Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (12)

12. Една голяма акула „Баскинг“^[1] и едно предложение на Баск

 

Два дни след пристигането на Майк вдигнахме платна за Сен Пиер, разположен на петдесет мили на запад, около върха на бюъринския ботуш — такава форма имаше полуостров Бюърин. Имах големи надежди за лесно плаване. Тъй като щяхме да се придържаме към брега при очна връзка със сушата, не се опасявах, че своенравието на компаса ще създава трудности. Моторът работеше добре, както никога досега. Течовете изглежда бяха престанали или във всеки случай не бяха извън предела на мускулните способности на Майк. Имахме достатъчно запаси от храна и ром. Дори прогнозата за времето беше благоприятна. Тя предвещаваше „южни ветрове, слаби сутрин, увеличаващи се на югоизток; видимост — четири мили освен при мъгла“. Изразът „освен при мъгла“ присъствуваше във всички прогнози за времето, при всяко мое плаване през шестгодишното ми пребиваване по южното крайбрежие на Нюфаундлънд. Самата мъгла също бе налице при всяко мое плаване с изключение на едно. Понякога мъглата се стелеше на ивици, широки само няколко мили. Но обикновено тя бе доста внушителна, разпростирайки се върху повече от няколкостотин хиляди квадратни мили океанска площ. Прогнозите за времето често бяха неверни, но за мъглата нямаше грешка.

В чест на предстоящото първо плаване на Майк му приготвих специална закуска. Най-напред овесена каша и кондензирано мляко, в което плуваха няколко резенчета тлъст бекон. След това — варени раундъри. Раундърите са друг нюфаундлъндски деликатес — съвсем малки риби-треска, изсушени на слънцето цели, а не разцепени, както е при по-едра риба. Имат дъх и вкус на старо сирене от типа „Чедър“^[2]. Майк не е роден в Нюфаундлънд и за пръв път вкусваше от този деликатес. Изяде два раундъра, без да му мигне окото. За вкуса и дъха им бе на същото мнение, но според него приликата клонеше повече към „Горгонцола“^[3].

Напуснахме Спуун Коув в седем часа и вятърът бе достатъчен да издуе платната за едно дръзко тръгване. След един час заобиколихме остров Литъл Бюърин в откритите води на залив Плъсентия и от юг започна да ни люшка едно голямо, бавно, причиняващо гадене мъртво вълнение. Щом „Щастливо приключение“ започна да се издига и потъва с ритъма на вълнението, аз измъкнах бутилката, извърших обичайното приношение на Нептун и предложих чаша на Майк, който имаше замислена физиономия.

Той вдигна чашата до устата си, рязко се извърна встрани и извърши своето собствено приношение на Нептун. Не мога да кажа, че това бе израз на добра воля, понеже Майк не споделяше езическите предразсъдъци. Доброволно или не той го извърши енергично и всеотдайно.

Когато бе напълно сломен, Майк се обърна пребледнял към мен и каза, че всъщност не обича много раундъри и в никакъв случай двойна порция на закуска.

Подухна свеж ветрец, докато се движехме край безлюдния бряг на Бюърин с добра скорост от пет възла. Майк си възвърна самочувствието и изпитваше удоволствие от пътуването. Показах му как се държи курс по компаса. Той нямаше проблеми с компаса, но срещна затруднения с управляването. При работа с румпел, за разлика от кормилото, кормчията трябва да движи румпела обратно на посоката, към която иска да насочи лодката. Нужна е повече практика, за да се привикне.

Преди пладне заобиколихме Лон хед и сменихме курса почти на запад. Вятърът намаля и небето започна да се замрежва. С едно око зорко наблюдавах към морето в очакване на непроницаема завеса от мъгла, а с другото — мрачния, осеян с канари бряг, покрай който плавахме.

Майк бе овладял румпела и проявяваше повече интерес към океанския свят и обитателите му. Изпадна във възторг, когато минавахме край стадо кашалоти, лъскави черни животни, дълги над петнадесет фута, тъй увлечени в преследване на стада почти невидими скуиди^[4], че някои от китовете се показваха над повърхността и изпускаха вода на около един хвърлей разстояние от нас.

