Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (5)

5. Корсети, риба-треска и запек

Със семейство Мори прекарах съвсем кратко време. Повечето си часове, денем и нощем, посветих на непосилна борба за превръщане на действителния кошмар в една поносима реалност. Дните летяха, а работата видимо изоставаше. Обзе ме чувството, че Инъс, Оуби и аз сме обречени да прекараме остатъка от живота си в миязми и отчаяние. Дните се изплъзваха — бяха буквално наситени с плъзгавина, — докато една сутрин дойде време за равносметка.

Настъпи денят, в който Джек трябваше да пристигне от Торонто на летище Сейнт Джонс. Наближи моментът на първата среща на Джек с малката шхуна.

Шофирах „Пасифлора“ към сивия град и бях потънал в униние и тягостни предчувствия. Но тъй се случва понякога, че спохождащата ни зла участ проявява известна милост към жертвите си. Същата сутрин в Южен бряг бе паднала доста гъста мъгла. Не обърнах внимание на това обичайно явление. Едва след като налучках пътя по улиците на Сейнт Джонс и стигнах до летището, където бе оповестено, че поради мъглата всички полети са отменени за няколко дни, аз разбрах, че съдбата се е смилила над мен.

Отидох веднага в стаята на метеоролога. Той стопли душата ми с радостната вест, че летището ще бъде затворено за неопределено време поради мъглата.

— Докога? — запитах аз.

— Трудно е да се каже, старче. Предполагам, че за не по-малко от седмица.

Обладан от блажено спокойствие, написах на Джек бележка, че поради липса на телефон в Кална Дупка нямам възможност да разбера кога ще пристигне. Добавих, че остава още малко работа по лодката и затова съм решил да не губя време в безрезултатни пътувания до Сейнт Джонс само заради смътната надежда, че самолетната компания „Транс Канада“ може да съумее да намери мястото на летището и да приземи самолета си.

Писах, че му препоръчвам да наеме малък камион (за предпочитане с двойно предаване), да вземе разните неща от магазина за корабни части, които съм поръчал — оставих към бележката и списъка на частите, — и да дойде в Кална Дупка. Предадох бележката в гишето за информация на една млада жена от „Транс Канада“.

 

 

Някои може да се чудят защо Джек не пристигна с влак, а със самолет, но ако въобще има такива хора, те явно нямат никаква представа за железопътния транспорт на Нюфаундлънд.

Това е теснолинейна железница по протежение на петстотин мили предимно през пустинен район от Порт-о-Баск до Сейнт Джонс. Изглежда като археологическа находка от друга ера. Разписанието й е толкова неточно, че под седалките във всеки вагон са поставени големи сандъци със суха храна за пътниците при по-големи закъснения на влака. По проверени данни е имало случаи, когато влакът е пътувал четири седмици, за да прекоси острова.

Най-големите закъснения обикновено са през зимата, но могат да се случат през всеки сезон поради различни причини. Например гъста мъгла до степен, че машинистът не вижда пред себе си нищо. Или разгонен американски лос, нахвърлил се върху локомотивчето в неравна борба (неравна, защото лосът по-рядко побеждава). Или експлозия на парния котел. А също и бури, които направо издухват вагона от релсите, или пък временно изгубване на пътници, слезли да берат боровинки наоколо, докато влакчето се катери по възвишенията и прочие, и прочие. Ненапразно канадски военнослужащи, разквартирувани по време на войната в Сейнт Джонс, кръстили влакчето „нюфаундлъндският куршум“.

Имало е много пикантни историйки в „Куршума“, но може би най-патетична е случката с младата дама, тръгнала с влакчето от Порт-о-Баск на изток. С всеки изминат ден във влака нейното смущение растяло. Когато кондукторът минавал през вагона, тя винаги го спирала и нетърпеливо го питала кога ще пристигнат в Сейнт Джонс. Той не знаел и, естествено, най на края търпението му преляло — защо, попитал кондукторът, тя чак толкова много бърза?

Дамата му отговорила сдържано, че очаква бебе.

