Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (1)

1. Замисъл

Имам вроден страх от търгове и съм патил от тях още когато съм бил на три години. По онова време баща ми се отбил веднъж на един търг, за да убие времето през свободния си следобед, и се върна в къщи доста смутен в качеството си на собственик на трийсет пчелни кошера и на всички необходими принадлежности за пчеларство. В невъзможност да се избави от новата придобивка той стана по принуждение пчелар и през следващите две години бях подложен почти на пълна диета от содени курабии и мед. После боговете се смилиха над нас и пчелите измряха от нещо като „кокоша слепота“. Това ни даде възможност отново, макар и не напълно, да заживеем като хората.

В подсъзнанието ми търговете са свързани с фатални неблагополучия и затова бягам от тях като от чума. Но неотдавна в един априлски ден аз също станах жертва на прелъстителната сила на съблазънта. Това се случи в сънливото градче Лейк Онтарио — на времето главно пристанище на големи флотилии шхуни за транспорт на ечемик, които в началото на нашия век завинаги изчезнали. Тук живял един търговец на корабни антики и принадлежности, който не бил съгласен с нашествието на па̀рата и с края на ветроходните платна. Половин век той поддържал магазина и стоките си в пълна изправност и очаквал деня, когато отново ще почука на вратата моряк от ветроходен кораб. Никой не почукал. Собственикът умрял, а наследниците му решили да разпродадат вехториите и да преустроят дюкяна в игрален дом.

Случи се да мина през това градче в пазарен ден заедно с една госпожица, към която у мен се бяха породили известни чувства. Нейните чувства обаче бяха ориентирани предимно към търгове. Щом като видя табелка за търг, тя настоя да се отбием. Категорично се зарекох да не купувам нищичко. Но докато стоях в стария тъмен магазин, лъхащ на стокхолмска смола, мушами и прашни брезенти, нещо се обърна в мен.

От баща си съм наследил романтичната конрадовска^[1] страст към морето и корабите. Често аз като него намирах спасение от главоболията, които самичък си създавах, потънал с часове в четива за пътешествия на кораби по далечни кътчета на океанския свят. Десет години преди този търг бях „пуснал котва“ върху парче земя навътре в сушата, докъдето бе възможно човек да проникне в запустелите пясъчни хълмове на централен Онтарио. Положих немалко усилия да посадя трева, дървета, зеленчуци и аз самият да пусна корен на това място. Трудът ми отиде напразно. Тревата изсъхна от сушата. Листни оси и зайци изпоядоха корите на дръвчетата. Ларви на разни насекоми, например на светулки, унищожиха корените на зеленчука. Вместо да ме закрепости към добрата стара земя едно десетилетие робия на безплодната почва разпали бунтарския дух у мен, чиято сила въобще не подозирах до момента, в който се озовах в магазина за корабни антики и в непосредствен допир със света, съществувал дотогава само в представите ми.

Аз купувах. Купувах, купувах и купувах. Купих мореплавателни съоръжения от друга епоха, с които можех да напълня цялата барака в моето малко, запустяло стопанство. Аз съм син на баща си и затова историята с пчелите трябваше да се повтори до неизбежния си край.

По една случайност моят приятел е по професия издател и отношението му към книгоиздаването е почти същото, както моето към презряното земеделие. Джек Маклелънд е романтична душа, макар да пребледнява само при споменаване на тази дума и яростно да отрича това си качество. През войната е служил като капитан на торпедоносец и на други подобни бързоходни корабчета. В края на Втората световна война той потъна в скучното ежедневие на деловия свят, но душата му остана на мостика на торпедоносеца, стрелкащ се из сивата шир на Атлантическия океан, за да обсипва с огън германските торпедни кораби при отчаяните им опити да се изплъзнат от съдбата си. Джек има виличка при езерата Мъскока и там е закарал старомодна, извита като ятаган махагонова моторна лодка. Понякога през лунните вечери тя се превъплъщава в торпедоносец за разочарование на някои случайни любовни двойки, тръгнали на разходка с кану по тихите води.