Майк, препрочел наскоро „Моби Дик“, гореше от желание да изживее вълненията на китоловец. Направих се, че не чувам молбата му да разреша да спусне малката до̀ри в морето, и въоръжен с нашата корабна кука като харпун, да си хване един кашалот. Не че не исках да подкрепя идеята, но изпитвах голямо безпокойство от заоблачаващото се небе и бързо намаляваща видимост, което ни предупреждаваше да се придържаме още по-близко до най-негостоприемното крайбрежие.

Проблемът ми се свеждаше до това, че просто не можех да поема курс по картата и да се движа далеч от брега по компаса. Той не ми позволяваше. Въпреки че направлявахме лодката от запад към юг, компасът настоятелно показваше посока на движение север-северозапад. Единственият начин да държим правилен курс бе чрез крайбрежната маркировка. А маркировката по брега на полуостров Бюърин най-меко казано бе в лошо състояние.

Към два часа взех бинокъла и се покатерих на фок-мачтата с надеждата да съзра нос Ламалин, пред който има солидна преграда от подводни скали. Провървя ми и успях да забележа далечния нос. С чувство на относително спокойствие започнах да търся с бинокъла други плавателни съдове.

На около една миля в ляво забелязах нещо, което приличаше на огромен, лъскав черен гръб. Сметнах го за някой от големите китове — или финвал^[5], или син кит. Тъй като и аз отдавна имам слабост към големите морски животни, викнах на Майк, казах му какво съм видял и му наредих да вземе курс към животното.

Докато се носехме към него, Майк стана нетърпелив и непослушен като дете, тръгнало за пръв път към зоологическа градина. Той упорито искаше да изостави румпела и да се покатери на покрива на каютата, за да гледа по-добре. Можех да го заставя да стои на поста си само с ревове, каквито е издавал капитан Куиг. Майк се възбуди още повече, когато му казах, че това не е кит, а акула — или гренландска акула, или „баскинг шарк“, но при всички случаи една от най-големите морски риби.

Тя бе огромна. Движеща се сънливо по повърхността на водата, с гръбна перка изправена нагоре като на тримачтов кораб, акулата не даваше никакви признаци, че забелязва присъствието ни. Това е характерно за двата вида акули — лениви гиганти с очевидно недостатъчно развит интелект. Може би не им е необходим. Този екземпляр бе поне десет фута по-дълъг от нашата лодка и трудно можех да си представя някакъв негов естествен противник, който би могъл да го уплаши.

Разбира се, бях далеч от намерението да го плаша, още по-малко да го нападам. Но наистина исках да го разгледам отблизо и затова казах на Майк да поддържа курс успоредно на рибата на разстояние около тридесет ярда.

Майк реши да изтълкува разстоянието като тридесет фута и докато ние наближавахме отстрани, огромната риба по причини, известни само на нея, тромаво промени посоката на движението си и се насочи Право към носа на нашата лодка.

— Дясно на борд, Майк! — изкрещях аз. — Съвсем пълен!

Сега, когато си припомням случая, за нищо не мога да упрекна Майк. Той току-що бе научил, че тази команда означава да даде румпела наляво, току-що се бе научил да управлява лодка с румпел. Той успя да се „сети“ и измести румпела съвсем надясно!

Тогава се движехме със скорост четири възла, не особено бързо, но акулата бе почти неподвижно същество и когато я ударихме точно зад гръбната й перка, се получи еластичен трус и аз едва не катапултирах от фокмачтата. Извитата носова греда на „Щастливо приключение“ се хлъзна нагоре по широкия гръб на рибата, докато бушприта се изправи към небето, после чудовището се гмурна и малкият кораб продължи нормалния си ход.

Майк бе самото разкаяние, но доколкото можех да преценя, никой не бе пострадал и аз великодушно му простих. Седнахме да разискваме върху сблъскването. И двамата бяхме много развълнувани, тъй като не се отдава често на съвременния човек да се срещне с такъв колос от чуждия морски свят. На края реших аз отида в каютата и да сваря по едно кафе.

