Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (7)

7. С пълен ход… назад!

След като прекарахме една нощ под покрива на Инъс, Джек настоя да се преместим в лодката. Той не бе склонен да посочи причините, но съжителството със седем млади неомъжени жени като че ли се отразяваше неблагоприятно върху смелостта му. Все още кръстът му бе дефектен. И така започнахме да устройваме живота си на борда на нашия малък собствен плавателен съд.

Първоначално обяснявах на Инъс да преустрои лодката в яхта за далечно плаване и той даваше вид, че ме разбира достатъчно добре. Но когато започна работа, желанията ми влязоха в стълкновение с вековната традиция — традиция, повеляваща пространството за хора на даден плавателен съд да бъде намалено до ненамаляем минимум, за да остане възможно най-много място за риба, машини и други действително важни неща. Също така традицията изискваше обзавеждането да бъде възможно най-неудобното, вероятно за да гарантира, че екипажът няма да предпочете друго, освен да остане на палубата и да действува с риболовните съоръжения даже в разгара на зимна буря.

Опитите на Инъс да изпълни указанията ми, въпреки съпротивата на закостенелите му инстинкти завършиха с не особено сполучлив компромис. Опита се да скове голямо каютно помещение, за което вече споменах, приличащо на огромен ковчег, преобърнат върху секторите за риба. Направи стените на каютата високи като на хамбар, но остави покрива плосък, тъй че в каютата от пода до тавана имаше само пет фута разстояние. В нея трябваше да се върви със свити колена или с наведена към рамото глава. За високи хора бе невъзможно да ходят — трябваше да лазят.

Инъс намери начин да намали и съвсем нормалната дължина на каютата. Той прегради задната третина и там монтира голямото зелено „чудовище“ — моторът на лодката. Нямаше никакво съмнение, че за него бе отредено най-доброто място.

В малкото останало място Инъс наблъска приспособленията за човешките същества. Глаголът е съвсем точен. Нашият корабостроител скова два нара, яко заклещени направо в носовата част на лодката и в сандъка за котвените вериги. Размерите им бяха според традиционната спецификация — шестнадесет инча ширина при главата, дванадесет инча при краката и дължина — шестдесет и шест инча. Инъс успя също така да даде такъв наклон на наровете, че краката на легналия оставаха шест инча по-високо от главата му. За окончателно оформление той закова странични дъски, от нерендосан черен смърч, предпазващи легналия от падане, когато лодката започне да палува. По-чепато от това дърво не е познато на човека. Общо взето, тая конструкция беше дяволски ефективна, понеже гарантираше на всеки, който може да издържи легнал повече от двадесет последователни минути, достигане на състояние до пълно разглобяване на костната система.

По мнението на Инъс жизненото пространство на риболовен съд трябваше да се свежда само до място за спане и място за готвене. Затова той превърна останалото съвсем оскъдно място в камбуз. Предвиди място за печка и шкафове за съхраняване на сухари, осолено свинско месо, брашно и ряпа в количества, достатъчни за изхранване на четиридесет души по маршрут до Огнена земя и обратно.

В каютата не се чувствуваше недостиг само от едно нещо — шкафове (долапи според неограмотените по корабоплаване). През следващите дни членовете на екипажа изтърпели в леглата бичуване на плътта до максимална степен, понякога долазваха до шкафовете, избутваха багажа и се вмъкваха вътре да си поотдъхнат.

Най-напред, като видях какво е направил Инъс, му наредих да изхвърли всичко навън и да започне отначало. Това го огорчи, а един огорчен Инъс е един твърдоглав Инъс. Той ми каза, че са му необходими не по-малко от два месеца, за да промени обзавеждането и аз бях принуден да изоставя този въпрос. Все пак успях да му наложа да направи една трапезна маса. Макар много малка, тя зае почти всичкото място, което оставаше в каютата.

Това бе домът, в който се нанесохме Джек и аз. Още не бе боядисан. Навсякъде цареше безредие от корабни принадлежности, въжета и зловоние, идващо от трюмовете и в еднаква степен от „чорбата“ на рибния завод, в която се „къпеше“ нашата лодка. „Домът“ не бе привлекателен, но поне свободен от присъствието на пламенните и неудържими весталки. Още повече рибният склад на Инъс се намираше в удобна близост.

През първите десет дни на нашия живот на борда не изпитвахме неудобство от леглата, понеже рядко ни се отдаваше случай да ги използваме. Работехме денем и нощем. Хранехме се само когато не можехме да правим нещо по-полезно и въпреки че се смятам за добър готвач, кулинарните ми произведения през този период не бяха на висота.

