Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Door to December, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Николаев, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Вратата към декември
Преводач: Боян Николаев
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща Плеяда
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мария Димова
Коректор: Анели Векилска-Ръждева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19301
История
- —Добавяне
32
Лора заспа заедно с Мелани, а Дан легна на леглото, което беше по-близо до вратата, по-близо до най-вероятния източник на неприятности. Легна си по риза, панталони, обувки и чорапи, за да бъде готов да действа веднага при нужда. Бяха оставили една от лампите запалена — след събитията от изминалия ден стана ясно, че няма защо да се страхуват от мрака, но и няма защо да му се доверяват. Дан долавяше дълбокото и равномерно дишане на майката и детето.
Не можеше да заспи. Мислеше си за ужасно обезобразения труп на Джоузеф Скалдоне, за всички мъртъвци от къщата в Студио Сити и за Реджайна Савана Хофриц, която физически и психически бе жива, но душата й бе умъртвена. И както винаги, когато се замисляше прекалено дълго за убийството и безбройните му разновидности, за човешките „изобретения“ в това отношение, споменът за мъртвите му брат и сестра неумолимо връхлиташе в съзнанието му.
Той никога не ги бе познавал живи. Вече бяха убити, когато научи имената им и тръгна да ги търси.
Колкото до собственото му име, нито Дан, нито Халдейн му бяха дадени по рождение. Бил е осиновен от Пийт и Елси Халдейн на по-малко от едномесечна възраст.
Истинските му родители се казвали Лорета и Франк Детуайлър — двама бегълци от Оклахома, които дошли в Калифорния да търсят щастието си, но така и не го намерили. Вместо това, по време на третата бременност на Лорета, Франк бил убит при транспортно произшествие, а самата Лорета, която карала патологична бременност, умряла на втория ден след раждането на Дан. Била го нарекла Джеймс. Джеймс Детуайлър. Но тъй като нямали никакви роднини и никой не искал да прибере трите малки деца, те били разделени и дадени за осиновяване.
Питър и Елси Халдейн никога не бяха крили от Дан, че не са истинските му родители. Той ги обичаше и с гордост носеше името им, защото бяха добри хора и му бяха дали всичко. Същевременно винаги си бе мислил за истинските си родители, бе жадувал да научи повече за тях.
Заради правилата, които действаха при работата на агенциите за осиновяване в ония дни, Елси и Пийт нямаха никаква информация за истинските родители на бебето им, освен че са мъртви. Това дори усили любопитството на Дан да разбере какви хора са били, защото не го бяха изоставили по свое желание, а по прищявка на съдбата.
По времето, когато постъпи в колежа, Дан вече бе започнал борба с бюрокрацията, свързана с осиновяването на деца, за да получи екземпляр от досието си. Отне му доста време, но след много усилия и известни разноски научи истинското си име, имената на кръвните си родители, както и поразителния факт, че има брат и сестра. Брат му Делмар е бил на четири години, когато Лорета Детуайлър е умряла, а сестра му Кари — на шест.
Като се опираше на преписките от агенцията по осиновяване, които частично бяха пострадали при пожар и не бяха достатъчно пълни, започна още по-усърдно да търси роднините си. Пийт и Елси Халдейн му бяха изградили дълбоко и трайно чувство за важността на семейството; той се отнасяше към братята и сестрите им като към истински чичовци и лели, смяташе родителите им за дядовци и баби, чувстваше, че им принадлежи. И все пак… е, усещаше особена празнота, смътно и неприятно чувство, че е изоставен на произвола на съдбата, което щеше да изчезне, когато откриеше кръвните си близки.
Хиляди пъти оттогава се бе проклинал, че изобщо е започнал да ги търси.
Като проследяваше оставените през годините следи, накрая той откри първо брат си Делмар. Или по-точно откри гроба му. Имената върху плочата не бяха нито Делмар, нито Детуайлър. Пишеше Руди Кесман. Това име бяха избрали осиновителите на Делмар.
Едва четиригодишен при смъртта на майка си, Делмар е бил много подходящ за осиновяване и затова е бил предаден бързо на една млада двойка — Пери и Джейн Кесман — във Фулъртън, Калифорния. Но агенцията по осиновяване не проучила достатъчно щателно младото семейство и не знаела за привързаността на Пери Кесман към нови, опасни, а понякога и противозаконни начинания. Пери Кесман карал състезателни коли, в което нямало нищо нередно. Бил запален мотоциклетист, което криело известна опасност, но не било забранено от закона, разбира се. По документи бил католик, но често си правел експерименти с различни нови култове. По едно време посещавал в продължение на няколко месеца някаква пантеистична църква, а задълго бил член на секта почитатели на НЛО — макар че никой не би могъл да уличи в нещо човек, който търси Бога, дори ако го търси не където трябва. Кесман също пушел марихуана, което тогава се приемало за по-голямо правонарушение отколкото сега. После започнал да взема хашиш, медикаменти за повишаване и понижаване на настроението. И една нощ или халюцинирайки, или в предизвикана от наркотици шизофренична параноя, а може би и като кръвна жертва за някой нов бог, Пери Кесман убил жена си, осиновения си син и накрая се самоубил.
