Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (17)

17. На запад — не!

Ние не се бавихме в Салбис Коув — тръгнахме рано преди обяд и оставихме подире си голяма „яка“ от пяна край бреговете на остров Пас. Нямаше и следа от „Блу Айърис“. Вероятно той все още се въртеше около потопените каси като разклопана квачка над запъртъци.

Поведението на „Итчи“ бе образцово. Изпълняваше всичко, което искахме от нея, и не ни сервира обезпокояващи изненади. Тя, разбира се, продължаваше да има течове, но бяхме свикнали с това и ежечасното рутинно изпомпване на вода придоби автоматичен характер и даже можехме да спим едновременно. Най-сетне тя като че ли имаше готовност за дълго пътешествие, но вече много късно. Майк бе просрочил определеното му време и след като основа толкова библиотечни филиали, колкото позволяваха обстоятелствата, трябваше неохотно да ни напусне и да се върне в Сейнт Джонс.

Прекарах още една седмица в Сен Пиер, размишлявайки на шега и наистина върху идеята да взема Пауло или Тео на пътешествие до Карибско море, но започваше сезонът на ураганите и когато поредната голяма буря потопи два солидни риболовни кораба в крайбрежието на Сен Пиер, аз се убедих, че „Великото морско пътешествие“ трябва да се отложи за следващата година.

След като реших да оставя „Итчи“ да презимува в Сен Пиер, склоних Тео, Пауло и Мартен да се грижат за нея, предполагайки, че трима осиновители могат три пъти по-добре да вършат работата на истинския баща. Дадох им указания да я изтеглят на брега и грижливо да я зазимят, докато дойде време за спускане на вода през пролетта. После се върнах на континента и прекарах една обичайна зима, окрилян от мечти за идващото лято.

Този път Джек Маклелънд не можеше да сподели мечтите ми. Слуховете за лудориите на „Итчи“ бяха достигнали до съдружниците и членовете на неговото семейство и никой от тях не считаше Джек за излишен на тая земя.

— Ако бях в състояние да учетворя застрахователната си премия — тъжно обясни Джек, — смятам, че щеше да има малко възражения да дойда с теб на плаване. Но няма начин да устоя на вноските, които иска моят застрахователен агент. Той казва, че ще бъдат по-ниски, ако тръгна на пътешествие до луната в ракета на янки.

Не бях много разочарован. Колкото и да се възхищавах на Джек, у мен се оформи още по-голямо възхищение към младата дама, която бе за кратко време член на моя екипаж в Сен Пиер. Убеждението ми, че Клер ще бъде винаги налице и готова да предприеме екскурзия с мен през следващото лято, много облекчи тъгата ми по изневярата на Джек.

Нямах никакво известие за „Итчи“ през зимата, но това не ме тревожеше, защото никой от приятелите ми в Сен Пиер не бе привърженик на писането на писма. И все пак през месец май получих телеграма от Мартен с неясно съставен текст. Същността й се свеждаше до някакво малко произшествие с „Итчи“, тя „се намушкала“, но „не била много наранена“ и предположих, че поправката е дребна работа. Представях си, че е станала малка злополука при пускането й на вода. С чувство на пълно доверие в тримата си приятели, аз телеграфирах отговор с указания поправката да се извърши незабавно и — о, безкрайна глупост! — уведомявах Мартен, че шхуната е солидно застрахована.

В средата на юни потеглих на изток. Един стенещ стар самолет „Дакота“ ме изтърси с разтреперващо корема друсане, на една ливада в Сен Пиер.

За моя изненада (защото бях телеграфирал предварително за пристигането си) никой от приятелите ми не ме приветствува. Когато тръгнах да ги търся, изпаднах в положението на човек, който е тръгнал да търси зрънце уран без гайгеров брояч. Всеки с когото говорех изглеждаше необичайно уклончив, дори някак си със силно желание да се отстрани от моята компания. Много озадачен аз потърсих несравнимата Ела Жирарден от Л’Ескал и от нея получих първите намеци, че с моя малък кораб не всичко бе наред. Тя ми разказа достатъчно неща, за да излетя като светкавица към корабостроителницата.

