Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (21)

21. Заключение

През следващите пет дни Експо се разкайваше за допуснатата глупост да организира посрещане на лодката, която не искаше да плава. „Щастливо приключение“ зейна така лошо, че можехме да я задържим на вода само с непрекъснато изпомпване от няколко електрически помпи и те бълваха зловонни струи към милионерските яхти. Това не бе оценено. Официалните лица на Експо постоянно ни изтикваха все по-далеч и по-далеч в дълбокия тил на флотилията. Никога повече не видяхме нашия познат служител от Експо, а той вероятно е имал желание никога да не ни е виждал. Всичките ни усилия да спрем течовете се провалиха и на края в пълно отчаяние отплавахме с потъващото ни корабче оттам, като взехме курс на запад с надеждата да намерим или кален бряг или кораборемонтна работилница, преди да е станало късно.

Нямахме нужда нито от едното, нито от другото. Два часа след като напуснахме Експо, течовете на „Щастливо приключение“ спряха така неочаквано и необяснимо, както бяха започнали.

След една седмица тя и ние пристигнахме в малкото градче Порт Хоуп на брега на езерото Онатарио, където Клер и аз си бяхме купили къща. Там нямаше приспособления, с които да я изтеглим на брега, така че трябваше да остане на вода през зимата. Това не й хареса.

През януари, заобиколена от лед, недостатъчно дебел, за да може да издържи тежестта на един човек, лодката отново се „отпуши“.

Едва я спасихме, но трябваше да направя две паметни незапланувани преплавания между ледени блокове, докато се опитвах да я достигна от брега.

Тъй като „чашата на търпението“ ми почти преля, през пролетта изтеглихме лодката в Дезеронто, в залива Куинт, и тя прекара по-голямата част от 1968 година на брега, докато специалистите идваха, оглеждаха я, проучваха я, бърникаха в нея и признаваха, че нищо не могат да разберат. От време на време я спускахме на вода за проба. Тя пропускаше като решето и трябваше да я изтегляме отново. Към края на лятото вече бях изгубил всякаква надежда. Казах на Дон Досън — собственик на кораборемонтната работилница — да извади мотора й, да смъкне от нея всичко, което може да бъде от полза, и да я остави да загине.

Разбира се, аз не му повярвах, но понеже съм вечен оптимист, той успя да ме убеди да отменя смъртната й присъда.

Посетих я няколко дни, преди да бъде спусната на вода през пролетта на 1969 година. Както винаги, лодката изглеждаше малко недодялана извън водата и напълно чужда на редиците от бързоходни туристически моторници и яхти от фибростъкло. Тя беше едно тъжно, изоставено малко корабче и аз изведнъж се почувствувах виновен.

Помислих си, че тя по своему ми е била вярна и предана. Помислих си какъв мръсен номер й бях направил, като я докарах на заточение в този край със сладка, но замърсена вода, с лодки-играчки и лодки за игра и я бях оставил тук да й се пръсне сърцето от мъка.

Внезапно ми хрумна да й кажа:

— Нищо, мойто момиче. Слушай сега. Нека дойде лятото и ако се държиш на вода и добре, ще те върна обратно там, откъдето си. Какво ще кажеш за това?

Тя не каза нищо, но сега, когато пиша тези редове, вече цял месец плава съвсем непромокаема и в по-добро „здраве“, от когото и да било. Това е нейният отговор. И така някой ден Клер, аз, Алберт и „Щастливо приключение“ ще поемем на изток, надолу по дългата, дълга река към соленото, изпълнено с живот море; към тишината и мъглата; към света, в който се роди моят малък кораб. „Щастливо приключение“ ще си отиде у дома.