Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Boat Who Wouldn’t Float, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- mitashki_mitko(2023)
- Допълнителна корекция
- Karel(2023)
Издание:
Автор: Фърли Моуът
Заглавие: Лодката, която не искаше да плава
Преводач: Владимир Ганев; Цветелина Ганева
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Националност: канадска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. № 126
Излязла от печат: 30.VI.1980 г.
Редактор: Гергина Калчева-Донева
Художествен редактор: Владимир Иванов
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Ася Къдрева
Художник: Иван Тодоров
Коректор: Елена Върбанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3131
История
- —Добавяне
18. Сбогом, Месърз
През 1967 г. към края на зимата в Бюржо се разнесе слух, че Канада ще чествува своята стогодишнина — юбилея на Акта за конфедерацията[1], с който северните британски колонии в Северна Америка бяха обединени в една нация. Тези слухове доста озадачиха повечето жители на Бюржо. За тях конфедерацията датираше от 1949 г., когато „Канада със закъснение била присъединена към Нюфаундлънд“. Както чичо Домън Колиър, един от старейшините на селото, обясни на група мъже, събрали се през следобедните часове в рибарския ми склад.
— Сто-го-диш-ни-на значи да са минали сто години. От 1949 г. има-няма шестнайсет години. Тъй или иначе много не достигат до сто. Май на тия приятели от континента им куца аритметиката.
Стогодишнината не предизвика голямо вълнение, но съвсем друго беше, когато Бюржо научи за Експо’67, което ако трябваше да се вярва на съобщенията, се очертаваше като най-голямата буфонада в Канада. Всеки се гласеше да отиде на Експото. Големите нации се готвеха да строят свои палати. Нова Англия[2], Куба, Квебек и Мали щяха да имат собствени палати. Тези именно палати предизвикаха най-голям интерес сред жителите на Бюржо.
Никой не знаеше какво означава палата, докато Домън не се зае лично да изясни. Той се зарови в богато украсен и подвързан с телешка кожа тълковен речник, донесен в 1867 г. заедно с осолена риба-треска от капитан Илайша Фъдж при завръщането му от плаване до Португалия. Домън наследил този речник и го използвал пълноценно, въпреки че не разбирал португалски. Намерил изход от затруднението, като правел списък на всички интересуващи го думи и чакал пристигането на някой португалски траулер. Такива кораби се отбиват ежегодно в Бюржо за припаси от първа необходимост. Домън използвал случая и занасял списъка и речника си на борда и някой от екипажа му превеждал думите.
Тази година първият португалски траулер влезе в пристанището на Бюржо на двадесет и осми май. Това бе „Санта Хорхе“, напуснал Лисабон преди петнадесет седмици, и още на втората — останал без спиртни „стимулатори“. Когато Домън се появил на борда с речника и бутилка контрабанда „алки“, го посрещнали като цар.
Видях Домън след няколко дена в малката селска болница. Той каза, че е открил какво означава палата, но в момента било неудобно да ми обясни пред медицинските сестри. Обеща да ми изпрати писмен отговор в запечатан плик.
И удържа на думата си.
„Драги капитан Моуът,
Палата е един вид чергило като палатка, но по-голямо. Прави се предимно от брезент и коприна, изписана с картини. Издигани са палати за крале най-вече в уединени кътчета, където никой не можел да разбере какво е ставало вътре. И без да Ви казвам какво е ставало вътре, предполагам, че ще се досетите. Ха-ха-ха.
Това обяснение се разпространи из селцето и подбуди масово движение за посещение на Експо. Двамата свещеници и болшинството от жените бяха против. Мъдж Киъли много се запали. Тя имаше вид на работлива стара мома. Целият й живот бе минал в усилен труд, въпреки че не личеше по нищо, ако се изключат тринадесетте й деца. Мъдж каза, че група крале ще я разнообразят добре след група португалски моряци, напуснали Лисабон преди петнадесет седмици. Тя заяви, че ще отиде на Експо, ако се наложи даже с плуване, и пропущането на някоя палата няма да е по нейна вина.
