Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (15)

15. На разходка с „Оригън“

Възложих на Пауло да реши проблема за „моторището“ и за целта той осигури най-талантливия техник в Сен Пиер.

Този човек, Жан-Пиер, тумбест чернобрад момък, с омазнено таке, нахлупено като каска върху ушите, можеше да монтира почти всичко. През войната направил самолет, за да отбранява родните си острови, ако „Луфтвафе“ посмее да посегне на тях. При пробния полет в една ливада на юг от града самолетът блъснал пасяща крава и въпреки че кравата загинала, Жан-Пиер даже не се одраскал.

— Тре фор! Сет аероплан!^[1] — говореше ми той с гордостта на способен работник.

Жан-Пиер предполагаше, че ще са необходими три дни, за да преустрои „моторището“ и през един от тези дни Теофил покани Клер и мен на разходка с неговата забележителна до̀ри „Оригън“.

Названието на лодката не бе свързано с едноименния щат на американския съюз, а с един кораб. Титулярът „Оригън“ бил голям океански пътнически кораб. През войната той правел рейс от Европа до Халифакс, натоварен с бежанци (повечето от тях жени и деца), но претърпял авария на машините и изостанал от конвоя.

Намирал се недалеч от френските острови и затуй капитанът решил да акостира за ремонт в Сен Пиер. Той не бил плавал до там, а картите му били стари. Поради войната фаровете и сирените за мъгла не работели. Въпреки това капитанът на „Оригън“ направил опит да влезе в Северния канал нощем и при мъгла — без радар и без лоцман.

Същата нощ Тео се връщал със своята до̀ри от плаване до Микелон, като налучквал курса в мъглата посредством специалния си усет, който той и сънародниците му са усъвършенствували в продължение на векове. Той чул парахода отдалеч и променил курса, за да види кой е този кораб, тръгнал да влиза в канал в такава нощ.

Чудовищният черен силует на кораба изведнъж изникнал пред Тео и в началото той помислил, че е германският военен кораб „Шарнхорст“, настъпващ срещу островите. Но докато плавал отстрани на кораба, установил, че е пътнически.

Разбрал също така, че корабът е в изключителна опасност — курсът му водел точно срещу скалата Сен Пиер, разположена в средата на канала на по-малко от половин миля разстояние от кораба.

Не е лесно за човек в малка лодка и без светлини в такава тъмница да привлече вниманието на офицерите на мостика на голям кораб. Тео успял. После твърдял, че това му коствало загубване на гласа, въпреки че който е чул басовото мучене на Тео, не ще приеме за сериозно такова твърдение. Във всеки случай той успял и убедил капитана да спре кораба. После се качил на борда, насочил изтеглянето на кораба от опасната зона и го пилотирал из пристанището.

Тео отказал да приеме възнаграждение за спасяването на кораба и до голяма степен на живота на много от пътниците. Той само помолил за разрешение да кръсти своята до̀ри на името на кораба, в памет на това събитие.

Изглежда екскурзията, на която бяхме поканени Клер и аз, съвпадаше с първоначалното намерение Мартен Дютен, един млад учител на име Бънъд и съпругите им да отидат в Гран Барашуа при Микелон, където щяха да прекарат няколко дни на лов и риболов. Но за Клер и мен това бе празничен излет за разглеждане на някои много скъпи за Тео места по островния бряг, които той искаше да ни покаже. Бедният Майк бе оставен за гледач на „Итчи“.

В едно ранно слънчево утро Клер и аз се запътихме към брега, където бе изтеглена „Оригън“. Тя бе на високо и сухо място на пясъчната ивица в атмосферата на вече познатото зловоние от гниещи рибени дробчета. Дълга двадесет и пет фута, плоскодънна и изцяло открита, лодката, легнала на суша, бе някак си тромава и неугледна.

Останалата част от компанията бе налице с обичайните кошници с хубави работи за ядене и пиене. Приветствува ни Тео, с работен комбинезон и тропическа каска. Той имаше слабост към бележити личности и често им подражаваше по отношение на облеклото. Сега той бе избрал една доста несъвместима двойка: Уинстън Чърчил и фелдмаршал Ромел.

