Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (4)

4. Фарийон и Ферилънд

Мъчителните дни, които прекарах в Кална Дупка и Сейнт Джонс, щяха да бъдат наистина непоносими, ако не бе семейство Мори от Ферилънд.

Ферилънд не е далеч от Кална Дупка, но за разлика от нея то е рибарско селце, в което може да се живее спокойно, тъй като не се ползва от съмнителните облаги на един рибен завод.

Във Ферилънд скоро се разчу за пребиваването и мисията ми в Кална Дупка, тъй като за тази работа вече се говореше из целия район на Южен бряг. Един ден на връщане от Сейнт Джонс „Пасифлора“ изпадна в истеричен пристъп, отчаяно изпухтя няколко пъти и се отпусна безжизнено до една ограда от варосани колове, заграждаща голяма стара къща в покрайнините на Ферилънд.

Влязох да помоля за помощ и от къщата ме посрещна Хауъд Мори. Докато си отворя устата, той заговори:

— Елате вас, господин Моуът — избоботи той. — Елате вас вътре и сръбваме един чаша чай.

Хауъд ми се стори на петдесет години, въпреки че тогава навършваше осемдесет. Висок, жилав, с тромава походка и гладко червендалесто лице, той приличаше на земеделец-рибар от времето на Дрейк. Хауъд бе вдовец и живееше с дългокракия си мълчалив син Бил и бъбривата си снаха Пат. Бил и Пат стопанисваха магазинче и малка работилница за солена риба. Имаха две очарователни деца — момче и момиче.

Изглежда семейство Мори знаеше за моите патила в Кална Дупка и всячески се зае да облекчи мъките ми. От тази моя първа среща, докато напусна окончателно острова, техният дом беше и мой. Пат ме хранеше с фантастични ястия, гледаше ме като писано яйце и полагаше усилия да не си лягам трезвен. Бил ми помагаше да се вживея в традиционния начин на риболов, изпращаше ме на плаване с риболовни лодки, показваше ми майсторството и тайните за приготвяне на солена риба и ме завладяваше със страстната си и непоколебима вяра в смисъла на човешката приемственост по отношение на всичко. Десетгодишният Питър Мори ме водеше на дълги тайни разходки из вътрешността на острова по следите, останали от „непокорените хора“, и на възвишения като Гейз — дълъг хребет, от който векове наред жени са очаквали връщането на корабите или мъже са стояли на пост, за да бият тревога, когато на хоризонта се появявали платна на пиратски кораби.

Но човекът, който наистина ми разкри сърцето и душата на Нюфаундлънд и на нюфаундлъндците, бе Хауъд Мори. Един от онези рядко срещащи се хора, за които чувството към миналото се възвисява до пламенната и съкровена интимност. Неговият пра-пра-дядо бил първият Мори, заселил се в Южен бряг. И всички предания, които се приемали по дългата верига на поколенията, изкристализирали в главата на Хауъд. И в сърцето му.

На средна възраст той пострадал от сериозна злополука и трябвало да лежи в продължение на двадесет месеца. Хауъд оползотворил този период, като записал на тридесет училищни тетрадки всичко, каквото бил слушал за миналото на Ферилънд. После оздравял, отново почнал работа в морето и небрежно захвърлил тези съкровища в един ъгъл. Няколко деца намерили тетрадките и си наклали огън с тях. Когато чух това от Хауъд, изпаднах в ужас. Той обаче само се подсмихна.

— Било не толкоз страшно. Още имаш в глава писана мен всяка дума.

Хауъд знаеше миналото на Ферилънд не само от времето, когато тук се бе заселило семейство Мори. Разбираше или чувствуваше какво е ставало на тая земя още от онова далечно време, до което бе успяла да се докосне човешката история. Действително много дълъг период от време, тъй като Ферилънд е едно от местата в Нюфаундлънд, където патината на човешката дейност има достатъчно плътност, за да заглади грапавата повърхност на старата земна твърд.

Просторният и добре защитен залив в подножието на ниски, вдадени в морето хълмове, обкръжени с широка брегова ивица от тучни ливади, е подслонил някои от първите европейци, достигнали Северна Америка. Още преди края на петнадесети век Ферилънд приютил баски — китоловци и риболовци. През първите десетилетия на шестнадесети век по крайбрежието на Ферилънд възникнали риболовни лагери на бретонци^[1] и нормандци^[2]. Това е показано на стара френска карта от 1537 година като Фарийон. Но французите вероятно са се появили късно на сцената, понеже това име не е тяхно творение, а само изопачена версия на предишното име.

Французите владели Фарийон, вече като постоянно изградено селище, до около 1600 година. Тогава било заграбено от английски пирати. В 1621 година лорд Балтимор избрал този район за площадка на огромна плантация, която проектирал за остров Нюфъндлънд. Но лордът не успял да осъществи проекта. Жена му не можела да понася Ферилънд, както наричали селището тогава, и след две години склонила своя „господар“ да се измести на юг в район, който впоследствие станал щат Мерилънд.

