Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (10)

10. Мъгливата, мъглива влага

Прекарахме пет дни в очакване на хубаво време, докато разберем, че въобще няма смисъл да чакаме. Хубавото време и Трепъси са две несъвместими неща.

И тъй рано на петия ден откачихме възралата, пуснахме „моторището“ и се изпарихме в мъглата. Крайната цел на нашето пътешествие бе ясно определена в главите ни, макар и далеч от очите ни. Изоставихме първоначалното си намерение да отплаваме към тропиците, понеже от проверката по лага се разбра, че дори ако поддържаме сегашния си ход ще са ни необходими шестнадесет месеца да стигнем до Карибския архипелаг, двайсет и девет месеца — до Азорските острови и седем години и половина — до южната част на Тихия океан. Затова избрахме за алтернатива остров Сен Пиер.

Този малък остров нямаше тропичен характер и не можеше да се похвали с мургави хавайки, но предлагаше други неща за компенсация. Това бе чужда територия под френско знаме. Бил е и продължава да бъде известен като остров, където има най-много и най-евтин алкохол в сравнение с всяко друго място на североамериканския континент или в близост до него. Но може би за нас Сен Пиер бе най-привлекателен, защото отстоеше на не повече от сто и двайсет мили на запад от Трепъси и само на няколко мили от южния бряг на Нюфаундлънд. Смятахме, че поне има шанс да стигнем в Сен Пиер, преди да настъпи зимата.

Когато тръгвахме, видимостта в самия залив на Трепъси бе изненадващо добра. Ние почти виждахме рибния завод и съвсем сигурно знаехме местонахождението му, понеже вятърът духаше от тази посока. По едно време, докато лодката преминаваше с боботене през пристанищния канал, пред очите ни се мярна неясно очертание на суша отвъд залива. Може да е било нос Поулз, ориентирът за входа към залива. Ако не са ни лъгали очите, това е бил последният ориентир — друг не можахме да видим в продължение на доста дълго време.

Заливът Трепъси беше потъмнял от мъгла. Не бяхме минали и една миля, когато аз, какъвто съм страхливец, реших, че няма смисъл да продължаваме.

— Джек — казах аз твърдо, доколкото можех, — трябва да обръщаме към пристанището. В такава мъгла няма изгледи да намерим Сен Пиер. Като знам състоянието на този проклет компас, по-вероятно е да отидем в Ирландия вместо в Сен Пиер.

Джек ми отправи смразяващ поглед и в гласа му безпогрешно прозвуча заплашително негодувание:

— Дяволите да те вземат! Моуът, ако сега тръгнеш обратно, кълна се, че ще направя като Инъс. Ще те оставя да изгниеш в пристанище Трепъси до края на живота си! Освен това, глупаво копеле такова, как мислиш, че ще намериш отново Трепъси? Слизам долу да уточня курса за заобикаляне на нос Пайн. А ти управлявай лодката в сегашната посока, иначе…!

Той изчезна и аз останах сам с мислите си. Трябваше да призная, че имаше право. Макар веднъж и в гъста мъгла да бяхме намерили пристанище Трепъси, нямаше вероятност това щастие да ни се усмихне за втори път, а скалите и рифовете от двете страни на входа за пристанището бяха страхотни и безпощадни. Също така бях съвсем сигурен, че Джек ще изпълни заканата си, ако, да речем, улучим пътя към пристанището и перспективата да остана „закотвен“ в Трепъси сам с „Щастливо приключение“ бе ужасяваща. По-малката от двете злини бе да продължаваме плаването. Поддържах курса, „неизменно поет“ от лодката, а със свободната си ръка извадих личната си бутилка с ром от скривалището в задното складче на лодката и изсипах тлъста порция в морето за Нептун. „Щастливо приключение“ се кандилкаше слепешката в надвисналия всепроникващ мрак. Скоро започнах да зъзна в мъглата, неописуемо самотен и изплашен до смърт. Тъй като ромът е известен и възприет като мярка против тези три състояния, аз отпих по една продължителна лечебна глътка за всяко едно. А когато Джек отново се появи на палубата, бях вече с много по-добро самочувствие.