След отпускане на шпила^[2] „Оригън“ тежко се хлъзна по дървени ролки надолу към морето. Взехме курс за излизане от залива в тихо море с лъчезарната и необичайна благословия на изгряващото слънце. Мъглата се бе дръпнала на тънки ленти по възвишенията и нищо не скриваше света от очите ни. Дамите се настаниха удобно под чергите при носа на лодката, а ние мъжете се насъбрахме при кърмата около големия румпел и пуснахме бутилката да „обикаля“.

В средата на лодката мъркаше и заекваше вариант на моето „моторище“ с четири конски сили. Вещата ръка на Тео бе винаги готова да се намеси, понеже и този мотор имаше същия темперамент като всички свои родственици. Тео го бе използвал повече от тридесет години, след като го бе наследил от баща си. Това бе конгломерат от споени с месингови заварки, припоявани и приспособявани части, но все още работеше по свой маниер. Той движеше четиритонната маса на „Оригън“ с добра скорост, така че лодката свистеше и връхлиташе срещу постоянното мъртво вълнение с лекотата и подвижността на викингски кораб.

Напускайки Северния канал, ние свърнахме под монументалните очертания на Гран Коломбие — едно съвсем малко островче, издигащо се направо от морето на височина повече от шестстотин фута. Когато приближихме, ята от тупици^[3] изфучаха над крайбрежните скали. От червенокафявия им цвят развълнуваната вода добиваше кървавочервен отблясък. Гледката бе страховита, но очарователна. Бънъд и аз решихме да слезем и да се изкачим на върха на острова.

Сигурен съм, че никой друг освен Тео не можеше да докара „Оригън“ край тия канари, обкръжени от издигащи се пенести вълни. Той успя да постигне това с ненадминато майсторство. Насочи лодката върху гребена на една вълна, приближи я към брега и ние скочихме от носа върху хлъзгавите скали. Тео незабавно даде обратен ход и до̀рито се изтегли невредима.

Изкачването бе дълго и трудно, запомнящо се особено с факта, че крайбрежните скалисти ридове бяха осеяни с изоставени дупки-гнезда на тупици, а помежду им зееха други дупки на безброй големи кафяви плъхове. Първоначално островът е бил обитаван само от тупици, но преди години един кораб се разбил в него и само няколко плъха успели да се спасят. Те се настанили на острова и установили симбиотични отношения с тупиците. Според Тео плъховете оцелели главно поради това, че се хранили с умрели тупици, с тор от тупици, малки тупици по време на сезона и неизмътени яйца на тупици. Те от своя страна установили, че вместо да правят всяка сутрин продължителни и досадни полети до морето, за да ловят риба, могат да влизат в дупките на плъховете и да се хранят с малки плъхчета.

Когато ние пристигнахме на острова, тупиците бяха приключили мътенето, но огромен брой плъхове се криеха из дупките си. Личеше, че не им се нравим много, нито пък че те се плашат от нас, тъй като няколко пъти се срещах очи в очи с голям плъх, който като че ли имаше готовност със сила да отбранява своята територия.

На билото пред нас се разкри един от най-чудноватите светове, които някога съм виждал. Това бе равно плато с размери около три-четири акра, оградено с перваз от скали, високи десет-петнадесет фута. Пищен килим от мъхове, лишеи, малки храсти и цветя покриваше равнината, а в средата й се намираше малко езеро, оцветено в ултрамарин. В голямо изобилие растяха ягоди, къпини, боровинки и други диви плодове.

