Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (14)

14. Итчи — Ас — Сали

Майк, аз и раците заспахме към четири часа, когато едри капки дъжд започнаха да чукат по покрива на каютата. В седем часа ни събуди чукане на тежка ръка върху покрива на каютата.

В мрачно настроение аз отворих люка и установих, че все още вали и че мъглата е гъста, както никога досега. На палубата на кораба на Пауло стояха група хора: млад свещеник, две момчета, които аз взех за негови послушници, Теофил Дечевери, синът му, Джордж и Мартен Дютен. В навъсеното утро те изглеждаха като група опечалени от картина на Дюрер, дошли да приберат мъртвеца.

В действителност те бяха тук, за да отслужат официалното кръщение на „Щастливо приключение“, да й опростят протестантските грехове и да я превърнат в благочестива католическа послушница.

Те навлязоха в тясната „обител“ на разхвърляната каюта. Мартен прошепна извинения за ранния час на посещението и обясни, че това е единственото свободно време, което падрето е могъл да отдели. Той допълни, че главата на падрето се пръска от болки поради простуда, много му било трудно да говори и желаел да извърши богослужението по кратката процедура.

Аз нямах възражения. Беше ми съвсем студено по долни дрехи и копнеех да се мушна отново в топлия спален чувал. Майк, който дори не бе по долни дрехи, се мъдреше в спалния си чувал и не проявяваше никакво желание да го напусне.

Богослужението бе извършено бързо и с милост към нас. Докато двете момченца подхващаха някакъв църковен псалм, падрето извади бутилка светена вода, отпуши я и поля направо върху нашата трапезна маса.

С изключение на Майк ние всички се стараехме да стоим прави, което трудно може да се постигне в каютата на „Щастливо приключение“. По необходимост вратовете ни бяха изкривени, а колената и гърбовете ни — превити. Що се отнася до Майк, той доста време се въртя в чувала, за да заеме полуколеничила стойка, без да напуща удобното си убежище, но не сполучи да намери поза, изразяваща особено благоговение. Той по-скоро приличаше на блуден камилар, събудил се в мразовитото утро на пустинята, за да похортува с Мохамед.

Падрето прочете една-две молитви с подсмърчания и се приготви да даде новото име на малкия морски съд. Точно когато произнасяше името и накланяше бутилката, той изпадна в пристъп на неудържима кихавица.

На всички страни се разплиска светена вода. Блестяща парабола се изви от шишето над масата и стигна до леглото на Майк. Отскачащи пръски поръсиха смирените лица на всички присъствуващии. Ужасно смутен, падрето набързо смотолеви остатъка от благословиите и незабавно се оттегли.

Дечевери и Мартен също си тръгнаха. Майк, аз и раците останахме да размишляваме върху случилото се. Състраданието на Майк към злочестото падре бе малко по-силно от моето.

— Недей се кикоти, Моуът! — каза той, като изтриваше светената вода от спалния си чувал. — Опитай само да произнесеш името на тая глупава проклета лодка и гледай какво става!

Опитах и разбрах намека му. Но защо вие, драги читателю, не опитате сами?

Итчатчозале Алай

Въпреки че аз и Майк изгубихме доста време за произнасяне на името, не постигнахме желания резултат, нито в момента, нито по-късно. Най на края Майк измисли нов вариант, който изглежда му харесваше, но ми се струваше, че всъщност не бе приемлив, имайки пред вид, че изразявам и мнението на моя малък кораб.

Итчи — Ас — Сали не звучеше съвсем подходящо.

Нюфаундлъндците казват, че лошо започналото пътуване ще има добър край. Така бе с нашето кръщение. Докато ние още се „борехме“ с новото име, Тео и Мартен се върнаха на борда с бутилка странно зелена течност.

Без да обръща внимание на дъжда, Тео се качи на малката ни до̀ри и започна да пише новото име на лодката със златиста боя от двете страни на носовата част. Междувременно Мартен гордо развя новия флаг, направен специално за нас — парче разкошен копринен плат, бродиран със златен конец. На червена основа бе изобразен зелено-бял кръст и герба на седемте провинции — тези, които са образували нацията на баските преди французите да завладеят четири, а испанците — останалите три провинции.

След като официално ми връчи флага, Мартен отвори бутилката със зеленото питие.

— Това — каза той — е изаро, националното питие на баските. Сега ще вдигнем наздравица за Итчатчозале Алай с нейната родна ракия!

