Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (9)

9. Царството на мъглата

Трепъси е вкопчен отчаяно в югоизточния край на Нюфаундлънд. Това е постоянно изложено на вятъра, самотно и изоставено селце, чиито дървени къщурки са безразборно пръснати около широк залив. Зад тях се издигат голи хълмове към вътрешните пусти райони на полуостров Авълон. Но този безрадостен пейзаж може да се види в редки случаи. Трепъси, както казват хората от другите райони на Нюфаундлънд, е „царството на мъглата“.

Аз не се съмнявам в това. „Щастливо приключение“ стоя в Трепъси почти една седмица и през цялото време не знаехме дали все още някъде слънцето грее, или е изчезнало поради някакъв космически катаклизъм. Живяхме в свят на сенки и неясни очертания, където всичко изглеждаше нереално. Искам да кажа всичко освен рибозавода. Той бе реален без всякакво съмнение.

Заводът имаше много по-голямо производство в сравнение с неговия събрат от Кална Дупка. Въпреки сивия си мрачен облик, Трепъси е бил рай за рибарите от Гранд Банкс в продължение на повече от четиристотин години. Тук са идвали и флотилиите на баските, на испанците, португалците, французите и най на края — на англичаните. Тук все още продължаваше да бъде оживено и по време на нашия престой. По цял ден и до късно всяка нощ приглушеният тътен на корабни мотори в гъстата мъгла свидетелствуваше за пристигането и заминаването на флотилии от големи презокеански кораби, влекачи и малки плавателни съдове, събрали се от далечни пристанищни села на стотици мили оттук, за да участвуват в лятната надпревара за риба-треска.

Нашият престой в Трепъси не е свързан с особени спомени, които да заслужават внимание, но денят, в който си замина Инъс, бе тъй ужасен, че дори записките ми оттогава не са в състояние да предадат истинската картина.

Инъс си заминава в 7 часа. Последното нещо, което чувам от него, е грозното изхрачване на палубата. Надявам се, че това е само тютюнева лига и слюнка, а не бекон. Джек едва ли ще издържи… В 8 часа резервоарът за отпадъци на рибозавода получи първата доза пара и започна да бълва с пълна сила. Потокът с отпадъци избликна на десет фута от отвора на тръбата, но не заля напълно палубата на „Щ. П.“. Основната струя се блъсна в гротмачтата и се изсипа в рулевия сектор. Изхвърлянето на рибните отпадъци става веднъж на всеки час, като „Голямата Берта“ при обсадата на Париж, но Париж не би могъл да устои на такъв „преграден огън“… Ромът се е свършил. Изглежда, последната бутилка е изчезнала… Отново имаме отлив и прилив, но не стигна с един фут, за да задвижим лодката по вода… Джек предложи да продадем „Щастливо приключение“ на местните рибари, „както е и където е“, за петдесет долара. Предложението бе отхвърлено… Директорът на рибозавода дойде при нас към обяд, настоя да се изместим. Заяви, че пречим на тръбата за отпадъци. Джек направи съвсем персонално предложение на директора къде да завре тръбата. Предложението бе отхвърлено… Най-близко местонахождение на ром, установено в Сейнт Джоунз. Джек започва да копнее за живота на издател в Торонто… Малко момче на борда в 16,30 часа предлага на Джек ръждясала консервена кутия, пълна с езици на риба-треска, за 10 цента. Предложението бе отхвърлено… Вонята в каютата стана непоносима, Джек отвори илюминатора над леглото си, забравил предстоящото изхвърляне на отпадъци от тръбата. Не успял да затвори илюминатора навреме…

Това бе един отвратителен ден, но кулминацията настъпи вечерта. Точно след вечерята, която никой от двама ни не яде с желание, Джек реши да запали петромаксовия лампион. Съоръжение, което рядко използвахме, защото предпочитахме дрезгавата светлина на двата петролни фенера. Според нас те не създаваха големи възможности за увеличаване на постоянния теч на бензин в трюма. Тази нощ обаче се нуждаехме от лампион не само защото неговият ярък пламък можеше да разсее всеобщия мрак, но и за осигуряване на много потребната топлина, която до известна степен може да разпръсне вонящата влага, превърнала нашите спални чували и облеклото ни в лепкави плащеници.