— Вие трябвало съобразява, преди качва „Куршума“. Как може тръгва в таквоз положение! — се възмутил кондукторът.

— Е, господине — отвърнала тя, — но аз не бях в това положение, като се качвах.

Джек Маклелънд предпочиташе да не рискува и затова тръгна със самолет.

Трябваше да се досетя, че съдбата само се бе подиграла с мен, като ми бе отредила отдих за една седмица. Завърнах се от Сейнт Джонс и на сутринта заедно с Оуби подкарахме „Пасифлора“ към близкото крайбрежно селце Шу Коув с надежда да намерим мачти за лодката. Точно преди обяд мъглата се отдръпна в морето и неочаквано блесна ослепително слънце. В далечния Сейнт Джонс хората се спирали по улиците да побъбрят с приятели, които от доста време не били виждали, и да се зазяпват към небето при обичайния звук от самолетни мотори.

И досега не мога да преценя дали трябваше да се радвам или да съжалявам, че не съм присъствувал на пристигането на Джек в Кална Дупка, защото бях изпуснал епизод, който влезе във фолклора на Южен бряг.

Самолетът на Джек се приземил на летището в Сейнт Джонс в един часа без петнадесет минути. Джек слязъл, дали му бележката ми и след като я прочел, се впуснал да действува. Той е човек от тази категория. Впуска се в действие. Но този път не се впуснал много енергично, защото бил с хлъцнат кръст и под спортното си сако модел „савил-роу“^[1] и под панталоните от немачкаема коприна носел едно страхотно съоръжение, направено от гума, стомана и банели, на което основателно биха завидели пристегнатите в корсет дами от викторианската епоха.

Въпреки това Джек действувал с голяма експедитивност и за по-малко от два часа бил вече на път към Кална Дупка. Той изгубил по пътя доста от вътрешните пружини на духа си и всичките пружини на автомобила — червен буик с хромникелови брони и сгъваем покрив. Това била единствената на острова лека кола от тази категория, която Джек успял да наеме от един реномиран гараж в Сейнт Джонс благодарение на обичайната си способност да превъзмогва по-добрата преценка на този, с който се договаря.

Джек пристигнал в Кална Дупка в седем часа след обед точно когато рибният завод прекратява работа. Множество девойки с бели престилки и гумени ботуши и десетки мъже в работни комбинезони и гумени ботуши излизали от миризливата сграда, в която вече били отбили поредната повинност на робското си ежедневие. Поради заглушителния вой на звучния клаксон на буика те замръзвали на място.

Отначало помислили, че в залива пристига някакъв странен кораб. После едно от момичетата зърнало отблясъка на залязващото слънце върху куп никелирани работи, издадени точно на ръба на скалистия склон над селото.

Дотогава подобна визита не била преживявана от нито един обитател на Кална Дупка. Докато те стояли втренчени и неподвижни, огненоцветното „чудовище“ на билото на хълма прехвърлило ръба и се спуснало по склона. Това импулсирало хората към действие. Те размахали ръце и надали дрезгави гласове, които се слели в общ силен вик.

Джек сияел от възхищение зад кормилото на червеното „животно“.

Мислел, че жителите на Кална Дупка го приветствуват. Мислел също така, че неясно очертаният път продължава надолу по каменистите сипеи към брега на залива.

И двете негови мисли били погрешни. Път нямало, а хората всячески се опитвали да предупредят Джек за грозящата го опасност.

— Мен син! — разказваше ми после един от очевидците. — Това бил чудноват работа да гледаш!

По-добре тук аз да обясня, че в Нюфаундлънд думата „чудноват“ все още е запазила значението си от едно време — свързано с чудо и страхопочитание.