 

 

Няколко седмици след като изкупих вехториите на банкрутиралия антиквар, Джек Маклелънд и аз „пуснахме котва“ в един торонтски бар. Бе мрачен ден в мрачен град и затова заседнахме в бара през цялата вечер. Не си водих бележки за разговора, нито си спомням съвсем ясно как се стигна до общия замисъл. Знам само, че преди края на нощта ние се бяхме зарекли да купим океански кораб и да пребродим безбрежните морета.

Решихме да действуваме по старовремски (и двамата имахме нещо като комплекс „Дрейк и Нелсън“^[2]). Това означаваше да купим старовремска лодка от типа на ония дървени плавателни съдове, използвани в миналото от яки като желязо мъже.

Единственото известно на нас място, където можеше да се намери такава лодка, бе далечният, забулен в мъгли остров Нюфаундлънд. И така една сутрин в началото на май аз заминах за Сейнт Джонс, старинната столица на този остров. Бях уговорил там да се срещна с Харълд Хорууд — червенобрад иконоборец със студени сини очи, известен като познавач, по-добър от всеки друг жив съвременник, на пръснатите по крайбрежието рибарски селца на Нюфаундлънд. Въпреки че Харълд презирал хора от вътрешността на континента, между които бях и аз, той даде съгласие да ми помогне. Не съм сигурен защо направи този жест; но може би описанието на цялата история ще подскаже причината.

Харълд ме разведе из десетки рибарски селца, залепнали като втвърдена карамелизирана захар по изядените от вълни скалисти брегове на големия остров. Показа ми голям брой лодки — от четиринадесет футови до̀ри^[3] до плесенясващото величие на петстотинтонна тримачтова шхуна. За съжаление тези плавателни съдове, които все още бяха в състояние да плават, не се продаваха. А онези, които можеха да се купят в рамките на финансовите ми възможности (Джек предвидливо бе определил хиляда долара като максимум), бяха тъй стари и износени, че на палубите им никнеха пикливки (местно название на глухарчета) или си ползваха напълно заслужената почивка на дъното на залива и само горната им част се показваше над водата.

Времето летеше, а нашата работа не мръдваше. Червената брада на Харълд започна да стърчи под остър войнствен ъгъл. Ледените му очи излъчваха убийствени погледи, а настроението му ставаше от лошо, по-лошо. Той не бе навикнал да се проваля и това не му се нравеше. Харълд уреди да се публикува във вестниците съобщение за пристигането на богаташ от континента, който търси да закупи шхуна от острова.

След два дни ми съобщи, че намерил чудесна лодка. Тя била, каза той, малка двумачтова шхуна от категорията на тъй наречените „джек боут“^[4], а по-точно — „дирник“ от южното крайбрежие. Не мога да твърдя, че това название ме очарова, но и аз бях започнал вече да се отчайвам и затова се съгласих да идем и да я огледаме.

Тя лежеше на брега на Кална Дупка, малко рибарско село на източния бряг на полуостров Ейвълън — място кой знае защо наречено Южен бряг, може би защото е разположено на юг от Сейнт Джонс, а Сейнт Джонс, поне в собствените си представи, е център на вселената. На туристическите карти е означено, че от Сейнт Джонс до Кална Дупка има път по сушата. Това се оказа една типична нюфаундлъндска „смехория“. Единствената сухопътна връзка на Кална Дупка със Сейнт Джонс бе една чезнеща пътека, която според местните хора била проправена преди няколко века от престарял карибу^[5] — сляп и на туй отгоре с постоянно виене на свят.

Все пак наложи се в продължение на шест часа да пътуваме по пътеката на този карибу. Бе типичен пролетен ден за източния бряг на острова. Откъм морето с пълна сила бушуваше буря и шибаше проливен дъжд косо срещу автомобила ни. Мъглата на Гранд бенкс, която вечно се спотайва току до самия бряг, бе изпълзяла по крайбрежните възвишения и закриваше всичко от погледа. Воден от някакъв туземен инстинкт, придобит от израсналите при морето прадеди, Харълд съумяваше някак си да държи верен курс и точно преди десет часа ние стигнахме до Кална Дупка в непроницаема тъмнина.

