не по-малко от тях, че са пак на борда. Същата вечер отпътувахме за Монреал.

Плаването срещу течението на реката не оправда надеждите ни. Все още треперейки при мисълта за съдбата, която беше сполетяла нейната посестрима от Нова Шотландия в Римуски, „Щастливо приключение“ се държеше като ангел, какъвто тя, естествено, не беше, Времето беше като континентално лято: горещо, задушно, почти без вятър. Самата река не ни създаваше проблеми, защото докато бяхме в Квебек, се срещнах с капитана на една двумачтова гемия и той ме научи на някои трикове, свързани с изкачването на останалите наклонени места. Ние правехме също като гемиите — когато идваше приливът, се движехме срещу течението, а когато и отливът и течението бяха срещу нас, пускахме котва в някое удобно скалисто заливче.

Непосредствени трудности имахме единствено с речното плаване. Колкото по-тесни ставаха каналите, толкова повече големи параходи срещахме. На един изключително тесен завой, точно покрай издадената част на Лак Сен Пиер се озовахме лице в лице с двадесет хиляди тонен танкер, който пътуваше надолу — и в същото време бяхме застигнати от един също така грамаден товарен кораб за зърнени храни. Въпреки че никой от тези хипопотами не ни мислеше злото, за тях беше невъзможно да променят курса си и по такъв начин да направят място за нас. Трябваше сами да търсим спасение. И ние го намерихме, като офейкахме уплашено от канала в една плитчина, където килватерът на танкера ни блъсна като приливна вълна и почти ни изхвърли на сухо върху един изровен бряг. Следващия момент обратният килватер от товарния кораб ни върна в канала. Това се видя много забавно на Алберт, но Клер и аз горяхме от желание да се върнем пак в просторната сива пустош на Североатлантическия океан.

От Троа Ривиер, където се избавихме от приливите и отливите, навлязохме в още един свят — един наистина ужасен свят — свърталище на моторни лодки за разходки. Свръхмощни и свръхарогантни, задръстили целия канал те превръщаха в ад живота на бавните кораби с дълбоко газене като нашия. Беснеещи наоколо с двадесет възла, избутвайки половината река пред себе си и засмуквайки другата половина зад себе си, те вдигаха по-голям шум и създаваха по-голяма безредица от големите товарни параходи. На повечето собственици на моторници почти им липсваше елементарна вежливост, още по-малко имаха представа за правилата за движение, а това ни най-малко не ги интересуваше.

Глутница от тези груби и суетни играчки превърна последния ни ден в реката в мъчение. Беше непоносимо горещо и ние нямахме никакви сили, защото бяхме плавали почти без прекъсване от Троа Ривиер. От час на час все повече и повече моторници ни люшкаха с килватерите си и все повече обезумявахме. И когато на хоризонта съзряхме грозните очертания на петролните рафинерии в източния край на Монреал и потънахме в зловонните жълти облаци от дим, които се стелеха от комините върху реката, вече бяхме на края на силите си.

Изпотен, лепкав, мръсен и крайно уморен започнах да се чудя защо си правихме целия този труд да дотътрим малката ни лодка от един свят на хладно и тихо спокойствие до този врящ котел, пълен със сяра. Продължавах да мисля за това, когато се изравнихме с централната част на Монреал и започнахме да търсим нашата митична цел в края на тази фалшива небесна дъга.

Пристанището беше оживено като магистрала. Фериботи преминаваха бързо покрай носа и кърмата ни. Големи параходи свиреха със сирените си и бумтяха към нас от всички страни. Клер беше на румпела и така се изтормози от един влекач и от кораба, закачен на буксир, че едва сдържаше сълзите си. Виждах кулите, минаретата и кубетата на Експо, но не виждах как бих могъл да стигна до тях. В този момент още една моторница се нахвърли върху нас като хиена върху безпомощен мармот^[5].

Това обаче не беше обикновена моторница. Както се приближаваше разпенена към нас, синият й корпус започна да ми се струва познат. На носа й беше изписано с едри букви МП 43 и аз веднага се досетих, че това е „Блу Херън“^[6], параход от същия тип като „Блу Айърис“^[7].

— О, господи! — извиках отчаяно към Клер. — „Синята“ съдба ни сполетя!

— Дългата лапа на „морската котка“ ще ни пипне всички в края на краищата — отговори Клер неотзивчиво. — Е, Капитане, хайде да видим как ще се измъкнеш от това положение.

Работата се състоеше в това, че ние очебийно нарушавахме закона. Не само че името на лодката не бе написано от двете страни на носа, както повеляваха правилата за мореплаване, но също така не бяхме изписали на тях и официалния си номер, както строго изисква канадският мореплавателен закон. На всичко отгоре не бяхме издигнали задължителния канадски флаг на главната мачта. На кораба се вееше флагът на баските провинции^[8] и под него — като акт на вежливост към Квебек — хералдичната лилия. Можех само да се надявам, че МП 43 не знае кои сме всъщност и ще можем с блъфиране да се отскубнем на свобода.