Първите няколко ярда автомобилът се кандилкал без особени сътресения, но по-нататък склонът станал много стръмен и Джек, вече заподозрял, че има нещо нередно в цялата работа, натиснал спирачките, но било съвсем късно. Червеният „бегемот“ полетял надолу с подхвърляне и подскоци, без да обръща внимание на камънаците и тарабите пред себе си, с отчаянието на побеснял от хашиш хипопотам. От него хвърчали разни неща. Двете галванизирани 30-галонни казанчета^[2] за лодката (едното за вода, другото за гориво), поставени свободно на задната седалка, отскочили нагоре и описали бляскащи параболи във вечерния здрач. Багажникът се отворил внезапно и скромният мореплавателен реквизит на Джек, включващ пет куфара и ред други дреболии, изхвръкнал от „кораба“.

Развръзката настъпила изведнъж. Автомобилът заседнал, като забол лъскавата си муцуна в задната стена на една кошара. Изминала дълга минута на всеобщо вцепенение и още преди хората да се втурнат за помощ, Джек с бърза крачка се появил от малкия облак прах, обвил продънения овчи заслон.

Както може да се очаква от човек, който като командир на моторна торпедна лодка веднъж опитал да пробие гранитния четиристотинфутов вълнолом за нов вход към пристанището на Сейнт Джонс, Джек бил на върха на хладнокръвието си. Той крачел безгрижно по нанадолнището. Бил равнодушен, като че ли вървял към мостика на разкошен кръстосван, закотвен до покритите с килими докове на кралския яхтклуб в Кауз^[3].

Към Джек плахо пристъпил Инъс. Той бил напълно зашеметен от импозантното зрелище, свързано с „пришествието“ на Джек в Кална Дупка. Вместо да го заведе у дома си и му сипе нещо за пиене, за да го позадържи там, докато се върна, Инъс покорно изпълнил повелителното искане на Джек да бъде заведен незабавно при лодката.

Инъс завел наперения и сияещ посетител право на дървения кей. Джек направил три крачки по напоените с масло бичмета, стъпил върху парче изгнил рибен дроб и се подхлъзнал. Уплашени, Инъс и трима-четирима мъже скочили, не към, а по-скоро върху Джек и в несръчните си старания да го задържат, го изпуснали „извън борда“.

Въпреки че оттогава минаха години, Джек продължава да отказва всякакъв разговор по този случай. Твърди, че въобще не си го спомня. Предполагам, че затъмнението на паметта му се дължи на богослуженето, организирано от Инъс и неговите седем широкоплещести дъщери. Съвсем ясно това може да се обясни с няколкочасовото напрежение, преживяно от Джек в прекалено затоплена кухня, насилствено угощаван от свита Валкирии^[4], пременен само с корсета си и полуповит в одеяло. И на всичко отгоре принуден през цялото време да полага безрезултатни усилия за човешки контакти с осем души, които явно не говорят познат нему език.

Оуби и аз се върнахме в Кална Дупка към полунощ. За щастие Джек вече спеше. Мушнах се в спалния си чувал, изпълнен с униние и мрачни предчувствия за утрешния ден.

Събудих се рано. Пред леглото ми стоеше Джек, заметнат с одеяло. В погледа му се четеше тревога.

— Здравей! — каза той. После добави с напрежение в гласа: — Къде по дяволите е тоалетната?

Трябва да се има пред вид, че Джек е израснал в много реномирано частно училище, в стара фамилия от Торонто и в комфортна, дори разкошна обстановка. Той не е от ония грубовати и непретенциозни хора на пионерския труд. Той си обича удобствата. Навикнал е с тях и е нещастен, ако му липсват.

Къщите на Кална Дупка обаче не се отличават с големи удобства. Вътрешни тоалетни няма, няма и външни тоалетни. Дамите разполагат с порцеланово цукало под леглата си. Но мъжете не. Това изглежда явно несправедливо, дори съвсем жестоко, докато човек не бъде посветен в тайните на мъжкото поведение в едно крайбрежно рибарско селце.

При първото ми посещение в Нюфаундлънд загубих няколко дни, докато разгадая тази тайна. И съответно ги изстрадах. Но след като вече бях член на „братството“, можех да спестя на Джек агонията на самостоятелните търсения.

