Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (1)

Първа глава
Серафитус

При вида на норвежките брегове, очертани върху географската карта, кое човешко въображение не би било очаровано от чудноватия начин, по който са изрязани, образувайки дълга дантела от гранит, огласяна от непрестанното бучене на вълните на Северно море? Кой не е мечтал за величествените гледки на това крайбрежие без пясък, на това множество от всевъзможни малки заливи, всеки от които е една задънена бездна, която не прилича на никоя друга? Как да не каже човек, че природата се е забавлявала да нарисува с незаличими йероглифи символа на норвежкия живот, като е изсякла тези брегове като гръбнак на огромна риба? Защото риболовът е главният поминък, който дава почти всичката прехрана на неколцината мъже, вкопчени като лишеи в тези безплодни скали. Там, на четиринадесет градуса дължина, едва ли има повече от седемстотин хиляди души. Благодарение на опасностите, лишени от чар, на вечните снегове, които запазват от посетители тези голи върхове на Норвегия, чието име вече навява студ, възвишените им красоти са останали непокътнати и са съзвучни с човешките прояви на тамошните обитатели, все още недокоснати от поезията. А ето и тяхната история.

Когато едно от тези заливчета, проста цепнатина за очите на дивите патици, е достатъчно открито, за да може морето да не замръзва съвсем в каменния затвор, в който се блъска, местните хора наричат това малко заливче фиорд, дума, която почти всички географи са се опитали да въведат в съответните езици. Въпреки че тези своеобразни канали си приличат, всеки си има собствен облик; навсякъде морете е навлязло в техните пукнатини, но навсякъде голите скали са се разцепили различно и техните изпълнени с грохот бездни са по-причудливи и от най-странните геометрични форми — тук скалата е нарязана като трион, там пък стръмните откоси не търпят присъствието нито на снега, нито на красивите северни чапли, а още по-далеч земните трусове са закръглили някоя кокетна извивка с красива долчинка, обкичена на етажи от черните пера на дърветата. Човек се изкушава да нарече тази страна Швейцария на моретата. Между Дронтайм и Кристиания^[2] се намира едно от тези малки заливчета, наречено Стромфиорд. Ако не представлява най-красивият от описваните пейзажи, то поне има предимството, че съдържа земните великолепия на Норвегия и че е послужило за арена, върху която са се разиграли сцените на една наистина божествена история.

На пръв поглед общата форма на Стромфиорд наподобява нащърбена от морето фуния. Пътят, който вълните са си проправили в него, предлага на окото картината на борба между океана и гранита — две еднакво мощни творения — едното чрез своята неподвижност, другото чрез своята подвижност. Доказателство за тази борба са няколкото подводни скали с чудновати форми, които не допускат влизането на кораби. На някои места безстрашните деца на Норвегия могат да скачат от скала на скала, без да се учудват на дълбоката сто тоаза^[3] и широка шест стъпки бездна. Понякога тънко и нестабилно парче гнайс свързва две скали. Някъде пък ловци или рибари са хвърлили по някоя ела вместо мост, за да съединят две отвесни стръмнини, на чието дъно непрестанно бучи морето. Този застрашително тесен залив се устремява надясно, лъкатушейки като змия, среща там планина, висока триста тоаза, чието подножие образува отвесен склон, дълъг половин левга, където твърдият гранит започва да се чупи, пука и огъва едва на около двеста стъпки над водата. Понеже се врязва с ярост, морето е и отблъснато с ярост от непоклатимата маса на планината. Отхвърлено към отсрещните брегове, то им е придало омекотени извивки. В дъното фиордът е препречен от гнайсов блок, увенчан с гори. Оттам през стръмни прагове се спуска река, която при топенето на снеговете приижда и залива огромна площ, провира се с тътен, като бълва стари ели и прастари лиственици, които едва се забелязват при сгромолясването на водите. Запокитени в дъното на залива, скоро тези дървета се появяват отново на повърхността му, затрупват се там и образуват островчета, които засядат на левия бряг, където жителите на малкото село, разположено на брега на Стромфиорд, ги намират изпочупени, накършени, понякога цели, но винаги оголени и без клони. Планината, която в Стромфиорд посреща с подножието си набезите на морето, а с върха си — северните ветрове, се нарича Фалберг. Вечно покритият й със снежна и ледена покривка хребет е най-острият в цяла Норвегия. Там, на височина от хиляда и осемстотин стъпки близостта на северния полюс предизвиква студ като този, който царува в най-непристъпните планини на земното кълбо. Върхът на тази канара, която се спуска отвесно към морето, на изток се снижава постепенно и се слива с праговете на реката Сийг чрез стъпаловидни долчинки, върху които поради студа растат само папрати и хилави дръвчета. Частта на фиорда, откъдето в подножието на гората извират водите, се нарича Сийгдален — дума, която може да се преведе със „спускане на Сийг“ — по името на реката. Извитата част срещу площадката на Фалберг е долината Ярвис — тя представлява красива гледка, над която се издигат хълмове, покрити с ели, лиственици, брези, някой и друг дъб и буки, образувайки най-богатия и най-ярко оцветения гоблен, който северната природа е разгънала върху онези грапави скали. Погледът лесно може да различи линията, където огряваните от слънчевите лъчи земи се поддават на обработване и благоприятствуват появата на представители на норвежката флора. На това място заливът е доста широк и дава възможност на морето, отблъснато от Фалберг най-сетне да издъхне шепнешком върху последните дипли на тези хълмове — на брега, нежно обграден със ситен пясък и обсипан със слюда, златисти песъчинки, красива камъчета, порфири, мраморни късчета в хиляди нюанси, довлечени от Швеция с речните води, както и всякаква морски остатъци, раковини и водорасли, натрупани от бурите — било от север, било от юг.