Към 10,00 часа бяхме изминали разстояние, необходимо за заобикаляне на нос Пайн (измервахме разстоянието с архаичен, месингов, патентован лаг, вързан отзад за лодката), и бяхме готови да променим курса към северозапад, за да прекосим устието на залив Сейнт Мери, разстояние от двадесет мили. Възникна обаче следният проблем: нямахме ни най-малка представа за грешното отклонение на компаса при такъв курс. Единственото, което можехме да направим, бе да променим посоката с деветдесет градуса на север и да се надяваме, че плаваме на северозапад, независимо от показанията на компаса.

Представата, че бяхме в голяма близост до Сейнт Шотс, никак не можеше да ме успокои. След като вече съм бил на Сейнт Шотс по суша като обикновен посетител, нямах никакво желание да се върна там неочаквано по море, и то за да върша някаква работа. Само при мисълта за това така ме втресе, че трябваше да изпратя Джек да слезе да провери помпите, докато си глътна още една доза „лекарство“.

Когато чувствувах неотклонна нужда да посегна към бутилката, за мое учудване, Джек проявяваше определено желание, дори нетърпение, да се вмъкне долу в каютата и да ме остави самичък. Понякога той дори предугаждаше моето желание. Известно време си обяснявах това само като щастливо съвпадение. Но към края на това наше плаване, когато почиствах машинното отделение, намерих под куп парцали бутилка, досущ като моята, която криех в задното складче на лодката. И тая бутилка бе съвсем празна като моята.

Прекосяването на залива Сейнт Мери започна спокойно. Нямаше никакъв вятър. Почти не чувствувахме, че се движим, тъй като липсваха опорни точки за погледа. Струваше ни се, че стоим неподвижно, спрели в центъра на някакъв казан с обиколка около сто фута, пълен с нетрепваща, тежка като олово вода.

Знаехме, че в този район може да се натъкнем на други плавателни съдове, особено на влекачи и риболовни шхуни и евентуално да се сблъскаме. Понеже нямахме радарна инсталация, трябваше да разчитаме другите кораби да ни открият и да се отстраняват от пътя ни. Не можехме да чуваме и сирените им за мъгла поради рева на нашето „моторище“. Самите ние нямахме нужда от сирена за мъгла — двигателят издаваше много по-голям шум от каквато и да било сирена.

След пладне мъглата откъм щирборда внезапно придоби черен оттенък и на около петдесет ярда от нас се очертаха тъмните форми на някакъв кораб. Това бе голяма шхуна, плаваща към нас. По парапета бяха застанали редица жестикулиращи фигури.

Много се зарадвахме на срещата с други човешки същества в тази пустош, приближихме се и спряхме мотора. Голямата шхуна стори същото и двата плавателни съда се изравниха.

— Накъде сте тръгнали, капитане? — викна някой към нас.

— За Сен Пиер — отговорих аз. — Плаваме, за да заобиколим нос Сейнт Мери с отстъп около пет мили.

На страната на нашите съседи настъпи продължително мълчание на размисъл. И после:

— Е, момчета, не разбира как ще го направиш по курса, който си тръгнал. Освен ако планира вие да поеме по река Брану, да я пренесе по хълма Платформ и да я сложи на железопътен влак. Ако аз съм, щях обърна наляво девет румба. На добър час!

Дизеловите мотори на големия кораб забръмчаха, той се изтегли и изчезна.

За всеки случай променихме курса с десет румба на юг. Обърканата стрелка на компаса сега сочеше, че се носим в открито море по посока на Бермуда. С течение на времето започна да расте и нашето безпокойство. Прав ли беше капитанът на шхуната или не? Според компаса съвсем не беше прав. Това ни вълнуваше до късно следобед, когато загубихме всякакво доверие в компаса, в капитана на шхуната и в самите нас.