Руди-Делмар Кесман-Детуайлър бил седемгодишен, когато бил убит. Живял бе като Кесман по-кратко време, отколкото като Детуайлър.
Като лежеше върху мотелското легло под слабата светлина, Дан дори не трябваше да затваря очи, за да изплува в съзнанието му гробището, в което накрая бе открил по-големия си брат. Надгробните камъни бяха еднакви, легнали върху земята, за да не развалят прекрасните контури на хълмистата местност. Бяха едни и същи гранитни правоъгълници, в чийто център имаше полирана медна плочка с името на покойника, датите на раждането и смъртта му, а понякога и по някой ред от Евангелието. Върху гроба на Делмар нямаше цитат от Библията, нито някое хвалебствено слово — само студените и безлични дати на раждането и смъртта. Дан и сега си спомняше мекия октомврийски ден на гробищата, приятния лек ветрец, брезовите и лавровите сенки, които се спускаха върху сочната зелена трева. Но най-ярък бе споменът за чувството, което го бе обзело, когато сложи ръка върху медната табелка, с която бе означено мястото за вечен покой на непознатия брат — остро, изгарящо усещане за загуба, което го остави без дъх.
Макар да бяха минали години, макар отдавна да се бе примирил с мисълта, че е имал брат, когото никога няма да познава, Дан и сега почувства, че устата му пресъхва, нещо стиска гърлото му и стяга като в обръч гърдите му.
Би могъл да си поплаче тихичко, както го бе правил и други нощи, когато неканеният спомен го навестяваше, а бе и достатъчно уморен, за да даде воля на сълзите, но Мелани измърмори и издаде тихи уплашени звуци в съня си. Шумът го накара веднага да спусне крака от леглото. Момичето се замята под чаршафа, но не като преди, не с предишната енергия; простена ужасено, но тихичко, така че не събуди майка си. Мелани като че ли се бореше с нападател, но изглежда силите не й достигаха да му се противопостави както трябва. Зачуди се какъв ли нощен звяр я бе подгонил.
После стаята изведнъж изстина и той разбра, че звярът може би я дебнеше не насън, а наяве.
Пристъпи бързо до леглото си и вдигна револвера от нощното шкафче.
Въздухът бе станал арктически.
Двамата мъже седяха край маса до прозореца, играеха карти и пиеха уиски. Вятърът фучеше в стряхата на хижата. Отвън бе извънредно студено и бурно, както и трябваше да бъде по това време в планините, но тази вечер поне нямаше да вали сняг. Отвъд големия прозорец огромната луна плуваше по обсипаното със звезди небе, като караше покритите със сняг борове и ели да проблясват върху снежната планинска поляна.
Беше наистина далече от многолюдните улици и ярките светлини на „Биг Ориндж“.
Шелдън Толбек бе напуснал Лос Анджелис заедно с Хауард Ренсвиър с отчаяната надежда, че разстоянието ще им осигури безопасност. Не бяха казали на никого къде отиват със също така отчаяната надежда, че убийственият психогайст няма да успее да ги догони на място, което не му е известно.
Вчера следобед потеглиха с колата първо на север, после на североизток, навлязоха в планините и само преди няколко часа бяха пристигнали в хижата за ски близо до Мамът.
Къщичката бе собственост на брата на Хауард, но самият Хауард никога не я бе използвал досега, не бе свързан с нея и никой не би очаквал да го открие там.
„“То" пак ще ни намери — мислеше си отчаян Толбек. — Ще ни подуши някак."