Моята бедна малка лодка бе все още високо на стапела. Изглеждаше като архаично чудовище, което току-що е било измъкнато от Ла Бреа — шахтите за добив на смола. Бе изплескана от върховете на мачтите до кила с отвратителна черна мръсотия, която миришеше на стопанство, използващо канални отпадъци. Палубите й бяха покрити с дебел пласт от тази мръсотия, а каютата приличаше повече на септична яма, отколкото на помещение за хора. Кърмата бе в най-ужасно състояние. От нея бяха изгризани цели шест фута. Това създаваше трагичното впечатление за патица, попаднала заднишком в скоростен електрически вентилатор.

Стоях зашеметен под разнебитената кърма, когато мина един от корабостроителните работници. Той не се спря, но след като закима с глава пред осакатения и наплескан плавателен съд, многозначително хвана носа си с палец и показалец. При този жест ми притъмня пред очите. Тръгнах да диря Пауло, Тео или Мартен с устрема на изпаднал в амок малайски селянин.

Не можах да намеря Тео — предполагаха, че е в Микелон. Не можах да намеря Мартен — смятаха, че е на палатка някъде из Ланглад. Не можах да намеря Пауло — казваха, че тръгнал на борда на един товарен кораб за Уест Индиз^[1]. След три дни ярост и отчаяние, аз все пак сполучих да открия достатъчно находки и фрагменти от тази история, за да ги свържа в тяхната последователност.

Случилото се бе в известен смисъл моя лична грешка. С молбата си към трима души да поемат грижата за „Итчи“ бях проявил колосално невежество по отношение на галския темперамент. Всеки от тях смятал, че само той трябва да бъде определен за пълновластен ръководител и затова никой от тримата не бе проявил никаква грижа. Те повели война помежду си, а шхуната била оставена да прекара зимата на котва в пристанището без никакво внимание и обич. Никой не спечелил тази война, но „Итчи“ и аз определено загубихме.

Тя оцеляла някак си след есенните и зимните бури. После, в началото на март, арктическият паков лед блокирал островите. След няколко дни буря от запад натикала солидно леда в пристанището. Налягането на ледената маса разкотвило „Итчи“ и я понесло с кърмата напред към стърчащите греди на един изоставен кей. Една от гредите пробила извитата задна част на лодката и тя потънала в три клафтера мръсотия, понеже вътрешното пристанище на Сен Пиер не е нищо повече от един канализационен басейн на цялата община.

Мартен, Тео и Пауло се стреснали, но изразходвали енергията си във взаимни обвинения. „Итчи“ потъвала все по-дълбоко и по-дълбоко в тинята до момента, когато в Сен Пиер пристигнала телеграмата ми с магическата думичка „застрахована“.

Сейнт Джонс, Нюфаундлънд, не държи монопола на меркантилното пиратство. Сен Пиер, колкото и да обичам това място, има своя собствена категория бандити и когато се разнесла вестта, че „Итчи“ е застрахована, те се впуснали в действие. Една група от тях вдигнали „Итчи“ на повърхността на водата (посредством празни варели, завързани за лодката и напълнени със сгъстен въздух) и сложили ръка на малкото корабче като „право върху спасен потънал плавателен съд“. Те я изтеглили на стапела отначало с намерение да я поправят, но като разбрали, че има нужда само от почистване и подмяна на една греда в кърмовата част, се постарали да увеличат разходите за поправка посредством елементарния способ на откъртване на шест фута от кърмата с лостове.

Не се гордея много с поведението си през няколкото седмици след пристигането ми тук, но пък и не съм особено горд от поведението на хората от Сен Пиер. Ние водихме борба. Борихме се ожесточено, непрекъснато, с хитрости и понякога с озлобление. Загубих шест седмици, докато отново подготвя лодката за плаване. Това бе мрачен период на трудности, несгоди и едва ли не на умопомрачение, докато водех борба с бандитизма и корупцията, с пристанищната тиня и с мудността на корабостроителницата.