Направихме точно тъй и веднага ни светна пред очите. След като вкусих изаро, вече не се учудвах защо на испанците и французите са им били необходими осемстотин години да заробят баските. И разбрах защо те не са се покорили до ден-днешен.

Към единадесет часа, времето, определено за публично кръщение, дъждът спря и мъглата се разсея. Голяма тълпа се беше събрала на кея, а специално поканените гости бяха влезли в кораба на Пауло.

Капитанът и екипажът на един влекач на испански баски бяха поели риска да понесат терористичното отмъщение на Франко и решително бяха закачили по ръждивия си кораб всякакви флагове и вимпели, които са могли да намерят.

Пауло бе „взел на заем“ един архаичен месингов топ от предния двор на губернаторската къща и го бе монтирал на носа на старата си лодка. Той и един негов приятел усърдно правеха нещо с консервна кутия, пълна с черен барут и къдели памук. Точно в определения час, Мартен като шеф на протокола се покачи на покрива на каютата на кораба на Пауло. Местната баска музикална група, издокарана в национални носии, наду фанфарите. Мартен произнесе чудесна кратка реч на френски и на баски. Като завърши, той се обърна към мадам Дечевери, избрана за кръстница на малкия съд, и я покани да изпълни задължението си.

Тя го изпълни с голямо желание и залюля вързаната с панделка бутилка изаро с такъв ентусиазъм, че последната не улучи носа на лодката, откачи се от панделката, излетя над палубата и се разби в гротмачтата на десет фута над главите ни. После Сен Пиер отдаде почит на нашия малък кораб. Засвириха и отекнаха из залива клаксони и сирени на морски съдове. С известно закъснение поради затруднения с фитила Пауло възпламени своя топ.

Това бе майсторско изпълнение. Тежкото месингово дуло изрита петфутов пламък през огромен облак черен дим и произведе гръм, наподобяващ сблъскване на планети. За щастие никой не стоеше зад топа. Той разкъса въжетата, които Пауло използваше за лебедката си, изхвърча назад като ракета, проби предната страна на кабината, излезе от другата страна и падна на задната палуба, пушещ кротко и изтощен от положените усилия.

През останалата част от деня „Итчатчозале Алай“ бе домакиня на безброй доброжелатели. А вечерта в чест на плавателния съд Ела Жирарден даде гала прием в Л’Ескал.

Приемът имаше два главни резултата. Единият бе, че ние решихме да отплаваме с „Итчи“ (това умалително й бе присвоено същата нощ, когато дори баските оратори срещнаха затруднение в произнасянето на пълното й име) на тържествена обиколка до Микелон — крепостта на баските. Другият резултат бе записването на нов член на екипажа в лицето на златокосата млада бежанка от Торонто на име Клер, дошла да прекара един месец на островите, за да усъвършенствува френския си. Не след дълго аз я убедих да включи в учебната си програма един курс по английски за напреднали, с мен самия за преподавател.

 

 

„Итчи“ сияеше в новата си боя, името й лъщеше със златисти букви, новият й флаг се развяваше весело на върха на гротмачтата. Със сверен компас и послушен в рамките на благоприличието мотор, „Итчи“ изглеждаше като нов кораб и действуваше безотказно. Самият аз се чувствувах въздържано горд и дори изпитвах известно доверие към нея. В такова настроение три дни след кръщението се подготвяхме за плаване до Микелон.

Общият брой на гостите за пътешествието възлизаше на петнадесет души и две кучета. Гостите бяха помъкнали невероятно разнообразие джунджурии, в това число спортни пушки, огромни кошници с храна, още по-големи кошници с бутилки вино и други спиртни напитки, телескоп, няколко палубни стола и грамофон „Виктрола“ с пружина.

Постарахме се да намерим място за всичко и за всеки, но не успяхме. Просто не разполагахме с площ. Неуморимият Мартен изтича по пристанищната дига. След десет минути той се върна в една до̀ри, която на дължина бе почти колкото „Итчи“. Здраво завързахме това чудовище за нашата кърма и го напълнихме с „малоценните неща“, включващи кучетата, палубните столове и три от по-малко привлекателните дами. Никоя от тия три злочести жени не се бе качвала на кораб и за това те приеха уверенията ми, че им се предоставя място категория „лукс“, а останалите пасажери ще трябва да понасят третокласните условия на борда на претъпканата шхуна.