В този критичен момент „моторището“ отклони вниманието ни от навигационните проблеми. То изтрещя със страшна сила. От кубрика изригна огромен облак синкав дим. Смъкнах се моментално по стълбата и посегнах към пожарогасителя, очаквайки да видя цялото машинно отделение в пламъци. Но цялата повреда се свеждаше до това, че се бе скъсала спойката между тръбата за изгорели газове и двигателя, малката каюта бе пълна с изгорели газове и нажежени до бяло сажди. Моторът продължаваше да си работи, дори по-добре, тъй като не срещаше обратно налягане от заглушителната тръба.

Вече нямаше никаква изолация между горещите изгорели газове и трюма на лодката, в който изтичаше неголямо, но постоянно количество бензин.

Дъхът ми спря, силно стиснах очите си, пипнешком намерих запалителния кабел и го издърпах, след това офейках обратно на палубата.

„Моторището“ изхърка и спря. В последвалата гробна тишина Джек и аз седнахме да обсъдим създалата се ситуация. Пред нас не се откриваха светли перспективи.

Нямаше начин да поправим тръбата за изгорели газове без поялна лампа. Нямаше вятър, не можехме да се движим с платна и без мотор, бяхме осъдени да останем тук, докато се случи някакво чудо. Може би дълго щеше да се чака, но дори и да настъпеше такъв момент, бяхме сигурни, че няма да е на добро. Очевидно не ни оставаше нищо друго, освен отново да запалим мотора с надежда, че няма да предизвика експлозия и да ни „изстреля“ на оня свят.

Като ме остави да размишлявам върху проблема, Джек използва затишието, за да се смъкне долу и запали малкото ни акумулаторно радио с надежда да чуе прогнозата за времето. Когато моторът, работеше, не можехме да използваме това радио, защото не можеше да се чува пискливият му, неясен звук. Сега, залепил ухо на апарата, Джек слушаше каубойска музика от радио Меритаун, отвъд залива Плъсентия. Радио Меритаун предаваше прогнози за времето на чести интервали, защото обслужваше рибарското население.

„Щастливо приключение“ лежеше неподвижна като нарисуван кораб върху нарисуван океан^[1] — от тези, които са изпълнени с много тъжните нюанси на сивия цвят. След пет — десет минути Джек се появи на палубата.

— Фърли — тихо проговори той, много тихо, — ти няма да искаш да повярваш, но предават предупреждение за настъпване на силна буря. От югозапад идва тропическа буря и ще достигне до този район след около десет часа. Предсказват ветрове със скорост около петдесет възла.

Извадихме картите, простряхме ги на палубата и се вторачихме в тях. Първи се вторачи Джек, после — аз. Това ни накара да се почувствуваме по-добре, но нямаше практическа полза, понеже не знаехме къде се намираме. В действителност нямахме ориентир, за да разберем къде сме. Все пак, предполагайки, че сме минали нос Сейнт Мери и сега прекосяваме устието на залива Плъсентия — широко около петдесет мили — установихме на карта, че не можем да бъдем на по-малко от осемдесет мили от Сен Пиер. При пълен ход „Щастливо приключение“ развиваше скорост пет възла. За десет часа бихме могли да се довлечем на тридесет мили от пристанището на Сен Пиер и си давахме сметка, че ако тропическата буря настъпеше по график, нямаше да има разлика между тридесет и триста мили.

Най-близкото пристанище, в което можехме да се подслоним, бе Плъсентия, на двадесет и пет или тридесет мили на север от нос Сейнт Мери, на източния бряг на големия залив.

Доста страхливо предложих курс към Плъсентия, защото очаквах нов бунтарски отклик от Джек. Но той, изглежда, се бе наситил на вълнения и се съгласи — „да, може да се пъхнем там за през нощта“.

Той слезе долу и предпазливо запали „моторището“. Нагласихме лага на нула, а лодката в посока, която вярвахме (вярата бе всичко, което имахме), че е към пристанище Плъсентия.