За безопасност при запалването Джек обикновено отиваше на палубата или на брега, но тази вечер той не бе нормален. Въпреки че отрича, той дори може би е имал известна надежда в подсъзнанието си, че лампионът ще експлодира и ще сложи край на нашите мъки. Както и да е, Джек реши да запали лампиона на трапезната маса, но след помпането отвори вентила за горивната струя доста много и го държа така дълго време. Когато поднесе кибритена клечка до чорапчето, моментално избухна трифутов пламък.

Каквото и желание за саможертвоприношение да се е спотайвало в съзнанието на Джек, то не бе равностойно на инстинкта му за самосъхранение. Той грабна дългата дървена лъжица (с която аз готвех нашето задушено от риба-треска), закачи на нея лампиона, изтича към стълбичката, покатери се по нея и изчезна в нощта, размахвайки горящата си „факла“ и крещейки с всички сили „Пожар!“

Тази нощ извънредно много кораби и лодки бяха акостирали на кея, включително три големи, нови влекача, които бяха известни с всички видове съвременни съоръжения, в това число противопожарна система Фомит. Действувайки по принципа, че би било по-бързо да се занесе огъня до пожарогасителя, отколкото да се чака идването му, Джек пое направо към тези влекачи. Маршрутът му минаваше между няколко реда варели от по 45 галона, боядисани в червено и пълни с бензин за малките риболовни кораби. Настойчивият рев на Джек и големият пламък, който го придружаваше, вдигна на крак екипажите на всички пристанали кораби и когато наближи влекачите, той вече имаше една голяма, съсредоточена и ужасена публика.

Окончателната развръзка би могла да бъде въпрос на свободно тълкуване от всеки наблюдател. Аз предпочитам да избера варианта, в който Джек достига борда на един от влекачите със своето горящо съоръжение и там го посреща силна струя от пенест въглероден двуокис, а той бива погребан жив в пяната.

Действителността не бе тъй драматична. Преди да стигне първия влекач, Джек установи, че дървената лъжица се е подпалила и бързо гори. Той разбра, че не ще успее. По силата на мигновения си рефлекс, с който той основателно се слави, Джек сви настрани по кея и хвърли лъжицата и лампиона в морето. Изригна ярък финален пламък, в който изгоряха последните остатъци от бензина на повърхността на водата, преди отново да се възцари всеобща тъмнина.

Докато Джек пипнешком се завръщаше на „Щастливо приключение“ (той бил полузаслепен от пламъка), аз бях запалил каютните фенери. Не си продумахме нищо. Така седяхме в мълчание, докато след половин час по нашата палуба изтрополяха тежки ботуши и дрезгав глас попита може ли да се влезе в каютата.

След положителния отговор четирима много едри, много мускулести капитани на риболовни лодки се натъпкаха в каютата.

Казаха ни, че научили за затрудненията ни да пуснем лодката си на вода. Казаха, че ще бъде чест за тях (не употребиха точно тези думи) да ни окажат помощ. Казаха, че техните екипажи вече нагласят телени въжета от носа на лодката до главния винч на най-големия влекач. Попитаха дали можем да излезем на палубата и дали сме готови да придвижим лодката си към едно много по-добро място при незаетия държавен кей от другата страна на залива, щом те я изтеглят от калта?

Благодарих им, но посочих, че не ще мога въобще да намеря кея в тъмнината и в мъглата и затова тази нощ бих предпочел да пусна котва до един от техните влекачи.