През следващите столетия други завоеватели поели управлението на Ферилънд. Те подложили на жестока експлоатация населението му — етническа смесица на заселници от френски, западноанглийски и ирландски произход и от Джърси^[3]. Но без да се вълнуват много от поробителите, местните хора продължили ежедневния си труд в морето. Жилави, упорити и безкрайно издръжливи, те устояли на изпитанията през мрачния период на господството на „риболовните адмирали“. Даже английските крале се прекланяли пред могъщите групировки на крупните риболовци на британската империя и постановявали: никой да не се заселва в новата земя, там да не се допускат постоянни жители, за да може да се използва като район за сезонен риболов само от екипажи на английски кораби.

Но хората от Ферилънд не се мръднали от родното си място. Те не го напуснали въпреки непрекъснатите набези на нашественици от Франция, Нова Англия и Португалия и въпреки редица чисто пиратски нападения. Местните хора се задържали тук с упорството на цирипедията^[4]. Няколко пъти Ферилънд се отбранявал на живот и смърт срещу военноморски атаки на редовни войски. И оцелял. Селището и жителите му превъзмогнали съдбовните изпитания в продължение на повече от четири века. В началото на шестдесетте години, когато дойдох за пръв път тук, в характера на Ферилънд нямаше съществени изменения от това, което е бил в миналото. Хауъд знаеше безброй предания за теглилата, които бяха закалили характера на хората от Ферилънд. Например легендата за „непокорените хора“.

През осемнадесетия век съставът на английската риболовни флота бил попълван предимно от мъже, принудени да се заловят за работа в морето поради системен глад или подлъгани от „предприемачи на работна ръка“ да се включат в тежки и продължителни плавания. След пристигането си в Нюфаундлънд много от тия хора отказвали да се завърнат в родината си. Местните „плантатори“ се отнасяли към тях като робовладелци и затова пришълците постъпили като спартански роби и забягнали от малките рибарски пристанища в безлюдната вътрешност на острова. Тук образували своя общност, която просъществувала стотина години. Заживели действително като хора „извън закона“ в духа на романтичната традиция на Робин Худ. Установили се в горите и ограбвали богатите, за да помагат не само на себе си, но и на угнетените селски рибари от крайбрежието.

Вътрешността на полуострова била превърната в „Страната на непокорените хора“. Само най-добре въоръжени отряди кралски войници дръзвали да навлязат в тази територия. Навсякъде имало тайни пътеки, а селата на „непокорените хора“ били сгушени в десетки дълбоки долини. Едно от тях се намирало на пет мили от Ферилънд в пазвите на огромен хълм, наречен Бътър Пот.

„Непокорените хора“ никога не били поробени и на никого не се подчинили. Те постепенно се смесили с крайбрежното население и кръвта им още тече в жилите на хората от Южен бряг.

Хауъд Мори възкреси тези хора и други като тях, докато ме развеждаше по крайбрежието до рибарските селца Беър Коув, Ла Манш, Адмиръл Коув, Кейпхейдън, Ринюз, Фермьоз, Аквъфорт, Болин и други места с такива странни имена. Но Ферилънд си оставаше най-голямата любов на Хауъд.

Един следобед той ме заведе до остров Буа, разположен в широкото устие на Ферилъндския залив. Островът бил горист в далечното минало. Сега там не растяха никакви дървета, но самата местност даваше крила на въображението.

Известен само на шепа хора като Хауъд, забравен или пренебрегнат от историците, островът представляваше величествена крепост. По неговия почти отвесен бряг обикаляше крепостен вал от земен насип. Поне пет батареи от тежки оръдия бяха все още в гнездата си на съответно разстояние едно от друго и черните им и безжизнени дула стърчаха през дебел пласт мъх. Личаха основите на военни складове, руини на жилища и дори на един старовремски кладенец. Според Хауъд островът за пръв път бил укрепен от французите преди 1600-та година. Приблизително по това време бил завзет от английския „свръхпират“ Питър Истън и постепенно бил доукрепяван, докато се превърнал в почти непревземаема крепост и гаранция за дълговечното съществуване на Ферилънд.

В плитчината при подножието на голям скален процеп лежаха разяждани от ръжда четири дълги двайсетфутови оръдия от седемнадесети век. Те бяха в същото положение, както ги бе оставил някой капер^[5] от осемнадесети век след неуспешен опит да ги отмъкне от запустелия остров. Личеше, че откакто крепостта е била обезлюдена, нищо друго не е било покътнато. Тук нямаше екскурзоводи, нито чакълени алеи, нито фантазьорски реставрации. Имаше автентична реалност на миналото — само забулена, но незаличена от пробягващите във времето векове.