Изкачих естествената скална палисада, изолирала този мъничък рай отвсякъде, и погледнах към окръжаващите ни проливи и островите Сен Пиер и Ланглад. Те се издигаха като планини със скосени върхове и коси склонове, потъващи в зелените води на морето. Бяха тъй далеч, че сбърках една минаваща до̀ри за горната перка на акула. Небето бе призрачно синьо, но изтокът бе озарен от матово сияние, създаващо архаичен ефект на колосални образи в средата на неподвижното море. Слязохме пак през скалните леговища на възмутените плъхове и скочихме на борда на чакащата ни до̀ри. „Оригън“ прекоси широкия канал Ла Бе без затруднения, въпреки че в него има пагубно течение на прилива. После минахме край масивната подветрена страна на скалния бряг на Ланглад. Пускайки бутилката да обикаля между нас и излагайки лицата си на топлите лъчи на изгряващото слънце, ние продължихме да се влачим край нагърчената повърхност на големия остров и стигнахме Кап Персѐ и Персѐ Рок. Персѐ Рок е бастион, обграден е непристъпни канари и прорязан с тунел, през който лодката пърполеше с ехо, което изплаши накацалите буревестници и те литнаха като чудовищни пеперуди.

Продължихме към Анс-о-Солда, където имаше малка каменна брегова ивица, неприветливо оградена от морски канари. Тук две семейства осигуряваха прехраната си за цяла година само през няколко кратки дни на ежегодния пасаж на кепълин^[4]. В началото на юли при тази мъничка брегова ивица прииждат еротични милиони от загадъчните малки рибки, наречени кепълин. Те се спускат с вълните далеч навътре в брега — мъжките блестящо зелени, а женските не толкова ярки. При отдръпване на вълната като бляскав жив килим те остават на брега, трептящи в екстаз. Женските пускат хайвера си, а мъжките — млякото си. Със следващата вълна изчезват в тъмното море.

През краткия период на пасажа се изгребват огромен брой малки рибки и после се изсушават на слънце — по каменистия бряг или на рамкирани мрежи.

Сушената риба се внася с тонове във Франция и се продава като деликатес. Препечена, консумирана цяла заедно с хубаво червено вино, тя е мечта за гастронома.

Рибарите на кепълин — една приветлива група, излязоха да ни посрещнат с добре дошли. Имаше много задявки и смях от страна на силни мъже и яки жени. Имаше едно момченце, което влезе в морето с миниатюрна до̀ри — не по-голяма от вана за къпане, — за да ни приветствува. В тая черупчица то се осмели да плава в надигащия се прибой, да лови омари между самите зъбери на крайбрежните канари.

Щяхме да бъдем предоволни, ако можехме да останем тук, но водачът на нашето „сафари“ бързо ни прибра в „Оригън“ и ние продължихме, като преминахме край злокобния силует на Кап-о-Мор^[5] и пред очите ми се откри огромен залив. На далечния му хоризонт слънцето отразяваше тънка лента оранжева светлина от Ла Дюн — пясъчен провлак, дълъг седем мили, свързващ Ланглад с Грейт Микелон.

Този провлак, извит като жълт ятаган, можеше да се наблюдава само в такъв безоблачен светъл ден, когато няма мъгла. Беше лесно обяснимо защо хора и кораби намират тук гибелта си в мъгливи дни или в тъмни нощи, когато силните ветрове тласкат бушуващата морска вода, разбита на пяна, която залива пясъчните плитчини на Ла Дюн. Никой не знае точно колко кораба бе погубил Ла Дюн, но има запазена карта, на която са отбелязани местата на корабокрушение на повече от сто плавателни съда, измамени от този бряг на смъртта. Останките им още лежат по пустеещите му пясъци.

Целта на нашето пътешествие, Гран Барашуа, е голяма соленоводна лагуна, затворена от изтънения сектор на провлака, където той се свързва с планинския Микелон. Тесният проток към Барашуа е непроходим, освен в началото на прилива или отлива, поради силните течения, които преминават навътре или навън от лагуната. Затова трябваше малко да почакаме. Бе приятно чакане. Изтеглихме „Оригън“ на блещукащия пясък някъде към средата на провлака и предприехме обиколка на местността.

