Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Boat Who Wouldn’t Float, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- mitashki_mitko(2023)
- Допълнителна корекция
- Karel(2023)
Издание:
Автор: Фърли Моуът
Заглавие: Лодката, която не искаше да плава
Преводач: Владимир Ганев; Цветелина Ганева
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Националност: канадска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. № 126
Излязла от печат: 30.VI.1980 г.
Редактор: Гергина Калчева-Донева
Художествен редактор: Владимир Иванов
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Ася Къдрева
Художник: Иван Тодоров
Коректор: Елена Върбанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3131
История
- —Добавяне
2. Пасифлора[1] отива на море
Джек Маклелънд не бе единственият, който притежаваше нещо като корабче за предприемане на безразсъдни бабаитлъци, когато животът станеше непоносим. Неговата малка лодка, нещо средно между катер и торпедна лодка, във водите на езеро Мъскока приличаше на транспортния съд, чийто неоспорим господар бях аз в продължение на цели десет години. За неквалифицираните люде тази моя собственост не изглеждаше нищо повече от един разнебитен джип-комби. Но в сферата на реалистичното въображение това бе един от последните платноходи, извършващи курсове между Лондон и Цейлон. За още по-голяма автентичност на мореходния си профил, съдът имаше от двете страни на кабината за управление петролни фенери — единият зелен, откъм щирборда, а другият червен, откъм бакборда. На носа му бе монтиран уенч[2] с корабно въже, дълго четиридесет клафтера[3]. Носът не завършваше с някаква символична фигура, но там, както и на кърмата, бяха ясно написани името, пристанището, където бе регистриран, и мотото на транспортния съд:
Пасифлора
Албионски път №4
„Действувай или умирай“
Много пъти съм се носил с „Пасифлора“ при издути платна надолу по напречното шосе на магистрала 50, после на юг, за да хвана пасатите и тъй до крайбрежието на Торонто. Но преди онова юнско утро, в което аз поех с нея към Нюфаундлънд, тя никога не бе изминавала такъв дълъг маршрут.
„Пасифлора“ имаше готовност за това епохално пътешествие дотолкова, доколкото аз можех да я стъкмя. В нейния просторен трюм се мъдреха две котви адмиралтейски образец (едната — 165 фунта[4], другата — 100 фунта). Имаше три сандъчета корабни сухари, опаковани през 1893 година. Имаше кангали въжета, топове брезент, коркови спасителни пояси, патентован лаг[5], компас с десетинчов циферблат и както би казал един продавач на публичен търг — „редица други неща, прекалено много, за да се изброят“. Това всъщност бяха думите и на човека, от когото купих „Пасифлора“ и в едно априлско утро станах неин най-грижовен стопанин.
Тя потегли от пясъчните хълмове в ранна утрин. Лека мъгла бе полегнала върху албионските плата. От запад се носеше свеж попътен ветрец. Бе чудесен ден за тръгване на далечно плаване.
Първия ден „Пасифлора“ извърши удивителен преход за възможностите на един стар транспортен съд. С помощта на попътния вятър тя „изгълта“ 650 мили по курса си на изток. За нощуване я закотвих в една зелена ливада край брега на Сейнт Лорънс, точно на изток от Квебек сити.
На сутринта се събудих от миризмата на пържен бекон. Виждаше се слънцето и конете, в чиято ливада бях отседнал. Далеч на север голямата сребриста река се виеше към още по-далечното море, а от южна страна конете оформяха един безшумен полукръг около „Пасифлора“, мен и една непозната за мен особа.
Това бе нисък човечец на неопределена възраст, облечен в шевиотени панталони, оръфана риза и брезентово яке. Надигнах се от спалния чувал и погледнах непознатия с известно учудване, понеже бе погълнат изцяло в приготвяне на закуска върху моята газова печка, с моите яйца, моя бекон и моето кафе. Той усети, че съм се раздвижил, и се обърна към мен:
— Д’брутру г’сине — учтиво поздрави той. — Как шъ жилайти ваш’те яйца?
Очевидно през нощта съм бил приел нов член на екипажа. Нямах дори и най-смътна представа как е станала тази работа, но в случай че паметта ми изневеряваше, аз не бях склонен да призная това.
— Добро утро — предпазливо отвърнах аз. — Рохки отгоре и леко запържени. Шварц кафе.
— Н’да, да, г’сине. Момент моля!
Докато закусвахме, загадката се разкри от само себе си. Новият ми спътник на име Уйлбър обясни, че бил моряк от Нюфаундлънд и призори се движел в източна посока — към Сейнт Джонс, — когато се натъкнал на „Пасифлора“. Случаен поглед, който хвърлил през прозорците, й, му подсказал, че това е кораб, маскиран като джип. И Уйлбър, верен на моряшкото другарство, се самопоканил на борда.