Те казаха, че разбират затрудненото ми положение и че двама от тях ще бъдат поласкани да ни пилотират през пристанищния залив. Не, те няма да правят това от борда на „Щастливо приключение“, а ще ни пилотират с моторна лодка, която има голям фар и ще се движи доста встрани от нас.

Любезността на нюфаундлъндските рибари трябва да бъде преживяна, за да се оцени.

В ранното утро ние се оказахме отново свободни хора. Бяхме акостирали при един много дълъг кей, построен от държавата, на срещуположната страна на пристанището, където нюфаундлъндското правителство обикновено строи кейове. Да, този кей нямаше никакъв друг кораб и никакви сгради около него. Той бе изцяло на наше разположение и през следващите три дни си го запазихме за нас, въпреки че голям брой кораби влязоха в пристанището поради предупреждение за предстояща буря. Те така се натрупаха при кея на рибозавода, че не остана място за всички и някои трябваше да пуснат котва по талвега. Джек имаше чувството, че ни третираха като парии, докато на третия ден към нашето заточение се присъедини „Джени Барнз“.

Това бе високо и сплескано стоманено изродче, дълго петдесет или шестдесет фута. Имаше някаква прилика с морска моторна яхта, но това се изключваше от съвсем неугледния вид на лодката. Изглеждаше току-що измъкната от Саргасово море, след като е ръждясвала там в продължение на много десетилетия. Въпреки това ние бяхме поласкани от компанията и побързахме да поемем вързалата й. Нейният капитан и собственик, повлеканест, брадясал и прегърбен субект, със съвсем малко зъби в устата си, но с предразполагаща усмивка, ни поблагодари и ни покани на борда да се запознаем с другите членове на екипажа: дванадесетгодишния червенокос син на капитана и една безлична мънкаща фигура — готвач, матрос и инженер.

„Барнз“ не членуваше в риболовното „братство“. Нейният капитан-собственик едва свързваше двата края с превоза на малки товарни пратки тук-там по крайбрежието, с прожекции на филми в пристанищните селца, с продажба на лекарства и изобщо с „изчукване“ на някой долар навсякъде и по всякакъв възможен начин. На чаша отвратително кафе той ни запита защо сме на другия край на пристанището.

— Как стана, те изритаха ви от заводския кей, а? Е, не ви насилвам да обясняваш, ако не иска. Ония там са мръсна глутница. Не бутат капка бензин на вересия. Не дадат никакъв заем на човек. Последен път, като зареждах там, казах, че ще плащам, като се опарича. След някоя година и това може да стане.

След като възмутено отрекохме, че сме „изритани“ (отричане, което капитанът възприе с очевиден скептицизъм), ние го поканихме на нашата лодка. Имахме нов проблем и се надявахме, че би могъл да ни помогне.

Както често се случваше на борда на „Щастливо приключение“, проблемът се отнасяше до мотора. „Моторището“ бе навикнало да загрява до такъв градус, че когато искахме да го спрем, то не можеше да изпълни желанието ни. Откачването на акумулатора не помагаше, защото свещта, нажежена до бяло, продължаваше да възпламенява горивната смес. Единственият начин, по който можехме да спрем мотора, бе да затворим кранчето за бензин. Двигателят продължаваше да работи, докато свърши бензинът, останал в огромния карбуратор, и след това предаваше богу дух.

Моторът прояви това измъчващо ни ново свойство един ден преди пристигането на „Джени Барнз“, когато пресякохме пристанищния залив, за да отидем до пристана на дребен търговец, който продаваше гориво, храна и разни дреболии на рибарите. Неговият док бе препълнен с малки лодки и за по-сигурно наредих на Джек да спре мотора, докато все още бяхме далеч от тях. Моторът отказа да спре и ние продължихме с пълна скорост. Успях да килна лодката и да направя остър завой. Избягнахме сблъскване със закотвените лодки и се отървахме с обелване на боята на един риболовен скиф. Дълбоко огорчен, аз подгоних лодката обратно към средата на залива и тук двигателят спря. Естествено, той не можа да запали отново.