В подножието на планината Ярвис се намира село от двеста дървени къщи, в които живеят хора, забравени там, както в гората пчелните кошери вегетират щастливо, без да се увеличават или намаляват, и събират мед в лоното на дивата природа. Безизвестното съществуване на това селище може лесно да се обясни. Малцина са тези, които, както норвежците край по-безопасните брегове, са имали смелостта да се впуснат между рифовете, за да достигнат морския бряг и там да се отдадат на риболов. Изобилието от риба във фиорда е достатъчно за изхранването на жителите, пасищата в долините им осигуряват мляко и масло, освен това няколко великолепни местности им дават възможност да жънат ръж, да събират коноп и да отглеждат зеленчуци, които те опазват от суровия студ и от краткотрайното, но опасно прежуряне на тамошното слънце с обичайната сръчност на норвежеца, проявена в тази двойна борба. Липсата на съобщителни връзки както по суша, където пътищата са непроходими, така и по море, където само малки лодки могат да минават през лъкатушенията на фиорда, им пречи да се замогнат от търговия с дървен материал. Огромни суми биха били необходими, за да се разчисти заливът и да се отвори път към вътрешността на земите. Всичките пътища от Кристиания до Дронтайм заобикалят Стромфиорд и преминават Сийг по мост, построен на много левги от водопада; брегът между долината на Ярвис и Дронтайм е обрасъл с огромни непроходими гори, а Фалберг е разделен също от Кристиания чрез непристъпни пропасти. Може би селото Ярвис би могло да се свърже с вътрешността на Норвегия и с Швеция чрез Сийг, но за да бъде в досег с цивилизацията, Стромфиорд се нуждаеше от гениален човек. Всъщност този гений се появи — беше поет, религиозен швед, който умря, като се дивеше и благоговееше пред красотите на тази земя, виждайки в нея едно от най-великолепните дела на Твореца.

Понастоящем хората, които знанието е надарило с онова вътрешно зрение, чиито бързи възприятия извикват един след друг в душата като на картина най-различни пейзажи, могат лесно да обхванат целия Стромфиорд. Те единствени може би ще съумеят да преминат през лъкатушните рифове на теснината, в която бушува морето, да тичат с вълните край вечните площадки на Фалберг, чиито бели пирамиди се сливат с белезникавите облаци на едно почти винаги бисерносиво небе, да се възхищават от дълбокия и красив залив, да чуват в него грохота от праговете на Сийг, която се излива на дълги струи и пада върху живописно струпване от красиви дървета, безредно разпилени, изправени или скрити между късове гнайс; след това да си почиват сред китните гледки, които представят ниските хълмове на Ярвис, откъдето на семейства, с хиляди се втурват буйните растения на Севера; тук грациозни и наведени като млади момичета брези; там колонади от букове със стогодишни покрити с мъх дънери; всички контрасти, образувани от различните отсенки на зеления цвят, бели облаци помежду черни борове, ливади от пурпурни изтравничета в безкрайни нюанси — с една дума, всичките цветове, всичките ухания на тази флора с неподозирани чудеса. Разширете мислено размерите на тези амфитеатри, зарейте се в облаците, гмурнете се в подводните пещери на скалите, където се крият акулите — и вашата мисъл няма да обхване нито цялото богатство, нито цялата поезия на тази норвежка природа! Би ли могла мисълта ви да бъде необятна като Океана, обгърнал я отвсякъде, или толкова своенравна, колкото са чудноватите образи, нарисувани от нейните гори, облаци, сенки и от прелитанията на светлината там? Виждате ли над брега, върху последната гънка на почвата, която надипля подножието на високите хълмове на Ярвис, двеста или триста къщи, покрити сньовер — вид покриви от брезова кора, — неустойчиви наглед плоски къщички, които приличат на копринени буби върху черничево листо, захвърлено там от ветровете? Над тези скромни и тихи жилища се издига черква, построена с простота, която подхожда на крайната бедност на селото. Гробище заобикаля задната част на черквата, а свещеническият дом се намира малко по-нататък. Още по-високо, върху една гърбица на планината, се вижда постройка, която единствена е от камък и затова жителите са я нарекли „шведския замък“. Всъщност тридесет години преди началото на тази история един богат човек дошъл от Швеция и се установил в Ярвис, като се опитал да подобри съдбата на селището. Тази малка къща, построена, за да служи като пример за подражание на жителите, беше забележителна със здравината си и с каменната си ограда — нещо необичайно за Норвегия, където въпреки изобилието на камъни си служат с дъски за всички огради, дори и в полските райони. Така защитена от снеговете, къщата се издигаше върху възвишение сред огромен двор. Прозорците й бяха заслонени от онези големи навеси, подпрени на четириъгълни елови трупи, които придават патриархален вид на постройките в северните страни. Оттам беше лесно да се забележи дивата пустош на Фалберг, да се сравни безкрайността на откритото море с капката вода на пенливия залив, да се слуша щедрото леене на Сийг, чиято повърхност отдалеч изглежда неподвижна, докато се стича в гранитното си корито, заградено на три левги в околовръст от ледниците на Севера — с една дума, местността, където ще се развият свръхестествените и прости събития на тази история.