Уйлбър бе истинско откритие. Почти четиридесет години той кръстосвал моретата или поне така ми каза. Същата сутрин, когато пътувахме на изток по брега на огромната река, той сочеше много от минаващите кораби и ми разказваше разни истории за екипажите им. Истории, които ако си позволя да повторя в тази книга, биха поставили Хенри Милър[6] в положение на съчинител на викториански приспивни песнички.
Уйлбър бе по рождение надарен да разказва и не престана да върши това през цялото време, докато преминавахме Ню Брънсуик и навлизахме в Нова Шотландия. Аз се почувствувах много уморен, защото вече десет часа бях зад кормилото. Когато Уйлбър предложи да ме смени, уверявайки ме, че не съществува превозно средство, което не би могъл да управлява, аз с радост му отстъпих мястото си.
Затворих признателно очите си и заспах. След десет минути „Пасифлора“ се разтърси от удар, като че ли предвещаващ края на вселената. Уйлбър ни беше блъснал напреки в огромен камион, натоварен до горе с дървесни трупи.
Щетите върху двете превозни средства се оказаха незначителни, защото солидната лебедка на носа на „Пасифлора“ беше ударила в огромна гума за трактор, окачена като предпазен фендер на лявата страна на камиона. Не бяха тъй леки пораженията върху моята душа, върху гордостта на Уйлбър и върху настроението на едрия мъжага, собственик на камиона. Ние обаче се намирахме в Нова Шотландия и знаехме как се оправят тези неща. Седнахме тримата в крайпътната канавка и изпихме бутилка ром, а после се разделихме като най-добри приятели. Шофьорът и аз приехме като задоволително обяснението на Уйлбър за причината на сблъскването. Много натъжен, той призна, че можел да управлява всякакво превозно средство, което се движи с платна, но никога не се бил учил да управлява моторна лодка!
Кормилото поех аз. Сега „Пасифлора“ се движеше по доста странен начин — носеше се полу настрана като рак. Понеже Уйлбър и аз нямахме много познания в областта на техниката, не можехме да разберем причината — че рулят (хората от сушата биха го нарекли кормилна щанга или нещо подобно, но еднакво загадъчно) бе много изкривен. След един-два часа свикнах с повредата, но хората в другите превозни средства по пътя не свикваха. Те изглеждаха някак си неуверени по отношение на взетия от нас курс и доста от тях се отбиваха по чакъления банкет, за да ни сторят място да минем.
На здрач установихме, че при катастрофата нашите електрически фарове са се повредили. Обаче газените фенери на калниците бяха изправни и заредени. Запалихме ги и продължихме пътуването, макар и с намалена скорост.
Тук трябва да отбележим, че хората от Нова Шотландия, известни в миналото като опитни моряци, изглежда, бяха загубили някои от наследствените си качества. Повечето от водачите на транспортните съдове, които срещахме след настъпването на нощта, очевидно нищо не разбираха от навигация. Когато връхлитахме върху тях при запален червен фенер на бакборда и зелен — на щирборда, те отбиваха встрани, като че ли срещу тях идва Летящият холандец[7]. Някои изразяваха тъй звучно огорчението си, че аз реших да пуснем котва за през нощта. Това и направихме в село Пъгуош.
От едно нищо и никакво селце в миналото, занимаващо се с риболов и събиране на раци, днес Пъгуош е известно с неговите конференции на интелектуалците. Тук идват големите умове от целия свят, посрещани от американския капиталист Сайръс Итън. Бях чувал за този човек и затова свих с „Пасифлора“ по пътя към неговата резиденция. Господин Итън го нямаше и въпреки някои доста подчертани намеци от моя страна, дежурният секретар не прояви склонност да предложи гостоприемство на Уйлбър и мен. Отдавам този отпор на факта, че не съм капиталист. Качеството ми на мислител явно не бе достатъчно.
Най на края решихме за през нощта да „пристанем“ в предния двор на един рибар и събирач на раци, Ангюс Мъккей — очарователен човек с лек гейлски[8] акцент в произношението. Той ни покани у дома си и жена му ни нагости до преяждане с пържена скумрия. Ангюс се зае и с поправката на фаровете, но повредата на руля се оказа извън неговата компетентност.