Готвех на газена печка и основната храна бе риба треска. Не ставаше дума за избор по вкус, а за отчаяните ни опити да предотвратим възраждането на предишната функция на рибарската лодка и напълването й догоре с риба. Рибарите от Кална Дупка бяха до един много щедри и любезни хора. Сутрин на връщане от морето с богат улов на риба всяка лодка минаваше край нас и капитанът ни подаряваше по една хубава тлъста риба-треска за обяд.

Понеже пристанището бе социалното средище на Кална Дупка, нашата лодка не оставаше никога без посетители и нямахме възможност да изсипем излишната риба зад борда. Ако се разчуеше, че сме изхвърлили дори само една риба, цялото местно население щеше да се възмути дълбоко и да ни анатемоса като презрени парии.

И така ние ядяхме риба-треска в невероятни количества. Ядяхме я варена, пържена, печена, а веднъж, когато Джек се зае да готви, и сурова! Въпреки всичко не успявахме да се справим с нарастващите количества риба, докато Инъс не ни съжали, като осоли излишъка, с който напълнихме една голяма каца в рибния му склад.

Към последната седмица на юли лодката започна да придобива неясните очертания на плавателен морски съд. Ветроходното й оборудване бе толкова тежко, че спокойно можеше да послужи за три пъти по-голяма лодка. Нагънахме платната, отрязани от брезент с размер по 14 стандартни ширини. И мога да заявя, че нагъването не бе лесна работа — по твърдост и тежест материалът не отстъпваше на галванизирана ламарина. Поставянето на витлото бе един отвратителен епизод, тъй като Джек, Инъс и аз трябваше да газим до колене в лигавата тиня почти един цял, безкраен ден. Откритите места по горната част и палубите на лодката бяха намазани поне с един слой боя — шарена боя, защото се наложи да използваме остатъци по дъното на кутиите с боя, измъкнати от рибните складове. Монтирахме резервоарите за вода и бензин и Джек зареди водния резервоар. Водоизточникът бе на баира, около половин миля надалеч от нас — изворче, което капка по капка осигуряваше около два пинта за един час. Зареждането отне два цели дни на Джек.

Основното оборудване бе на борда и всяко нещо имаше свое, макар и временно място. Оставаше една зона на реална несигурност — моторът. Понеже неговото участие в следващите събития ще придобие невероятни измерения, сега ще го представя в подробности. Това бе бензинов мотор — чудовище с един цилиндър, електромагнитен прекъсвач и седем конски сили, произведен през двадесетте години на века по оригинален проект, създаден към края на миналия век. Един мотор невероятно солиден и непоносимо труден за експлоатация. За да бъде приведен в движение, най-напред се налагаше отваряне на вентил за почерпване на цилиндровата глава и изсипване в него на половин канче бензин. После трябваше да завъртаме маховика — тежък и обемист, колкото на мотора на тежкотоварен камион.

Нямаше амбриаж и скорости и ако някой запалеше мотора, лодката тръгваше веднага. И то не задължително напред. Своенравието на моторите с такъв прекъсвач се състои в това, че могат да решат да се завъртят или наляво или надясно (което значи или напред или назад) и още не е изнамерен начин, по който да се предвиди коя от двете посоки ще бъде избрана.

Веднъж запален, моторът може да промени посоката само като се измъкне кабелът на свещта и двигателят се остави почти да замре. При предпоследното привъртане обикновено припалва и се задвижва в обратна посока. В този момент трябва да бъде вмъкнат отново на мястото си кабелът на свещта и да се очаква, че „животното“ ще продължи да се върти в желаната посока. Това се постига рядко. Поне що се отнася до Джек и мен. За да бъде пълен господар на един такъв мотор с прекъсвач, човек трябва да е израснал с него от ранно детство.

Според митологията качеството на тези мотори е, че са опростени и безотказни. Въпреки голямата популярност на този мит, аз мога да заявя, че това е напълно погрешно. Тези мотори всъщност са съвсем безполезни, отмъстителни, долни и злобни създания и всеки (с изключение на нюфаундлъндците), който тръгне в морето с убеждението, че на такъв мотор може да се разчита, е или глупак, или мазохист, а най-вероятно е и едното, и другото.