„Блу Херън“ даде заден ход и бавно се изравни с нас. Един маунти, облечен спретнато, в униформа и с мегафон в ръката, излезе на мостика.

— Ей, „Щастливо приключение“! Моля, последвайте ме!

После полицейският моторен катер се завъртя около кърмата ни и зае позиция точно пред нас.

За момент ме съблазни мисълта да се спусна долу, да отворя кингстоните^[9] и да потопя моята злополучна шхуна; но смелостта ме беше напуснала. Бях победен и го съзнавах.

„Блу Херън“ ни поведе нагоре в пристанището с погребален ход, докато приближихме един много голям вълнолом пред островите, върху които се извисяваше Експо. Тогава се появиха четири бързоходни моторни лодки, които полетяха към нас. Водачите им имаха портативни радиоприемници и бяха облечени в някакви езотерични^[10] униформи, които аз не бях виждал.

Сега „Блу Херън“ смени посоката, увеличи скоростта и светкавично изчезна, докато четирите скимтящи скутера се построиха — два отпред и два отзад, като подкараха неумолимо „Щастливо приключение“ към една пролука във вълнолома.

Когато влязохме в тясната пролука, с ужас забелязах внезапно издигналите се кълбета син дим от двете страни на вълнолома. Бяхме оглушени от поредица ужасни разтърсвания.

— Пиленце! За бога! — изпищях към Клер и Алберт. — Сега те стрелят по нас!

Клер обаче е смела жена и не се уплаши. Застанала гордо на носа, тя гледаше право напред, предизвиквайки съдбата към най-голямото възможно зло. Алберт стоеше до нея твърд и непоколебим. Те бяха гледка, която изпълваше душата с гордост.

След като ехото от залповете утихна, Клер проговори.

— О-о-о-о, Фърли — извика тя в екстаз. — Те ни устройват посрещане… Не е ли прекрасно!

Тези думи едва бяха изговорени, когато отново бяхме оглушени — този път с такава какофония от писъци на сирени, клаксони, свирки и пищялки, че аз пуснах румпела и запуших с длани ушите си.

Преминахме през пролуката и точно пред нас се откри огромен воден басейн, където бе събран блясъкът на безброй скъпи яхти. Те свиреха с клаксони и сирени. По палубите стояха хора и размахваха чаши, бутилки и знаменца. Врявата беше неописуема. Погледнах назад в очакване да видя, че зад нас се движи „кралска яхта“ — но нямаше нищо за гледане. Постепенно ме овладяваше мисълта, че колкото и немислимо да изглеждаше, цялата тази олелия се вдигаше заради нас.

Моторните лодки ни заведоха до котвена стоянка №1 точно пред главните постройки на тази екзотична местност и там с помощта на квартет ентусиазирани млади мъже акостирахме между два плаващи „двореца“, които, взети заедно, сигурно струваха колкото съкровището на персийски шах. Един боцман ни призова със свирката си на брега, където ни очакваше „отряд“ официални лица. Едно от тях държа малка реч и ни приветствува с пристигането ни в Монреал на Експо, 67. Позната фигура премина напред от тълпата. Това бе висш служител от Експо и мой отдавнашен приятел.

Хванах го под ръка.

— За какво по дяволите е всичко това? Никога през живота си не съм изпитвал такъв зверски страх!

Ухилен, той ми обясни, че в далечната ни усамотена крепост Бюржо никога не ни е минавало и през ума, че външният свят може да научи или да прояви интерес към пътешествието ни. Лъгали сме се. Експо знаеше; Експо се интересуваше. След като сме минали покрай лоцманския пункт на нос Ескаминак при устието на реката, Експо е получавало сведения за колебливото ни движение напред. През цялото това време сме били под наблюдение.

— Обърнете внимание! — каза моят приятел. — Никой не очакваше, че вие действително ще успеете. Залаганията бяха 25 „против“ към 1 „за“. Самият аз също загубих известна сума. Мислех, че завинаги ще потънете далеч преди да стигнете Квебек. Лодката, която не искаше да плава! Какво можехте да направите? Да я напълните догоре с пингпонгови топки?

— Тихо! — промърморих бързо аз. — Не говори такива неща. Във всеки случай недей пред нея!

Страхувам се, че тя е чула.

Същата нощ отпразнувахме, както подобава, края на хиляда и четиристотинте мили усилия и борба с превратностите на съдбата във всичките им възможни форми.

Събудихме се късно на другата сутрин. Слънцето струеше в каютата през големия преден илюминатор. Поизлежах се малко, като си мислех за пътуването. После обърнах глава към леглото на Клер.

— Е, скъпа, най-после изпитанието свърши. Искаш ли кафе? Ще сложа кафеничето.

Провесих крака от леглото и… стъпих в дванадесет инча студена вода.

Лодката отново се бе проявила.