Вълнението около Експо обхвана всеки човек в Бюржо, включително мен, Клер и Алберт. Една вечер Клер предложи да тръгнем с „Щастливо приключение“ за Експо. На моя сдържан смях тя отвърна:
— Не, Фърли. Говоря сериозно. Сега е най-подходящият момент за тръгване.
Разбирах какво иска да каже.
През февруари се случи нещо, което помрачи безоблачното ни съществуване в Бюржо. Един бременен женски финвал[3], тежащ около осемдесет тона, беше попаднал като в капан в плитчините на едно сладководно езеро, близо до селото. Тук той представляваше мишена с огромна притегателна сила за пушките на шепа местни хора, докато се намеся и спра стрелбата. За жалост това стана твърде късно. Китът умря от раните си, а печатът, радиото и телевизията в голям район на Северна Америка отправиха поток от хули по адрес на Бюржо. Отначало смутените му жители се поласкаха от вниманието на един свят, който не познаваха, но после дълбоко възнегодуваха. Както можеше да се очаква, негодуванието беше главно към мен, и то демонстрирано по съвсем определен начин. Разлагащият се труп на огромното животно бе довлечен и оставен в малкото заливче до къщата, където живеехме, навярно намек в бъдеще да си гледам работата.
Към края на май умрелият кит разваляше въздуха само в заливчето, но си представях какво ни чака през горещите летни месеци, когато осемдесет тона месо и китова мас щяха да започнат действително да се разлагат.
Наистина моментът изглеждаше подходящ да напуснем Бюржо. Оставаше ни да убедим „Щастливо приключение“. Един ден в печата излезе официално съобщение, че лодка, направена по образеца на „Блуноуз“ — прочутата шхуна на Нова Шотландия, — щяла да представи на Експо мореплавателните традиции на атлантическите райони. Между шхуните на Нюфаундлънд и Нова Шотландия винаги е имало старо съперничество. Занесох съобщението до хелинга, където дремеше „Щастливо приключение“, и й го прочетох не веднъж, а три пъти, бавно, за да съм сигурен, че разбира. След това размишлявах на глас върху тази нетърпима за всички нюфаундлъндски плавателни съдове обида. На края като изход от положението предложих самите ние да тръгнем за Експо.
— Ще им дадем да се разберат! — казах весело, като я шляпнах по задника. — Нали, моето момиче?
Тя не даде никакъв признак, че ме е разбрала. Можех само да предполагам, че съм успял да я убедя.
Тя лежа на хелинга, докато я приготвяхме за пътешествието, което превишаваше хиляда и четиристотин морски мили. Ангажирах Долф Моултън, опитен корабостроител, на когото можеше да се разчита да я стегнем за път. Двамата, а понякога и с помощта на някой здравеняк от Месърз, се изпотрепахме да я гласим тъй, както рядко се е случвало на други лодки. Искахме да изключим и най-малкия риск. Ние почистихме всичките й шевове и ги калафатихме отново. Свалихме и сменихме всяка дъска, която пораждаше и най-малко съмнение. После намазахме целия корпус на лодката с епоксидна смола — постижение на хората от космическата ера, — облепихме корпуса с брезент, нанесохме още един пласт епоксидна смола и на края обковахме цялата лодка с втори пласт съвсем нова облицовка от борови дъски, дебели един инч. Калафатихме цепнатините на новата облицовка и положихме три пласта бакърена боя под ватерлинията, а над нея — четири пласта черна боя. Когато свършихме, корпусът стана около три инча дебел и така здрав, че малкият съд по всяка вероятност можеше да бъде изпуснат от кран, без да счупи шпангоут[4].
