Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (13)

13. С тъй чиста душа

Някоя сутрин, преди да съм застарял и да ми побелее косата, ще се събудя пак от шума на вълните, гальовно плискащи корпуса на една малка лодка, залюляна в сладък сън край пристана на Сен Пиер. Ще изпълзя лениво от леглото, ще вдъхна смесения мирис на риба-треска, дим от въглища, и аромат на пирен^[1], после бавно ще вървя по широкия площад около пристанището към кафене Л’Ескал.

Мадам Ела Жирарден ще ме забележи, че идвам и кроасаните^[2] и кафето ми ще се появят сервирани на бара. И ако Ела долови известна леност в походката ми, на бара ще има и чашчица коняк до кафето ми.

Някои от мълчаливите мъже, насядали около малката маса, ще ми кажат непревзето „бонжур“. Други ще освидетелствуват влизането ми с поздрав на португалски или испански. Докато си пия закуската, ще слушам техните коментари за състоянието на риболовството и за случките в света на океана.

Сутринта предразполага към разговор, но аз ще изляза и ще тръгна по калдъръмените улици, които се изкачват по възвишението между струпаните къщици на малкия град. Ако денят е слънчев, може би ще отида на лов за раци в залива Равьонел. Или може би ще вляза с някоя до̀ри заедно с приятел от Ил-о-Марен^[3] и ще отида на петнадесет мили в морето за риба-треска или хедък^[4] за обеда си на другия ден. И все пак най-вероятно ще се шляя по кейовете, за да се срещна с моряци от екипажа на някой от двадесетината португалски, френски или испански влекачи, акостирали на пристанището.

Следобед може би ще тръгна с умерен ход по обширните, обрасли в храсти склонове зад града и ще вървя безцелно из пустеещата целина, през сини лупини^[5] и дъхава трева, докато стигна високото, конусообразно било на скалния хребет зад Кап-о-Диабл. Оттам ще погледам на югозапад над разстлания като рибарска мрежа град, над широкото двойно пристанище, през Гелънтри хед^[6] до далечните къдрици пяна, разбиваща се н обитавания от духове риф, наречен „Лез-анфан пердю“^[7] и зад него — към бреговете на Канада — на Нюфаундлънд.

После ще се спусне мъглата и ще стане време да сляза от хълма и да вървя по тайнствени улички, докато стигна до Ла Жуанвил и на дългия му бар Жан ще ми напълни една ногин^[8], „за да изкара мъглата, проникнала до костите ми“ и ще ми разкаже фантастични истории за забележителното време на Льо Уиски, когато Сен Пиер е бил в центъра на вниманието, и понякога в центъра на пушечните изстрели на жадуващите милиони в засегнатите от алкохолна възбрана Съединени американски щати. Жан ще ми разкаже отново как редиците бетонени складове по крайбрежието, неприветливи и празни днес, на времето пращели от стока — стотици хиляди каси уиски, коняк, ром и вино. И отново ще разказва за загадъчните скулести мъже от бързите и често безименни кораби, които идвали и си отивали през нощта към потайни срещи с боядисани в черно моторни лодки по крайбрежието на щатите на Нова Англия^[9].

Всичко ще бъде тъй, както е било преди. Но ще има едно нещо, което не ще може да се повтори. Привечер Теофил Дечевери няма да ме посрещне в своята безразборно построена стара къщурка и няма да мога да седя с него до утринните часове, да гледам как напира кръвта в мрачното му, с орлов нос лице и да слушам неговия гърлен говор (смесица от добър френски и ужасен английски език) за предания за островите, които познаваше тъй добре и обичаше тъй силно. Тео го няма, но аз ще го помня, защото той повече от всеки друг ми разкри тайните на забуления в митове архипелаг, разположен само на дванадесет мили от бреговете на Канада — царството на мечтите — земята на Сен Пиер и Микелон.

Тъй като работата по преобразявано на „Щастливо приключение“ в „баска дама“ щеше да продължи няколко дни, Тео предложи да изтеглим лодката на хелинга^[10] в корабостроителницата. Той бе сигурен, че местните корабостроители ще могат да открият и уплътнят цепнатините, през които прониква вода, а докато лодката е вдигната и суха, ние щяхме да имаме време да я пребоядисаме и изобщо да я разкрасим за предстоящото й кръщене.

Аз бях песимист, че някой ще може изобщо да спре течовете, но самата перспектива да не изпомпвам вода поне един-два дни бе така изкусителна, че незабавно се насочих към корабостроителницата, за да подготвя нещата.