Тръгването не бе съвсем енергично. Тромавата до̀ри, която влачехме отзад, никак не допринасяше за скоростта на „Итчи“. Моторът гърмеше с пълната си мощност, всички платна бяха вдигнати и издути, а ние едва се влачехме в залива със скорост под три възла.

Пътуването, общо взето, премина без особени събития, но имаше някои малки произшествия. Докато прекосявахме големия залив между Лангланд и Микелон, въжето, с което теглехме до̀рито, се скъса и тя изостана на произвола на морето. Не бяха предприети веднага спасителни операции, понеже някои членове на нашия екипаж, като отчетоха положителните изменения в скоростта и движението на „Итчи“ след откачането на до̀рито, решиха, че пасажерите на последната трябва да бъдат оставени да гребат, докато стигнат до Микелон. По хуманни съображения това становище бе отхвърлено. Повечето от нас сметнаха, че ще бъде непристойно да оставим двете кучета да се тормозят цяла нощ в морето.

Имаше, още едно произшествие, когато две от нашите най-очарователни дами слязоха в каютата, за да разопаковат кошницата с храна (кошниците с напитки се отвориха самички). Двете дами се върнаха незабавно и много, много им се повръщаше; главно зад борда, но доста и върху самите тях, пък и върху тези, които се бяха натрупали в рулевия сектор при кърмата.

Но като се посъвзеха, дамите порицаха Майк и мен с много лоши думи. Казаха, че от миризмата в каютата и умрял кон може да повърне. Като французойки те бяха предразположени към преувеличения. Миризмата не бе чак толкова лоша. Всъщност Майк и аз бяхме свикнали да живеем с нея и вече практически не ни действуваше. Тя се разнасяше от няколкото дузини раци, които се бяха сврели под плотовете и там, отровени от трюмната вода, се бяха възнесли в селенията на вечния си покой — място, откъдето е съвсем невъзможно да се приберат тленните останки. Наличието на раците стана причина за пикантна картина. Един от гостите бе съкрушен от обстоятелството, че плава с малка лодчица в толкова огромен океан и не можа да остане на палубата. Но поради раците той също тъй не бе в състояние да стои в каютата. Намери изход от дилемата, като прекара цялото пътуване приклекнал в каютата с пъхната глава в един от илюминаторите. От палубата той изглеждаше като препарирана глава на лос, който си е свалил рогата.

След осем или девет часа плаване ние навлязохме при здрачаване в голямото, покрито с чакъл разширение на Микелон Роудз. Новината за пристигането ни бе стигнала преди нас и когато заобиколихме Чат Рок, пред нас се откри огромната крива на плажа, една дузина големи, с остро извити нагоре нос и кърма, разноцветни до̀ри от Микелон (всяка с малка каюта в средата, която й придаваше странен венециански вид), бяха спуснати на вода и тръгнаха да ни посрещат.

В селището при Микелон живеят почти само баски и те приеха „Итчи“ действително като тяхна родна сестра, която най-после се завръща у дома си, преминала незримия океан на времето. Лодките-до̀ри образуваха ескорт около нас и ние навлязохме в района на оредялото малко село с баския флаг, плющящ гордо над главите ни.

Заобиколени от маса въодушевени хора, се придвижихме без ред до селото Бур дьо Микелон, минахме край сивата църква, извисяваща се до песъчливата пътека, която изпълняваше функцията на единствена улица. През нощта тая улица се превърна в спалня на голям брой малки черни понита и големи черни кучета. Те бяха налягали по цялата пътека и поради черния им цвят не можеше да се направи разлика между двата вида животни.

Късно през нощта Майк налучкваше пътя си по тая улица и се спъна в едно от спящите животни. Като възпитан човек той се помъчи да заглади положението.

— Добро кученце. Хубаво кученце. Симпатяга! — каза той с предразполагащ тон.

Кучето отвърна с пронизително отбранително цвилене и Майк, стреснат, залитна назад и се сблъска с още едно спящо създание. Той нямаше намерение да допуска втора грешка в идентификацията на обекта.

— Извинявай, кончо! — набързо каза той, като се олюляваше.

Срещнах го след няколко минути съвсем смутен.

— Слушай! — развълнувано промърмори той. — Мисля, че трябва да се пръждосваме оттук. Съвсем лошо е да те оцвили някакво дяволско куче, но когато конете започнат да ръмжат подире ти, наистина е време да се махаш!