Пуснахме котва и прекарахме три часа пред погледа на всички около нас в очакване да изстине моторът. Най на края той благоволи да заработи и ние се оттеглихме плахо към уединената ни стоянка, лишени от всякакво желание за нов курс до пристана на търговеца.

За да акостираме на държавния кей, спряхме кранчето за бензин доста далеч, трябваше да има време да млъкне моторът, а после с нашата малка до̀ри най-позорно изтеглихме шхуната до кея.

Капитанът на „Джени Барнз“ мигновено произнесе диагнозата си:

— Вашите контри е износено — каза той.

Запитахме учтиво какво разбира под „контри“ и той търпеливо ни обясни, че това са малки месингови клапани, които контролират движението на водата в охладителната система.

— Къде — попитахме ние — можем да си набавим нови?

— Предполагам, че трябва отиваш до Сейнт Джонс, момчето ми. Единственото място вероятно вие намери тях.

Изглежда, имаше някаква конспиративна акция, целяща връщането ни в сивата столица на Нюфаундлънд.

За щастие Трепъси имаше телеграфна станция, от която изпратих дълъг, малко пресилен, но настоятелен SOS до човек в Сейнт Джонс, на когото знаех, че можем да разчитаме. Казваше се Майк Донъвън и по това време бе директор на провинциалната библиотечна служба. След края на Втората световна война, докато бяхме на гарнизон в Холандия, Майк Донъвън открадна една германска ракета V-2. Боядиса я синя и монтира отгоре й конусовидна дървена кула, безскрупулно я нарече едноместна подводница и я изпрати в Канада като фантастичен сувенир. Вярвах, че човек с таланти като Донъвън несъмнено ще ни помогне да излезем от затруднението.

Майк достави частите точно по изискванията. На следващия ден жителите на Трепъси гледаха в почуда как един малък пикап подскачаше през пустинните равнини зад селото. С блуждаещи, но стремителни движения той пристигна до държавния кей. Един много пиян, много ирландски, много словоохотлив, нисък човечец се изтъркули от пикапа и се представи като „приятел на стария Майк, разбираш“.

Той бе също и наш приятел. При сериозен риск за живота, крайниците си и за скъпоценното си автомобилче, той достави два комплекта „контри“ и общо девет бутилки ром, останали от касата, която Майк му бе поверил.

Нас не ни досвидя делът, който си бе взел малкият човечец. Той напълно си го беше заслужил.

Капитанът на „Джени Барнз“ от своя страна ни помогна да се справим с рома, поправи мотора и ни подари няколко много стари и невероятно измърсени карти. Той ни даде схеми за движение по компас, за да можем да минем на почетно разстояние от нос Сейнт Мери и да прекосим широката делта на огромния залив Плъсентия, въпреки че както той изтъкна:

— Те няма толкова полза вас, ако вие няма по-добър компас от това ваше негодна стара бракма.

Бяхме му благодарни, независимо от неговия песимизъм по наш адрес и ни беше мъчно, когато си тръгна в един късен следобед. Той откачи вързалата и лодката му пое с тътнеж в мъглата, разчитайки на разнебитената радарна инсталация, в курса към следващото пристанище.

Повече не видяхме нито лодката, нито екипажа й. След три седмици „Джени Барнз“ безследно изчезнала. Тялото на червенокосото момче се закачило в рибарски мрежи на няколко мили от Южен бряг. Телата на капитана н неговия другар не се намерили. На връщане към Сейнт Джонс в гъстата мъгла и с неизправен, стар радарен апарат „Барнз“ потънала. Може би е била обърната от чужд траулер, който е използвал прикритието на мъглата, за да лови риба в тримилната зона. Само безмълвното море знае какво точно се бе случило.