Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (11)

11. Момчетата от Бюърин

Събудих се към пладне изведнъж и обзет от неприятно чувство. Бях сънувал, че съм капитан на „Куин Мери“ и правя усилия да вкарам кораба в залива Бюърин. Всичките прозорци на мостика бяха боядисани в черно, аз носех черни очила, беше непрогледна, мъглива нощ и…

Като се събудих, в каютата струеше слънчева светлина. „Щастливо приключение“ се дърпаше около котвата си и водата блъскаше с плисък носа на лодката, като й придаваше движение и живот. В платноходните съоръжения свиреше вятър и фалът^[1] тракаше силно о мачтата.

Измъкнах се сънлив от леглото, отидох в задната част на лодката, изпомпвах вода около един час и след достойно изпълнен дълг изпълзях на палубата.

Бе чудесен ден, изпълнен с ослепителна светлина и прозрачно чист въздух. Подгонила разкъсани облаци в лазурното небе, бурята тътнеше нависоко в околните възвишения. Долу по дългия блестящ ръкав на залива лъхаше свеж ветрец. Нямаше нито следа от мъгла. Навсякъде бяха плъзнали хора и кипеше живот.

Оказа се, че сме пуснали котва край флотилия от риболовни скифове, суомпи^[2], морски до̀ри и две малки шхуни за крайбрежно плаване. Голям скиф се люшкаше във водата само на около двадесет ярда зад нас. На изток, на разстояние около четвърт миля бе разположено малко село със светло боядисани къщи, с хубаво подредени рамки за сушене на риба, кейове и една спретната дървена църква. На края на един малък пристан пет или шест деца седяха на припек и търпеливо хвърляха въдица за скълпини. Низ от мъже и жени, облечени в ярки дрехи, се движеха по крайбрежната улица между църквата и къщите. И никъде пред погледа не се изпречваше рибен завод.

Джек се появи след мен със зачервени очи, мръсно лице и рошава коса (не знаех как изглеждам аз, понеже в лодката нямахме огледало). И двамата приветствувахме нашия първи посетител — възстар мъж, облечен в празнични дрехи, който бавно гребеше към нас в своята до̀ри. Когато застана успоредно до лодката ни, той огледа изпитателно нашия малък плавателен съд.

— ’Брутру, капитан — обади се най-после той, — дошли през мъглата?

Потвърдих, че е така.

— Хм, добре — каза тон и отчетливо се изплю във водата. — Дошли през мъглата, а? Преди много пъти идваш в залив?

Отвърнах, че никога не сме идвали в залива Бюърин. И тогава той извърши нашата аколада^[3].

— Не знам някога аз въобще видял по-гъста, нито по-черна мъгла. Мен самия не помисля да докарва лодка през такава мъгла.

Поканихме го на борда от благодарност за големия комплимент, но нашият нов познат отказа. В отговор той ни предложи да му отидем на гости и ни уверяваше, че за неговата жена ще бъде удоволствие да ни даде един неделен обяд. Опитахме се да отклоним поканата, понеже бяхме страхотно изцапани и не разполагахме с чисти дрехи, но той не прояви разбиране. Каза, че след един час ще се върне, и отплава, без да се обърне назад.

Такова бе посрещането ни в залив Бюърин — начало на низ от най-сърдечните и най-приятните човешки отношения, които съм преживял. В нашия коравосърдечен свят хората от Бюърин нямат равни на себе си.

За съжаление Джек не можа да остане и да се наслади на гостоприемството им. В Бюърин Коув имаше телефонен пост и моят приятел постъпи съвсем наивно — обади се в Торонто. По тънката жица бликна внезапно поток от проблеми и Джек се огъна, иначе несломим пред изпитанията на природата. Пътешествието за него бе свършило, поне засега. На следващата сутрин той се покатери на един старовремски автомобил и пое по дългия обратен път до Сейнт Джонс през почти несъществуващата магистрала на полуостров Бюърин. Много подтиснат и деморализиран поради раздялата, аз исках да тръгна с него, но това въобще не се възприе от негова страна.