Нямаше начин да пропуска вода. Независимо от това аз исках да съм напълно сигурен. Една събота възложих на двадесетина малки момченца да вземат кофи и да напълнят лодката с морска вода, докато е на хелинга. Работата продължи цял ден. Вечерта Долф, аз, чичо Джон, чичо Арт и редица други мъже от селото се завряхме под корпуса й, за да гледаме пропуска ли вода. Нямаше нито една капчица. Долф възхитително изрази общото ни задоволство:
— Непромокаема! Съвсем непромокаема, мен м’че!
Тя действително изглеждаше непромокаема, но толкова пъти ме бе мамила преди, че сега не исках да рискувам. Осигурих доставката на две чисто нови помпи, които вече бяха монтирани. Едната от тях — модерна помпа с ротор и огромна мощност се задвижваше от ремък, свързан с двигател. Даже ако по някаква дяволска прищявка наистина се появеше теч в лодката, все пак щях да мога да попреча на нейната склонност към самоубийство.
Спуснахме я на вода следващата вечер, когато приливът стигна най-високо равнище. Тя навлезе прекрасно във водата и заплава към пристана си. Застана стабилно на котвената си стоянка и радваше окото като тикл ас[5]. В десет часа, когато отидох да я проверя, в трюма й имаше не повече от една кофа вода. Тази нощ си легнах и заспах като къпан, убеден, че „Щастливо приключение“ никога повече няма да потъне.
Събудиха ме рано на другата сутрин. Очарователната дъщеря на Домън Колиър стоеше в кухнята ни и се покашляше. Още сънен, нахлузих панталоните си и излязох да видя какво иска.
— О, господин Моуът — каза тя и гласът й секна, като че след миг щеше да заплаче, — татко казваш най-добре бързо идваш. „Щастливо приключение“ потънало!
От прозореца на кухнята успях да зърна моя малък кораб. Виждах мачтите му, каютата му, боядисана в червено и около шест инча от корпуса му. Около него имаше няколко рибарски лодки, а палубата му гъмжеше от въоръжени с кофи мъже и младежи, които танцуваха някакъв див танц. От палубата красиво падаше завеса изхвърляна вода. До обед изгребахме толкова вода, че равнището й слезе под картера на мотора, който подсушихме и отново заредихме с моторно масло. Като добър английски дизелов мотор той започна да работи без затруднение и задвижи роторната помпа. Тя започна да изхвърля водата със струя на пожарникарски маркуч към пристанището. Постигнахме отново победа над „Щастливо приключение“, но само за момента. Сега бе съвсем ясен нейният отговор на оптимистичното ми предложение да благоволи да тръгне на пътешествие до Експо’67.
Пак изтеглихме лодката на брега и я огледахме по сантиметър. Действително не остана непроверена и най-малката дупчица от пирон. Не успяхме да открием откъде прониква вода. Съвсем объркан Долф предложи да спуснем лодката във водата, да застанем на пост с помпата и да чакаме да „попие“. Веднага си спомних думите на Инъс Кофин, изправен на края на кея в Кална Дупка:
— Лодките на Южен бряг всички тече капка, когато нея първо пускаш на вода. Но веднъж на вода за ден или два, те всички попиват.
Спуснахме лодката във вода и тя „попи“, заливчето Месърз за период от десет дни, а ние непрекъснато го изпомпвахме зад борда. В края на втората седмица започнахме да надделяваме. Течовете намаляха и до края на месеца, през който си подготвяхме нещата за пътешествието, лодката започна да пропуска нормалните си петдесет галона[6] на ден.