Корабостроителницата бе грохнала, заемаше голямо пространство и бе невероятно разхвърляна. На един от двата хелинга стоеше вдигната и суха една нюфаундлъндска шхуна, „Сенди Пойнт“, а другият хелинг бе зает от овехтял испански влекач. Целият район миришеше на смесица от старо дърво, нагрята от слънцето стомана, стокхолмска смола, машинно масло и черен, зловонен въглищен дим, който излизаше от порутена сграда. Там се помещаваше солидна, архаична парна машина и лебедка, които се използваха за изтегляне на корабите на хелингите.

При скелята около влекача три или четири работници набиваха големи дървени клинове, за да го поддържат стабилно в положение за спускане на вода, което очевидно предстоеше всеки момент.

От потъналото в пара машинно отделение се показа топчест, червендалест млад мъж с монашески бретон вместо коса, извика нещо на работниците при влекача и се шмугна обратно в свистящия си пъкъл. Тръгнах към тази бърлога и като стъпих на една от повдигащите се релси, едва не паднах върху една кучка.

Тя спеше легнала по гръб, с проснати крака, без претенции за скромност, с глава, извита под болезнено широк ъгъл, тъй че муцуната й се опираше на възглавница от отпадъчно желязо. Животното бе голямо и черно, с бяла козина на гърдите. Хъркаше шумно.

Тъй като кракът ми попадна на около един инч, от муцуната й, кучката отвори едно жълто око, отправи ми продължителен и студен поглед, но продължи да хърка. По врата ми полазиха мравки и бързо се отдалечих от това чудовище, което, изглежда, бе в състояние да наблюдава целия свят с бдителното си око дори докато спи.

Не бях направил и три крачки, когато свирката на покрива на машинното отделение издаде страхотен писък. Аз се стъписах, но кучката се хвърли във френетични действия. Тя изведнъж скочи на крака, в лудешки галоп се понесе през корабостроителницата и изчезна от погледа ми в лабиринта от улици.

Свирката спря и топчестият херувим пак се показа от „фурната“ си, бършейки чело с ризата си. Той ми даде знак да отида при него. Жестът бе безапелационен.

— Здравей, във всяко отношение! — каза той, когато наближих. — Аз Пауло. Ти обичаш Наполеон?

Наполеон не е от любимите ми исторически личности, но понеже бях на френска територия и отгоре на туй — чужденец, аз го усуках.

— Жо го ем боку!^[11] Ме жо панс^[12] Де Гол е по-добър! — предпазливо казах аз.

— Е, биен!^[13] — извика той. — Тогава пий!

И ми бутна едно шише в ръцете. Бе коняк „Наполеон“. Топъл, но добър.

Между глътките (тъй като Пауло не бе човек на еднократните глътки) аз зачекнах въпроса за изтегляне на „Щастливо приключение“ на хелинга.

— Па дьо дификюлте^[14]. Ние сме поласкани. Един час след като спуснем този влекач на вода, ние ще ви изтеглим. Но, мосю, защо не сръбнеш още една глътка?

Сръбнах още една и понеже бях още под силното впечатление от срещата ми с голямото черно куче, попитах:

— Този шиен^[15] да не би да е ваш? Тя се държи като побъркана.

Пауло изрева — силен изблик на радост, наситен с коняк „Наполеон“.

— Побъркано? Това куче? Тази Бланш? О, никак, моя приятел. Тя е, как го казвате, по-умна от мен! Ти чакаш, ти гледаш!

— О кей. Жьо гледам. Но защо го наричате Бланш^[16] кант ел е ноар^[17] като бучка въглища?

— Защо не? — отвърна Пауло с известно негодувание. — Колко хора познавате на име Грийн^[18], а? Или Браун^[19] или Блек^[20]? Какъв цвят имат те? Както и да е, това куче, тя има много чиста душа. Затова е Бланш, нали?

Логиката изглеждаше необорима. Седнахме на една греда в очакване. Смятах, че чакаме хората от влекача да дадат знак за готовност. След няколко минути те извикаха, че всичко е готово. Пауло само ги погледна, махна с бутилката и продължи да си седи.

— Чакате, за да наберете юн грос тет дьо пара^[21]? — запитах аз.

— Не, не — каза Пауло, — чакаме Бланш.

Иззад ъгъла на главната сграда на корабостроителницата, откъм града, се появи глутница от удивително подбрани кучета. Те бяха пет — от огромен, задъхан и тромав полу Сан Бернар до мъничко джавкащо, късокрако животинче, известно в Нюфаундлънд като „креки“. Бегом взеха завоя и на ъгъла на края на процесията се появи Бланш.