— Ти оставаш да царуваш тук на борда! — каза ми той с военноморския си тон на гласа. — Ще придумам Майк Донъвън да дойде и се включи в екипажа. Той, бедният, сам никога няма да може да оцени тази възможност. После двамата ще закарате лодката в Сен Пиер. Ако искате, оставете я там, но трябва да се закара в Сен Пиер, където после ще мога да я поема отново. Ясно ли е?

Стана ми ясно и се съгласих неохотно. Чувствувах се малко виновен. Пътешествието ни не излезе приятна морска екскурзия, каквато очакваше Джек. Все пак той не бе загубил времето си напразно. След като го изпратих и се върнах на лодката, открих, че си е забравил нещо. На напречната рейка на мачтата висеше стоманено-еластичният корсет на Джек, като някаква съвременна версия на баронска ризница. Навярно „Щастливо приключение“ му бе причинила сериозни душевни страдания, но поне го бе накарала да забрави болките си в кръста.

Следващите дни бяха съвсем тихи и приятни. Около мен се образува свита от момчета, почти всички с презиме Моултън, които, казано на местен говор, бяха „славни чевръсти юначаги“. Те бяха винаги готови да помагат, когато започвах някаква работа — боядисване на палубите, плетене на нов такелаж или уплътняване кожуха на вала. Често се оказваше, че те знаят повече от мен и не рядко ме поставяха в положението на готован, който бездействува и гледа, докато те вършеха моята работа.

При възникване на проблем, който нито момчетата, нито аз можехме да решим, на помощ идваха мъжете от залива. Един от тях обикаля три часа със своята до̀ри да намери заварчик за поправка на тръбата за изгорели газове. Друг забеляза, че котвената верига бе изкопала дълбок улей в бордния перваз, понеже клюзът^[4] нямаше металическа обшивка. Този човек, също Моултън, без въобще да съм го молил, изрови от някакъв килер желязна муфа, донесе я и с ненадминато майсторство я монтира на борда.

На втория ден в залива Бюърин бурята се усили, образува вихрушка и възникна опасност „Щастливо приключение“ да си отскубне котвата. Начаса дойдоха двама души с гребна лодка, свенливо се качиха на борда и предложиха услугите си да закараме нашата лодка на по-сигурно място в Спуун Коув, от другата страна на залива. Същата вечер, след като се изместихме, едно десетгодишно момче с гребна лодка пресече залива при голямо вълнение, за да ми донесе от Бюърин Коув дрехите, които майка му бе изпрала в израз на най-сърдечна любезност.

На тръгване от Кална Дупка „Щастливо приключение“ бе в окаяно състояние — мръсна, небоядисана и изобщо с нескопосан вид. Тежкото й плаване не допринесе за подобряване на външността й. Но след няколко дни в Спуун Коув тя вече заприлича на корабче. Заблестя с нова боя. Каютата — изтъркана, почистена и полирана — вече изглеждаше съвсем прилично и престана да мирише на запусната кланица. Боядисахме и „моторището“, но преди това с него доста сръчно „свещенодействува“ старият чичо Джон Моултън, който разбираше от двигатели с такъв прекъсвач повече, отколкото техния конструктор. Моторът проработи безотказно в ръцете на чичо Джон. Той му баеше да бъде послушен и да потегля винаги когато му кажа.

В Спуун Коув започнах да пълнея. Тук всяко семейство настояваше да ми даде поне един обяд. Когато почувствувах, че се издувам от ядене, намирах предлог по обедно време да остана на борда, но не се получаваше желаният резултат. Плахо чукане на покрива на каютата известяваше пристигането на девойка, която ми носеше завита в салфетка чиния с гореща рибена чорба, печена риба-треска, компот от диви малини или други подобни лакомства.

Вечер мъжете идваха на борда и бъбреха. Двама-трима сядаха в малката каюта и приказваха бавно, с дълги паузи за миналото и бъдещето си. Имали добър живот. Преуспяващи рибари, те си построили солидни къщи, поддържани от съпругите им в безупречен вид. Къщи с водопроводни инсталация, с баня и с други съвременни удобства. Рибарите имаха големи, добре уредени рибни складове с просторни тавани за простиране на рибарските мрежи, стабилни кейове и хубави лодки, направени собственоръчно с дървен материал, набавен през дългите зимни нощи от „вътрешността на страната“.