Мога да си спомня само два светли момента. Един от тях беше, когато в пристъп на сляпа ярост аз нахлух в кабинета на губернатора на островите и имах удоволствието да нарека негово превъзходителство С. О. В.^[2] (той се въздържа да ме арестува, което можеше съвсем основателно да направи, и се задоволи да нареди да бъда изнесен навън, вдигнат от четири души за ръцете и краката). Другият светъл момент бе, когато пиратите ми представиха сметките си за възнаграждение за спасяване на потънало имущество и за поправки. Тогава не само че не подписах от името на застрахователната компания, но и публично препоръчах (използвайки подходящите жестове) да употребят сметките за облекчаване временния недостиг на тоалетна хартия в този район.

Тягостната интермедия завърши през последната седмица на юли, когато пристигна Клер. Внезапно слънцето се показа (от деня на пристигането ми в буквалния смисъл на думата имаше постоянна мъгла). „Итчи“ отново бе прилично чиста (въпреки, че през следващите няколко месеца продължавахме да намираме отлагания от канализацията на Сен Пиер в някои скрити кюшенца на лодката), бе оборудвана с нов и безотказен дизелов мотор на мястото на отвратителното „моторище“. Леглата в каютата бяха разширени и лодката бе приведена във възможно най-спретнат вид. Присъствието на Клер неутрализира горчивината в моята душа и аз потърсих някогашните си приятели от Сен Пиер, за да сключа мир с тях.

На Мартен, Тео и Пауло (който всъщност не бе отишъл в Уест Индиз) толкова им олекна от подновяване на приятелските отношения, че дадоха банкет по този случай. След хубавия банкет ние с Клер бяхме във весело настроение и се връщахме към „Итчи“, сега на вода отново на стоянка до гемията на Пауло.

Преди не съм споменавал, че на „Итчи“ липсваше санитарен възел. Истината е, че преди идването на Клер никога не съм мислил за такива съоръжения на лодката, защото те биха били излишни. Бобчейнз^[3] и удълженията на рейките в задната част на лодката осигуряваха достатъчни удобства за действия на открито. За мъже.

Когато се качихме на борда, аз оставих Клер в интимната атмосфера на тъмната и хлъзгава палуба и слязох долу да паля фенерите. След малко чух колосален плясък, изтичах на палубата с електрическо фенерче и зърнах как малкото бяло лице на Клер се потапя и показва в черните омаслени води край лодката. Тя не бе сама. На няколко фута от нея моето фенерче освети зиналата муцуна на котка, която бе умряла с много мъки и преди много, много време. За щастие Клер имаше достатъчно добър рефлекс да си държи устата затворена. Ако бе погълнала вода, доста възможно би било моят разказ да завърши с трагични нотки.

Спасяването й не бе проста работа, както тя изтъкна, след като бе окончателно извлечена на палубата мокра и вбесена: „Никой не може да плува с панталони, смъкнати до колената!“ Всъщност Клер трябва да е преживяла мъчително изпитание, но когато бе заведена в Паулови, взе гореща баня, подкрепи се с коняк, облече си чисти дрехи и добрият й характер отново възтържествува. Всъщност толкова й съчувствувах, че направих нов проект за форпика на шхуната с оглед там да има помещение с известни удобства „за ползване от дами“.

Въпреки че общото състояние на нещата в Сен Пиер бе станало сравнително приятно, имаше една болезнена трудност, която постепенно се засилваше, докато достигна до степен да избухне в сериозни неприятности. Местните пирати искаха незабавно плащане на цялата сума и непреклонно отказваха да преговарят за резонно уреждане на сметката. От друга страна, аз бях решил с не по-малка категоричност да не подписвам изплащане дори на едно су, докато те не коригират намеренията си. Нещата достигнаха критичната си точка, когато един „адвокат“ се появи на борда, за да ми каже, че ако не платя всичко, и то веднага, той щял „да хвърли одеяло на шхуната“. Това е морски израз, означаващ, че лодката ще бъде задържана и ще бъде предадена на съхранение в ръцете на определено от съда длъжностно лице.