Зимата между 1799 и 1800 година беше една от най-суровите, които се помнят от европейците. Норвежкото море се заледи съвсем във фиордите, където силата на прибоя обикновено пречи на водата да замръзне. Вятър, подобен на испанския леванте^[4], беше помел леда в Стромфиорд, отвявайки снеговете към дъното на залива. Много отдавна жителите на Ярвис не бяха имали възможност да видял зиме широкото огледало на водите, което отразява цветовете на небето — една чудновата гледка в лоното на тези планини, по които всички неравности бяха смекчени под многобройните снежни пластове, тъй че и най-издигнатите хребети, както и най-дълбоките долчинки образуваха само меки гънки по огромната туника, хвърлена от природата върху този скръбно заблестял и еднообразен пейзаж. Дългите прагове на Сийг, замръзнали внезапно, обрисуваха огромна аркада, под която жителите биха могли да преминат на завет от вихрушките, ако някои от тях биха имали смелостта да рискуват. Но опасностите и от най-краткия преход задържаха вкъщи дори най-смелите ловци, които се страхуваха, че няма да намерят под снега тесните пътеки по края на пропастите, пукнатините в склоновете. Ето защо нищо не оживяваше тази бяла пустиня, в която царуваше ледовитият полярен вятър — единственият глас, който отекваше в редки моменти. Почти винаги сивкавото небе придаваше на езерото отсенките на потъмняла стомана. Може би само някоя стара дива патица от време на време прелиташе безнаказано пространството благодарение на топлия пух, сгряващ съня на богаташите, които не подозират с цената на колко опасности се добиват тези пера, но като бедуин, който сам прекосява пясъците на Африка, птицата отминаваше незабелязано; мразовитият въздух, лишен от електрическите си свойства, не повтаряше нито свистенето на крилете й, нито веселите й викове. Впрочем кое око би могло да издържи блясъка на тази пропаст, украсена с искрящи кристали, и ярките отблясъци на снеговете по върховете, едва засияли с цветовете на дъгата под лъчите на бледото слънце, което на моменти се появява като умиращ, ревниво излагащ на показ последните искрици живот? Понякога, когато грамадите от сиви облаци, подгонени на ята над планини и ели, закриваха небето с тройни завеси, земята поради липсата на небесна светлина се осветяваше сама. Там именно се срещаха всички величия на вечния студ, сковал полюса, чиято основна черта е царственото мълчание, в лоното на което живеят абсолютните монарси. Всеки краен принцип съдържа следа от отрицанието и симптомите на смъртта; животът не е ли борба между две сили? Там нищо не издаваше, че има живот. Една-единствена власт — неплодородната сила на леда — царуваше, неограничавана от нищо. Бученето на развълнуваното море дори не достигаше до този ням басейн, толкова шумен през трите кратки сезона, когато природата бърза да създаде слабата реколта, необходима за живота на този търпелив народ. Няколко високи ели възправяха черните си пирамиди, отрупани със снежни гирлянди, и очертанията на увисналите им клони допълваха траура на тези върхове, по които те личаха като тъмни точки. Всяко семейство оставаше край огъня в грижливо затворената си къща, осигурено със сухари, топено масло, сушена риба — провизии, подготвени предварително за седемте месеца зима. Пушекът от комините на къщите едва се виждаше. Почти всички бяха погребани под снеговете, но предпазени от тежестта им чрез дълги дъски, които тръгват от покривите и са закрепени на голямо разстояние върху здрави греди, като образуват покрит път около къщата. През тези ужасни зими жените тъкат и боядисват вълнени или памучни платове, докато мнозинството мъже четат или се отдават на онези чудновати размишления, които са създали задълбочените теории, мистичните сънища на Севера, неговите вярвания, неговите толкова пълни изследвания върху някоя отделна точка на науката, сякаш проучена със сонда; тези полумонашески нрави принуждават душата да откликва в себе си, да намира у себе си необходимата й храна и които отличават норвежкия селянин от останалото европейско население. Такъв беше и Стромфиорд в първата година на деветнадесетия век, към средата на месец май.

Една сутрин, когато слънцето блестеше в лоното на този пейзаж, като запалваше огньовете на всички нетрайни диаманти, получени от кристализирането на снега и ледовете, двама души минаха по залива, прекосиха го и сякаш прелетяха покрай подножието на Фалберг, към чийто връх се заизкачваха от корниз на корниз. Две човешки същества ли бяха или две стрели? Ако някой ги беше видял на тази височина, би ги взел за две диви патици, заедно устремени през облаците. И най-суеверният риболовец, и най-смелият ловец не би приписал на човешки същества способността да се задържат по тънките линии, начертани върху гранитните склонове, където двамата при това се плъзгаха с ужасяващата сръчност на сомнамбули, които, забравили теглото си и опасността и от най-малкото залитане, тичат по края на покривите, като пазят равновесие в плен на непозната сила.