Дъждосвирци скачаха на ята пред нас и огромни медузи, морави и златисти, изпълваха крайбрежните води. Отвъд брега се издигаха вълнообразно дюни, лишени от живот, като се изключат туфите закърняла трева и стадото малки, отдавна подивели коне, които извърнаха глави към нас, запръхтяха свирепо и се изтеглиха в замрежената от маранята далечина.

Имаше малко живот, но много доказателства за смърт. В продължение на един час ние изброихме останките на дузина кораби, които бяха предимно дървени и някои от доста стари времена. В центъра на провлака, на цели двеста ярда от брега, и в двете посоки гигантски морски вълни бяха образували солиден „откос“ от дървени корабни части и други останки от корабокрушения.

Сред руините на сътворените от човешка ръка конструкции бяха пръснати някои части на най-големите от всички живи създания на земята — черепи, ребра, балинови платки, гръбначни стълбове на сини китове и финвали. Черепът на един син кит, заровен до половината в движещия се пясък, бе въпреки това по-висок от нас, а на широката му горна част имаше място да седнат, и то удобно, шест души и да пият тост в знак на уважение към загиналия гигант.

Тео с мъка ни събра обратно в „Оригън“. Бяхме закъснели с тръгването, понеже отливът започваше, когато преминавахме плитчините към устието на Барашуа и навлизахме в нейния тесен проток.

Местността бе действително вълшебна. Имаше тънка, почти незабележима мъглица, въпреки че яркото слънце сипеше жар върху нас. Далечните предмети трептяха и изглеждаха нереални в съчетание на мираж и омара. Повърхността на широката лагуна, като че ли от живак, загадъчно трептеше и в момента не можахме да открием причината за това. Едва когато „Оригън“ си проправи път като че ли с рибя опашка през входа (подобно на сьомга) срещу силното течение на отлива, видяхме стотици лъскащи черни глави, които се подаваха и скриваха във водата, всяка от тях в центъра на безкрайни концентрични кръгове от сребристи вълнички.

Голямата лагуна на Микелон е убежище на тюлени — на големите, деликатни сиви тюлени. Техните леговища на времето са дали живот в хиляди крайбрежни острови и рифове от Лабрадор на юг до Кейп Хетъръс. Сивите тюлени са били лесна плячка за човека не защото са глупави, а понеже са обладани от забележителна невинност, съчетана с голямо любопитство. За повече от петдесет години тяхното единствено убежище е било Гран Барашуа. Сега при съответна закрила малки колонии се изместиха от тук към старите си свърталища. Междувременно Барашуа осигурява подслон на три хиляди сиви тюлени, млади и стари.

Лагуната е плитка, при отлив никъде не е по-дълбока от три фута, а на дъното й живеят милиони клами^[6] — неизчерпаема храна за тюлените и сигурна стръв за рибарите от Сен Пиер за улов на риба-треска. Купчини от мидени черупки, издигащи се като бели пирамиди на височина тридесет фута в далечината, свидетелствуват за богатството на лагуната.

При отлив две трети от Барашуа се обезводнява и се показва разнообразен релеф на плитчини от пясък и тиня, тесни и много плитки улеи с бързо течаща вода. Когато навлязохме в лагуната, плитчините започнаха да се открояват и Тео трябваше да използва цялото си умение и знания да намира дълбеите и да насочва лодката в тях.

Ние обаче не бяхме заети и гледахме боязливо безразборното множество тюлени, които се надигаха около нас и поглеждаха назад. Те бяха от всякакви възрасти и размери. Тюленчетата, родени през същата година, си подаваха сбръчканите муцуни на няколко ярда разстояние и се взираха като късогледи в нас. Имаше и стари тюлени, които тежаха най-малко по четиристотин фунта. Застанали на опашните си перки, те издигаха телата си високо над водата и ни поглеждаха с известно предизвикателство.

Докато лодката се подмяташе из плитчините, тюлените от отдалечените места на лагуната се събраха около нас. Размътената вода бе пълна с трепкащи тюленови мустаци и облещени очи. Приближихме издигнатата пясъчна ивица, където над стотина тюлена се бяха изтегнали на слънчеви бани. Те се обърнаха като един, за да ни огледат на минаване край тях, и отново се тръшнаха да спят, защото времето бе доста мързеливо за някакви действия.