Затова трябваше изцяло да се доверявам на неговите думи. Двата симетрични снопа светлина на фаровете се губеха само в дъжд и мъгла. Харълд бързо ме изтика от колата и миг след това започна да удря по врата, която не се виждаше. Тя се отвори колкото да можем да се промъкнем в малка ослепително осветена и топла кухня, където бях представен на братя Майк и Педи Хелоуън. Облечени в дебели пуловери от домашно предена вълна, с тежки гумени ботуши и черни шевиотени панталони, братята приличаха на герои от контрабандистки разказ на Робърт Луис Стивънсън. Харълд обясни, че аз съм бил „човекът от континента“, пристигнал, за да огледа тяхната лодка.

Братята това и чакаха. Издокараха ме с мушамено облекло, наложиха ми непромокаема шапка с периферия за врата и ме изведоха навън в бурята.

Дъждът плющеше толкова силно, че почти заглушаваше рева на големите вълни, разбиващи се някъде съвсем наблизо под нас.

— Т’ва чудна нощ за корабокрушение! — весело измуча Педи.

Тази нощ беше и много подходяща за падане върху някоя канара и счупване на някоя глава — въпрос от много по-непосредствена грижа за мен, докато вървях по петите на Педи надолу по една стръмна пътечка, толкова плъзгава, че дори нормална коза би се колебала дълго, преди да се реши да се спусне. Ветроупорният фенер на Педи, зареден за икономия с необработено рибено масло, мъждукаше със символично пламъче в гъст облак от мазен пушек. Все пак от него имаше полза. По миризмата му се ориентирвах да не загубя водача.

След като вървяхме около двадесет минути, аз се блъснах силно в Педи, а в гърба ми се блъсна също толкова силно Майк, който ме следваше по петите. Педи подаде фенера напред и ми заприлича на джудже в лицето — обзето от някакъв маниакален израз, обляно в струйки дъжд и почти разполовено от гигантска усмивка.

— Тук тя бил, капитане! Най-убавото малък дирник в Южен бряг на Нюфаундлънд!

Нищо не виждах. Протегнах ръка и докоснах някаква извита и влажна форма. Педи приближи фенера и освети нещо боядисано в най-отвратителния зелен цвят, който въобще съм срещал в живота си. Напомняше ми за голия корем на доста отлежал германски труп, с който веднъж трябваше да деля стрелковото си гнездо в Сицилия. Мигновено си дръпнах ръката.

Майк изрева в ухото ми:

— Сега видели нея, драги мен човек, и ние отскачаш обратно дома да сръбва глътка чай.

После Майк и Педи се изпариха и ме оставиха да се лутам със свито сърце по дирите им.

Когато благополучно се озовах в кухнята, разбрах, че Харълд въобще не бе напущал това топло убежище. Впоследствие той обясни, че щял да се чувствува като натрапник, ако присъствувал на първото ми общуване с моята нова любов. Колко деликатен човек е Харълд!

Бях измокрен до кости, угнетен и много настинал. Но братя Хелоуън и престарялата им майка, която се появи от задната стая, се заеха с мен. Започнаха да ме гощават с огромна купа говеждо солено месо и ряпа, сварени с риба-треска. Това от своя страна предизвиква у мен страхотна жажда. На часа братята извадиха чиреп със скрич.

Скричът е характерно питие за Нюфаундлънд. На времето са го приготвяли, като наливали вряла вода в празни бурета от ром, за да се разтворят спотайващите се остатъци от рома. Към получената черна течност са прибавяли меласа и мая. Сместа била оставяна доста дълго време да ферментира със снопче черен тютюн за дъвчене.

Сега обаче старите методи са отстъпили място на нови. Днешният скрич е съвсем различен — възможно най-лошото качество ром, бутилиран от правителствените органи на Нюфаундлънд с етикет „скрич“ и предназначен за бедни несретници, които не изгарят от желание да живеят дълго. Този скрич не е толкова силен както едновремешния. Но недостатъкът му може да бъде отстраняван и това се прави често с прибавяне на известно количество лимонов сок. Обикновено скричът се сервира с вряла вода и в това почти парообразно състояние алкохолът мигновено прониква в кръвта. Съвсем малко от питието се изхабява по хранителния тракт.

Това бе първият ми случай да пия скрич и то без съответно предупреждение. Харълд се облегна назад и с нечестив блясък в погледа наблюдаваше как се опитвах да утоля жаждата си. Поне аз мисля, че той ме гледаше. Спомените ми за останалата част от тази вечер не са съвсем ясни.

