Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (16)

16. Жребият е хвърлен

По време на разговора ни в Микелон братя Манюел ми намекнаха, че в Сен Пиер има доносници на кралската канадска полиция. Тези шпиони съобщавали за отплаването на всички подозрителни плавателни съдове по късовълнов апарат на полицейските патрулни катери, спотайващи се извън френските териториални води. Затова повечето нюфаундлъндски лодки, свързани с „играта“, бяха принудени да правят своите „набези“ от и до Микелон, но по причини, които ще станат известни по-нататък за „Итчи“ се наложи да отплава от Сен Пиер.

Не бе лесно да опазим в тайна нашите намерения. От самото начало повечето жители на Сен Пиер бяха посветени в нашите планове, дори някои хора се постараха да вземат лично участие в тайната акция.

Един ден привечер Жан, Мартен, Фредерико, Франсоа и няколко други познати тайно минали през площада, изчакали да си отиде един отряд от полицаи (които правили упражнения за церемониален марш) и след това се вмъкнаха в лодката ни, незабелязани, освен от около една трета от населението на града.

Всеки от тях носеше по нещо. Фредерико мъкнеше каса ром „Лемън Хаат 151“ с усилен градус, неуспешно прикрита във вестници. Мартен донесе две дамаджани червено вино, увити в стара фустанела. Жан бе нарамил чували с памук, по които ясно се виждаха очертанията на дузина бутилки коняк.

Майк, който посрещаше „конспираторите“ на палубата, за малко не припадна. Той бе вдигнал грота да съхне и имаше намерение да отпусне фалите, да свали гафела и платното, за да покрие посетителите и вързопите под една обща голяма маса „мърдащи“ платна.

Донесените напитки не влизаха в основния ни товар, а бяха подаръци от Жан, Мартен, Фредерико и другите за техни приятели от разни рибарски селца на Нюфаундлънд.

В отдалечената част на залива, за да не ни види никой, направихме някои приспособления на нашата лодка. С помощта на Пауло и Тео сковахме покрай външните стени на каютата дървени ракли, широки и дълбоки по двадесет инча. Всяка ракла имаше прегради, за да не се размества товарът при морско вълнение. Върху раклите пуснахме по едно парче брезент за предпазване от дъжд и вълни.

Избрахме нарочно палубата, за да складираме стоките с цел по-бързо да ги изхвърлим, ако ни спипа полицейски патрулен катер. Геният на Пауло отново се прояви. Той конструира система от панти, която позволяваше посредством дървен лост да изтикаме всяка ракла от съответната страна на лодката извън борда. Така за секунди можехме да се „отървем“ от товара.

Щяхме да отплаваме от Сен Пиер в 04,00 часа, два часа преди разсъмване, в предварително определен ден. Трябваше да държим курс на север, докато стигнем перпендикулярно на Микелон, за да навлезем в международни води и гарантирани от всякакви проверки да чакаме до вечерта. При здрач щяхме да се придвижим до линията на канадските териториални води на три мили от остров Пас, който охранява източния вход за залив Ермитаж. Тук щяха да ни чакат три или четири скифа от Селбис Коув под предлог, че ловят риба-треска. При мъгливо време трябваше да се ориентираме за мястото на срещата по звука на изстрели на десетмилиметрова ловджийска пушка през неравномерни интервали.

Един ден преди да тръгнем, рано сутринта Тео отиде за риба в морето. Всъщност той ходил до един свой приятел в Солджър Бей и взел четиринадесет чувала „осигуровка“ за нашия товар. Тео предварително бе скрил самия товар — четиринадесет сандъка — в една пещера близо до Кап Персѐ. На стъмване спрял там, прибрал сандъците от пещерата и продължил много предпазливо за Сен Пиер. „Оригън“ бе тъй натоварена, че при най-малкото невнимание, например ако Тео се наведеше да плюе в морето, на момента щеше да се обърне.

Естествено, нощта бе мъглива. Това бе едно от малкото неща, на които можехме да разчитаме. Ръмеше дъжд и времето бе толкова неприятно, че дори безстрашните рибари от Сен Пиер предпочитаха да си стоят у дома или по топлите кътчета на баровете. Малко преди полунощ последният посетител напусна нашия пристан.

В 03,00 часа Майк, Пауло и аз седяхме нервно-саркастични в каютата и чухме леко думкане по корпуса на лодката. Изтичахме на палубата и разпознахме Тео — ухилен и изпотен. Той спрял мотора на лодката си срещу Твърдината^[1] (както би постъпил всеки прибиращ се от морето рибар) и после с гребане придвижил тежко натоварената лодка до нашата стоянка.