На следния ден пътешествието премина без особени събития. До обяд стигнахме Порт Хоксбъри на остров Кейп Бретън, където успяхме да издирим моя стар приятел — моряка Хари Лангли. От него взехме петдесет клафтера котвена верига (чиято тежест накара „Пасифлора“ да клекне тъй, че задницата й стигаше на няколко инча от земята) и сандъче със сапун за морска вода.
Този сапун бил доставен от чужбина през 1887 година с траулера „Сентюъриън“. Този кораб сега представлява развалина, гниеща на сиднейското пристанище, но неговият сапун е много по-трайно нещо, отколкото да кажем английски дъбов материал или шведска стомана. Хари ме уверяваше, че никъде не ще намеря по-траен сапун. Това се оказа съвсем вярно. Вече едно десетилетие имам това сандъче със сапун и съм още на първия калъп, а ще са необходими поне още десет години, докато се поразмие и даде първата си пяна.
Късно вечерта стигнахме в Северен Сидни, на североизточния край на Кейп Бретън. Оттук има ферибот за автомобили до Нюфаундлънд и се пътува по протежение на двадесет мили през протока Кабът — едно от местата на най-бурните морски води в света.
Трябва да прекъсна бордовия дневник на „Пасифлора“, за да вмъкна няколко думи за великия остров, с който щях да свържа живота си през идващите месеци и години. Няма да правя опит за ново описание, тъй като то вече е налице. Описание, което се съмнявам, че може да бъде надминато. Преписвам го без свян от книгата, озаглавена „Тая скала в морето“ от Джон дьо Висе и Фърли Моуът.
Нюфаундлънд е неделим от морето. Разположен като огромен гранитен стопор в камбанообразното устие на залива Сейнт Лорънс, той е гърбом към по-големия континент и се е барикадирал зад планинска стена от триста мили, представляваща неговия недружелюбен западен бряг. Останалите му брегове гледат към открито море и са тъй нарязани и накъдрени от заливи, заливчета, проточета и фиорди, че предоставят над пет хиляди мили крайбрежна линия на стихията на Атлантическия океан. Навсякъде подводни скали и рифове (наречени с потресаваща точност „удавничари“) чакат, за да разпорят търбуха на някой заблуден кораб. При все това крайбрежието е истински дом на моряците, защото осигурява безброй пристанища и подслони.
До преди няколко поколения значение имаха само бреговете на острова. Високото му вълнообразно плато с мрачни иглолистни гори на север и съвсем голо на юг бе почти неизвестен хинтерланд. Тогава Нюфаундлънд е бил и до днес остава като една морска област в истинския смисъл на думата, може би сродна на онази земна твърд, изчезнала в морето, която се нарича Атланта. Но вместо да потъне в сините дълбини, Нюфаундлънд е бил като че ли отнесен по течението и спрял срещу нашите брегове, за да остане тук като заточеник, постоянно стремящ се обратно към изток. Това не е само чиста фантазия, защото Нюфаундлънд е най-източната земя на Северна Америка, вдаваща се толкова навътре в Атлантическия океан, че Сейнт Джонс, столицата на острова, е на шестстотин мили източно от Халифакс и почти на хиляда и двеста мили източно от Ню Йорк.
Прозата на Моуът е може би малко пресилена, но в основни линии описанието отговаря на действителността.
Пътуването през протока Кабът бе първото съприкосновение на „Пасифлора“ с морска вода. Малко преди полунощ закарах транспортния съд на борда на огромно, издължено нагоре, непригодно за морски изпитания чудовищно творение, наречено „Уилям Карсън“, построено по поръчка на канадското правителство за рейсове в протока и за връзка на Нюфаундлънд с останалата част от нацията. Това нещо (в интерес на истината то не може да се нарече плавателен съд) е толкова приветливо, колкото може да бъде една коза с възпалено виме. И горе-долу толкова красиво. В неговия набъбнал търбух се побират няколкостотин леки и товарни автомобила, а специално тази вечер бе запълнен до краен предел. Всеки автомобил бе застегнат към пръстени, монтирани в плотовете, въпреки че „застегнат“ не е най-точната дума.
Отплавахме в полунощ. Към 2 часа Карсън започна да се подмята от големи странични вълни, които повдигаха ту едната, ту другата му страна под напора на северозападна буря със скорост петдесет мили в час. Пасажерите се вкопчиха в каквото могат да докопат за опора или започнаха да се търкалят в леглата си и да стенат в съзвучие със силния вой на вятъра. В товарните помещения на ферибота всичко премина в свободно състояние.
Тъй нареченият моряк, който застегна „Пасифлора“ неподвижно за палубата, трябва да е бил чираче от някоя ферма в Саскатун[9], Саскачеван[10]. Иначе той щеше да се досети, че докато четири парчета кабел с дебелина четвърт инч са достатъчни за пристягане на незначителна черупка, каквато е стандартната североамериканска кола, то тия връзки са като книжен канап за двутонния джип, натоварен с около три тона железария от всякакъв вид.