Гостоприемството на баските се оказа такова, каквото ни подсказваха очакванията. Към полунощ всички официалности се стопиха напълно в много силни разтворители и настъпи такова веселие, че кучетата и конете повече не можеха да стоят. Те поеха унило към футболното игрище да прекарат остатъка от нощта, а аз се върнах в моята лодка.

Лек ветрец се вдигаше от изток и въпреки че бе само зефир, аз се безпокоях за вързалата на „Итчи“. Сварих си кафе и седнах на палубата, навъсен поради падащата мъгла и заслушан в бавното надигане на големите океански вълни, които се блъскаха в пилоните на кея. Постепенно усетих някакъв друг шум, идващ от незримото море. Приглушено туптене като бавно тупкане на сърце — неподражаем и непогрешим звук на мотор с прекъсвач. Някоя закъсняла лодка влизаше в Микелон Роудз. Надявах се, че хората познават добре района, тъй като бе невъзможно да се вижда на повече от няколко ярда.

След няколко минути шумът от мотора замря. Дочу се плисък при носа на лодката и нещо лекичко се блъсна в корпуса на „Итчи“.

— Хей, я хвърли фалина си, за да те застегна! — извиках в тъмнината.

Последва тишина, смътно нарушавана от дълбоко, шипящо дишане. После прозвуча дрезгав, тревожен глас:

— Кой си ти?

— Итчатчозале Алай от Сен Пиер.

— Госуди, Исусе, ние съм радваш да чуя! Ние мислехме ти бях катера чака да прибере нас. Ние мислехме ние съм конфискувани!

Някой ми подхвърли вързало. Аз го застегнах и две фигури в мушами с мъка се покатериха на палубата на „Итчи“. Те се представиха като братя Манюел.

Единият — Алмон, другият — Хонда. Алмон, по-старият, бе в късните си четиридесет години — широкоплещест и набит, с червено лице на бръчки и с неспокойни сини очи. Хонда, една-две години по-млад, бе още по-набит, но чернокос, черноок и с тъмна кожа. Те обаче си приличаха по начина, по който се смееха. Смееха се не само на всичко, което им се казваше, но и на всичко, което те казваха в отговор. Бяха весели мъже.

Те също така чувствуваха голямо облекчение. Аз разбрах това, когато слизаха с мен в каютата, за да се затоплят с ром и кафе. Казаха ми, че се връщат от Селбис Коув в Ермитаж Бей на нюфаундлъндското крайбрежие, четиридесет мили от Микелон.

— Ние дошъл за капка нещо, разбираш — обясняваше Алмон. — И аз, драги мен човече, когато дойдохме до край теб, ние съм сигурен и вярвам, че беше Маунтита^[1] чакат за мене. Опасни хора, те са много също! — За миг усмивката му понамаля.

— Вярно — добави Хонда, — това щеше значи лоши години в Селбис Коув, ако те прибраха ние, изпускаш три сватби през следващата седмица и нито капка за пиене!

След като Манюелови си получиха „топлото“, аз ги придружих до селото да се срещнат с техния търговец, местен рибар, който същевременно поддържа „малък бизнес“ и който много им се зарадва. Всички ме убедиха, че вятърът няма да се засили и бях заставен да седна с тримата мъже в кухнята, докато те разговаряха за „играта“.

Преди повече от сто и четиридесет години британското правителство, действуващо от името на хищните търговци от Сейнт Джонс, решило да забрани свободната търговия между Сен Пиер и Микелон и пръснатите и изолирани рибарски селца по нюфаундлъндското южно крайбрежие и така започнала борбата, която продължава и до ден-днешен. Властите я окачествяват като война срещу контрабандата, а заинтересуваните хора просто я наричат „играта“.

В продължение на седем или осем поколения от нюфаундлъндския бряг тръгвали лодки в мъгливите нощи, за да налучкват през тъмнината и опасните места в морето пътя към Микелон или Сен Пиер. На времето търгували със стръв за риба, сьомга, дърва за горене, месо от карибу и кожи срещу захар, брашно, дрехи, чай и ром.