— Помогни ми да спра, Серафитус — промълви едно бледолико момиче, — и ме остави да си отдъхна. Като вървях покрай стените на тази пропаст, нарочно само теб гледах, иначе какво би станало с мен? И без това съм само едно слабо създание. Уморих ли те?

— Не — отговори съществото, на чиято ръка тя се облягаше. — Да продължим все пак, Мина! Мястото, на което стоим, не е достатъчно здраво, за да се спираме.

Отново двамата накараха да засвистят върху снега дългите дъски, завързани за краката им, и така достигнаха до първата плинта^[5], която случайността беше изрисувала ясно върху стената на пропастта. Съществото, което Мина наричаше Серафитус, се подпря на десния си ток, за да изправи дългата около два метра дъска, тясна като детски крак и прикрепена за високата й обувка с два ремъка от кожа на акула. Тази дебела два пръста дъска беше подплатена с кожа от северен елен, чиито косми, като се изправиха върху снега, спряха изведнъж Серафитус; той придърпа към себе си левия си крак, чиято ска беше не по-малко от два тоаза, пъргаво се завъртя, хвана страхливата си спътница, вдигна я въпреки дългите й ски и я сложи да седне върху една скала, след като почисти снега с шубата си.

— Мина, тук си на сигурно място и можеш да трепериш на воля.

— Вече изкачихме една трета от Ледената шапка — каза тя, като се загледа към върха, назовавайки го с местното му име, с което е известен в Норвегия. — Още не мога да повярвам.

Но прекалено задъхана, за да говори повече, тя се усмихна на Серафитус, който, без да отвърне, бе сложил ръка на сърцето й и не я отдръпваше, заслушан в силното му и забързано туптене като на подплашена птичка.

— Често бие толкова бързо, без да съм тичала — каза момичето.

Серафитус наведе глава без насмешка и студенина. Въпреки изяществото, което направи това движение почти нежно, то все пак издаваше неодобрение, което у една жена би било израз на пленяващо кокетство. Серафитус прегърна поривисто младото момиче. Мина прие тази милувка вместо отговор и продължи да го съзерцава. В момента, в който Серафитус вдигна глава, като отметна назад с почти нетърпеливо движение златистите си къдрици, за да открие челото си, той съзря щастие в очите на своята спътница.

— Да, Мина — рече с глас, чийто бащински тон прозвуча прелестно у един юноша, — гледай ме и не свеждай очи.

— Защо?

— Искаш да знаеш ли? Погледни.

Мина хвърли бърз поглед надолу и тутакси извика като дете, срещнало тигър. Ужасяващият страх пред пропастите я беше обзел и този единствен поглед бе достатъчен, за да й го предаде. Фиордът, очакващ своята жертва, с оглушителен глас я зашеметяваше, като звънтеше в ушите й, сякаш за да я погълне по-сигурно, като застане между нея и живота. След това от главата до петите по дължината на гърба й се плъзна най-напред ледена тръпка, която скоро вля в жилите й непоносима горещина, почна да бие във вените й и порази всичките й крайници с електрически ток, подобен на този, който причинява допирът до рибата торпедо. Твърде слаба, за да устои, тя се почувствува привлечена от непозната сила към подножието на площадката, където й се струваше, че вижда някакво чудовище, което бълва към нея отровата си, чудовище, чиито магнетични очи я обайваха и чиято отворена паст сякаш отнапред разкъсваше жертвата си.

— Умирам, мили мой Серафитус, след като съм обичала само теб — промълви тя и с несъзнателно движение понечи да се хвърли.

Серафитус леко духна върху челото и очите й. Изведнъж, като пътник, освежен след къпане, на Мина й остана само споменът мъчителното преживяване, вече разпръснато от този галещ дъх, който проникна в тялото й и го обля с благоуханните си излъчвания тъй бързо, както полъхът бе преминал през въздуха.

— Кой си ти всъщност? — попита го с чувство на лек ужас. — Аз знам, ти си моят живот. Как можеш да гледаш тази пропаст и да не умреш? — продължи тя след малко.

Серафитус остави Мина вкопчена за гранита и сякаш бе сянка, застана на края на площадката, откъдето впи поглед в дъното на фиорда, без да се страхува от шеметната му дълбочина; тялото му не трепна, челото му остана бяло и неподвижно, като чело на мраморна статуя: сякаш бездна срещу бездна.

— Серафитус, ако ме обичаш, върни се! — извика момичето. — Опасността, която те грози, ме кара отново да страдам. Кой си ти всъщност, та на твоята възраст притежаваш такава свръхчовешка сила? — попита го тя, като отново се почувствува в прегръдките му.

— Как! — учуди се Серафитус. — Ти гледаш без страх още по-огромни пространства.

И с пръста си това странно същество й показа синия ореол, който облаците обрисуваха, като оставяха светло пространство над главите им, в което денем звездите се виждаха по силата на още необяснените атмосферни закони.

— Каква разлика! — каза тя, като се усмихна.

— Имаш право. Ние сме родени, за да се стремим към небето. Родината, също като майчиното лице, никога не може да изплаши детето.

Гласът му затрептя в сърцето на замлъкналата му спътница.

— Хайде, ела — продължи той.