Впоследствие бях обвинен от Джек, че съм купил нашата лодка пиян или че въобще не съм я виждал, или едното и другото. Разбира се, второто обвинение не отговаря на истината. Докато седях в топлата кухня вътрешно сгорещен до точката на кипенето, братя Хелоуън с вълшебството на ирландските си прадеди успяха да призоват видението на малката шхуна, като използваха толкова ярки образи, че аз я видях съвсем ясно, сякаш бе в кухнята. И когато на края обвих ръцете си около врата на Педи и бутнах пачка банкноти в шепата му, грапава като кожа на акула, бях напълно убеден, че съм намерил най-добрата лодка в света.

На другата сутрин, когато се връщахме за Сейнт Джонс, Харълд превъзнасяше простосърдечните, честните и богобоязливи ирландски рибари от Южен бряг.

— Щом те видят, са готови да свалят ризата от гърба си за теб — каза той. — Щедри? Боже, като тях няма други на света! Имаш късмет, че им допадна.

Предполагам, че Харълд бе прав в известен смисъл. Защото ако не бях допаднал на Хелоуънови, можех да си остана в Онтарио, където най на края щях да заживея като порядъчен гражданин. Не храня лоши чувства към Хелоуънови, но се надявам, че никога няма пак „да допадам“, както през онази паметна нощ в Кална Дупка.

След два дни се върнах в Кална Дупка, за да добия по-точна представа за моята лодка и да отправя първия си трезв (искам да кажа спокоен, оценъчен) поглед към нея. Отдалеч, въпреки отвратителния си цвят тя приличаше действително на едно малко хубаво създание. Истински корпус на шхуна в миниатюр, с дължина на палубата тридесет и един фута, ширина — девет фута и газене във вода — четири фута. Изработката й обаче бе ужасно груба. Отблизо приличаше на нещо измайсторено от бригада наши прадеди от времето на палеолита — навярно способни корабостроители, но само с каменни брадви в ръцете.

Още много можеше да се желае по отношение на обзавеждането и съоръженията. Тя бе плоскопалубна с три тесни гнезда за риболов, във всяко от които човек можеше да стои и да хвърля въдица за риба-треска, имаше два междинни трюма, в които витаеха духовете на отдавна измрели милиони риби-треска. На палубата имаше каюта, висока два фута, широка три фута и дълга също три фута. В нея можеше да се свре много малък на ръст човек, ако би намерил сили и търпение да заеме ембрионална поза. Не липсваше и машинно отделение — тъмна дупка, в която се спотайваше огромен фалос^[6] на едноцилиндров, двутактов с електромагнитен прекъсвач (но главно безтактов) бензинов мотор.

Много можеше да се желае и по отношение на ветроходните съоръжения. Двете мачти очевидно бяха скалъпени от известен брой бастуни Хари Лодър^[7], снадени и притягани с телефонна жица и върви от кожа на риба-треска. Платната бяха покрити с кръпки като наметалото на старозаветния Йосиф и като че ли датираха от неговата древна епоха. Бушпритът много приличаше на дръжка за бърсалка на под и бе прикрепен намясто с усукани върви от рибарски мрежи. Не личеше Хелоуънови да са плавали много с лодката. Впоследствие научих, че те никога не са я използвали, понеже са споделяли общото убеждение на хората от Кална Дупка, които обричали всякакъв опит за плаване с лодката на съвсем вероятен фатален край.

Не можеше да се твърди, че това е една малка, чистичка лодка. Всъщност тя миришеше. Трюмът й, покрит с няколко инча дебел, лепкав пласт от рибна слуз, кръв и нечистотии, въобще не беше почистван още от появяването й на бял свят. Не ставаше дума за нехайно стопанисване. Мръсотията била оставена „нарочно“, както ми казаха жители на Кална Дупка едва след като цяла седмица се трепах да почиствам лодката.

— Ти гледаш, капитане — обясни един от тях, — това дирници сега правено от сурово дърво и щом то изсъхваш, зяпва много цепнатини. И дяволът не може помогне да запушвам (калафатя^[8]). Ама това цепнатини само себе си запечатва, можеш кажеш, с рибешка мръсотия и кръв, това държи тях стегнати.