Когато слязох по стълбичката, аз нагазих в студена вода, стигаща до няколко инча…

Дори и в този потресаващ миг, аз си дадох точна сметка какво се бе случило. Сблъсъкът с акулата бе разцепил греда под водната линия. Докато скачах към помпата, изкрещях на Майк, че лодката е пробита и ние потъваме! Посегнах към помпата с лудешка ярост, налегнат от пресните спомени за ужасната нощ при Трепъси. Отново! Сполетяла ни бе същата беда! Това вече надминаваше всякакви граници!

О, колко много изпомпвах! Плувнах в пот. Помпата тъй загря, че не можеше да се докосне. Аз обаче нищо не виждах и нищо не чувствувах, освен отвращение и неудържима ярост. Не ми стигаше въздухът да издам звук, но проклятията, които мислено сипех върху „Щастливо приключение“, Майк, Нептун и дори върху Сейнт Кристофър бяха достатъчни за безвъзвратната ми гибел, дори ако не потънех с лодката.

По едно време помпата засмука въздух! Дръжката й се отпусна свободно в ръката ми.

Погледнах към трюма през един процеп. Дъното бе сухо, като изключим обичайния пласт лигавина. Никаква студена и зелена морска вода не струеше в кърмата и по плотовете над кила.

Не можех да повярвам. Почти цял час стоях и наблюдавах как лодката пое обичайното си количество вода (което безспорно бе съвсем достатъчно). Нямаше никакъв нов теч.

Объркан, но напълно успокоен, аз излязох на палубата, поех румпела и продължихме пътуването към Сен Пиер. Размишлявах върху загадката с наводненото машинно отделение, но не можех да намеря никакво обяснение за случилото се.

Междувременно Майк слезе долу да свари кафе. След няколко мига той си подаде главата от кубрика.

— Фърли — каза той, — помпата за питейна вода е празна. Не пуска нито капка.

Още една загадка. Преди да напуснем Бюърин, заредихме резервоара с вода. Той бе огромен за мащаба на лодката, но Джек и аз искахме да имаме достатъчно питейна вода, за да стигне, ако се наложи, при прекосяване на океан. Сега Майк настояваше, че няма нито капка. Оставих „Щастливо приключение“ да върви по свое усмотрение, слязох при него и доста неща се изясниха. Поради труса от удара в акулата едно вече разхлабено гумено съединение при дъното на резервоара се откачило и целият ни запас от питейна вода изтекъл в трюма.

Докато бяхме заети с това откритие, лодката задмина Ламалин. Видимостта бе малко по-добра и аз смътно забелязах една сива точица на хоризонта. Разпознах, че това е остров Коломбие, разположен в близост до Сен Пиер. Отново поех румпела, като поднесох извиненията си на Майк, на „Щастливо приключение“, на акулата, на Сейнт Кристофър и на Нептун. Майк скритом гласеше нещо в каютата. След малко се изкатери на палубата, носейки две чаши, от които излизаше пара.

— Заповядай, капитане — каза той. — Изпий това. Ей, богу, обзалагам се, че никога не си вкусвал такова ирландско кафе!

Наистина не бях вкусвал. И вероятно никога не ще вкуся. Но мога да потвърдя, че кафе с ром като заместител на водата е питие с изключителен престиж.

Към шест и половина вятърът окончателно замря. Бяхме стигнали на няколко мили от Норт Ченъл — вход за Сен Пиер. Свалихме платната и пуснахме „моторището“ за останалото разстояние. Приближихме се триумфално. Оставяйки зад себе си лентички черен пушек от изгорелите газове на мотора, малкият кораб бързо се носеше към сивите голи очертания на френските острови.

Разминахме се с голям, ръждясал португалски товарен кораб, който напускаше залива. Изпълнени с чувство на моряшка солидарност, ние бодро приветствувахме кораба с три немощни сигнала на нашата ръчна сирена за мъгла. След кратка пауза, докато капитанът на кораба се опитваше да открие откъде идват сигналите — защото неговият кораб ни свеждаше до нищожество, — в отговор прозвучаха три мощни сигнала. Това бе тържествен миг, но с нежелателни последици.