Тео изгуби цял час да избере път до северния бряг, в подножието на Микелонските планини, където Мартен имаше малка ловна колиба. Тук нашите пасажери слязоха, но ние — тричленният екипаж — нямахме време за отбиване на брега. Водата бързо се отдръпваше и разбирахме, че ако не се измъкнем веднага от тук, ще останем арестувани в средата на остатъчната вода за повече от десет часа. Понесохме се към изхода на лагуната.

Тъй като лодките от Сен Пиер и Микелон трябва да се изтеглят всяка нощ на пясъка, техните собственици са измислили забележителен метод за опазване на витлото и предавателната ос. На оста е монтирано универсално съединително коляно там, където тя излиза от корпуса на лодката. Откъм кърмата, над оста, е направена дървена шахтичка и когато лодката навлезе в плитчини, с една дръжка, която е монтирана в шахтичката, се изтеглят нагоре витлото и оста и така се „обират“ всякакви стърчащи съоръжения под нивото на корпуса.

Докато Тео се озърташе за проход в плитчините, който очевидно не съществуваше, ми повери тая дръжка с указание, когато извика да изтегля витлото, преди да е заорало в дъното. Неколкократно ние „дерайлирахме“ от дълбокото и се натъквахме на пясъчните плитчини, но винаги сполучвахме да се доберем до улеи с достатъчна дълбочина, спускахме витлото и използвахме тягата на мотора.

На половината път до изхода аз мъничко позакъснях да реагирам на рева на Тео. Последва разтърсващ удар, моторът спря и бе невъзможно да продължим.

Все пак имахме весла — или гребла, — масивни, петнадесетфутови изделия, едно от които е достатъчно за силите на един човек. Но Сен Пиер бе на двадесет мили, дори и повече. Предположих, че ще се върнем на гребла до колибата на Мартен. Оттам един от нас можеше да измине десет мили по суша до Микелон, за да уговори изтеглянето на лодката на буксир или да набави резервни части.

Аз не познавах Теофил Дечевери. Започнахме да гребем в обратна посока, ако това е думата за манипулация с огромните гребла, вмъкнати между техните дървени „ключове“. Гребахме, гребахме, често закачайки плитчините, докато достигнахме изходния улей. Тук на дълбока вода пуснахме котва, за да проверим в какво се състои повредата.

„Оригън“ бе много тежка и нямахме сили да я изтеглим на брега. Тео не можеше да плува, а аз бях много голям джентълмен, за да възложа задачата на Клер. Съблякох си дрехите и се гмурнах. Водата бе страхотно студена, но кристално бистра. Първото ми гмуркане показа, че витловата ос е безнадеждно извита. Отстраняването на тези и някои други повреди бе извън нашите възможности. Най-доброто, което можех да направя, бе да се опитам да отхлабя оста и да прибера витлото в шахтичката, за да не задържа движението на лодката.

Тази работа отне известно време и привлече публика. При третото ми гмуркане усетих, че на разстояние от около три фута, в мен се е вторачил голям сив женски тюлен. Поне аз предположих, че е женски, тъй като проявяваше силен и невъздържан интерес към мен, като си навираше муцуната толкова близо, че при моята голота, ако можех, щях да се изчервя. Понеже не можех (бях примрял от студ), изплувах на брега, треперещ и възмутен, като се опитвах да обясня на Тео и Клер моето затруднено положение. Хе не проявиха съчувствие. Тео ме увери, че в моето полузамразено състояние съм бил напълно застрахован по отношение на сексуални задявки. Клер просто се хилеше.

Върнах се обратно на работа и този път там имаше три тюлена, чакащи да ми протегнат ръка или друго, което са си наумили. Обръщайки им гръб, аз окончателно освободих витлото, излязох над водата и се покачих на борда.