Двамата се впуснаха по тесните пътеки, очертани по склона на планината, като поглъщаха разстоянията и прелитаха от скат на скат и от пътека на пътека с бързината на арабски жребец, тази птица на пустинята. За няколко минути достигнаха килим от треви, мъх и цветя, върху който никой още не беше сядал.

— Какъв красив сьолер — възкликна Мина, като нарече тази ливада с истинското й име. — Но как може да се намира на такава височина?

— Вярно е, че тук свършват растенията на норвежката флора — отвърна Серафитус, — но ако все пак се срещат още някои треви и цветя, то се дължи на скалата, която ги предпазва от полярния студ. — Мина, скътай този стрък в пазвата си — каза той, като откъсна едно цвете, — вземи това нежно творение, което още никое човешко око не е видяло, и запази неповторимото цвете като спомен от тая неповторима утрин в твоя живот! Никога вече ти няма да срещнеш някой, който да те доведе до този сьолер!

Неочаквана той й подаде едно хибридно растение, което орловият му поглед бе забелязал между безстеблените диви карамфилки и каменоломките — истинско чудо, разцъфнало под диханието на ангелите. Мина грабна с детско задоволство прозрачния и блестящ изумруденозелен стрък, образуван от листенца, завити като фунийки, които в основата си бяха светлокафяви, но постепенно ставаха зелени към връхчетата, изрязани с безкрайно изящество. Листенцата бяха толкова гъсти, че изглеждаха като слети и образуваха множество красиви съцветия. Тук-там върху този килим изпъкваха бели звезди, обрамчени със златни нишки, от чиято среда излизаха пурпурни прашници без плодници. Най-сетне мирис, подобен на розовия и на портокаловия цвят, но краткотраен и първичен, придаваше нещо божествено на това загадъчно цвете, което Серафитус съзерцаваше меланхолично, сякаш ароматът му изплакваше пред него жални мисли, които единствен той разбираше. Но за Мина това нечувано явление изглеждаше като каприз на природата, на която бе хрумнало да надари някои скъпоценни камъни със свежестта, нежността и уханието на растенията.

— Защо да е неповторимо? Значи няма вече да поникне друго? — обърна се младото момиче към Серафитус, който поруменя и рязко смени разговора.

— Да седнем, обърни се, виж! Може би на тази височина вече няма да трепериш. Бездните са тъй шеметно дълбоки, че преставаш да ги различаваш; те са се слели с морето, с неяснотата на облаците и с цвета на небето. Ледът във фиорда е един много красив тюркоаз. Ти забелязваш еловите гори само като тънки линии, начертани с туш. И бездните в човешките очи трябва да са украсени по такъв начин.

Серафитус подхвърли тези думи с онова умиление в тона и изражението, познато само на малцината избраници, успели да стигнат до най-високите върхове на земното кълбо; то идва толкова неволно, че и най-гордият властелин се принуждава да се отнася с водача си като с брат и се чувствува по-висшестоящ единствено като поглежда към долините, в които живеят хората. Той развързваше ските на Мина, коленичил в краката й. Девойката не забелязваше, толкова беше удивена от величествената норвежка природа, чиито продълговати скали можеха да бъдат обхванати само с един поглед, толкова беше развълнувана от тържественото присъствие на тези студени върхове, което не можеше да бъде изразено с думи.

— Ние не стигнахме дотук само с човешка сила — каза тя, като сключи длани, — сигурно сънувам.

— Вие наричате свръхестествени явленията, чиито причини убягват на разума ви — отвърна той.

— Отговорите ти винаги носят отпечатъка на незнайна дълбочина. Край теб разбирам всичко без усилие. Ах, аз съм свободна!

— Ти си без ските, това е всичко.

— Ох! — възкликна тя. — Аз пък исках да развържа твоите, като целуна нозете ти.

— Запази тези думи за Вилфрид — прошепна Серафитус.

— Вилфрид! — повтори Мина с гневен глас, който се успокои, щом погледна спътника си. — Ти никога не се гневиш — и тя седна, като направи опит да му хване ръката, — във всичко си отчайващо съвършен.

— И от това си вадиш заключение, че съм безчувствен?

Мина се изплаши от прозорливостта, с която бе прочел мислите й.

— Ти ми доказваш, че се разбираме — отвърна тя с пленителната нежност на жена, която обича.

Серафитус поклати леко глава и й хвърли поглед, едновременно тъжен и гальовен.

— Ти, който знаеш всичко — продължи Мина, — кажи ми, защо свенливостта, която изпитвах пред теб долу, се разпръсна, като се изкачихме тук, защо за пръв път се осмелявам да те гледам право в очите, докато долу едва се осмелявах да те погледна крадешком?

— Може би тук сме се отърсили от земните дребнавости — отговори той и свали шубата си.

— Никога не си бил толкова красив — каза Мина, като седна върху една покрита с мъх скала и потъна в съзерцание на съществото, довело я в тази част на върха, който отдалеч изглеждаше непристъпен.