През последните години схемата се изменила. Вече няма недостиг на продукти, но недостигът на алкохол продължава в същата степен, както едно време. Нощните клиенти, които идват в Микелон, сега плащат в брой не за ром, а за чист спирт от житни растения. „Алки“, както го наричат, се доставя без мито в петлитрови бидони (два бидона, сложени в един сандък), или в двадесетлитрови метални варели, по цена около петдесет цента за литър. Един литър спирт, подходящо разтворен във вода, се равнява по алкохолно съдържание на три или четири кварта^[2] узаконено питие.

Преди присъединяването към Канада, нюфаундлъндският контролен орган се състоял от известен брой стари митнически патрулни катери с екипажи от местни нюфаундлъндци, които съчувствували на рибарите. В ония времена е имало малко арести. Но след образуване на конфедерацията, контролните функции били прехвърлени на Кралската канадска конна полиция, прословута с експедитивната си организация и липсата на състрадание.

Кралската канадска конна полиция била вдигната на крак, за да ликвидира „играта“, като вкара в употреба бързи моторни плавателни съдове, напр. „Къмишънър Ууд“, истински военен кораб, по големина половината на един разрушител, обслужван от двадесет или тридесет полицаи и оборудван със скорострелно оръдие, радарна инсталация, специални радиоапарати и множество модерни съоръжения за контрол по спазване на законността и реда. По всякакви реалистични преценки маунтитата трябвало да спечелят „играта“ окончателно. Фактът, че не постигнали това и че още не са го постигнали, се дължи изцяло на волята за самостоятелност, интелигентността, умението, твърдостта и жаждата на рибарите от южен Нюфаундлънд.

Когато братя Манюел се върнаха на скифа си, отидох с тях да им помогна при товаренето. Товарът се състоеше от шест каси спирт — общо дванадесет бидона. Когато вдигнахме касите на борда, забелязах в сектора за риба няколко чувала, пълни с нещо.

При поемането на всяка каса Хонда я връзваше с въже, а с другия му край връзваше по един чувал. Чувалите бяха пълни със сол. Тя се получаваше безплатно, като дотация за рибарите от неосведоменото канадско правителство — чуден хумористичен момент. Манюелови ми обясниха, че солта е тяхната „осигуровка“.

— Ако един от те катери нагази, ние нас хвърля чували и каси във вода. Солта, понеже тежка, дърпаш каси право на дъно и те стои, докато сол се топила във вода. Колко трае дълго, зависи от колко сол ти използва и какъв вид чувал. Чувал за сол, стапяш петдесе фунта сол за петнайсе часа, но петдесе фунта сол в чувал за брашно стапяш за около двайсе и четири часа. Можеш да изчислиш време доста точно, разбира. И когато идваш време да изплуваш касите, ще има няколко до̀ри наблизо, на риболов, невинни колкото искаш. Рибарите слага каси в лодката, покриваш с риба-треска и всичко наред, а маунтита съвсем никак по-умни.

Манюелови откриха в мен съчувствуващ им слушател, понеже аз симпатизирам на всеки, който надхитри съответния държавен орган, когато той накърнява свободата на личността. Също така предпочитам не скъпия алкохол.

Когато лодката бе натоварена, Алмон ме загледа озадачено. Той обмисляше нещо. На края заговори.

— Капитане — бавно каза той, — имаш много хубав малък кораб. Аз не се съмняваш, че тя може носи добър товар. Какво ти кажеш за малко пътуване надолу по залив Ермитаж?

Поколебах се за една десета от секундата.

— Бих казал да.

Ръкувахме се и обърнахме по една чашка за из път. Манюелови се покатериха на борда на тяхната „черупка“ и претовареният скиф изпърполя в безкрайната тъма на мъглата и нощта.

Поканата на Манюелови не можа да се осъществи веднага. На следващия ден, на връщане от Микелон към Сен Пиер „моторището“ изостави доброто си поведение и се ориентира към своята обичайна, необуздана природа. То можеше да работи само ако аз, клечейки над фучащия маховик, натисках с пръст лостчето на електрода. А то бе горещо. Газовете от мотора ме задушаваха. Стойката, която бях принуден да заема, за да избягна кастриране от маховика, бе тъй парализираща, че след като стигнахме Сен Пиер, ми трябваха няколко часа, за да мога да си изправя гърба.

Тази нощ, след като гостите си отидоха, аз тържествено се заклех, че „Итчи“ няма да потегли в морето, докато не стъпя на шията на „моторището“ — веднъж завинаги. При това състояние щеше да бъде наистина много рисковано да си позволим да продължим плаването.