— Охо, здравей! Добре ли си поспа? Да? Сега отиваш долу на дървения кей, разбираш ли онова нещо като пристан, направено от дъски. И там, откъм брега, има малка барака. Наричат я рибен склад, всеки рибар си има такъв склад. Влизаш вътре и виждаш една дупка точно до масата за чистене на риба — през дупката хвърлят във водата вътрешностите на рибата. И ах, да, не забравяй да вземеш със себе си парче вестник!

Лицето на Джек напълно отразяваше неговата мъчителна душевна борба. Бях трогнат от умолителния му израз, но необходимостта изискваше твърдост.

— Виж какво — заговорих любезно аз, — нямаш никакъв друг избор. Освен ако искаш да се промъкнеш в стаята на момичетата и да задигнеш цукалото. (Седемте дъщери спяха в една стая на две легла.)

Джек се разтърси.

— А колкото до откритите тоалетни — недей! Ще изпаднеш в положението да забавляваш пет-шест момченца и още толкова кучета, които изневиделица ще се появят точно когато сигурно мислиш, че си сам.

Джек издаде тих стон, хвърли мрачен поглед към мен и излезе. Той се забави доста, а междувременно девойките станаха и запалиха огъня. Когато се връщаше, те приготвяха закуската.

Беше ми жал за Джек, действително ми беше жал. Ясно си спомням първото мое посещение на рибен склад, когато кацнал нестабилно между вятъра и водата, обкръжен от ужасно вонящи каци, пълни с осолена риба, погледнах безразсъдно надолу и съзрях „консорциум“ от калкани, писия, скълпини^[5], раци и змиорки с втренчени към мен погледи, изпълнени с очакване.

Джек успял да се извиси над тежката душевна травма на преживяното. Но когато го удари миризмата на закуската, почти загуби съзнание. Той е гастроном и има префинен вкус. На туй отгоре стомахът му е слабоват.

Джек стисна ръката ми до болка и дрезгаво прошепна:

— Какво е това, за бога?

— Това — обясних ободрително — е нюфаундлъндско национално ястие. Специалитет за гости. Нарича се рибена попара.

— Името не ме интересува! Какво има в яденето?

— А, основното е каша. Взема се корав хляб или корабни сухари, киснат се цяла нощ, за да омекнат и да се очистят от житоядците. Отделно се накисва осолена риба цяла нощ. Терминът за тая манипулация е „оводняване“. След това се сваряват рибата и хлябът заедно и когато се получи хубава бухнала каша, в нея се излива чаша вряща свинска мас и тогава…

Не можах да довърша обяснението. Джек бе вече на път за ново свиждане със скълпините и змиорките.

 

 

Малко по-късно, същата сутрин, след като измъкнахме буика и го завлякохме до билото на хълма с помощта на джипа и на няколко малки, но жилави коня, аз се почувствувах задължен поради някаква скрита гънка на почтеност в мозъка си да разкрия на Джек истинското положение с нашата лодка. Обясних, че дори да имаме изключителен късмет, не можем да храним надежда лодката да бъде готова за плаване по-рано от две седмици. Казах му, че дори тогава ще бъде съвсем рискувано да се тръгва с нея в открито море.

— Никога няма да те упрекна, Джек, ако искаш да се откажем от тая работа. Никога, особено след това, което изпати досега, и по-точно с оглед на това, което ти предстои да понесеш, докато тръгнем по море. Кажи само една дума и ние зарязваме проклетата лодка да лежи там, където си е, и се връщаме в Сейнт Джонс. Оттам има ежеседмично редовен рейс на товарни кораби до Карибско море. Следващият кораб е утре. Още довечера можем да бъдем на борда му.

Джек мълча само един миг. Погледна залива, кейовете и рибните складове, видя мрачните крайбрежни склонове и сивата пустош на мъглата и морето. После в името на вечния си престиж отговори:

— По никой начин! Очаквам, че ще имам най-тежкия случай на запек, познат досега в медицината. Гърбът ми никога не ще се оправи след това, което преживях нощес. Не е изключено да загинем, когато потеглим с тая фантастична вехтория, която ти си купил. Но, Фърли, ние ще отплаваме с лодката оттук с цената на живота си. А сега да се залавяме за работа!