След смъртта на хора като Хауъд Мори (а такива има вече съвсем малко във всяка страна) по-голяма част от богатото и живо човешко минало на Нюфаундлънд ще потъне в пълно забвение. И ще изчезнат следите на един начин на живот, утвърждаван в продължение на четири столетия.

Чувствувам се щастлив, че имах случай да бъда участник в този начин на живот — живота на риболовеца. Една сутрин в четири часа Хауъд ме вдигна от пухеното легло, закусихме на пресекулки и ме поведе в тъмнината към края на пристана, за да се включа в четиричленния екипаж на една моторна риболовна лодка.

Тя беше голям и широк скиф с едноцилиндров мотор от пет конски сили с електрически прекъсвач. Докато се измъквахме от залива, беше тихо и студено. Съпровождаше ни приглушен тътнеж на десетки други „еднодробни“ мотори^[6], тласкащи обвити в тъмнината лодки към откритото море.

Нашият екипаж трябваше да провери два капана за риба-треска. Всъщност тези капани представляваха големи правоъгълни конструкции от рибарски мрежи, с дължина на едната страна до петдесет фута^[7]. Капанът беше с дъно и имаше горен отвор. От едната си страна имаше „врата“, от която излизаше дълга, вертикално спусната мрежа-водач, за да насочва бавно движещата се риба-треска към капана. Цялата конструкция се захващаше за морското дъно с помощта на огромни котви от ковано желязо — последните находки от много стари, вече забравени кораби.

Първият капан бе заложен на девет клафтера от остров Буа. Стигнахме до мястото точно когато се пукваше зората. Докато всички, надвесени от едната страна на скифа, се взирахме в тъмните води, нашият капитан проверяваше капана с риболовна кука, представляваща дебело въже, вързано за опашката на една оло̀вена риба с две куки откъм главата. Той я хвърли в капана и я изтегли рязко. Още при първия опит улови една хубава риба-треска и я метна бляскаща на борда.

— Много добре — каза той. — Хайде да изтегляме, м’чета!

И започнахме да изтегляме. Събирането на „отвора“ на капана и изтеглянето на въжетата и вървите с неимоверна тежина изискваше максимални усилия на петимата ни. Мина половин час, докато капанът започна да „увисва“ с плавниците си на повърхността на водата. Докато дърпахме с две ръце насмолените ледено студени мрежи през перваза на лодката, образувалият се „чувал“ от мрежата съвсем се събра и водата в него „закипя“. Двадесет-тридесет квинтала^[8] първокачествена риба-треска безпомощно се блъскаше в мрежата.

Двадесетгодишен младеж от екипажа ни помагаше, качил се в една малка до̀ри — рибарска лодка с плоско и тясно дъно, люшкаща се около скифа. Поради силното мъртво вълнение младежът едва се крепеше в лодката. При неочаквано извръщане на мрежата той загуби равновесие и ръката му попадна между двете блъскащи се една о друга лодки. Съвсем ясно се чу звук от счупване на кости. Момъкът тежко се отпусна на седалката и повдигна ръката си, за да я огледа. От нея вече шуртеше кръв. Наскоро сбъднатата му мечта — новият ръчен часовник — бе натрошен и набит в месото на ръката му.

Пострадалият бе изпуснал мрежата и лодката му, понесена от прилива, бързо започна да се отдалечава от нас. Капитанът изрева да пускаме мрежите във водата и запали мотора. Но момъкът от дрейфуващата лодка ни спря.

— Не бивайте вас толкова глупави! — изкрещя той. — Аз мога справя се! Недей вие пускате тях риби!

И със здравата си ръка подаде едното весло, придърпа хедерното въже, после с една ръка и със зъби той хвана въжето и приближи лодката и себе си към нас. Измъкнахме го на борда, ала момъкът не ни позволи да оставим капана, докато не приберем и последната риба от дъното на мрежите му. Напълнихме лодката догоре с риба. През цялото време, може би двадесет минути, той седя на капака на мотора и одобрително се усмихваше. Ръкавът на дебелия му пуловер се просмука с кръв и тя потече по мушамените панталони на пострадалия.

Върнахме се на кея към десет часа. Слънцето се беше издигнало и печеше силно. Пат Мори ни посрещна с една товарна платформа, на която закарахме младежа при лекаря. Той намести счупените кости и направи петнадесет шева, за да затвори раната. Когато напускахме малкия лекарски кабинет, младият рибар ми каза:

— Капитан, аз надява аз не пробалил твоя сутрин!

Не, той не ми „пробали“ сутринта. Но можех ли да намеря думи, за да изразя възхищението си от този човек? Ако се бях опитал, той щеше да се почувствува много неловко.