Но в гласа на тези хора се прокрадваше смущение, дори страх. Политиката на новото нюфаундлъндско правителство след образуване на конфедерацията бе насочена към несполучлив опит да превърне този морски остров в индустриализирана стопанска единица от континентален тип. Това предвещаваше гибел за рибарските стопанства, изхранвали островитяните в продължение на пет века. Ставаше все по-трудно да се препитават от морето. Възрастните мъже още разчитаха на рибарлъка, но за младежите, в това число и малчуганите, които бяха ме „осиновили“, нямаше друга перспектива освен преселване в континентална Канада.

Един от рибарите си спомняше как скоро след като дошъл на власт, тогавашният и вечният премиер Джоузеф Смолууд казал на хората да изгорят дървените си кейове, да изтеглят лодките си на сушата и да захвърлят рибарските си съоръжения, понеже: „Никога няма да ви се наложи да ходите отново на риболов. За всеки от вас ще има достатъчно работа на сушата.“

— Оттогава минаха десет години — размишляваше на глас рибарят с напрегнато и помрачено лице при дрезгавата светлина на петролния фенер. — Десет години, а работа той обеща било като балон с въздух. Добре, че не послушали него, иначе щяхме принудени живеем като хиляди наши събратя от крайбрежие — на подаяние.

— Ний от залив Бюърин запазили наши лодки и рибарски неща и още ходим за риба, добър улов, както преди. Но сега ние не получава добра цена за риба.

— Тъй верно — добави един от приятелите му, — рибата още много. Ако Джоу беше дал милионите прахосани за каучукови заводи и бонбонени фабрики, да помогне нас построим кораби за дълбоко море, както направили норвежци, щяхме да бъде много добре сега.

— Работа! — каза с горчивина в гласа трети рибар. — Единствена работа той намери за нас е изкопаване наши собствени гробове.

Бе тягостно да гледам и да слушам тези хора, стигнали до разрухата и отчаянието. Въпреки това в Спуун Коув рибарският начин на живот още не бе замрял. През дните на моя престой преживях това, което за мен изглеждаше почти идилично съществуване и се наслаждавах на всеки миг от ежедневието.

Един ден „дъбихме“ платната на „Щастливо приключение“. „Дъбенето“ е много стар метод, по който рибарските мрежи се накисват във вряща смес от морска вода, рибено масло, смола и естествен каучук. „Дъбенето“ предпазва мрежите от гниене, когато са във водата и от плесенясване, когато са прострени на брега. В миналото това е било правено редовно с платната на шхуни и с рибарските мрежи. При правилна манипулация „дъбенето“ боядисва платната в пищен червенокафяв цвят и те могат да бъдат оставени по цели седмици на дъжд и мъгла без никаква опасност от въздействието на природните стихии.

Няколко дни преди да пристигна в Спуун Коув, рибарите се бяха събирали да „дъбят“ на колективни начала мрежите си и съдът за дъбене, един огромен железен казан с вместимост над сто галона^[5], бе още пълен със зловонната дъбилна смес наречена „къч“. Предложиха ми да се възползвам от случая и две четиринадесетгодишни момчета — Алън и Джерълд Моултън — пожелаха да организират работата.

На следващата сутрин се събудих от остра миризма, проникваща в каютата. Излязох на палубата и видях облак черен дим на брега. Момчетата се бяха запретнали за работа. Под дъбилния казан кладяха голям огън и го поддържаха с купища „бракувани“ насмолени мрежи. На хълма, няколкостотин фута над брега, две възмутени дами със зачервени лица надаваха писъци към момчетата. Беше ден за пране и прострените им дрехи се покриваха със сажденосив цвят. Момчетата не им обърнаха никакво внимание и дамите (нюфаундлъндските дами винаги осъзнават поражението си) събраха праните дрехи и изчезнаха по къщите си в очакване на по-благоприятен момент.