Една неделна утрин извършихме първата проба на мотора. По чудо слънцето огряваше Кална Дупка, а мъглата бе изчезнала навътре в морето. Хубавото време предвещаваше добри предзнаменования, но излезе обратното. През целия си живот работили с такива мотори, Инъс и Оуби се заеха да демонстрират работата на двигателя, но се мъчиха един час, докато „животното“ тръгне. Разнесе се мучащ рев, напомнящ, че не сме успели да му намерим заглушително гърне. Моторът се задвижи в обратна посока, но това нямаше особено значение, защото бяхме завързали шхуната за кея с толкова въжета, които можеха да удържат и „Куин Мери“. Голямото витло разбърка мръсотията, утаена на дъното, и около корпуса на шхуната започнаха да бълбукат едри мехури, свидетелствуващи за незнайни ужаси на разложение в дълбините под кея.

Джек и аз нямахме възможност да наблюдаваме с подробности тази проба. Побягнахме с всички сили, за да спасим живота си. След старта това зелено „чудовище“ изпадна в необуздана ярост. При всеки удар на голямото му бутало целият двигател подскачаше не по-малко от четири инча над дъсченото си леговище и отново падаше с трясък, който разтърсваше нашето малко корабче от кила до върха на мачтата. При всеки трясък откритият отгоре карбуратор изхвърляше струя бензин върху акумулатора и горещата тръба за изгорелите газове.

Тъй като нямаше съмнение за неизбежността от експлозия, Джек и аз се метнахме на палубата, докопахме се до дъсчения кей и побягнахме с всички сили. Спряхме чак в сигурното убежище на Инъсовата къща. След няколко минути обаче ревът на мотора спря, не се чу колосален гърмеж и ние предпазливо се върнахме. Там Инъс и Оуби ни чакаха с безучастно спокойствие и ни дадоха подробни разяснения по случилото се.

Когато Инъс първоначално строил лодката, той фиксирал мотора с железни болтове. С течение на времето, докато лодката била в ръцете на Хелоуънови, болтовете ръждясали и се разяли. Вместо да сложат нови болтове Хелоуънови измислили система от дървени подпори, затъкнали ги от всички страни на машинното отделение, за да крепят „чудовището“ на мястото му. При ремонта Инъс отстранил подпорите, без да се замисли за какво изобщо са поставени. Сега той вече знаеше. Ние също.

Подмяната на болтовете бе досадна работа. При отлива лодката трябваше отново да съхне, да пробиваме дупки точно на дъното на корпуса й и да монтираме големи бронзови болтове с контрагайки, измъкнати от парния котел на разбит брегови параход. Инъс бе на мнение, че те ще държат и в случая имаше право.

При следващата проба на „моторището“ (това бе най-подходящото от всички имена, които измислихме на мотора) той бе хванат здраво на мястото си и ни достави истинско щастие, въпреки че не решаваше всички наши проблеми. Например най-важният проблем бе, че Джек и аз не можехме да подкараме мотора. Нямахме нито сръчност, нито необходимите за това мускули. Понеже се оформих като самозван капитан на плавателен съд, използвах прерогативите си и назначих Джек на длъжност главен инженер, а аз се заех с други въпроси.

Джек напълно заслужи да му отдам необходимото признание. Почти цял ден той се бори с „животното“ под опеката на Оуби. Привечер, изморен и изпоцапан, безмълвен от яд, но все още непоколебим, Джек успя — моторът се запали. Но внезапно се запъна, „ритна“ в обратен оборот, завъртя маховика в противоположни посока, манивелата захвана лакъта на Джек, завъртя го в пълен кръг и го простря на пода. Успехът му бе нещо като пирова победа, защото гърбът му се натърти, лакътът му отече и Джек не можеше да се храни с дясната ръка, а да не говорим за вдигане на чаша. Още повече това бе победа само в една битка. При всеки следващ случай на запалване на мотора, Джек трябваше да воюва отново за победата.

 

 

Това, че Хелоуънови не бяха кръстили лодката си, беше тяхна работа. Ние нямахме намерение да обикаляме света с кораб без име. След много размисли почти бяхме взели решение да кръстим лодката „Блек Джоук“.

„Блек Джоук“ бил съвсем непопулярен кораб за превоз на роби от Западна Африка до Виржиния, създал си позорен престиж. Условията за живот на кораба били толкова тежки, че голяма част от злощастните пасажери умирали. Той бил прочут със зловонието си до такава степен, че го разпознавали от палубата на други кораби по миризмата на разстояние петдесет мили от подветрената страна. Изобщо името бе много подходящо, независимо че нашият плавателен съд имаше зелен, а не черен цвят.^[1]

Една вечер Джек и аз отидохме на гости в семейство Мори, за да се пречистим физически и духовно. Хауърд започна да ни занимава с историите на Питър Истън, благородник и капитан от Кралския военен флот, който в началото на седемнадесети век решил да се издигне и предприел самостоятелна дейност.