Настъпи остър студ и мъглата започна да ни обвива все по-плътно, докато стана толкова тъмно, че ако не беше часовникът ми, щяхме да мислим, че е настъпила нощта. Джек и аз се сгушихме в рулевия сектор, възможно най-далеч от машинното отделение. Бяхме взели и предпазни мерки — малката до̀ри бе привързана близко до кърмата, за да можем да скочим в нея при крайна необходимост. Там бяхме сложили последната обща бутилка ром и пакет сухари. За друго нямахме място, а всъщност и за нас нямаше място, ако се случеше най-лошото. Но се надявахме, че няма да се случи.

След пет часа лагът показа, че сме изминали разстоянието до Плъсентия. Изпратих Джек да спре „моторището“, за да можем да чуем сирената за мъгла при входа на пристанището.

Тогава се случи нещо необяснимо: моторът спря, но грохотът продължи. Отначало помислих, че това е физиологическа реакция на ушите и мозъка ми от безкрайния грохот на „моторището“, който бяхме принудени да понасяме толкова дълго време, но внезапно голата истина блесна пред мен.

— Пали мотора, Джек! Пали го! О-о, пали мотора, Джек! — започнах да вия аз.

Изумен, Джек направи това, което му бе наредено, и „моторището“ заработи още на първия оборот. Натиснах яко румпела. „Щастливо приключение“ набра скорост и потегли назад, надалеч от ревящия прибой, който без да се вижда, но не и без да се чува, бе на няколко ярда откъм щирборда.

Плавахме половин час, докато можах да откача хватката си от румпела, да раздвижа схванатите си челюсти, да преглътна веднъж, дваж и да си намеря отново гласа.

Нямаше начин да разберем колко близо сме дошли до самото пристанище Плъсентия, но знаехме, че сме стигнали много по-близо, отколкото трябва до източния бряг на големия залив. Знаехме, че не искаме отново да попаднем в такава близост при каквито и да било обстоятелства и така поддържахме курс на запад със съзнанието, че пред нас е открито море в продължение на четиридесет или петдесет мили. Не си позволявахме лукса да дадем простор на мислите си отвъд тези четиридесет или петдесет мили.

Докато се отдалечавахме от сушата, у нас настъпи успокоение. „Моторището“ боботеше и изгорелите газове нахлуваха на вълни в кабината и върху лицата ни. Мъглата се сгъстяваше, слънцето потъна някъде зад хоризонта и настъпи нощта. Не си направихме труда да запалим петролните навигационни фенери, тъй като не биха могли да се забележат по-далеч от четири-пет фута. Седяхме в мушамите си и се лутахме в безпределна тъмнина и пустош. Говорехме си, че тъй са се чувствували моряците едно време, норсите^[2] в техните дълги кораби, баските в техните разнебитени лодки, Колумб в своята „Каравела“, когато са плавали на запад към тъмната неизвестност. Ден след ден, нощ след нощ те трябва да са се научили да понасят ужасите на постоянната несигурност. През тази тъмна нощ и ние изживяхме нещичко от това, което те са преживели.

В полунощ Джек улови друга прогноза за времето. Спираловидният център на бурята бил забавил ход и се очаквало да стигне до нашия район точно преди разсъмване. В очакване на неговото пристигане ние свихме и яко затегнахме платната на гротмачтата и фока и с опипване подготвихме всички неща по обвитата с мъгла лодка за предстоящия пристъп на бурята.

Лек ветрец подухна от юг, ние вдигнахме платна и спряхме „моторището“, което отново бе почнало да палува. Новите „контри“ не бяха легнали добре в гнездата си и то пак загряваше и увеличаваше опасността от пожар, а даже и от по-внушителни пиротехнически ефекти.

Движехме се с издути платна в почти мъртва тишина, при видимост на заобикалящия ни свят до диаметър от около петнадесет фута. Аз действувах на помпата, а Джек на румпела, наведен над компаса, под мъждеещата светлина на изтощено електрическо фенерче, което поради липса на подходяща лампа прикрепихме към компасната стойка.

Осени ме мисълта, че ако изпаднем в някакво опасно положение, по-добре щеше да бъде да сме на борда на „Щастливо приключение“, отколкото на борда на добре обзаведена, комфортна и подходящо екипирана яхта.