Докато „къчът“ се загряваше, един взвод момчета се покатериха на мачтите на лодката и откачиха платната. После ги отнесоха на огромна рамка (обикновено използвана за сушене на риба) и ги простряха да съхнат на горещото лятно слънце.

След това започна забавлението. Шест момчета с кофи в ръце сновяха между големия казан и рамката с платната. Върху тях се лееше врящ „къч“ и момчетата енергично разнасяха течността с помощта на брезови метлички. За един час всичко наоколо се покри с тъмночервена боя. Малчуганите приличаха на някакъв възкръснал отряд от индианското племе бетък — стародавните обитатели на Нюфаундлънд. Водата около брега стана ръждивокафява. Седях настрана в бездействие и наблюдавах с благоговение как децата играят в облаци пара, вият като вещици и работят като червени дяволи.

Денят бе много горещ. След като изпразниха казана, момчетата решиха да си починат. Едно от тях свенливо ме попита искам ли да отида да поплувам с тях. Аз исках. И тръгнахме към любимото им езеро, някъде зад хълмовете на залива. Бе дълга екскурзия през закърнели смърчови горички, оголени скални образувания, каменисти клисури, та чак до самия връх на най-високия хълм. Езерото бе плитко и приятно затоплено от слънцето. Всички се съблякохме и известно време цамбуркахме във водата. Алън и едно друго момче измъкнаха върбови пръти от тяхно скривалище в тревата и започнаха да хвърлят въдици. Помислих, че това е някакво безполезно забавление, защото мястото бе съвсем неподходящо за риболов. Но момчетата почти на момента започнаха да изтеглят шарена пъстърва с доста големи размери. Наричаха, я „кална пъстърва“. Независимо от името си тя имаше съвсем добър вкус, когато късно през нощта седнах да вечерям пред цяла купчина пържена риба.

Почти бях решил, че с удоволствие ще прекарам до края на лятото, ако не до края на живота си в Спуун Коув, когато пристигна Майк Донъвън, преливащ от енергия и ентусиазъм. Идилията бе към края си. Налагаше се отново да се примирявам с перспективата за по-нататъшни пътешествия по сивото и неумолимо море.

Посрещнах тази перспектива с известни задръжки. Главната между тях бе Майк. Той съвсем не можеше да бъде наречен опитен моряк. Според собствените му спомени в най-добрия случай трябва да е бил всичко на всичко три пъти на вода през живота си. Последните му плавания се осъществили през океана в състава на военни поделения през войната. При първото си плаване бил на шест години. Тогава намерил смелост да се качи на импровизиран сал в едно езеро в един от парковете на Торонто и паднал във водата. Един конен полицай се хвърлил галопирайки в езерото, за да предпази Майк от ранна кончина. Освен в тези случаи той не е имал никакъв друг допир с мореплаването и лодкарството. Това изобщо не безпокоеше Майк, понеже той беше най-големият оптимист в света, но тревогата се прехвърли малко нещо върху мен.

Майк бе дошъл от Сейнт Джонс до Спуун Коув с фолксваген. От него измъкна два от най-големите куфари, които съм виждал през живота си. Не можех да си обясня как ги е натъпкал в малката си кола. Един от куфарите бе достатъчен да запълни каютата на „Щастливо приключение“, без да остане място за никакви човешки същества. Майк весело метна куфарите на палубата, а след това и себе си. Той бе по рождение сангвиник, висок, мършав, дългурест и енергичен.

— По дяволите, какво правиш с тези куфари? Какво си помъкнал в тях? — обезпокоен го попитах аз.

— Библиотечно снабдяване. Да не мислиш, че съм фиктивен директор на библиотеките. Измъкнах се за това пътешествие, като казах на министъра на просветата, че тръгвам да изграждам система от библиотечни филиали по югозападния бряг на Нюфаундлънд. Нали не искаш да ставам лъжец?

— Не — казах аз, — не бих желал това, Майк. И тъй считай, че си изградил първия библиотечен филиал точно тук в рибния склад на Джон Моултън. А сега махай тия проклети куфари от палубата ми, преди да си потопил лодката с тях!