— Видя ли — каза Тео (мисля, че в гласа му имаше известно разочарование), — нищо не се случи, а?

Не бях в състояние да отгатна какво планира Тео да правим по-нататък, но скоро той ни съобщи.

— Ментнан^[7] — твърдо рече той, — ние плаваме с платна към дома!

Не съм знаел, че сме имали платно — и още какво платно. Невероятно античният му вид ме караше да мисля, че то първоначално е принадлежало на гръцка трирема^[8]. Изтъкано от вълна, стригана от задни овнешки крака, то бе толкова тънко и прозрачно, че какъвто и вятър да се вдигнеше (а тогава духаше само зефир), нямаше да се задържи в платното.

С помощта на греблата преодоляхме лудия бързей, където приливната вълна срещаше отливната и се озовахме отново в открито море.

Сега крайбрежната мъгла, която изглеждаше тъй красива в Барашуа, се превърна в наш противник, защото покри ниската линия на дюните и спусна завеса над Микелон и Ланглад. Скоро бяхме в пустия океан без никаква земя пред нас.

Не че имаше някакво основание да се безпокоим от изгубване. „Оригън“ действително притежаваше компас. Тео гордо го извади изпод седалката и небрежно го постави върху капака на мотора — върху триста фунта желязо. Според мен компасът трябваше да е китайски, от около дванадесети век. Стъклото на циферблата му бе тъй остъргано от пясък, че нищо не можеше да се разчита. Но разчитането не бе от значение, понеже стрелката и циферблатът бяха споени от ръжда в едно цяло. Важното бе, че имахме компас. Тео никога не го поглеждаше, което може би беше още по-добре.

„Оригън“ се движеше с ветроходните си съоръжения. Платното постоянно се смъкваше; понеже изгнилите му фали^[9] не държаха. После връзките на утлегара започнаха да се късат. Повечето време платното стоеше смъкнато за поправки. Това нямаше значение. Ние се мъкнехме, общо взето, в южна посока с растящо чувство за нереалност и някакво странно доволство от съдбата си, въпреки че трябваше да сме обезпокоени. Изтегнахме се по капаците и сандъците на лодката, напекохме се на късното следобедно слънце, пихме вино, ядохме пате дьо фуа гра^[10], бъбрихме, дремахме и безгрижно убивахме времето — нещо, което в ретроспекция няма логично обяснение. Можехме съвсем спокойно да убием цяла безкрайност от време, ако вятърът не бе почнал да променя посоката си. Той започна доста загадъчно да се завърта, докато стигна до сто и осемдесет градуса и се установи в посока югоизток.

Тео и аз разменихме погледи, без да казваме нищо на глас. Нямаше полза да съобщаваме мислите си на Клер, но двамата знаехме, че такова завъртане през този сезон, при атмосферните условия, които преобладаваха през целия ден, означава буря.

Дори и тогава не се разтревожих много. В гранитната твърдост на Тео и в устойчивостта на „Оригън“ имаше нещо, което изключваше уплахата. Дори ако бурята ни хванеше, бях сигурен, че лодката ще издържи. Въпреки това се зарадвах, когато крайбрежната мъгла се вдигна и съзряхме Ланглад и бреговете му на около пет мили от нас.

Да се приближаваме повече към сушата беше изключено, понеже „Оригън“ нямаше кил и не можеше да се движи с платна срещу вятъра. А той бързо се усилваше откъм щирборда и платното, станало вече на дрипа от многократните кърпежи, ни придвижваше със скорост два или три възла. Плавахме в общи линии към Сен Пиер и не бяхме недоволни от напредъка си, когато Тео ми даде знак с глава и аз погледнах назад. Сиво-черната вълна на мъглата се спускаше през хълмовете на Ланглад и неумолимо настъпваше към нас.

В този критичен момент прогнилата мачта се счупи наполовина. Можехме временно да приспособим едно гребло вместо мачтата, но Тео наложи ветото си. Греблата бяха необходими. Сега, каза ни той, ще гребем в източна посока, докато намерим подслон срещу настъпващата буря на завет при крайбрежните скали на Ланглад.