— Ти почваш да се будалкаш! — каза Джек, когато споделих тази мисъл.

— Нищо подобно. Разсъждавай по следния начин: ако бяхме в стохилядидоларова яхта, щяхме да се тревожим до припадък пред опасността да я загубим. Но такава тревога не можем да изпитаме на борда на „Щастливо приключение“. Остава да се тревожим единствено за самите нас, а тя не ни оставя никакво време за подобна тревога.

Изчаках това да се набие в главата му. После казах:

— Моля те, отвържи това фенерче от компасната стойка и го донеси долу. Главната помпа отново се затлачи.

Докато поправим помпата и надвием на течовете, малкият плавателен съд бе възприел нов начин на движение. Започваше да се върти. Откъм морето се надигаше силно мъртво вълнение. Постепенно то нарасна, докато ние яко се олюлявахме и клатушкахме, за да изтласкваме от платната напора на слабия вятър. В тъмнината над главите ни утлегари^[3], гафели и скрипци се блъскаха, тряскаха и бухаха.

После вятърът спря и ние се спотаихме върху черното надигащо се море в злокобно мълчание, нарушавано само от жалните стонове на платноходните съоръжения. Не ни оставаше нищо друго, освен да спуснем платната и да рискуваме пак с подкарване на „моторището“.

То тръгна съвсем неохотно, но все пак тръгна и за първи път в живота ми ужасният му рев звучеше в ушите ми като желана музика. Продължихме да се движим в часовете на среднощно бдение, дърпайки патентования лаг от време на време, за да се убедим, че не връхлитаме с пълна скорост върху чуждия бряг, който продължаваше да бъде някъде близо пред нас. В 03,00 часа лагът показа тридесет и пет мили и доста впечатлени от неотдавнашното ни изпитание при Плъсентия, решихме да спрем „моторището“ и да се ослушаме.

Отначало не чувахме нищо, а после — много далеч и неясно — доловихме немощния стон на диафон^[4]. Вече не бяхме сами в този безлюден свят.

Всеки диафон (сирена за мъгла) има свой специфичен сигнал или код, по който може да бъде идентифициран. Един може да е курдисан в началото на всяка минута да издава през три секунди три сигнала, всеки от тях по пет секунди. Съседът му — да свири по десет секунди на всеки тридесет секунди. Джек се смъкна долу да вземе списъка на светлинната и звуковата сигнализация, докато аз започнах да отчитам времето на далечните стонове. Това бе трудна задача, тъй като мъглата е в състояние да заглушава, да променя и чудновато да убива звука. Освен това главната стрелка на часовника ми се движеше по смущаващ начин — правеше бързи движения, следвани от невероятно бавен ход. Часовникът на Джек бе неизправен, понеже преди няколко часа „моторището“ го беше поразило с един добър удар на манивелата.

Първото идентифициране на сигнала показваше, че е при нос Ана, на входа за Глостър, Масачузетс. Не повярвахме и се опитахме пак. Втората идентификация бе Ред Рок, при устието на Съгеней в река Сейнт Лоурънс. И на това не повярвахме. На края чрез бавния метод на изключване установихме, че сигналът може да е от остров Литъл Бюърин в западната част на залива Плъсентия.

След като установихме местонахождението на остров Литъл Бюърин, нашият следващ проблем беше да се вмъкнем в залива Бюърин. Нюфаундлъндската пилотна книга поясняваше, че заливът е сложен за навигация, с много опасни места и че не бива да се влиза без пилот на борда. Освен това не трябва да се влиза дори през деня, без знания за района. В книгата не се казваше какво не трябва да се прави през нощта, при гъста мъгла, от стопроцентови чужденци за района. Ние си направихме сами изводите.

Решихме, че е по-добре да останем тук до сутринта. Ако междувременно ни връхлетеше бурята, нямаше да имаме друга алтернатива, освен да навлезем в морето и да се опитаме да я превъзмогнем. Ако тя не настъпеше до сутринта и мъглата понамалееше, щяхме да имаме възможност да наближим брега, без да предизвикваме съдбата. Имаше и друга вероятност — да се натъкнем на някой риболовен кораб, от който да можем да получим малко „знания за района“.