Наистина Серафитус никога не беше блестял с такова ярко сияние — в този единствен израз прозираше оживлението на лицето му и цялата му външност. Това сияние не се ли дължеше на светлината, която чистият планински въздух и отражението на снеговете придават на лицето? Беше ли породено от вътрешното вълнение, което свръхвъзбужда тялото в момента, когато то си почива след продължително напрежение? Произлизаше ли от внезапния контраст между златистата светлина, разпръсквана от слънцето, и мрака на облаците, през които беше преминала хубавата двойка? Може би към тези причини би трябвало да се прибавят последствията на едно от най-красивите явления, което може да предложи човешката природа. Ако някой опитен физиолог би изследвал това същество, което в онзи момент приличаше на седемнадесетгодишен юноша, и би видял гордото чело и блясъка на очите му, ако би потърсил движещите сили на този цветущ живот под най-бялата кожа, която някога Северът е създал за своите деца, той сигурно би повярвал в съществуването на някакъв фосфорен флуид в жилите, които сякаш блестяха под кожата, или в постоянното присъствие на едно вътрешно сияние, което обагряше Серафитус като отблясъци в алабастрова купа. Колкото и нежно изтънчени да бяха неговите ръце, от които беше свалил ръкавиците, за да развърже ските на Мина, те сякаш притежаваха сила, равна на тази, поставена от Твореца в прозрачните щипки на рака. От златистия му поглед бликаха огньове и явно се бореха със слънчевите лъчи, сякаш не ги отразяваха, а те черпеха от тях светлина. Тялото му, слабо и крехко като на жена, свидетелствуваше за една от онези привидно слаби натури, чиято сила винаги е равна на желанието и които стават силни, когато потрябва. Серафитус беше обикновен на ръст, но изглеждаше висок, когато издаваше челото си, сякаш искаше да се устреми напред. Косите му, накъдрени от ръцете на фея и като че ли повдигнати от полъх, допълваха привидното впечатление за въздушност на цялото му поведение; но тази липса на каквото и да било усилие се дължеше повече на духовна причина, отколкото на физически навик. Въображението на Мина спомагаше за тази постоянна халюцинация, под чиято власт всеки би попаднал и която придаваше на Серафитус сходство с образите от щастливо съновидение. С нищо познато не би могъл да се оприличи този образ, величествено мъжествен за Мина, но който в очите на мъж би затъмнил с женското си изящество най-красивите глави, създадени от Рафаело. Този художник на небесното винаги е влагал някаква спокойна радост и чувствена сладост в чертите на ангелските си женски лица; но ако не е видял самия Серафитус, кой би могъл да подозре смесицата от тъга и надежда, която полускриваше неизразимите чувства, отпечатани на лицето му. Кой би успял, дори във фантазията на твореца, където всичко става възможно, да долови сенките, хвърлени от някакъв тайнствен ужас върху умното чело, което сякаш пита небесата и винаги оплаква земята? Тази глава се рееше надменно във въздуха като прекрасна хищна птица, изпълваше го с тревожните си крясъци и се примиряваше като гургулица, чийто глас излива нежност в глъбините на смълчаните гори. Тъмнокафявите вежди и копринените клепки още повече подчертаваха учудващо бялото лице на Серафитус; това бяха единствените черти, които най-силно изпъкваха върху бледнината на лицето, чиято съвършена правилност не пречеше с нищо на изблика на чувствата; те се отразяваха в него без сътресения и буйност, но с онази величествена и естествена вглъбеност, която обичаме да приписваме на висшите същества. Всичко в тази мраморна фигура излъчваше сила и покой. Мина се изправи, за да хване ръката на Серафитус, като се надяваше, че така ще може да го привлече към себе си и да положи върху това мамещо чело целувка, изтръгната повече от възхищение, отколкото от любов; но един поглед на младия човек, който я прониза, както слънчев лъч преминава през призма, вцепени горкото момиче. Без да може да разбере защо, тя почувствува, че има пропаст между тях, обърна глава и заплака. Ненадейно една силна ръка я хвана през кръста и глас, изпълнен с нежност, й повели:

— Ела!

Тя се подчини, положи освежената си внезапно глава върху гърдите на младия мъж, който, като нагоди нежно и внимателно крачките си с нейните, я отведе към място, от което можеха да виждат лъчезарните украшения на полярната природа.

— Преди да погледна и да те слушам, кажи ми, Серафитус, защо ме отблъсваш? Обидих ли те? Защо, кажи? Бих искала да нямам нищо свое, бих искала всички мои земни богатства да са твои, както са вече твои богатства на моето сърце; светлината да достига до мен само през твоите очи, както мисълта ми произтича от твоята мисъл; няма вече да се боя, че ще те оскърбя, като ги връщам по този начин отраженията на душата ти, думите на сърцето ти, деня на твоя ден, както връщаме на Бога съзерцанията, с които храни духа ни. Аз бих искала да бъда изцяло ти!

— Добре, Мина, постоянното желание е обещание, което бъдещето ни дава. Надявай се! Но ако искаш да бъдеш чиста, винаги свързвай мисълта за Всевишния със земните чувства и тогава ще обикнеш всички създания, а сърцето ти ще се издигне до големи висоти!

— Ще направя всичко, което поискаш — отвърна тя и вдигна свенливо очи към него.

— Аз не мога да бъда твой спътник — рече тъжно Серафитус.

Той потисна някакви мисли, протегна ръце към Кристиания, която се виждаше като точка на хоризонта, и каза:

— Гледай!

— Наистина сме малки — отговори тя.