Товарният кораб освободил лоцмана от Сен Пиер само преди няколко минути и когато се връщал към пристанището с голямата си моторна лодка, той чул сигналите на корабната сирена. Предположил, че пристига някакъв друг кораб и иска съдействие. Когато заобикаляхме Ил-о-Венкьор^[6], за да влезем в Норт Ченъл, срещнахме пилотската лодка в обратна посока.

Тя бе двойно по-голяма от нашата и се движеше два пъти по-бързо. Отмина с пълна скорост, без да ни обърне внимание и след като не забеляза нищо на хоризонта освен отпътуващия португалски товарен кораб, започна да прави обиколки някак си озадачено. На края се обърна и се насочи с пенести дири към „Щастливо приключение“.

Приближи ни на няколко ярда, намали скоростта и пилотът ни поздрави на френски език, което ме постави в малко трудно положение, поради откъслечните ми познания по този език. Майк владееше много добре френски. На любезното запитване на лоцмана дали сме видели друг плавателен съд на път към пристанището, Майк даде положителен отговор.

— Къде е той? — запита пилотът.

— Отиде долу! — отвърна Майк, като изразително посочи с палеца си към морските дълбини.

— Отиде долу? Мон Дьо! Искате да кажете, че е потънал!

— Уви — вежливо каза Майк, — но може би „се потопи“ е по-правилната дума. Това бе подводница, мосю. Много голяма. С огромно оръдие на борда. На кулата имаше чук и сърп, нарисувани с ярко червен цвят.

Лицето на лоцмана забележително побледняваше. Очите му тревожно се въртяха в обследване на хоризонта. Мисля, че той бе вече готов да офейка да спасява кожата си, но изглежда го обхвана някакво смътно подозрение. Лицето му започна да почервенява. Извърна се към нас и забеляза самодоволната усмивка по лицето на Майк.

— За бога, аз мисля, че вие сте един голям лъжец! Биен. Подводницата е заминала, но вие оставате. Желаете да пристанете в Сен Пиер, нали? Тогава трябва да вземете лоцман. Стойте така, докато дойда на борда.

Това бе единствената част от разговора, която Майк ми преведе.

— Няма го майстора — казах аз, — кажи му, че не се нуждаем от лоцман, няма да вземем такъв и, разбира се, няма да платим за него.

Майк преведе това и лоцманът сви рамене, усмихна се безрадостно, включи мотора на скорост и без повече приказки започна да прави обиколки около „Щастливо приключение“, като оставяше огромен килватер^[7] и минаваше тъй близо до носа и кърмата на нашата лодка, че аз можех да виждам как си стискаше челюстните мускули.

Малката шхуна се стресна от всичко, това и изрази вълнението си. Тя се изправяше нагоре с носа, подскачаше, тресеше се, хлъзгаше се плашливо ту на една, ту на друга страна при удара на всяка нова вълна. Що се отнася до мен нямах никаква представа за причината на това безобразно отношение от страна на лоцмана и много се възмутих. Бях още под влияние на ирландското кафе, което е необикновено войнствена напитка. Към нашите спасителни принадлежности имахме ракетен пистолет, останал от военните години. Скочих в каютата и спипах оръжието. При следващото минаване на пилота изстрелях една сигнална ракета два фута над каютата му! Той толкова бурно офейка и с такъв остър завой, че потопи левия планшир^[8] под вода. После не се върна, а продължи с пълна газ към входа на пристанището и изчезна зад вълнолома.

Несъмнено това може да се отбележи като едно от най-големите геройства в цялата ми мореплавателна кариера, но трябва да призная, че не бе най-разумното. След час и половина, когато се кандилкахме между вълноломите и навлязохме в самото пристанище, първото нещо, което ни се наби в очите беше един взвод от полицаи. Те се строяваха на държавния кей.

Майк твърдеше, че според него те са свикани, за да ни уредят официално посрещане. Но въздействието на ирландското кафе вече отминаваше и аз бях изпълнен със съмнения. Затуй вместо да усилим хода и да хвърлим смело вързалата на брега, аз задържах лодката на стотина ярда от дока и започнахме боязливи обиколки, докато полицаите, митничарите, граничната контрола и увеличаващи се тълпи граждани настоятелно ни даваха знаци да отидем на брега.