По моя часовник утрото настъпи в 06,00 часа, въпреки че почти нямаше видими признаци. Действително мъглата беше понамаляла до степен да можем да се виждаме с Джек на разстояние, по-голямо от шест фута. Нещо като мистична светлина в гробница създаде възможност да виждаме циферблата на компаса без помощта на електрическо фенерче — съвсем навреме, — защото батериите се бяха изтощили, а резервни нямаше. Отначало мислехме, че часовникът ми не е верен (вярвахме в това), но когато един ранобуден тупик^[5] изпърполи в мрака и едва не се блъсна в гротмачтата, разбрахме със сигурност, че действително е настъпило утрото.

Чакахме около половин час с надеждата да чуем бавното отмерено туптене на моторите на риболовни лодки. По време на дрейфуването течението ни бе доближило до брега, сигналът на диафона се чуваше доста ясно и показваше безпогрешно, че сме при Литъл Бюърин. Нямаше признаци, че рибарите от Бюърин са на борда и на работа. Ругаехме ги заради мързела им, докато Джек се досети, че е неделя сутрин, независимо от предупреждението за буря. С оглед на това загубихме надежда, че рибарите ще ни спасят. Като добри християни, те бяха на брега, заети със собственото си спасение.

В седем часа чухме нов звук. Това бе първото недвусмислено предизвестие на вятъра в платноходните съоръжения на лодката. Първото дихание на приближаващата буря.

Капитанът на „Джени Барнз“ беше ни дал карта на залива Плъсентия — съвсем овехтяла и в малък мащаб. Почти неразгадаема, тя поне ни ориентира къде няма рифове и скали около самия остров Литъл Бюърин. В критичното си положение решихме да тръгнем право към диафона и когато съвсем приближим, да завием на север и с налучкване да отидем зад острова. Имахме намерение да пуснем котва там, в какъвто и да е подслон, докато премине бурята или докато се вдигне мъглата и ни даде възможност да потърсим по-добър пристан.

Движението ни към диафона бе невероятно мъчение. За да поддържаме връзка и следим посоката на сигнала, трябваше да спираме мотора на всеки пет или десет минути. След всяко спиране подпалването на мотора бе все по-трудно. В осем и тридесет чак когато бяхме доплавали на около четвърт миля от диафона, моторът категорично отказа. Аз леех пот над него, сменях електроди, омотавах се в кабели, а шумът на прибоя при двестафутовите канари на остров Литъл Бюърин се чуваше все по-ясно, защото приливът ни носеше към брега.

Мина почти час, докато вдъхнем живот на моторището. Бяхме категорични, че няма да рискуваме да го спираме, докато стигнем до подходящо за спускане на котва място. Джек отиде при бушприта, а аз поех управлението. Можех да го виждам само когато ми махаше с ръка в посоката към диафона, успял да го чуе въпреки грохота на мотора. Внезапно Джек вдигна едновременно двете си ръце. Смутен, аз рязко извъртях румпела. „Щастливо приключение“ се обърна кръгом и потегли обратно към открито море.

Джек политна към кърмата целият разтреперан. Каза ми, че докато се взирал в мъглата, сивата стена пред него изведнъж станала съвсем черна не само отпред, но и от лявата и от дясната страна на лодката. За части от секундата съзрял забулени в мъглата канари, издигащи се на не повече от няколко ярда пред него. Разбиването било сигурно, накъдето и да се обърнем, затова се опитал да ми даде знак за спиране на мотора — поне да се облекчи ударът на „Щастливо приключение“ в скалите. Късметът не ни напущаше. Бяхме влезли в плитко заливче на юг от диафона и то било широко само толкова, колкото да се обърнем назад и да се измъкнем.