И така започнахме гребане, но постигнахме покъртително малък резултат, тъй като течението дърпаше от брега навътре в морето. Тогава видяхме друга моторна до̀ри, която държеше курс плътно до брега при Анс-о-Солда и ожесточено се стремеше към Гран Ривиер. Клер своевременно се покатери на капака на мотора и развя жълтата мушамяна куртка на Тео, закачена на корабна кука. Нашата спътница махаше самоотвержено, но или далечната до̀ри не ни забеляза, или бе прекалено забързана да осигури собствения си подслон вместо да се притече на помощ.

Мъглата бързо се спусна по скалите на Ланглад и островът скоро изчезна от погледа ни. Тео и аз гребяхме. Господи, и как още гребяхме! Мъглата настъпваше все по-близо, току на две мили от нас, и знаехме, че не ще успеем да стигнем до брега. Клер отново скочи и като балансираше с големи усилия, започна да развява своя флаг така ожесточено, че аз се уплаших да не падне в морето. Тя чула далечния тътен на друг мотор. Спряхме за момент и се ослушахме. Съвсем смътно съзряхме формите на друг плавателен съд точно на линията на мъглата. Той пердашеше по посока на Сен Пиер.

Сега всички махахме, а Тео ревеше. Аз надух един огромен рог от раковина, който обикновено използвах за предупредителни сигнали в мъгла. Странният кораб продължи курса си, навлезе в мъглата, изчезна от погледите ни и после като по чудо се появи отново, с курс право към нас.

Това бе „Сен Южен“, голям катер на общината на Сен Пиер, използван за превоз на пътници до Микелон и обратно. Когато се изравни с нас и пое въжето ни за буксир, капитанът на кораба ни каза, че нито той, нито някой от екипажа му ни е видял или чул. Една възрастна жена обаче (вдовица на рибар, изчезнал преди много години при Плейт Банкс), която седяла на кърмата, увита в одеяло, се усъмнила, че съзряла лодка надалеч в морето. Никой не й повярвал, но тя толкова настоявала, че капитанът, единствено за нейно успокоение, върнал обратно кораба и излязъл от мъглата.

Той също ни каза, че е излъчено първото за сезона предупреждение за ураган и всички капитани на кораби, плаващи в района, били посъветвани незабавно да потърсят подслон.

Би било съвсем недостатъчно да се каже, че Клер и аз бяхме щастливи да плаваме на буксир. Но Тео никак не бе щастлив. Докато аз поемах румпела, той стоеше със скръстени ръце, сведена между широките му рамене глава, без да обръща внимание на добродушните закачки на екипажа на „Сен Южен“. За него светът не съществуваше. За първи път в живота си той бе принуден да понесе позора да се влачи на буксир.

Морето и вятърът се надигнаха. Когато заобиколихме Коломбие, изобщо не видяхме неговите извисяващи се скали, скрити под булото на мъглата. Щом навлязохме в канала, „Сен Южен“ забави ход, докато му остана минимално разстояние за маневриране — навсякъде из черната мъгла имаше кораби. Техните сирени и клаксони за мъгла звучаха от всички страни и постепенно очертанията на корабите започнаха да се открояват отпред, встрани и зад нас, докато ни се стори, че сме напълно обградени. Това бяха испански траулери — шестдесет на брой — добрали се от Гранд Банкс до тук с помощта на радарни уреди, незабавно след съобщението за урагана.

Тео и двама от синовете му изтеглиха „Оригън“ високо на брега. Клер и аз отидохме да ядем и пием и да се наслаждаваме на щастието, че сме на брега, върху солидни скали, когато междувременно ураганът започна да вие и свири през комините на Сен Пиер.

Теофил не дойде с нас. Той прекара цялата нощ на открито, на вятъра, под леещия се като из ведро дъжд поправяше любимата си до̀ри. Такъв чудак беше той: Чърчил и Ромел едновременно.