Предстоеше още гребане, но най-напред трябваше да пренесем товара. Наредихме го в раклите, покрихме ги с брезент и ги оковахме с летви. Сетне тихичко освободихме нашите вързала и хвърлихме на „Оригън“ въже, за да ни тегли на буксир. Майк и Пауло отидоха в лодката на Тео, да му помогнат при гребането, а аз останах да управлявам „Итчи“.

Никога няма да мога да си обясня как Тео успя да се ориентира и да налучка пътя към изхода и към Северният канал. След един час въжето, с което теглеха „Итчи“, се отпусна и тя настигна „Оригън“. Тео дрезгаво прошепна, че сме на устието на Северния канал и пред нас няма нищо освен открито море. Бе 04,00 часът и настъпи мигът за раздяла. Но на мен някак си не ми се искаше. Прикрих малодушието си с предложение да сръбнем по едно питие за раздяла. Може би щяхме да повторим, но ни стресна един гръмогласен говор, идващ от мъглата на няколко фута от нас:

— Колко време още ще се мотаете, момчета? Слънцето ли чакате?

Познахме гласа на нашия стар приятел, главния лоцман на Сен Пиер. Беше ни последвал с трима-четирима негови близки приятели, за да се увери, че Тео е на прав път и да ни пожелае сполука в мисията.

Майк вдигна платната. Южен зефир изду брезента и лодката потегли. „Оригън“ освободи нашето въже и се изгуби от погледа ни. Бяхме сами — почти. От тъмнината прозвуча последното предупреждение на лоцмана:

— След като минете Плейт Рок, не забравяйте да промените курса с половин градус на север. От Ермитаж бей идва голям отлив и ще ви отнесе на изток.

Толкова за опазване на тайната в Сен Пиер.

Около един час се движихме на платна, за да сме сигурни, че като пуснем „моторището“, няма да се чува на брега. Жан Пиер бе направил много добър ремонт на двигателя, но бе забравил да постави заглушителя.

Пътуването на север до района на Микелон мина без произшествия. Всъщност — досадно. Държахме курс по компас. Периодично спирахме мотора и изтегляхме лага, за да разберем какво разстояние сме минали и се ослушвахме напрегнато в продължение на няколко минути. Нищо не чухме освен писък на някаква чайка в тъмното. Зазори се. Мъглата изтъня и смени въгленочерния си цвят е опалесцентно сив. „Нашият свят“ отново се затвори в полусфера от мъгла с видимост в радиус около сто фута. Струваше ни се, че изобщо не се движим. Но към десет часа отчетохме по лага тридесет морски мили — оставаха още двадесет до мястото на нашата среща.

Вече бяхме в международни води и нямахме причини за безпокойство от стълкновение с Канадската кралска конна полиция. Тя педантично съблюдаваше буквата на закона и нямаше опасност да прави опит за пиратско нахлуване на борда ни, докато сме в открито море. Все пак добре знаехме, че полицаите имат радар — превъзходен военен радар, — с който могат да ни засичат и следят на разстояние от няколко мили, а ние можехме да ги „засечем“ едва когато се появят пред очите ни.

Решихме да спрем мотора и да стоим неподвижно докато дойде време да тръгнем за срещата. Възникна обаче непредвидена трудност. Единственият начин да знаем местонахождението си бе засичане на курса по компаса и разстоянието по лага — нямахме възможност за астрономически ориентир. Спрехме ли, теченията щяха да ни понесат покрай нюфаундлъндския южен бряг и нямаше да можем да определим на какво разстояние и в каква посока сме дрейфували. Щяхме напълно да загубим представа за разстоянието и посоката към мястото на срещата.

Когато споделих това с Майк, реакцията му подсказа, че съвсем не е готов да получи „диплома“ за моряк.

— Ако се безпокоиш само за дрейфуването, Фърли, защо не хвърлим просто една тресчица в морето и да видим в коя посока се движи тя. Тогава ще знаем накъде дрейфуваме.

Този бе един от най-дългите ми дни в морето. Престояхме там някъде в Атлантическия океан почти от десет часа сутринта до пет следобед. Тишината ни се стори тъй тягостна, че извадихме транзисторния радиоапарат и слушахме с признателност воя, имитиращ каубойски песни. Въпреки това времето като че ли бе спряло. Секундите ни се струваха минути, а минутите — часове. Изпитвах лудешко нетърпение да запалим мотора и да поемем натам, където все още се надявахме да намерим остров Пас.