Моментната ни реакция бе да се откажем от по-нататъшни опити за търсене на подслон и да разчитаме само на един изход — посрещане на бурята в открито море. Но след кратки размишления променихме намерението си. „Щастливо приключение“ се пълнеше с вода много бързо, а разнебитената помпа не бе в състояние да издържи. Моторът несъмнено действуваше с последни сили. От югоизток се надигаше вятърът. Разбирахме, че в открито море не ще успеем да се преборим с усилващия се вятър и бушуващите води. Тъй или иначе съдбата ни сочеше единствен изход към брега. На нас оставяше да изберем по какъв начин да стане това.

Избрахме пак да атакуваме остров Литъл Бюърин. Джек отиде на носа на лодката. По-късно той ми каза, че изпитвал почти непреодолимото желание да грабне корабната ни кука, да застане стабилно на носа и с нея да отблъсква лодката от канарите. Тази идея не бе толкова налудничава, колкото изглеждаше на пръв поглед. След няколко дни пазачът на фара сподели своите впечатления за нашата „копиеносна“ атака на остров Литъл Бюърин.

— Чувал вас, м’чета, там часове и часове. Не разбирал какво вие намерява. Чувал ваш мотор едно време, после спираш и аз мисли вас отплавал или слязъл на бряг. После — дран — вие отново идваш при мен. Да, сър, последен път вие идвал, аз мисли вие дошло право в скали, през мой порти и точно в мой заден двор.

При последното ни приближаване държахме курс действително право срещу диафона. Аз дори можех да го чувам от мястото при румпела — мучеше по-силно от трясъка на мотора. Джек рязко изхвърли дясната си ръка и аз натиснах румпела силно наляво. Този път и аз видях черния силует, когато се движехме успоредно на скалния бряг, на не повече от един кораб разстояние. Диафонът внезапно отекна точно над нас. Още по-твърдо натиснах кормилния лост и черният силует се изгуби. И отново потънахме в царството на мъглата.

Такъв беше нашият метод на навигация. Отпусках румпела съвсем бавно. Щом като мъглата започваше да почернява, Джек ми махаше с ръка. Щом мъглата просветлееше и загубвахме досег с острова, отново обръщахме предпазливо, докато пак се появи черният силует и пак се оттегляхме в морето. Въпреки утринния студ, аз се потях като прасе. Бях така съсредоточен, че трябваше да мине известно време, докато осъзная, че ревът на диафона идваше зад мен. Бяхме заобиколили носа на острова и напредвахме към северния му бряг.

Разгърнах картата на коленете си и се вгледах в сведенията за дълбочината на водата зад острова. Най-после разчетох част от един ред измервания. Те сочеха дванадесет клафтера (1 клафтер=182 см) точно в подножието на скалния бряг, а ние имахме само петнадесет клафтера котвена верига.

На предната част на лодката Джек вече надипляше веригата върху палубата, готов за моята заповед да хвърля котва. Изревах му и той дойде при мен. Показах му означените дълбочини. И двамата разбрахме, че нямаше начин да отстояваме на бурята само с три клафтера обсег на котвената верига. Тогава Джек се усмихна. Ужасяваща усмивка.

— По дяволите — каза той. — Насочи я на север. Ще караме направо в залива Бюърин. Ще се държим близо до западния бряг и ще се водим по силуета на сушата.

Така и направихме. Възпламенени от някакво ободряващо чувство, което може да е било безразсъдство или може би тъкмо онова възвишено чувство, което човек изпитва при постигане на невъзможното, ние навлязохме направо в залива Бюърин. През цялото време не виждахме нищо. Ориентирахме се само по тъмния силует в мъглата от лявата страна на лодката. Когато изминахме разстояние, достатъчно, за да почувствуваме, че сме се доближили до мястото, съответствуващо на най-добрата ни надежда за сигурност, спряхме мотора.

„Щастливо приключение“ дрейфуваше в сивата мъгла по тихи, спокойни води. Някъде излая куче. Чуха се удари на църковна камбана. Джек пусна лота^[6] от носа на лодката и измери четири клафтера дълбочина до тинесто дъно. Котвата цопна във водата и веригата се размота с ясен, силен звън.

После слязохме в нашата малка каюта и легнахме да спим.