Пауло скочи и изчезна в своя пъкъл. Даде три къси сигнала със свирката и работниците започнаха да скачат от плъзгащата се платформа, на която бе влекачът. Междувременно кучетата се закатериха по платформата. Те правеха това без желание и едно-две от тях боязливо се опитаха да хукнат обратно към града. Но напразно. Като черен дявол, подбрал осъдени души към подземния свят, Бланш предугаждаше тези намерения и с едно изръмжаване и озъбване потушаваше желанието за съпротива у бегълците.

Лебедката заскриптя. Големият барабан, се завъртя и кабелът започна да се отпуска. Платформата се разтърси и започна да се хлъзга по наклона към пристанището. Кучетата стояха безмълвни с изключение на полу Сан Бернарът, който затвори очи и дрезгаво изстена.

Скоро кучетата се озоваха в морето и зацапуркаха безцелно в разпенената вода. Платформата потъна и се виждаха само върховете на страничните ограничителни подпори. Моторите на влекача заработиха и той пое по течението. Спускането на вода завърши.

Но действието продължаваше. Пристанището бе пълно с плаващи предмети, предимно дървени клинове, а измежду тях се показваха главите на плаващите кучета. Сега започнах да разбирам смисъла на чудноватата сцена, която се разиграваше пред очите ми.

Всяко куче доплава до един дървен клин. Всяко куче според големината си, умението си и силата си или докопваше, или започваше да блъска с гърди по един клин и усърдно придвижваше тежкия дървен блок към брега.

Пауло застана до мен, широко ухилен.

— Не съвсем побъркано, а? Бланш, тя кара всички тия проклети кучета на работа. Ил ньо л’ем па^[22], обзалагам се, но какво могат да сторят, за бога? Или ще работят, или ще бъдат сръфани. Тая Бланш, тя ги ръководи добре.

Бланш излезе последна на брега. Тя се поотърси, огледа изпитателно цялото пристанище, за да се увери, че нищо не е останало за докарване до брега и след като удостои с поглед помощниците си, невъзмутимо отиде на любимото си леговище и лениво се просна на слънце. Едва тогава кучетата се затътриха към града. Те бяха освободени от длъжност.

Имах някои въпроси към Пауло. Ние отседнахме в Л’Ескал и там той ми разказа всичко.

Бланш, обясни той, не била негова, всъщност това куче било ничие. Първоначално тя дошла от малкото рибарско село Гран Брюи, разположено на южния бряг на Нюфаундлънд, на около сто мили западно от Сен Пиер. Гран Брюи е прочуто с черните си водни кучета, които не бива да се бъркат с отглежданите в колиба лабрадори или с кучета от гигантската нюфаундлъндска порода. Тези две породи са произлезли от местното водно куче, което вероятно естествено се е развъдило в Нюфаундлънд или в Сен Пиер като потомък на изчезналите европейски видове, докарани тук от рибари-баски преди стотици години. Тези кучета, чиято смелост във водата е наистина феноменална, са били постоянни спътници почти на всеки рибарски плавателен съд. Те са имали двойна функция: да действуват като спасители, ако някой падне във водата и да улавят бягащата риба, когато вадят рибарския сак над водата.

Няколко години Бланш ходила на риболов с притежателя си, капитан на малка шхуна от Гран Брюи. Една мразовита февруарска нощ шхуната заседнала при нос Гелънтри, Сен Пиер. Екипажът и кучето излезли читави на брега и били приютени, докато се уреди заминаването на хората.

Първата възможност била да си заминат на борда на една голяма шхуна от Форчън Бей, която отивала към Гранд Бенкс на риболов. Господарят на Бланш я поверил на Пауло, докато се върне да си я вземе, но шхуната никога не стигнала до бряг. Изчезнала без никаква вест и въобще не се открили следи нито от нея, нито от екипажа.

Корабостроителницата станала за Бланш неин втори дом. Преди това работниците трябвало да събират с лодка плаващите из пристанището дървени клинове, след всяко спускане на ремонтиран плавателен съд на вода. Но една сутрин вместо тях тази работа решила да свърши Бланш. Тя изпълнила задачата толкова добре, че била вписана в надничната ведомост на корабостроителницата. Въпреки че бе много женствена, тя презрително отхвърляше закачките на дръгливите мелези от града. Те не бяха нейния тип. Една пролет на борда на друга нюфаундлъндска шхуна пристигнал красив мъжкар от нейната порода. Имали бурна любов, преди той да отплава обратно, след което Бланш забременяла.