Любезността бе едно от ценните качества на Майк. Свирукайки бодро с уста, той замъкна куфарите в рибния склад и ги подреди зад един куп солена риба-треска. Върна се на борда и се свря в каютата си, но след като извади четири бутилки ром „Биг Дипър“ (Дълга глътка). Очевидно към библиотечните доставки в Нюфаундлънд има по-хубави неща, отколкото обичайно лепнатите платежни искания за превод на сумата в срок.

Преди да напуснем Бюърин, сметнах за разумно да проведа с Майк един скоростен курс по ветроходство. Това се оказа един от най-интересните спектакли за зрителите в Спуун Коув.

Още не бях навлязъл в същината на курса и вече се събра публика от множество момченца, и момиченца, дузина възрастни господа и пъстра тълпа от рибари. Наредиха се по кейовете от двете страни на нашата лодка и мълчаливо наблюдаваха как развеждам Майк из плавателния съд и му казвам названията на по-важните съоръжения. Той ме слушаше с внимание, кимаше и повтаряше след мен. Не изпитваше никаква трудност при запаметяването, понеже бе изучавал няколко езика и можеше свободно да говори поне на три от тях. След това го прекарах през елементарни стандартни процедури като вдигане на платна, сваляне на платна, манипулации с щкота^[6], пускане на котва, прехвърляне на фендерите^[7] през борда и др. Майк действуваше без грешки.

Публиката никога не си бе представяла, че може да има човек, който знае толкова малко за лодкарството и започна да съчувствува на Майк. На края му заповядах да отиде в задната част, да свали малката до̀ри от люлката и да я пусне зад борда.

Той изпълни задачата почти без грешка. Почти. Сбърка само, това, че омота фалина^[8] на до̀рито около китката си, когато я изхвърляше зад борда. Тя набра инерция и излетя във водата, а след нея — Майк със закачена ръка на края на фалина. Той се показа над водата с озверен поглед, понеже морето бе непоносимо студено и се огледа наоколо, като че ли търсеше конен полицай. Уви, такъв нямаше в цялата околност на Бюърин. После доцапурка до лодката, прехвърли крак и ръка през борда й, и… обърна малката до̀ри точно върху себе си.

Не можехме да чуваме ясно гласа му под лодката. Вкопчен в напречната й седалка, той мучеше нещо, което според мен приличаше на ирландски проклятия, но толкова приглушени, че всъщност нищо не се разбираше. Същевременно Майк риташе енергично и обърнатата лодка бавно се придвижваше към кея. Приличаше на огромна обезглавена морска костенурка, но с коренна разлика в звуковия ефект.

Едно от момчетата успя да овладее смеха си, нагази във водата и отиде да помогне на Майк. Но не успя да го измъкне изпод лодката, затова я извлече на брега. Когато краката на Майк закачиха дъното, той се гмурна и се показа треперещ и син на силното слънце.

Нямаше да се учудя, ако той се откажеше от пътешествието и яхнал малката си кола, офейкаше към къщи. Но за Майк това бе недопустимо. След като изгази до брега, той пусна в действие най-широката си усмивка и с подчертан ирландски акцент изрече:

— Ей, богу! Чудесно приспособление за плуване по време на дъжд!

Хората от Спуун Коув го обикнаха. И аз също.

 

 

Невежеството на Майк по отношение на мореплаването и лодкарството имаше едно явно преимущество. Той не можеше да се тревожи, защото не знаеше достатъчно. В очите му „Щастливо приключение“ бе най-стабилният плавателен морски съд на всички времена. Вярваше й безрезервно. И продължи да й вярва даже когато тя правеше всичко възможно да го обезвери. Той не пропусна да вземе предпазни мерки. Първата вечер, когато се качваше на леглото, преди да легне, закова огромен медалион на Сейнт Кристофър^[9] на талпата над главата си.

Въпреки че не изповядвам религията на Майк, медалионът още стои там. Някой ще да е бдял над нас през следващите дни. Дали Сейнт Кристофър или Нептун, остава загадка. Аз подозирам, че и двамата в един екип се бяха запретнали да си вършат работата.