Не е трудно да се предположи каква бе моята реакция. След като вече бях загубил почти два месеца поради машинациите на хората от Сен Пиер, трябваше два пъти да ми отрежат главата, ако изгубя повече от още един ден. Нито пък щях да платя това, което се искаше като безбожен откуп за свободата на „Итчи“. Аз измислих контраномер.

Съобщих за намерението си да направя кратко плаване по Северния канал под претекст, че ще изпробвам новия мотор. За да разсея подозренията (пиратите бяха много подозрителна категория хора и държаха „Итчи“ под постоянно наблюдение), аз не подадох изходна митническа декларация. Поканих няколко приятели от острова да участвуват в тази весела разходка с цел тяхното присъствие да гарантира, че нямам намерение да „духна“ към далечните хоризонти.

Само един човек от Сен Пиер бе посветен в моите намерения — не че не можех да вярвам на дискретността на другите мои приятели (аз не можех), а защото не се нуждаех от хитроумната им помощ. Човекът, чието съдействие ми бе необходимо (и за да го предпазя от главоболия, аз не ще посоча името му), ми бе достатъчно задължен, за да оправдае доверието ми.

Рано сутринта ние откачихме вързалата и весело подкарахме лодката из залива. След половин час при Коломбие срещнахме една до̀ри, която очевидно имаше проблеми с мотора. Аз прекарах „Итчи“ до нея и уведомих моите изненадани приятели, че незабавно трябва да се прехвърлят в тази до̀ри, освен ако имат желание да бъдат откарани в Нова Шотландия, накъдето, им казах, съм взел курс. Те бяха толкова слисани, че напуснаха само със символични протести.

„Итчи“ трябваше да измине само три мили, за да се измъкне от френските териториални води. След един час бяхме в открито море и вън от опасност. Съжалявам единствено за това, че не можех да видя шайката бандити в момента, когато са разбрали за нашето бягство.

Сметките бяха уредени най на края след двегодишни спорове. Сумата, изплатена от застрахователната компания, представляваше една трета от това, което ми бе поискано. Може би някой ще помисли, че не ще посмея да покажа отново носа си в Сен Пиер. Това не е така. Когато се върнах три години след случката, за да правя филм за островите, един от най-лошите пирати първи ме покани да пием по чашка. Далеч от мисълта да ми държат карез, тия господа ме посрещнаха като завръщащ се блуден син. Като роден и отгледан уасп^[4] аз смятам, че никога не ще разбера галските нрави.

 

 

В резултат на пролетните бъркотии плановете за пътешествието през сезона трябваше да се изменят радикално. Нямаше достатъчно време за голямо пътешествие по море. От друга страна, Клер, колкото и да бе хубава и способна, можеше да се класира само като стажант-моряк и нямаше достатъчно опит, за да посмее да се хвърли в океанската стихия. За това предложих да прекараме остатъка от лятото в обиколки на запад покрай южния бряг на Нюфаундлънд с крайна цел Кейп Бретън (Нова Шотландия). Обитавано от шотландци, това селище изглеждаше сигурно място, където „Итчи“ можеше да презимува, а също така представляваше идеален пункт за начало на голямо пътешествие през следващата година.

Отвъд голите рифове, наречени „Ле-з-анфан пердю“, ние вдигнахме платна и направихме приятно плаване през Форчън Бей, покрай остров Пас, като поддържахме курс на запад, докато окончателно напуснем зоната, в която обикновено патрулира „Блу Айърис“. Полицаите имат силна памет и не винаги може да се разчита на чувството им за хумор.

Вероятно поради това, че бях забравил да направя обичайното отдаване на почит на Нептун, времето се обърна против нас и една югозападна буря ни принуди да побързаме и потърсим подслон в Пуштру^[5] — малко рибарско село, разположено на западното устие на лабиринта от големи фиорди, наречен Бе Д’Еспоар.

Това отклонение се оказа фатален ход, що се отнася до плановете ни. Непрогледната мъгла и югозападните вихрушки и дъжд като из ведро ни приковаха към пристана на Пуштру. Там ние разнообразявахме живота на много местни жители, един от които ни разказа как е произлязло името на това място.