Тя стриктно спазвала задълженията си в корабостроителницата, докато Пауло и другите работници започнали да се безпокоят. Според тях не било подходящо една бременна дама да полага такъв тежък труд и при това в ледена вода. Те опитали да я накарат да излезе в домашен отпуск, но Бланш отказала. Тя имала собствено решение по проблема.

Един следобед, тя била вече в петата седмица на бременността си, когато Пауло дал сигнал за спускане във водата, вместо да изтича на платформата, Бланш изхвръкнала от корабостроителницата и изчезнала. Пауло се изненадал, но той се изненадал още повече, когато след няколко минути тя се появила отново, вървяща по петите на едрата болонка на губернатора на Сен Пиер.

Бланш неумолимо закарала бедното животно до платформата и го пазила да стои там по време на спускането на вода. След това го заставила да помага в събирането на клиновете.

— Тя показа на това куче само веднъж — обясни Пауло — и после то знаеш какво трябва правиш. То не харесваш това, мон дьо, то скимтиш първи път като дявол, но то нямаш избор. След това, като надуя свирка, Бланш отиваш и го докарваш. Веднъж то бягаш и криеш, на другия ден тя го хващаш на улица и почти съдираш едно ухо от негова глава. После то правиш каквото наредено.

Преди да се родят малките, Бланш разширила своя целеви отряд и го обучила тъй добре, че без нея можел да изпълнява цялата работа. След като отбила малките и те тръгнали по разни кораби в морето, тя поддържала нейния „брегови“ екипаж, не защото действително се нуждаела от него, а трябва да се предполага, заради удоволствието да се възпитават почтени трудови кучета от стадото „гражданеещи се“ безделници.

— От време на време тя дресира ново куче — продължи Пауло. — Оня доберман^[23] е новобранец и много слаб плувец. Надявам се, той не удавиш. Той го притежаваш новият шеф на полицаите, друг проклет французин от Париж.

Същия следобед „Щастливо приключение“ зае платформата, от която влекачът вече бе смъкнат в морето. Лодката изглеждаше като играчка сред цялата тази машинария, същинско нищожество в сравнение със „Сенди Пойнт“ на съседния хелинг.

Както Майк неелегантно се изрази, „изглежда като че ли «Сенди Пойнт» е родила недоносче. Дали ще оживее?“

Наистина „Щастливо приключение“ изглеждаше като болнаво дете. Боята й бе в ужасен вид, а и за общото й „здравословно“ състояние имаше много още да се желае. Когато групата за калафатене се събра, за да провери подводната част на корпуса, имаше много цъкане с език, клатене на глави и изразително повдигане на вежди.

Все пак групата започна работа и то с желание. Невероятни количества кълчища за калафатене изчезнаха в отворените цепнатини на корпуса. Една цяла греда, толкова изгнила, че човек можеше направо да вкара нож през нея, бе отстранена и подменена. Извадиха всичките й стопватери и сложиха нови. Отстраниха и други неизправности.

За пребоядисването Майк и аз получихме специални указания от Тео.

— Вие ще благоволите, мосьо, да махнете това зелено! — ни каза той. — Нейният корпус, тя ще бъде черен. Горната част на каютата, тя ще бъде бяла. Дъното й, тя ще бъде червена. Под нейния перваз, вие ще благоволите да теглите една жълта линия. Палубите, те ще бъдат бежови. Мачтите ще ги изстържете, след това ще ги напоите с масло, а платформите ще боядисате бели. Като свършите с боядисването, тя няма да изглежда като мъртво нещо, изхвърлено в морето, а като хубав, баски кораб.

През следващите дни бяха извършени приготовленията за кръщението й. Това ставаше под ръководството на зета на Тео, Мартен Дютен, който за случая бе шеф на протокола. Задачите на Мартен включваха договорки с доминикански отец, който да извърши ритуала по кръщенето на морския съд; направа на баско знаме, което да се постави на върха на мачтата; решение на филологическия проблем за превод на думите „Щастливо приключение“ на баски език; план за тържественото публично кръщение и на края организация на солиден банкет за ознаменуване възкресението на търговския флот на баските.

Спускането на лодката на вода бе нещо като самостоятелно тържество. Докато Бланш изкачваше нейните питомци по платформата, на борда се събраха повечето корабостроителни работници и известен брой испански моряци, носещи дарове предимно в течно състояние за ознаменуване на спускането. Платформата потъна плавно и „Щастливо приключение“ отново навлезе в морето. Много ръце с желание и несръчност освобождаваха вързалата, които задържаха лодката. Тя изплава от платформата и освободи фронт за усърдните кучета. Майк запали мотора и ние заехме котвена стоянка при главния държавен кей. Спускането на вода бе добро и с помощта на хората от корабостроителницата бе „излекуван“ течът на „Щастливо приключение“ — повод за ново празненство. Затова ние отседнахме в кафене Л’Ескал.