— Да, но ставаме големи чрез чувството и разума — продължи Серафитус — Мина, от нас самите започва познанието на нещата; малкото, което научаваме от законите на видимия свят, ни позволява да съдим за необятността на висшите светове. Не знам дали е дошло време да ти говоря така, но толкова бих искал да ти предам пламък на моите надежди! Може би един ден ще бъдем заедно в света, в който любовта не загива.

— Защо не сега и завинаги? — промълви тя.

— Тук нищо не е трайно — подхвана презрителна той. — Преходните блаженства на земната любов са светлинки, които разкриват на някои души сиянието на по-трайните блаженства, също както откриването на един прероден закон подтиква облагодетелствуваните същества да съдят за цялата система. Тук долу нашето крехко щастие не е ли свидетелство за едно друго, пълно щастие, както земята — част от вселената — свидетелствува за съществуването на самата вселена? Ние не можем да измерим огромната орбита на Божествената мисъл, от която име толкова малка частица, колкото Бог е голям, но можем да предчувствуваме обхвата й, да коленичим, да обожаваме и да чакаме. Хората винаги се лъжат в науките си, като не виждат, че всичко на тяхната земя е относително и се свързва с едно всеобщо движение, с постоянно съзидание, което непременно води до напредък и край. Самият човек не е завършено творение; ако това не беше така, Бог нямаше да съществува!

— Как си намерил време да научиш толкова неща? — попита младото момиче.

— Спомням си — отговори той.

— Ти ми изглеждаш по-красив от всичко, което виждам.

— Ние сме едно от най-великите творения на Бога. Нали той ни е дал способността да отразяваме природата, да я съсредоточаваме в себе си чрез мисълта и да я превърнем в стълба, по която да се устремим към него? Ние се обичаме повече или по-малко в зависимост от частицата небе, съдържаща се в душите ни. Но не бъди несправедлива, Мина, виж гледката, която се разкрива в краката ти, не е ли величествена? В твоите нозе океанът се разстила като килим, планините са като стени на циркус, небето над тях е като завеса на театър и оттук мислите на Бога се вдъхват като ухание. Виж! Оттук бурите, които разбиват натоварените кораби с хора, приличат само на слаби вълнения и ако вдигнеш глава, ще видиш, че над нас всичко е синьо. Ето — като звездна диадема. Тук изчезват оттенъците на земните изражения. Като се осланяш на тази пречистена от пространството природа, не чувствуваш ли в себе си повече задълбоченост, отколкото разсъдъчност, повече величие, отколкото възторженост, повече енергия, отколкото воля? Не изпитваш ли усещания, чието тълкуване е извън нас? Не ти ли се струва, че имаш криле? Да се помолим.

Серафитус коленичи и скръсти ръце върху гърдите си, а Мина падна на колене, плачейки. Така те останаха няколко мига, през които потрепващият в небето над главите им син ореол се уголеми и светлите лъчи ги обгърнаха неусетно.

— Защо не плачеш, когато аз плача? — попита Мина, хълцайки.

— Тези, които са изцяло дух, не плачат — отвърна Серафитус и стана. — Как да плача? Аз вече не виждам човешките беди. Тук доброто блясва в цялото си величие; долу чувам молбите и жалбите на арфата на скърбите, която трепти в ръцете на пленения дух. Тук слушам мелодията на благозвучните арфи. Долу имате надеждата, това красиво начало на вярата, но тук царува вярата, която е осъществена надежда!

— Никога не ще ме обикнеш, аз съм твърде несъвършена и ти ме презираш — рече младото момиче.

— Мина, теменужката, сгушена в подножието на дъба, си мисли: „Слънцето не ме обича, то не идва.“ Слънцето пък си казва: „Ако я осветя, тя ще загине, бедно цвете.“ Тъй като й е приятел, то провира лъчите си през дъбовите листа и ги обезсилва, за да огрее чашката на любимата си. Аз не мога да се прикрия достатъчно и се боя да не ме видиш прекалено ясно, ти би изтръпнала, ако ме познаваше по-добре. Слушай, безразличен съм към плодовете на земята. Твърде добре съм проумял вашите земни радости и като развратните императори на нечестивия Рим се отвратих от всички неща, защото получих дара на ясновидството. Откажи се от мен — рече с болка Серафитус.

След това застана на единия край на скалата, като оброни глава на гърдите си.

— Защо ме обезверяваш така? — попита Мина.

— Върви си! — извика Серафитус. — Аз нямам нищо от това, което ти искаш от мен. Любовта ти е твърде груба за мен. Защо не обикнеш Вилфрид? Той е мъж, истински мъж, преминал през изпитанията на страстите, ще може да те притисне с жилестите си ръце и ще те накара да почувствуваш широката му и силна длан. Той има красиви черни коси, очи, изпълнени с човешки мисли, а чрез думите, които устата произнася, от сърцето му се леят потоци лава. Ти ще се стопиш в обятията му. Той ще бъде твоят любим, твоят съпруг! Вилфрид трябва да бъде твой!

Мина плачеше с горещи сълзи.

— Ще се осмелиш ли да кажеш, че не го обичаш? — попита я той с глас, който прободе сърцето й като кинжал.

— Милост, милост, скъпи мой Серафитус!