Селището е разделено на две части от тесен канал. Една нощ, много, много отдавна, гигантски син кит сбъркал и за по-кратко решил да мине през канала и заседнал. Той изпаднал в беда, но същата участ сполетяла и жителите на селото. Те знаели, че ако китът умре и започне да се разлага, на това място няма да може да се живее занапред. Или той, или хората трябвало да се махат. След безплодни опити да го изтеглят обратно в морето посредством гребни лодки (тогава нямало мотори), цялото население нагазило в канала и го изтикало.

Пуштру създаде възможност на Клер да придобие първия си опит в домакинство на малка лодка в съвсем злополучни условия. Тъй като палубите на „Итчи“ попиваха толкова вода, колкото и корпусът, вътрешността на каютата бързо се навлажни и поддържаше това състояние през следващите седем дни на почти непрекъснат дъжд и мъгла. Плесен и други видове гъбички започнаха да растат с поразително разнообразие в каютата. Коментариите на Клер „сото воче“^[6], докато стържеше пласт от един инч влакнест мъх от бекона, хляба или маслото, свидетелствуваха, че нейното образование в частно училище е било много по-католическо по дух, отколкото аз предполагах преди това.

Тя надмина себе си в деня, когато като обуваше на бос крак домашните си пантофи, откри в тях дебел пласт желирана синя плесен. Аз лежах в подгизналото си легло и се кикотих, а тя се нахвърли върху ми:

— Продължавай — изръмжа тя, — изкарай на смях всичко, което може да излезе от глупавата ти глава! А като свършиш, иди и се виж в огледалото.

Заинтригуван, избърсах влагата от огледалото и надникнах в него. Нямаше никакво съмнение — червеникавата ми брада бе получила определено зеленикав оттенък.

От страх да не станем храна за гъбичките, преди да сме изживели живота си, ние избягахме от Пуштру във вътрешните фиорди на Бе Д’Еспоар, където нямаше ни мъгла, ни дъжд, за да търсим топлина и слънчеви лъчи. Намерихме и двете, а когато прониквахме по-навътре в тайнствените заливчета, бяхме очаровани от многото проточета, притулени подслони, ручеи, минаващи през скални коридори и величествени гледки, така че едва в края на август можахме да се опомним, за да продължим нашето плаване на запад.

Заливът се нарича Бе Д’Еспоар само на съвременните карти. За хората, които живеят в околностите му, той е Бе Диспеъ^[7]. Но истинското му име е било Бе Д’Еспри^[8], дадено вероятно преди четиристотин години от френските рибари-заселници. Името отговаря на действителността, защото това е място, обитавано от духове — по-скоро от спомени за миналото, когато всяко от многобройните скалисти заливчета давало подслон на шепа семейства с френски, джърси, английски или индиански-микмак произход. Обитавано е също така и от трагичните сенки на червените индианци — бетъките, които са били изклани до последния мъж, жена и дете от английските заселници.

Големият залив бе почти обезлюден, когато обикаляхме из тъмните му води. Остров Пас-май-кян, Арвур Льо Гале, Грейт Жерве, Роти Бей, Барашуа Дьо Серф, Дъ Локъ, Снуукс Коув, Джек Дямп Коув, Лампидо Пасаж — всички, всички бяха пусти, — предзнаменование за политически предопределеното бъдеще, което ще доживеят мнозинството от останалите нюфаундлъндци, съсредоточени в няколко десетки „индустриални“ и главно далеч от морето градове по съвременен урбанистичен модел.

Само в най-вътрешната част на залива, четиридесет мили от откритото море, което на времето е осигурявало живот и препитание, имаше известен брой хора. Тук в западналите селца Милтаун, Сейнт Албънс, Мористаун живееха потомците на поколения хора, свързани с морето, примамени в тези тягостни места преди десетилетия от предприемачите на работна ръка в една международна компания за дървесен пулп и хартия, която се нуждаела от евтина работна сила за обработка на дървения материал. Когато „каймакът“ на дървения материал за пулп се свършил, компанията се измъкнала без въобще да помисли за разстроения живот на толкова много хора, които оставя зад себе си. Това е стара история, разказвана тъй много пъти — и все още се разказва. Историята за манипулацията с необразованите труженици и опустошаването на земята от хора без съвест.