В този момент Майк насочи вниманието ми към два пристанищни катера, един малък влекач и пилотната лодка, в които енергично се качваха полицаи. Личеше, че ако ние не горим от желание да отидем при тях, те горят от желание да дойдат при нас. Обърнах им гръб и „Щастливо приключение“ се измъкна из теснината. Не смятам, че нашето отстъпление бе позорно. При това значително числено превъзходство аз се съмнявам, че дори Нелсън би се заел да отбранява позицията.

Ако нямахме късмет, тая бъркотия можеше да го доведе до неприятни резултати. Докато се изнизвахме със затаена радост по канала срещу нас се появи голяма морска до̀ри, плаваща към пристанището. Нейното име „Оригън“ бе написано с големи букви на носовата част и аз познах нея и капитана й. Той бе Теофил Дечевери, потомък на баски-рибари, живели на тия острови през последните три столетия. Тео бе огромен и силен мъж с дебел, мечешки глас — влиятелна фигура на островите и също така, да благодарим на бога, мой приятел от предишното ми пребиваване в Сен Пиер.

Тео също ме позна. Ревът на приветствието, му заглуши шума на нашия и неговия мотор. Той прекара „Оригън“ до нас тъй напористо, че „Щастливо приключение“ все още има белези по корпуса.

— Фърли-и-и! Господи! Най-после идваш пак в Сен Пиер! Се бон!^[9] Се маньифик!^[10] — И с твоето собствено бато̀^[11] ти пристигаш.

— Уви, Теофил — казах аз, когато успях да взема думата. — Аз пристигнах, но жьо ньо панс па^[12], че ще остана задълго. Рьогарде ву^[13] зад кърмата! — и посочих към преследващата ни флотилия, която бързо се приближаваше към нас.

В този момент Майк взе думата. Той обясни цялото положение. Тео се изсмя като побеснял морж, скочи на нашия борд и ми нареди да спра мотора. Скоро бяхме обкръжени от отбранителната ескадра на Сен Пиер и настана страхотна олелия.

Когато духовете се успокоиха, ние се върнахме в пристанището, с Тео на румпела на „Щастливо приключение“ и с развеселения ескорт на цялата флотилия. Хората от Сен Пиер имат хубавата черта да прощават бързо, въпреки че бързо се палят.

Те проявиха добро разбиране по някои дребни въпроси, които бях забравил да уредя, преди да напуснем Кална Дупка. Например не бях получил удостоверение за право на лодката да влиза в чужди пристанища. Също така не се бях погрижил да я регистрирам и нямах никакви документи за нея. Без документи. Без знаме. Без пристанищна регистрация и дори без име на предната или задната страна на лодката. Бе истинско чудо, че не арестуваха незабавно Майк и мен и че лодката не бе задържана.

Щом акостирахме, Тео слезе в каютата, придружаван от шефа на митницата и един-двама други униформени служители. Шефът бе малко педантичен. Имаше един много наяден зъб и постоянно смучеше въздух по един песимистичен начин, докато Тео настояваше, че в нашия случай документи не са необходими. Шефът не се убеждаваше лесно. Четиримата мъже спориха продължително и разгорещено, но безрезултатно, докато у Тео се зароди една идея. В последствие той ни обясни следното:

— Казах им, разбираш, че понеже вашата лодка не е свързана с ничия страна, има възможност да й се даде национална принадлежност. Припомних им, че всички сме от баски произход и че баските на времето са били най-известните мореплаватели в света, но сега, под окупацията на Франция и Испания, нямахме нито един мореплавателен съд под наше знаме. Защо, попитах, да не приобщим към нас тази хубава малка лодка? Ние ще я прекръстим. Ще й дадем нашето знаме на седемте баски провинции. Да, и ще я снабдим с документ за пристанищна регистрация и други необходими документи само на баски език! И тогава по океаните ще има един плавателен съд, на който ще се вее знамето на нашата древна родина! Какво можеха да отговорят те?

Това, което казаха, естествено, бе „да“. И го казаха с такъв ентусиазъм, че аз въобще нямах думата по въпроса. Така „Щастливо приключение“ престана да бъде нюфаундлъндски мореплавателен съд и се превърна във флагман^[14] на търговската флота на баските.