Когато нощувах у Мори, на сутринта ходех на пристана да посрещам рибарските лодки. Към мен неотменно се присъединяваха чичо Джим Уелч и чичо Джон Хоукинс. Те бяха съответно на осемдесет и осем и на деветдесет години. И двамата били рибари през целия си живот, но както отбеляза чичо Джон:

— Ние малко стари за такъв игра сега. Не добри за тя, не повече.

При все това те бяха съвсем добри да проверяват всяка лодка, да правят забележки за качеството и количеството на рибата и да поддържат духа на „младите момчета“ (мъже на четиридесет и петдесет години) да е на съответното равнище. Чичо Джон излязъл за пръв път в морето за риба с баща си, когато бил на осем години. Той позакъснял в сравнение с чичо Джим, който започнал своята риболовна кариера на шест години.

В безбройните интересни истории, които разказваше Хауъд Мори, се съчетаваха комичното с трагичното, тъй както е в действителност. Една вечер говорехме за свещениците по крайбрежието (почти всички в Южен бряг са католици) и Хауъд ми разправи за Бийар и козата.

В Южен бряг всяко семейство си сади картофи. Бийар бил много горд със своето картофено стопанство. За беда неговият съсед развъждал кози, а козите също обичат картофи. Бийар, втренчен в торфената почва с превит гръб, изравял своите картофи. Било сутрин и наблизо се щурал селският свещеник. Отчето се отбил при Бийар, облегнал се на оградата и запитал:

— Изравяш ли ги, Бийар?

Бийар погледнал изпод рунтавите си вежди, но вместо свещеника зърнал кехлибарените очи на един много пакостлив козел, който надничал откъм двора на съседа.

— Де, гиди курварино! — отвърнал ядосано Бийар. — И ако не беше ти, щях да си имам много повече картофи.

Същата вечер Бийар ми разказа съвсем различна история. Преди сто и седемдесет години във Ферилънд се появил един чужденец на средна възраст. Бил беглец от риболовен кораб — „ирландски младок“ — тъй наричали младежите и мъжете, които, за да не умрат от глад в Ирландия, отивали да чиракуват в английската риболовна флота и при плантаторите в Нюфаундлънд.

Хора от Ферилънд го приютили и нагостили, но той си бил внушил, че е преследван, „имал си уплаха“. Бил убеден, че ще го уловят и ще го върнат да робува. Поживял няколко месеца в селото, оженил се и започнал рибарлъка, но продължавал да се страхува. Една есен натоварил жена си и двете си бебета в лодката и отплавал по крайбрежието. Настанил се в едно тясно скалисто заливче, където големи кораби не можели да влязат, а малки лодки рядко се появявали. Там си направил тилт (малка дървена къща) и заживял като заточеник.

Веднъж-дваж в годината отивал с лодката си във Ферилънд, за да размени осолена риба за продукти. След това отново изчезвал. С изключения на тези пътувания той, жена му и двамата му сина живеели напълно откъснати от света. Препитавали се от морето и земята, ловели риба, убивали карибу и патици, за да си осигурят месо, садели по някоя леха картофи на малкото очистено от мъх парче земя в подножието на морските канари — закрилници на семейството.

Една февруарска сутрин мъжът бил скован от парализа. Две седмици жена му се мъчила да го лекува, но състоянието му се влошавало. На края тя решила да тръгне да търси помощ. Оставила момчетата — едното на девет, другото на десет години — да се грижат за баща си и поела сама с лодката, тридесет — четиридесет мили гребане до Ферилънд. През същата година зимата била много люта, а паковият лед^[9] правел големи пакости.

Жената гребала петнадесет мили, но връхлетяла буря, ледът се понесъл към брега, повлякъл лодката и я строшил. Жената продължила пеша по ледените блокове към сушата. После се катерила по заледените скали, преплувала или прегазвала няколко малки реки, успяла да премине заснежената гора и на края се добрала до Ферилънд.

Минало известно време, докато дойде на себе си, за да разкаже какво я сполетяло. Изминали още седем дни, докато се успокои неукротимият североизточен вятър — едва тогава група рибари тръгнали по крайбрежния лед към далечния затънтен залив.

Двете момчета излезли да посрещнат рибарите и онемели от смущение при вида на непознатите хора. В къщурката било топло и чисто, всичко било поставено в ред. Попитали момчетата къде е баща им и по-голямото, десетгодишното, ги завело до една паянтова барака недалеч от къщурката. Отворили вратата и видели бащата.

Той бил окачен за краката о покривната греда, грижливо одран и изкормен.

— Ти разбира как било? — обясни Хауъд. — Момчета никога не видели мъртъв човек. Виждали много убити сърна, гледали как баща изкормя и одира. Нещастни хлапета помислиха, че тъй трябва прави на всяко умряло — било човек, било животно. Те много, много старали…