Късно през септември, когато най на края се сетихме да предприемем нов опит за отплаване към Кейп Бретън, „Итчи“ категорично отказа да сътрудничи.

Още откакто мина край Кейп Рейс на пробен курс, тя прояви изключителна неохота да плава на запад. Мисля, че се бе досетила още от първия ден, когато станах неин собственик, за трайното ми намерение да я отделя от родните й брегове и затова бе решила да ми пречи. Тъй трябва да е било, защото нищо друго не можеше да обясни поведението й, когато я насочехме на запад или дори когато я заплашвахме, че ще сторим това.

В деня, когато планирахме да напуснем най-вътрешната точка на залива, „Итчи“ отказа да включи на скорост (новият мотор бе съоръжен е кутия на три степени). Извадихме цялата скоростна кутия — колосална задача, — но нямаше никакви повреди. Когато я събрахме и монтирахме, смяната на скоростите ставаше безотказно. Междувременно „Итчи“ разслаби уплътненията на кила и се появиха такива големи течове, че нямахме друга алтернатива, освен да изтеглим лодката на брега на Милтаун.

Тук трябваше да я оставим да презимува.

Следващото лято направихме още един опит да я принудим да плава на запад. Въпреки че тя отчаяно се съпротивяваше, успяхме (с неотстъпна настойчивост) да я подкараме на запад до архипелаг Бюржо, до средата на пътя по югозападното крайбрежие, около осемдесет мили от Бе Д’Еспоар. Тази битка ме изтощи физически и духовно и когато, точно в района на острова Бюржо, лодката буквално изхвърли всички уплътнения и отново започна да потъва, аз я подкарах към сушата в състояние на тиха ярост.

На брега на Бюржо нямаше никакви удобства за изтеглянето я. Затова ние прекарахме няколко дни, зъзнещи наоколо, като правехме опити да спрем течовете от вътрешната страна без никакъв резултат. Една сутрин се събудихме с констатацията, че ветроходният сезон е приключен и че тази година не ще мръднем „Итчи“ нито инч отвъд Бюржо.

Понякога ме обвиняват, че съм твърдоглав, но епитетът е незаслужен. Ако изобщо съм нещо, аз съм умерен, тих и поносим мъж. Затова казах на Клер:

— Никаква проклета лодка няма да ме надвие и да ми се налага. Ако тя тази зима остане тук и ние оставаме. Ще я наблюдаваме като ястреби. И когато пролетта настъпи, така ще я стегнем, че тя повече не ще може да ни прави проклетите си номера. Поне докато я докараме до Нова Шотландия. Какво ще кажеш?

— Защо не? — каза Клер, понеже е жена от типа на тези, които са готови на всичко.

Заех се да уредя зазимуването на лодката, а Клер отиде и намери къща, в която да отседнем в Месърз Коув, разположен в западната окрайнина на общината Бюржо.

Къщата бе малка и уютна, с изглед към открито море, кацнала на една стръмна скала, където я пръскаше естественият душ на морските вълни при югозападни бури. Клер намери също така нов член на нашето семейство. Това бе Алберт — младо черно водно куче от Гран Брюи от същото потекло, от което бе Бланш, кучето на корабостроителницата в Сен Пиер.

Решението ни имаше някои забележителни последици. Течовете на „Итчи“ своевременно спряха (е, почти). Поради липса на подходящо място, където да я изтеглим, трябваше да я закотвим в едно заливче. Оказа се, че там движението на ледовете е голямо. Въпреки това тя изкара зимата без ни най-малка повреда и през пролетта бе в безупречна готовност за действие. От необуздан и жесток противник тя стана нашата хрисима и вярна лодка — до месец юни, когато отново се опитахме да я насочим на запад.