Намерението ни за предстоящото плаване бе посрещнато по най-различен начин. Отрицателните реакции бяха най-разнообразни. Нюфаундлъндската администрация, за която бях нещо като трън в очите, както на градско така и на провинциално равнище, ми изпращаше насърчителни, послания, от които по-типично например е следното:
„ОБРАДВАН ДА НАУЧА ЗА ПЛАВАНЕТО ВИ СТОП МОЕТО ПРАВИТЕЛСТВО ЗАГРИЖЕНО ВСЕСТРАННО ДА ПОДПОМОГНЕ УСКОРЯВАНЕТО НА ВАШЕТО ОТПЛАВАНЕ
Подписът беше шеговит намек за факта, че поради късното присъединяване на Нюфаундлънд към Канада премиерът, Джоуи Смолууд, наистина беше единственият оцелял родоначалник на конфедерацията. Останалите, включая моя пра-пра-чичо, Оливър Моуът, от седемдесет или повече години смирено лежаха в обятията на майката-земя.
От друга страна, истинските ми приятели посрещнаха моите намерения с ужас. Джек Маклелънд, който преди доста време стигна до извода, че „Щастливо приключение“ вероятно малко превъзхожда плаващ ковчег, ми прати телеграма, която (въпреки че разбрах това след няколко месеца) първоначално е имала следния вид:
„НЕ СТАВАЙ АХМАК ТИ СИ ЕДНО ГЛУПАВО КОПИЛЕ“
Но стигна до мен като:
„НЕ СТАВАЙ АСПИД[7] ТИ СИ ЕДНА ГИЗДАВА ЧАПЛА“
Телеграмата предизвика у мен безплодни размишления и главоблъскане да разгадая каква щеше да е разликата за Джек, ако се превърна в отровно египетско влечуго вместо да си остана арабска дива патица.
Когато Джек разбра, че не може да промени решението ми, той направи един рицарски жест. Със следващия параход получих от него един колет, който съдържаше:
4 надуваеми спасителни костюма, снабдени с пакети химикал за прогонване на акули
1 късовълнов предавател тип „Мей Уест“ без нито една електронна лампа за използване при критични ситуации
1 сандъче с ракети, за сигнализация при авария
1 надуваема гумена лодка с гаранция от английското министерство на търговията, че побира двадесет и пет човека
Пратката бе съпроводена с писмо, в което Джек ме уведомяваше за намерението си да не се отказва от правата си върху лодката и от мен, и че ще бъде лично на борда на „Щастливо приключение“ през по-опасните преходи между Бюржо и Монреал.
Самата идея за това ме изпълни с ужас. Шансовете да оцелеем бяха, бог ми е свидетел, вече толкова нищожни, че човек трудно можеше да си представи подобно нещо. Клер и Алберт споделяха безпокойството ми, а и двамата ми дадоха ясно да разбера, че щом Джек стъпи на борда, те ще слязат на брега.
На първи август, когато се качихме на „Щастливо приключение“, вярата ми в цялото това рисковано начинание беше сериозно подкопана. Перспективата за едно приятно морско пътешествие до Експо, сега се очертаваше като сериозно изпитание, от което беше много съмнително, че ще се измъкнем невредими. Хранех само една надежда — лошото време, почнало още от края на май, да продължи до октомври, за да имаме поне полузаконен претекст да остана удобно закотвен в Месърз Коув, докато целият този идиотски план бъде забравен. Понеже времето по югозападното крайбрежие не се подобряваше, аз съвсем спокойно заявих на всеослушание, че ще отплаваме при първия хубав ден.
В сряда, втори август, времето се оправи. За пръв път от около три седмици нямаше мъгла, въпреки че тя се спотайваше в постоянното си леговище на югозападния бряг на няколко мили от нас. В 7,00 часа със свито сърце подадох главата си от люка, надявайки се на чудо — времето да е лошо, и забелязах над петдесет души от всички възможни възрастови групи, наредени по хълмовете около залива Месърз.
Нюфаундлъндците от южното крайбрежие са общо взето сдържани хора. Публиката, която почти ограждаше пристанището, беше кротка и търпелива. Въпреки това осезателно усещах присъствието им. Чувствувах, че очакват нещо. Клер се появи до мен в кубрика, хвърли поглед наоколо, и каза:
— Е! Мисля, че трябва да потегляме. Нали не бива да разочароваме публиката?