В пет без четвърт не можех да издържам повече.

— Запалвай го — казах на Майк, — ще плаваме бавно. Ако пристигнем много рано, винаги можем да спрем и пак да чакаме.

Движението ни облекчи фантастично въпреки съмнението ми във верността на курса. На всеки половин час спирахме мотора и се ослушвахме с надежда да чуем мощната сирена за мъгла на остров Пас. Изглежда, че не беше толкова мощна — въобще не можахме да я чуем.

В 18,52 спряхме мотора за четвърти път, а в следващата секунда чухме грохот на големи дизелови мотори съвсем близо до носа на лодката откъм щирборда. После звукът спря изведнъж, но ние не бяхме в състояние да мръднем дори малкия си пръст, вцепенени от изненада. Като че ли това трая цяла вечност. Когато се съвзехме, попаднахме под жестоките „удари“ на акустиката — сякаш в ухото ми прогърмя йерихонската тръба господня.

Това бе най-силният и най-отвратителният звук в живота ми. Агонизиращ екот, който не може да се постигне даже ако се съберат всички таксиметрови шофьори на Ню Йорк и натиснат клаксоните си в общ маниакален бяс. Бе непоносим кошмар, и същевременно пределно ясно кой е източникът на този звук.

Майк и аз реагирахме с безпогрешен Павловски рефлекс. Аз изхвърчах до едната ракла откъм бакборда, а Майк — до другата откъм щирборда. Съдрахме брезентните покривала като тоалетна хартия, с един удар махнахме придържащите скоби и грабнахме лостовете. В общ колосален плясък зад борда изчезнаха чувалите и сандъците. С Майк се сблъскахме по люковата стълба, когато се „гмуркахме“ в каютата. Оттам през филистрините изхвърлихме шест бутилки ром, в общи линии законно придобит, плюс два тирбушона и една отварачка за бутилки.

С изпълнен дълг ние седнахме в очакване. Цели десет минути не се чу никакъв звук, после прогърмя грохотът на дизеловите мотори, съвсем наближи и замря в тихо пърполене.

— Ей — запита дрезгав глас, — има ли някой в лодката?

Край нас с високо вирнат нос се появи катерът „Блу-Айърис“^[2] от Канадската кралска конна полиция. Около картечницата му се бяха събрали половин дузина полицаи, преоблечени като моряци. Те се усмихваха. Шефът им, капитан, инспектор или не знам как полицията нарича своите капитани на кораби, се усмихваше най-много.

— Бях ви помислил за „Мари Селест“ — весело каза той. — Момчета, не знаете ли какво значи сирена за мъгла? Можехте да ни ударите, ако не бяхме ви наблюдавали с радара през последните няколко часа. Но хайде да не го правим на въпрос! Накъде сте тръгнали?

Както бях споменал в началото, Майк има изключително бърз рефлекс. Той заговори на хубав испански език, размаха необуздано ръце, завъртя очи и посочи към чуждоземното име, написано с едри букви на носовата част на лодката и към блестящия баски флаг, увиснал унило на палубата.

Съобразих се с Майк и вкарах в действие всичките си знания по испански:

— Ес баска шип, амигос, аста ла виста, адиос, ой, ой, ой, си, си, си!^[3]

За миг полицаите съвсем се объркаха. После с първокласна англосаксонска арогантност решиха, че не разбираме техния език и заговориха помежду си.

— Пресвети боже! Чухте ли ги, жабарите^[4]? — каза един от тях.

— Хаплювците му недни, глътнаха си езика от страх! Хайде да се измитаме! — добави друг.

— Да. Обзалагам се, че от страх са изхвърлили стоката, без да се замислят. Представям си опечалената компания, като разберат, че са били на шест мили от остров Пас и на три мили извън граничната линия.

До този миг не хранех никаква лична неприязън към тия хора. Но обяснението ме накара да полудея от яд. Изоставяйки „испанската“ си роля, пуснах цялата си злъч в действие:

— Ах вие, червенодрехи, подрискани с домати нощни гърнета! — започнах аз. — Вие…

Но може би има непълнолетни читатели.

Полицаите видимо побледняха. По едно време шефът успя да си „намери“ гласа.