Въпреки щедрите ми възлияния към Нептун „Щастливо приключение“ (тя възвърна старото си име) очевидно имаше много по-голямо влияние върху него. Тя използваше това влияние най-безсрамно. Всеки път, когато потегляхме от Бюржо, попадахме на западни вихрушки, непроницаема мъгла, развълнувано море или и на трите заедно. На туй отгоре всеки път, когато правехме опит да тръгнем на запад, нещо се разваляше, или по мотора, или по ветроходните съоръжения, или по корпуса. Или пък течовете отново изригваха като фонтани в лодката.

След непрекъснати неуспехи Клер и аз почувствувахме, че се нуждаем от почивка и решихме да отплаваме на платна до близкото селце Джътс Коув, сгушено под огромните скали на фиорда Грей Ривър. Възнамерявахме да прекараме там няколко дни на гости на един наш приятел, за да отпочинат телата ни и да се ободрят духовете ни, преди да се заемем отново със западното пътешествие.

Грей Ривър се намира източно от Бюржо и „Щастливо приключение“ литна на изток като волна птичка. Но когато се опитахме да тръгнем обратно за Бюржо, попаднахме на силна вихрушка. „Щастливо приключение“ разцепи форщевена^[9] си, дюзите на мотора се запушиха с мръсотия, моторът спря и бяхме принудени да обърнем и да избягаме пред вятъра и вълнението. Успяхме да стигнем до суша едва в района на Ричардс Харбър, на шестдесет мили източно от Бюржо.

Тогава бе средата на юли и аз започнах да осъзнавам колко много изоставаме в тази битка на волите. Когато потеглихме от Ричардс Харбър, скоро се загубихме в непрогледна мъгла (компасът започна да действува като подивял). Примирено оставих лодката ми да прави това, което си е наумила, и тя ни отведе в Бе Д’Еспоар. Преклонихме се пред съдбата и се отказахме от неравната битка до следващата година.

Има много по-лоши орисии, отколкото да си принуден да прекараш лятото в този привлекателен залив. Колкото повече опознавахме лабиринтите му, толкова повече чувствувахме, че получаваме специални поощрения. Едно от тях бе, когато проникнахме в Кон Ривър и се натъкнахме на последното селище на индианците микмак в Нюфаундлънд. Една двойка, Майкъл Джоун и неговата сляпа съпруга, ни прие в къщата си и се отнесе към нас като към родни деца. Майкъл, който наближаваше осемдесет години, но все още беше як като базалт, ни разказа неостаряващи предания за своите събратя и за червените индианци, предания, които може би никой друг бял човек не беше чувал дотогава. Той ни обрисува накратко, но ярко и много затрогващо картината на един по-стар и може би по-добър свят от нашия.

Също така срещнахме отново известните двама братя — здравеняци от Ермитаж Бей, които бяха единствените активно занимаващи се с риболов мъже в Бе Д’Еспоар. Когато се натъкнехме на тях, а това ставаше често, те идваха край нашата лодка и ни товареха с ред фиш^[10], омари, сьомга, треска и голяма морска пъстърва. Решиха също проблемата ни, произтичаща от липсата на удобен магазин за продажба на алкохол.

Бе Д’Еспоар ни осигуряваше учудващо добра храна. В Арбур льо Гале по време на отлива ние се събличахме и навлизахме в морето да събираме разни видове миди или вземахме в заем няколко коша за омари, като ги използвахме да ловим в тях раци за едно ядене.

Преживяхме един особено незабравим момент, когато бяхме акостирали в прекрасното малко заливче Реймънд Пойнт. Късно вечерта Клер и аз лежахме удобно в леглата и четяхме. Алберт беше отишъл на брега и душеше и сумтеше покрай водата. Чухме силен плясък и след няколко мита лапите му изтрополяха на палубата. Той пусна някакво мекотело в гнездото при румпела, после отиде на брега и отново чухме плясък.