Станал един от най-големите пирати на своето време. С флотилия, която някога наброявала тридесет кораба, той контролирал морските пътища между Европа и Северна Америка. Пленил губернатора на Нюфаундлънд и всъщност превърнал острова в свое лично владение.

Използвайки острова за своя база, Истън извършвал нападения в района на Карибско море, дори завладял Моро Касъл заедно с губернатора му. По време на друг далечен набег пленил при Азорските острови четири кораба на ескадрата на испанското съкровище и ги откарал в Тунис. Беят на Тунис своевременно сключил договор за приятелство с Питър, който тръгнал да опърля брадата на испанския крал. Пиратът изпълнил целта си с такъв успех, че испанският кралски флот отказал да излезе насреща му в открит бой и останал на котва в родните си пристанища в продължение на повече от година. През това време на Питър му дотегнало да води такъв напрегнат живот и изнудил краля на Англия да го помилва. После се заселил в Савойското херцогство, купил си голямо имение и ранг на маркиз и се отказал от морето.

Питър Истън бил уникална фигура. Никога не изхвърлял човек в морето. Плащал добре на хората си и се отнасял човешки с тях. Имал много силно чувство за хумор. Бил много мил и нежен, много нежен — според преданията — към жените.

Джек изпадна изцяло под обаянието на Истън вероятно поради психологическия феномен, известен като прераждане. Толкова ревностно бе запленен от пирата, че настоя да кръстим нашия кораб на името на Истъновия флагман, иронично наречен „Щастливо приключение“.

Отначало се опъвах, понеже бях съвсем сигурен, че занапред щеше да се налага да даваме подробни обяснения на нашите критици, според които името щеше да бъде съвсем сантиментално, за да бъде вярно. В края на краищата Джек победи.

Ние не извършихме традиционното тържествено кръщение, тъй като никой в Кална Дупка нямаше да може да понесе прахосването на бутилка с какъвто и да било алкохол. Една вечер седнахме в препълнената каюта и вдигнахме поредица тостове за „прераждането“ на кораба на Питър Истън. След това изпомпахме водата от „Щастливо приключение“ (това ни отне само около час) и пожелахме на гостите си лека нощ. Бяхме твърдо решили да изпробваме лодката на следващата сутрин.

 

 

Моряците наричат първото плаване на кораб изпитание. Изпитанието на „Щастливо приключение“ започна на другия ден в 14,00 часа. Тогава започна и нашето.

Беше „милостив“ ден (в Нюфаундлънд това означава, че вятърът не е преминал в ураган) и силен източен вятър правеше „зайчета“ в морето. Понеже това бе нашето първо плаване и се бяха събрали да ни наблюдават почти всички жители на Кална Дупка, ние се чувствувахме задължени да потеглим с вдигнати платна.

Не го направихме много лошо. При вдигнати платна — грот, фок, кливер и джумбо — Джек освободи вързилата. Прибрахме всичко на място, тежките платна започнаха да се издуват и „Щастливо приключение“ отначало бавно, а след няколко мига стремглаво се понесе из залива.

За да се измъкне от дългия и тесен залив на Кална Дупка срещу източния вятър, платноходът трябва да лавира, т.е. да променя курса си напред и назад срещу вятъра. Разбира се, тази необходимост ни беше известна. Беше ни известно също така, че след напускане на дървения кей право пред нас на около 50 ярда от брега, бяха закотвени две дузини до̀ри и други малки лодки. Когато ги наближихме, аз се приготвих да променям курса.

— Готово! — изпях на Джек. После избутвайки големия румпел: — Силно надясноо!

Носът на „Щастливо приключение“ се вдигна срещу вятъра, лодката се разтърси за миг, обмисляйки дали трябва да обърне другия борд към вятъра или не — и реши да не го обръща. Носът й отново се заби във водата и продължихме първоначалния си курс.

По-късно Джек твърдеше, че това е едно от малкото почтени неща, които въобще е правила тази лодка. Той настояваше, че е знаела много добре какво ще произлезе, ако я вкараме в открито море и затова решила в интерес на всички ни да извърши самоубийство още в първите мигове — да се наниже в скалистите брегове на родния си залив и тук нейните останки да лежат във вечен покой.

Аз не съм съгласен. Според мен бедната лодка, понеже никога не бе имала платна през живота си, просто не знаеше какво се иска от нея. Мисля, че тя бе толкова ужасена, колкото и аз, когато връхлетя върху беззащитното множество от малки лодки и скалите, разположени зад тях.