Аз отвърнах:
— Да, добре. Предполагам, че си права. Но първо трябва да проверя отново болтовете за закрепване на двигателя… и да определя курса ни по картата… и не е зле да взема Алберт на брега да се поразтъпче, защото може би скоро няма да му се отдаде такава възможност… и…
Свърших всички тези неща и още много други, но и това не помогна. Вятърът не се промени. Мъглата не се върна обратно, за да потули паническия ми страх в успокоително спотайване. Търпеливите зяпачи не се пръждосваха от брега да си гледат работата. В 14,00 часа тайничко си пийнах от бутилката, която държах на лесно място в машинното отделение, плиснах едно голямо възлияние извън борда (същевременно прошепнах прочувствена молитва) и направих опит да запаля мотора. Проклетото „нещо“ прогърмя като изстрел. Повече нямаше къде да мърдам.
— Много добре! — с кънтящ фалцет викнах аз на екипажа си. — Хайде, готови… Вдигаме котва!
Клер се спусна напред, освободи тежкото вързало от кея и го метна на борда. Аз дръпнах скоростния лост. Моторът забоботи и голямото витло изхвърли силна струя вода зад кърмата. „Щастливо приключение“ потегли.
Хората на брега скочиха на крака и някои от по-младите започнаха да махат с ръце. Франк Харви се изправи на края на своя пристан с един рог от раковина и ни изпрати печален салют.
В продължение на тридесет секунди преживявах вълнението на всеки моряк, независимо доколко е страхлив, когато разкъсва пъпната връв, свързваща го със сушата. И тогава корабът се разтресе ужасно! Алберт изхвръкна през носа право във водата. Аз замалко щях да си счупя пищялите на краката в перваза на рулевия сектор. Клер полетя към главната мачта и „Щастливо приключение“ се закова на място. Моторът се запъна и ние замръзнахме без никакъв признак на движение, част от безмълвна картина, застинала във вечен покой.
Като че ли някоя гигантска невидима ръка се бе протегнала да ни пресече пътя. В действителност това беше „пъпната връв.“
Постоянната ни котвена стоянка бе съоръжена тъй, че да задържи голям параход по време на ураган. Корабната шамандура бе свързана със здрава верига за един циментов блок, тежък хиляда фунта, затънал в тинята на дъното. Найлоново въже, дебело три инча, беше вързано за шамандурата. Добре, ама аз, забравил, че найлонът не потъва, бях подкарал кораба точно през плаващото въже. Витлото го беше закачило и усукало здраво около оста.
Сим Спенсър, най-близкият ми приятел от Бюржо, се качи в рибарската си лодка и загреба към нас. Заедно с него се надвесихме от борда на лодката и вперихме поглед в змиевидната смесица от черно и жълто въже, навито около оста на витлото. Сим поклати глава.
— Ще трябва да откачим въжето от шамандурата и да изтеглим лодката на буксир обратно в хелинга, за да я оправим, капитане — каза той тъжно.
Половин час по-рано бих сметнал, че това са най-хубавите думи, които някога съм чувал. Но не и в този момент. Може би това се дължеше на срам, ярост или даже на нещо по-силно; нещо, което и най-малодушният моряк понякога може да бъде удостоен да почувствува: разбирането, че нито един истински моряк не може напълно да надвие страха си — той само се научава да живее с него.
— Проклет да съм, ако допусна това! — извиках аз, смъкнах дрехите си, захапах камата и скочих зад борда.
Това може да не изглежда нещо особено, но на хората от Бюржо подействува като удар от електрически ток. Те не могат да плуват. Пък и няма почти никакъв смисъл да се учат, защото там морето рядко се затопля до към 38 градуса[8], а човек може да издържи във вода с такава температура само няколко минути. Когато зяпачите ме видели да се гмуркам чисто гол в ледените дълбини, помислили, че окончателно съм се простил с живота. Това почти щеше да излезе вярно. Леденият шок беше толкова силен, че моментално останах без въздух. Изплувах над водата, а много уплашеният Сим ме издърпа обратно в до̀рито, като ме умоляваше да не се опитвам пак.