Любопитството ме накара да взема фенерчето и да се изкача по стълбичката. Точно тогава кучето се изкатерваше на борда с двуфутова сепия, която се гърчеше в устата му. Мустаците на сепията се завъртяха в знак на безполезен протест и се накъдриха отпуснато около оцветената й със сини пръски муцуна. Тогава през залива минаваха големи пасажи сепия и Алберт като риболовно куче без предразсъдъци бе решил да хване цяла купчина сепии. Методът му бе да направи стойка при близкия изоставен кей и да чака появяването на фосфоресциращото излъчване, когато сепията мине наблизо край него. После той скачаше, гмуркаше се с цяло тяло, което го изтласкваше дълбоко под водата. Той не успяваше да улови при всяко гмуркане, но преди да отида да си лягам, на борда имаше седем от тези странни животни с големи очи.

Бе грехота да ги хвърлим, затова на другия ден Клер сготви вечеря а ла Бей ъф Спиритс^[11]. Менюто включваше пъстърва на скара, следвана от печена сепия, пълнена с кълцани миди, гарнирана с малък сладък див грах. За десерт имаше дълбоки чаши с диви малини. Недостигът на супермаркети в Бе Д’Еспоар не ни засягаше.

През септември възникна въпросът, къде ще прекараме зимата. Клер, непреклонна като „Щастливо приключение“, отказа да обсъжда презимуването в залива. Не защото не харесваше мястото, но както изтъкна:

— Ако продължаваме да се връщаме назад всяка година, ние ще завършим обратно в Кална Дупка. Как ти се нрави тая работа?

Постановката беше добра. Освен това Клер и аз се бяхме привързали към нашата малка къща в Бюржо и хората от Месърз Коув и сметнахме, че не ще бъде трудно да прекараме още една година там. Поставих въпроса на „Щастливо приключение“ на основата на взаимния компромис. Обясних й, че не ще правим никакви опити да я принуждаваме да плава на запад от Бюржо „тази“ година, добавих под мустак, ако само тя се съгласи, да се върнем в Месърз Коув.

Тя все пак продължи да се съмнява в искреността ми и имаше поведение на явно непокорство. След два несполучливи старта (дори не успяхме да стигнем до Пуштру), аз натоварих Клер на крайбрежния параходен рейс до Бюржо и изпратих спешно известие SOS до Джек Маклелънд. Джек, лоялен както винаги, излетя до Гранде, нае един хидроплан и дойде при мен. После премина към вкарване на „Щастливо приключение“ в пътя. Когато се разгневи, Джек проявява желязна твърдост, без да се стъписва пред каквито и да било рискове. Той даде на малката шхуна да разбере, че тя или ще потегли за Бюржо, или ще отиде на дъното на морето, в дълбоки, дълбоки води, от чиито ледени прегръдки никога не ще може дори да помисли да се откъсне и се появи на бял свят. Не знам как тя почувствува неговия подход „действувай или умирай“, но той наистина успя да ми уплаши окото! Бяхме изправени пред рискове, за които аз не бих желал дори да си спомня, но на края си проправихме пътя до Месърз Коув, като и тримата изглеждахме като че ли сме участвували в най-голямата битка на века.

Тази малка победа не бе показателна за начина, по който ще се развиват нещата занапред.

„Щастливо приключение“ ме държа в шах през следващите четири лета. Моят призив бе „Напред на запад!“, а нейният — „На запад — не!“. Тръгваше на изток, послушна като овчица, но на запад не искаше да потегли при никакви обстоятелства. След второто лято ние съвсем се отказахме да правим опити в тази насока. Постепенно възприехме начина на живот в Бюржо и по необходимост станахме истински жители на рибарското село. Спомените ни за континента започнаха да избледняват. Най-напред забравихме как и защо сме дошли в Бюржо. Тримата плавахме с „Щастливо приключение“ по крайбрежието — на изток — и разглеждахме могъщите фиорди, които са разсекли скалната твърд на този компактен като стомана бряг. Дори стигнах дотам, че в Месърз направих хелинг, на който да изтеглям шхуната всяка зима. Лодката и ние пускахме дълбоки корени тук. През тия години тя почти не ни създаваше безпокойства. Не потъна нито веднъж, а течовете й и други приумици бяха в рамките на приличието. Тя очевидно бе доволна и трябва да признаем, ние също. До пролетта на 1967 година.