Джек спаси живота на всички ни. Без да се спре дори за миг да проклина, той скочи в машинното отделение с такава бързина, че стресна спящото „моторище“. Преди то да се опомни, Джек завъртя манивелата и даже без почерпване с бензин зеленото животно изненадано стартира. Заварено в напълно приспана бдителност, когато се съживи и забоботи, то реши да ни нанесе ответен удар, за да отмъсти за нашата хитра изненада, като се задвижи в обратна посока.

От кея на рибния завод ни наблюдаваше огромно множество от хора. Поради шума на заводските машини те не могли да чуят рева на мотора и не повярвали на очите си. С изцяло вдигнати платна, смело пореща вълните, „Щастливо приключение“ бавно спря. После все така с вдигнати и издути от вятъра платна, тя започна да плава назад. Директорът на завода, светски човек, гледал няколко пъти в живота си игрален филм, сподели след това, че всичко изглеждало като на кино при обратно завъртяна филмова лента. Той каза, че очаквал шхуната да заеме мястото си при кея на Оуби, да свали платната си и отново да потъне в сънища.

Аз щях да бъда щастлив, ако можеше да стане така. Откровено да си призная бях толкова обезверен, че на върха на езика си едва се задържаше командата към Джек за скачане в малката до̀ри, която влачехме на въже с нас, и да се откажем завинаги от морето. Но гордостта е ужасно строг надзирател и аз не посмях да се отдам на по-добрите си инстинкти.

Сега и за Джек, и за мен бе очевидно, че нямаше да можем да „излетим“ с издути платна от залива и трябваше да продължим на моторна тяга, ако изобщо се налагаше да продължаваме. Но никой от нас не държеше да правим усилия за обратно завъртане на мотора, за да тръгнем напред. Знаехме много добре, че той ще спре, ще откаже и ще ни остави позорно да дрейфуваме към брега. И така „Щастливо приключение“ мина заднишком през целия залив на Кална Дупка при напълно издути платна и излезе в открито море. Мисля, че това може да се окачестви като най-неохотното плаване в историята на хората и на корабите.

Оказахме се в морето на безопасна далечина от високите зъбери, при устието на залива и Джек се опита да промени посоката на двигателя. Но той реагира така, както предполагахме. Спря и не пожела да тръгне. Това вече нямаше значение за нас. „Щастливо приключение“ легна стабилно във водата, пое вятъра откъм левия борд и започна бързо да се отдалечава от скалистите брегове, като че ли бе на състезание по ветроходство.

През следващите няколко часа всички терзания и несгоди от миналите седмици избледняха в паметта ни. Малкият кораб плаваше като вълшебник. Все още отказваше да обърне другия борд към вятъра, но това не ни тревожеше в открито море, защото можехме да завъртаме платната, а мачтите и въжетата бяха толкова здрави, че тази понякога рискувана практика в нашия случай не представляваше опасност. Плавахме в широк обход, насочвайки лодката право срещу вятъра, оставяхме я да се носи по водата, да се накланя с фока към щирборда и с грота към бакборда. И не открихме никаква грешка в нейните ветроходни качества.

Тя обаче имаше някои други слабости. Необичайното й натоварване при движение в открито море под напора на платната изстиска навън рибния клей, запълващ шевовете на дъските и започнаха течове с такова темпо, че Джек трябваше да прекара повече от времето си при помпата. Масивният компас, който донесох от Онтарио, прояви невероятно пренебрежение към установените норми и показваше с четиридесет градуса отклонение от това, което трябваше да бъде нашият верен курс. Докато намерим някой да ни оправи компаса, очевидно нашата навигация щеше да бъде съобразно изпитаната от времето фраза „според съдбата и според бога“. Никой от двама ни не бе много добър ясновидец, а и не знаехме доколко можем да разчитаме на бога.

В нашето временно фриволно настроение се осмелихме да се отдалечим на няколко мили от брега и да разгледаме един изостанал от зимата айсберг. Държахме се на почетно разстояние от него, защото през късното лято големите айсберги стават нестабилни, понякога се преобръщат и образуват огромни вълни, в състояние да залеят малък кораб. Започна да се смрачава. Мъглата на Гранд Банкс следваше източния вятър по петите.

Измъкнахме се пред нея и „Щастливо приключение“ ни понесе бързо между крайбрежните височини на залива, но тя ни догони и ни обгърна със сивия си ескорт, когато пристигнахме и акостирахме с изискан стил при кея на Оуби.

Въпреки своеобразното тръгване, течовете и компаса, ние с основание се чувствувахме доволни от нашия малък плавателен съд и изпитвахме не малко чувство на гордост от нас самите. Бяхме в най-добра форма на готовността си за предприемане на пътешествие по море.