След това никога, не съм имал основание да се съмнявам в тези думи.

 

 

За мое учудване Хелоуънови поискаха точно толкова пари, колкото бях определил за покупката на лодката, а този безименен плавателен съд (Хелоуънови не бяха я кръстили и я наричаха „тя“ или „оная кучка“) нямаше готовност да тръгне за Самоа през Кейп Корн. Бях изправен пред дилемата да взема ли или не съдбовни решения.

Всъщност въпросът бе дали да й обърна гръб завинаги и да сервирам на Джек Маклелънд една подходяща лъжа, например, че са ме обрали бандити в Сейнт Джонс или да си пусна перде пред очите и напук на всичко да се опитам да направя лодка от тоя боклук. Понеже по начало съм си страхливец и Джек винаги ме хваща, когато го лъжа, аз избрах втория вариант.

Помолих Хелоуънови да ме свържат с майстор, който да извърши някои необходими поправки на лодката. Насочиха ме към Инаркъс Кофин, човека, който бе построил лодката преди четири години. Инъс, както го наричаха, бе мършав и висок като върлина. На младини бил майстор-корабостроител във Фочън Бей, където работил по строителството на кораби за риболовното предприятие Гранд Бенкс. Но след като залязла славата на тази риболовна флотилия, Инъс бил принуден да започне изработка на малки лодки за местните рибари. Неговите лодки бяха добри по замисъл, но комбинацията между бедността на клиентите му, недостигът на подходящ дървен материал, отслабващото зрение и напредналата възраст на Инъс някак си се бяха отразили върху качеството на работата му. Лодката на Хелоуънови бе последното му творение и бележеше края на корабостроителната му дейност.

Когато, въоръжен със съответна бутилка, отидох при Инъс, аз го заварих в голямата му паянтова къща със седемте му дъщери. Оказа се любезен и словоохотлив човек. Диалектът на хората от Южен бряг е почти неразбираем за един пришълец, а когато се говори със скорост на картечница, въобще не може да се възприема. През първите два часа не разбирах нито една дума от това, което ми говореше Инъс. След като премина първият скорострелен етап от словоизлияния, той понамали бързината и вече можех да схващам смисъла на доста негови думи.

Каза ми, че много се зарадвал, като научил за моята покупка. Но щом разбра колко съм платил, успя да превъзмогне апоплектична атака само с поглъщане точно на половин бутилка ром.

— Госпуди, безсмъртни Исусе! — изписка Инъс, когато му се възвърна дъхът. — Пък аз направил лодката на тях пирати за двесте долара!

На момента издърпах бутилката от ръцете му и изпих другата половина от рома без остатък.

Когато дойдохме на себе си, аз го помолих да извърши някои поправки, изменения и генерален ремонт на лодката. Той прие с готовност. Споразумяхме се да монтира фалшив кил, външен баласт, каюта върху гнездата за риболов, нарове, маси, гардеробни шкафове и други неща за вътрешното обзавеждане, да постави нови мачти, платна и въжета и още стотици дребни, но необходими работи. Според Инъс целият ремонт щеше да свърши за два месеца.

 

 

Върнах се с добро настроение в Сейнт Джонс и после в Онтарио. Не се безпокоях за срочното завършване на ремонта на лодката, защото не възнамерявахме да отплаваме по-рано от лятото. От време на време пишех на Инъс (самият той не можеше да чете и да пише) и някоя от снажните му дъщери ми изпращаше картичка с неграмотен отговор. Мога да дам пример със следния типичен текст:

„Драги господин Мот,

Тати казваш тво лодка идвам хубава много риба този месец Гърт получи бебето

Нели Кофин“

През месеците на очакване Джек и аз измечтахме много мечти и съставихме много планове. Споразумяхме се аз да отида преди него в Нюфаундлънд към края на юни и да взема съоръжения и принадлежности, колкото може да (побере една джипка. Там да подготвя окончателно лодката за плаване с оглед всичко това да стане до средата на юли, когато щеше да пристигне Джек. И тогава щяхме да решим накъде. Бермуда, Азорските острови, Рио де Жанейро, светът беше пред нас!