Почти вкочанясал, не изпитах силен шок при повторното си гмуркане, спуснах се до витлото и тъкмо бях започнал да режа дебелото въже, когато Алберт се присъедини към мен. Той ме побутна с нос да се дръпна встрани и започна да ръфа въжето със зъбите си. Изплувах над водата и бях отново издърпан на борда на лодката. Бях готов да се откажа, но Клер стоеше наведена над кърмата на „Щастливо приключение“ и държеше чаша, пълна с ром.
— Ако си решил да се самоубиваш — каза тя нежно, — поне умри щастлив.
Гмурках се още три пъти, докато освободя витлото. Алберт се гмурна поне два пъти повече от мен и дали заслугата бе негова или моя остава загадка. Той е скромно куче и рядко предявява претенции да се изтъква.
Сега „Щастливо приключение“ безпрепятствено дрейфуваше бързо към остров Месърз — на не повече от петдесет ярда от нас. Без да се бавя да се обличам, скочих при мотора, запалих го и дадох заден ход. Нищо не се получи. Продължихме да се носим към скалите. Подскачайки като гола маймуна, спуснах главната котва. Корабът спря, завъртя се и се закова на място. Кърмата беше толкова близо до скалите, че Алберт, който все още се мотаеше във водата, се покачи на един голям крайбрежен камък и скочи на борда. Той вероятно си бе помислил, че цялата тази маневра се прави за негово улеснение.
Това вече беше прекалено много за флегматичната публика. Предполагам, че всички те, взети заедно, са били свидетели на десетина хиляди отпътувания на кораби — но никога не са виждали нещо подобно. Всеки, който можеше да докопа някоя лодка, скачаше в нея, и след няколко минути пристанището гъмжеше от до̀ри, скифове и риболовни лодки. Скупчиха се около „Щастливо приключение“ като черни буболечки около бъдещ труп.
Няколко рибари, говорейки едновременно, ми обясниха случилото се. Сътресението от внезапното спиране бе причина витловата ос да изскочи от металния кожух, който я свързваше с мотора. Лодката — това беше единодушното мнение — сега трябваше да отиде отново в хелинга за ремонт. Но те смятаха така, защото не бяха обладани от духа, който макар и отскоро, продължаваше да господствува над мен.
Само по долни гащета (нямаше да бъда даже и с тях, ако Клер не настояваше) аз скочих в лодката на Сим, грабнах едно весло, пъхнах го между ахтерщевена[9] и витлото и започнах да натискам с всичка сила.
Греблото се счупи с трясък и аз яростно сграбчих друго. Скупчените лодки започнаха да дават заден ход и настъпи неловко мълчание. Широката част на второто греблото се начупи и треските заплаваха във водата. Чичо Бърт Хан, който се намираше в най-близката лодка сигурно почувствува какво ще последва, направи отчаян опит да се измъкне със заден ход, но аз се надвесих през борда на лодката и изскубнах греблото от ръката му.
Беше добро гребло, направено собственоръчно. Докато Сим задържаше лодката си в неподвижно положение, аз бавно избутах оста напред в кожуха.
Бяха ми необходими още няколко минути, за да завинтя множеството гайки на кожуха, да запаля отново мотора и да проверя скоростите.
Този път витлото работеше, както трябва.
— Вдигай проклетата котва! — изписках на екипажа си. И преди тя да се отдели от дъното, дадох пълна газ, направих един завой, който накара „Щастливо приключение“ да се фръцне като лекомислена жена, и ние се понесохме с боботене към входа на залива, разгонвайки като херинги малките лодки пред нас.
Не погледнах назад. Когато човек се е държал като един чудовищен аспид, той никога, никога не бива да поглежда назад.