Майк и аз напуснахме Л’Ескал много късно в онази тъмна и мъглива нощ. Бяхме забравили да вземем електрическо фенерче с нас, затуй единственият ни източник на светлина бе вътрешното сияние, обзело и двама ни. Изгубихме дяволски много време, докато намерим пристанището. Когато го открихме, нямахме никаква представа на каква точка от периметъра му бяхме дошли. Загубихме един час да вървим пипнешком по крайбрежната дига и с пищялите на краката болезнено да откриваме местонахождението на стоманените вързала на акостиралите влекачи.

Не можахме да открием нищо от рода на „Щастливо приключение“. Стигнах до извода, че трябва да се откажем от издирването и да се върнем в Л’Ескал, да събудим Ела и да я помолим за подслон. Но Майк бе под въздействието на такава ирландска упоритост, по-упорита от която няма. Мърморейки под носа си, той ме повлече със себе си, докато се натъкнахме на още едно кабелно въже на пристанал кораб.

Не беше въженцето на „Щастливо приключение“. То водеше към хлъзгавата палуба на една наистина допотопна шхуна, която, доколкото някой въобще можеше да си спомни, винаги си е стояла в отдалечената част на пристанищната стена.

Преди много години тая шхуна, „Диамант“, изоставила напълно тънките нишки, свързващи я със света и частично потънала на котвената си стоянка. Но долу в плесенясалата каюта на шхуната живееше един моряк, архаичен като нея. Виждали са го в редки случаи, когато се измъквал от задния люк на палубата на шхуната, бързо пресичал площада и се шмугвал в един от най-западналите барове.

Зърнал нещо, което му е познато, Майк се осмели да пропълзи предпазливо на борда на шхуната. Имаше намерение да събуди стареца на „Диамант“ и да го пита дали той знае нещо за следите на нашия плавателен съд.

Люкът се вдигна и оттам се показа главата на обитателя — гном, с побеляла коса и съсухрено лице, осветено от петролен фенер. Личеше, че знае какво търсим. Махайки с фенера, той ни даде знак да го последваме до палубата на издъхващата дървена моторна гемия, собственост на нашия добър приятел Пауло. До гемията на Пауло се гушеше нашата лодка.

Пристигането на два закъснели в мъглата чуждестранни влекачи на препълнения кей наложило преместването на „Щастливо приключение“ на тази нова стоянка, но моряците, които са я придвижили не сметнали, че е необходимо да ни уведомят за тези свои действия. Нашият водач си тръгна заедно с фенера. Останахме да се буткаме на борда на лодката и да налучкваме пътя си към черните дълбини на „Щастливо приключение“, без да можем да си светнем дори с клечка кибрит.

Аз вече тъй добре бях свикнал с обстановката и бях преживял толкова интимен допир с палубни греди, издадени части на мотора и други препятствия, че можех да ги преодолявам с вързани очи. Затова слязох първи — и веднага се изложих. Стъпих на нещо, което изхрущя, изметнах се встрани и прегърнах студеното туловище на мотора.

Не изругах, понеже бях уплашен до полуда. В машинното отделение не бях сам. Около мен се носеха звуци от триене на люспести неща, шепот, дращене, под проснатото ми тяло се движеха разни неща и пълзяха по изпънатите ми крака. Добрах се до каютата, докопах фенера и с треперещи ръце успях да го запаля. Майк заслиза към каютата и спря. В дрезгавата светлина и двамата разбрахме защо не сме сами.

Същата вечер Пауло ни донесъл подарък — голям кашон пълен догоре с раци. Той не ни намерил и оставил кашона на долната площадка на люковата стълба, за да не го отминем незабелязано.

Това не бяха известните малки, нищожни, крайбрежни раци, а големи, яки дълбокодънни раци (с размер на черупката над шест инча^[24] и с огромни щипки). Наброяваха дузини. Пауло имал намерение да ни осигури богато пиршество, но раците бяха на друго мнение. Успяхме да вкараме няколко в една кофа, но останалите се оказаха съвсем трудно уловими и много добре въоръжени, за да можем да се справим с тях. Повечето намериха укритие в трюмовете и изчезнаха под плотовете.

След като взаимно се убедихме, че за разлика от „палмовите“ раци в Пасифика, раците от Сен Пиер не могат да се катерят, уморени се търкулнахме в леглата си с намерение да продължим преследването на сутринта: на дневна светлина и с гумени ботуши. Бяхме прекарали дълъг и уморителен ден.