„Пасифлора“ се откачи и мина в свободно състояние. Отначало колите бяха много плътно една до друга и тя нямаше площ за маневриране. Но след половин час успя да си отвори малко място. Всеки път, когато между две вълни „Карсън“ накланяше надолу тежката си муцуна, моето „цвете“ връхлиташе напред, за да спре внезапно в задницата на един понтияк, собственост на капитан от военновъздушните сили на САЩ, на служба в Стивънвил, Нюфаундлънд. И всеки път, когато „Карсън“ вдигаше нос и падаше тежко върху солидните си долни части, „Пасифлора“ политаше назад и мушкаше с теглича си предната скара на кадилака, собственост на един от индустриалните предприемачи, които по покана на премиера Джоуи Смолууд бяха започнали да превръщат Нюфаундлънд в своя чудодейна „ловна“ зона.
След като поскъси малко тези две коли, „Пасифлора“ получи достатъчно терен, за да откъсне и техните връзки от плота. След това и трите коли започнаха заедно да връхлитат напред и назад. Последвалата верижна реакция превърна долното помещение за автомобили в касапница, несравнима още от времето на Клавдий Тиберий, който разпоредил в Колизеума триста слона да бъдат обърнати в панически бяг от четиридесет нубийски лъва.
След пристигането ни в Порт-о-Баск, разтоварването бе интересно и весело. Шофьорите с цветущи и откровени коментари слизаха към дока да предявяват искове за обезщетение на осакатените си автомобили и да уреждат придвижването им на буксир.
„Пасифлора“ изглеждаше като че ли се връща от няколкомесечно пътуване из Арктика за разбиване на ледовете, но все пак излезе от ферибота на собствен ход, очевидно без да е претърпяла сериозни вътрешни повреди. Тя бе, както посочи Уилбър, с не малко благоговение, „все още добър за тя!“.
Изминаването на петстотин и петдесет мили през средата на Нюфаундлънд бе едно продължително упражнение по мазохизъм. Тогава трансканадската магистрала съществуваше само като мечта предимно в главите на политиците от Отава и Сейнт Джонс. Действителността бе тъй ужасна, че нищо друго, освен джип или войскови танк — или едногърба камила, — не би могло да се справи с пътните условия. Съвсем малко хора дръзваха да тръгнат по този път. Мнозинството предпочиташе да натовари колите си на вагонни платформи в Порт-о-Бакс и да ги превози по железопътната линия до Сейнт Джонс. Аз можех да направя същото, ако Уйлбър не ме уверяваше, че той минавал с автомобил „илядо пъти“ и че нищо му нямало на пътя.
Уйлбър бе прав. Наистина нямаше нищо — нищо, което можеше да се нарече път. Пътуването ни до Сейнт Джонс продължи пет дни, а „Пасифлора“ стигна до положение да се влачи със сетни сили. Тя гръмна седем гуми, загуби малкото си останали пружини (амортисорите й липсваха много отдавна), заплушителното си гърне, задната ауспухова тръба и… увереността си. Клатушкаше се по улиците на Сейнт Джонс като старо и болнаво същество. Но бог ми е свидетел, тя пристигна дотук на собствен ход.
Уйлбър ме напусна в Сейнт Джонс. Попитах го на кой бряг желае да бъде спуснат и той ме насочи към група сиви сгради в покрайнините на града. Районът изглеждаше неописуемо мрачен и противен.
— Сигурен ли си — попитах аз, — че това е мястото, където искаш да слезеш?
— Да-а, мен син — отвърна доволен Уйлбър. — Т’ва е психиатричното. Т’ва точното място, където аз живей.
Това беше. Същото. Посрещнаха Уйлбър на вратата със същата радост, с която и той отиваше към тях. Един от тези хора, предполагам стажант-лекар, ми разказа целия случай:
Уйлбър бил пациент на психиатричната болница в Сейнт Джонс в продължение на двадесет години. Никога не правел бели. Обаче от време на време бягал и правел „пътешествие“. Той се мислел за моряк, покорил седем морета. Но след няколко месеца започвал да се чувствува самотен и се връщал в болницата.
Уйлбър сърдечно ми разтърси ръката и любезно ми благодари. На раздяла думите му бяха:
— Секи път ти иска спътник, ти само викваш на мен, капитан!
И може би ще го направя. Защото съм имал много спътници, които са ми допадали значително по-малко.