— Стига! — изкряска той. — Да си затваряш човката, драги! Добре са ни известни вашите номера с чувалите сол. Горчиво се лъжете, ако се надявате, че вашите приятели, дето се въртят там с лодките — и той заплашително замаха към щирборда, — ще докопат капчица от това, което потопихте. Няма да мръднем от тук, докато всичко не се покаже над водата и тогава ще пратим завинаги на дъното всички ваши дяволски сандъци. Хайде, Джоунз! Обръщай! Давай да се махаме по-далеч от тая боклукчийска кофа!

Мощните мотори на „Блу Айърис“ прогърмяха, той тръгна на заден ход и почти мигновено изчезна в мъгливия сумрак.

Щом катерът се изгуби от погледа ни, Майк се обърна към мен и аз — към него и като двама идиоти се ухилихме един на друг.

Нямаше причина за отчаяние. В действителност имаше много основания, за да се хилим. Първо сега знаехме къде се намираме, и къде ни чакат Манюелови. Второ… но нека да не избързвам.

Задействувахме „моторището“ и в продължение на един час плавахме предпазливо на изток. Пак спряхме и се ослушахме. Скоро прозвуча тъпият изстрел на голямокалибрена ловна пушка. След петнадесет минути съзряхме силуета на една лодка. Това бе големият риболовен скиф на братя Манюел. Той и още три други скифа бяха пуснали котва край брега на остров Пас. Четирите лодки се насъбраха около нас.

Пръв на борда дойде Алмън. Докато разтърсвах голямата му „лапа“, неговият втренчен поглед се спря на празните палуби. Нямаше нужда да му се обяснява цялата случка.

— Лош късмет, капитане! — каза той и се усмихна под мустак.

— Пипнаха ни право за гушата тия копелета! — храбро отвърнах аз. — На около шест мили югозападно оттук. Трябваше да изхвърлим стоката. А те смятат да стоят там и да чакат, докато изплават сандъците.

Междувременно на борда се бяха струпали още половин дузина грамадни рибари. Те изслушаха тъжната приказка и не можаха да прикрият чувствата си. Започнаха да хихикат и да се тупат душмански по рамената.

— Чак толкова не е смешно — казах аз, когато успях да взема думата. — Май попрекалихме, дето изхвърлихме и нашите лични запаси.

— Мен син, драги мен човече — каза Хонда, когато дойде на себе си от смях и по бузите му още се стичаха сълзи. — Това аз нарича да правим добър изпит за вас. Но недей никак безпокоиш вие! Вас юначаги няма оставиш сухи тази нощ.

И не останахме. Завещахме нашия потопен товар на дебелоглавите полицаи от „Блу Айърис“, а ние, пилотирани от Алмън, потеглихме и навлязохме на моторна тяга в залива Ермитаж. След три часа „Итчи“ кротуваше на уютна котвена стоянка в Селбис Коув, а Майк и аз се наслаждавахме на гостоприемството на малкото село. Излезе тъй „мокро“, както предсказа Хонда. Ходехме от къща на къща и подред трябваше да разказваме за нашето приключение. Всеки път ни „утешаваха“ с „алки“ и гореща вода.

Към два часа сутринта, а дотогава към почерпката се включи цялото селце, в къщата на Хонда Манюел се втурна млад момък с пламнало от възбуда лице.

— Идат, аз чувам тях, момчета! — извика той.

Жителите на селото като един се устремиха към общинския кей в подножието на заливчето. Тълпата повлече Майк и мен. В тъмната нощ ясно се чуваше пърполене на мотори. Светна се за малко в мъглата и после един по един трите големи скифа, които ни срещнаха при остров Пас, се показаха от мъглата и се наредиха при кея.

Бяха натоварени с трупи. Между тях имаше поне четиридесет каси плюс дузина буренца.

Те бяха внимателно разтоварени от скифовете, това беше истинска стока. А товарът, който ние бяхме взели от Сен Пиер, били четиринадесет сандъка, пълни с камъни, придружени от четиринадесет чувала за сол пълни с пясък. По решение на братя Хонда нашата роля била да изпълняваме задачата на чучело за отклоняване вниманието на блюстителите на закона. По този начин трите скифа имали възможност безпрепятствено да си направят курса до Микелон и обратно, необезпокоявани от „Блу Айърис“.

Както отбелязаха братята, след като ни благодариха от името на целия „зажаднял“ народ на залив Ермитаж:

— Имаш повече от един начин да одираш кожа на риба-треска… или да пратиш „маунти“ за зелен хайвер. Ние знаеш всички начини!