— Обикни го, нещастно дете на земята, към която съдбата те е приковала непреодолимо — рече страшният Серафитус, като хвана така Мина, че я принуди да дойде до края на сьолера — гледката, която се разкриваше, беше толкова просторна, че което и да е младо момиче, изпълнено с въодушевление, би повярвало, че се намира над света. — Аз исках да имам спътник, за да отидем в царството на светлината, и пожелах да ти покажа буцата кал, а видях, че си още свързана с нея. Сбогом. Остани тук, наслаждавай се чрез сетивата си, покори се на природата си, бледней с бледите хора, поруменявай с жените, играй с децата, моли се с виновните, вдигай очи към небето, когато страдаш; трепери, надявай се, вълнувай се; ще имаш другар, ще можеш още да се смееш и да плачеш, да даваш и да получаваш. Аз съм като изгнаник — далеч от небето, като чудовище — далеч от земята. Сърцето ми вече не тупти, живея само чрез себе си и за себе си. Чувствувам чрез разума, дишам чрез челото, виждам чрез мисълта, чезна от нетърпение и от желания. Тук долу никой не може да изпълни моите въжделения, да успокои нетърпението ми, а съм забравил да плача. Аз съм сам. Смирявам се и чакам.

Серафитус погледна покритото с цветя възвишение, върху което беше настанил Мина, после се обърна към високите планини, чиито остри върхове бяха покрити с гъсти облаци, и там отправи останалите си мисли.

— Мина, не чуваш ли прекрасния концерт? — продължи той с глас на гургулица, тъй като орелът вече достатъчно беше издавал крясъци. — Не би ли казала, че това са еолови арфи^[6], които поетите са поставили в лоното на горите и планините? Виждаш ли неясните фигури, които се прокрадват през облаците? Забелязваш ли крилатите нозе на тези, които приготвят небесните украси? Тези звуци разведряват душата; скоро небето ще отрони пролетните цветя, от полюса се изтръгна сияние. Да бягаме, време е вече.

За миг ските им бяха вързани отново и двамата се спуснаха от Фалберг по стръмните склонове, които го свързваха с долините на Сийг. Някакъв чудодеен разум направляваше техния бяг или, по-добре казано, техния летеж. Когато срещаха някоя засипана със сняг пукнатина, Серафитус хващаше Мина и лек като птица се плъзваше устремни по тънкия слой, покриващ бездната. Често той дръпваше спътницата си и се отбиваше встрани, за да избегне пропаст, дърво или скала, които сякаш виждаше под снега, както свикналите с океана моряци предугаждат подводните скали по цвета, водовъртежа и клокоченето на водите. Когато стигнаха до пътищата на Сийгдален и почти без страх можеха да се движат в права линия, за да се доберат до леда в Стромфиорд, Серафитус спря Мина.

— Защо престана да ми говориш? — попита той.

— Смятах — отговори смирено момичето, — че искате да мислите съвсем сам.

— Да побързаме, миличка, пада нощ.

Като чу, така да се каже, новия глас на водача си, Мина се стресна. Това беше ясен глас на момиче, който разпръсна чудноватите светлини на съня, през който дотогава беше вървяла. Серафитус започваше да изоставя мъжката си сила и да лишава погледите си от прекалената им острота. Скоро тези две красиви същества се понесоха към фиорда, достигнаха снежната степ между брега на забива и първия ред къщи на Ярвис; след това, принудени да бързат поради спускащия се мрак, те се заизкачваха към свещеническия дом като по огромна стълба.

— Сигурно баща ми се безпокои — каза Мина.

— Не — отговори Серафитус.

В този момент двамата се озоваха пред външната врата на скромното жилище, където господин Бекер, пасторът на Ярвис, четеше, докато чакаше дъщеря си за вечеря.

— Скъпи господин Бекер — изрече Серафитус, — връщам ви Мина здрава и читава.

— Благодаря, госпожице — отвърна старецът, като сложи очилата си върху книгата. — Сигурно и двете сте уморени.

— Никак — продума Мина и в този момент почувствува върху челото си диханието на спътницата си.

— Мила моя, искате ли вдругиден вечерта да дойдете у дома на чай?

— С удоволствие, скъпа.

— Господин Бекер, ще ми я доведете ли?

— Да, госпожице.

Серафитус кимна кокетно с глава, сбогува се със стареца, тръгна и след малко пристигна в двора на шведския замък. Осемдесетгодишен слуга с фенер в ръка се появи под огромния навес. Серафитус свали ските си с грациозната сръчност на жена, втурна се в салона на замъка, отпусна се върху големия покрит с кожи диван и си легна.

— Какво ще вечеряте? — попита старецът, като запали обичайните за Норвегия дълги свещи.

— Нищо, Давид, премного съм уморена.

Серафитус свали подплатената с белки Шуба, загърна се с нея и заспа. В продължение на няколко минути старият слуга остана прав да съзерцава с любов легналото пред него странно същество, чийто пол трудно можеше да бъде определен от когото и да било, дори и от учените. Ако човек го видеше така, завито с привичната му дреха, която наподобяваше колкото женски пеньоар, толкова и мъжка дреха, беше невъзможно да не си помисли, че провесените крачета принадлежат на младо момиче, тъй природно надарени с изящество бяха те, но челото и профилът на главата изразяваха човешка сила, достигнала своя най-висок предел.

„Тя страда, но не иска да ми каже — помисли старецът. — Тя умира като цвете, жарнато от слънчев лъч.“

И старият човек заплака.