Не изрече мислите си, защото не му се искаше да ядосва Хауард Ренсвиър. Хауард, все още с някакво момчешко излъчване за своите четирийсет години, беше дружелюбен човек, доскоро убеден, че ще живее вечно. Той бягаше за здраве сутрин, внимаваше да не яде прекалено много мазнини и рафинирана захар, отдаваше се на медитация по половин час всеки ден; винаги очакваше най-хубавото от живота и обикновено го получаваше. И Хауард беше оптимистично настроен за шансовете им сега. Той беше — или поне така твърдеше — абсолютно убеден, че съществото, от което се страхуваха, не би предприело такова далечно пътуване и не би ги последвало, ако се погрижеха да прикрият следите си. И все пак Толбек не можеше да не забележи, че Хауард нервно поглежда към прозореца всеки път, когато корнизите проскърцваха по-шумно от силния вятър, че подскачаше при всяко изпукване на горящите пънове в огнището. Така или иначе, самият факт, че будуваха в този мъртъв и мрачен утринен час достатъчно ясно му говореше, че показният оптимизъм на Хауард е чиста преструвка.
Толбек си наливаше още мляко с уиски, а Хауард Ренсвиър цепеше картите, когато стаята изстина. Погледнаха към огнището, но там пламъците не бяха намалели, перките в отоплителната уредба все така се въртяха и разпращаха из стаята горещия въздух от огнището. Вратата бе затворена, прозорците също. А след миг с тревожна яснота разбраха, че студът, който усещат, не се дължи на случайно течение, защото въздухът изстиваше все повече.
„То“ беше дошло. Причудливо, зложелателно нахлуване. В един миг не беше тук, а в следващия бе до тях — демонична и смъртоносна сплав от психична енергия.
Толбек се изправи.
Хауард Ренсвиър скочи така рязко, че преобърна чашата си, събори стола и изпусна тестето карти.
Вътрешността на хижата се бе превърнала във фризер, макар че огънят все така пламтеше в огнището.
Големият кръгъл килим, който лежеше на пода между двете канапета в ловджийско зелено, се вдигна във въздуха и се спря на два метра от пода. Висеше там, но не отпуснат и увиснал, какъвто трябваше да бъде, а опънат и стегнат, после се завъртя — все по-бързо и по-бързо, като огромна грамофонна плоча, поставена върху невидим апарат.
С трескаво намерение да се измъкне, което изглеждаше глупаво и безнадеждно още когато му хрумна, Толбек заотстъпва гърбом към задната врата на хижата.
Ренсвиър стоеше до масата, онемял от вида на въртящия се килим, и явно не можеше да помръдне.
Килимът изведнъж се спусна на пода в безжизнена купчина. Едно от канапетата бе запратено през стаята с такава сила, че преобърна масичката и лампата върху нея. Двата му крака се счупиха. „То“ смачка полицата със списания, като срути и завъртя по пода лъскавите издания — приличаха на птиче ято, неспособно да се вдигне във въздуха. Толбек се бе оттеглил от хола в кухненския бокс, който беше част от голямото помещение, което всъщност представляваше цялата хижа и почти достигна задната врата. Вече си мислеше, че ще успее. Като не смееше да застане с гръб към невидимото, но безспорно присъствие в хола, той протегна ръка зад себе си и я размаха в опит да напипа дръжката.
Разпръснатите около Ренсвиър карти сега се вдигнаха от пода и се завъртяха нагоре, като че ли някаква злокобна, злонамерена сила им бе вдъхнала живот и ги бе развъртяла с омагьосана метла. Рееха се около него като листа, понесени от бесен вятър, пляскаха и се блъскаха една в друга, докато изпълняваха шеметния си танц. Имаше нещо в издавания от тях звук, което напомни на Толбек звука от точене на ножчета за бръснене. Тази тревожна мисъл още не го бе напуснала, когато видя как Хауард Ренсвиър яростно се брани от вихрушката пластмасови четириъгълници — двете му ръце кървяха, порязана бе и цялата му глава. Наистина картите не бяха нито достатъчно твърди, нито достатъчно остри, за да го наранят… и все пак му нанасяха рани, а той пищеше от болка.
Ръката на Толбек накрая откри опипом бравата зад гърба му. Но тя не се отваряше. Бе заключена. Разбираше, че трябва да се обърне, да дръпне резето и да излезе от хижата за секунда, но продължаваше да наблюдава като хипнотизиран спектакъла в хола. Страхът едновременно му даваше енергия и го сковаваше, изпълваше го с желание да побегне, но заедно с това парализираше ума и краката му.
Сега и картите се срутиха безжизнени на пода както килимът преди тях. Върху ръцете на Ренсвиър сякаш имаше стегнати кървавочервени ръкавици.
Още докато картите падаха, нещо изтегли решетката под дървата в каменното огнище, а един горящ пън се отдели от събратята си, стрелна се през стаята и цапардоса Ренсвиър, който бе прекалено замаян, за да се дръпне от пътя му. Пънът бе погълнат от пламъците — снаряд, състоящ се от дърво, въглен, пепел и припламващ огън. Когато се блъсна в слабините на Ренсвиър, овъглените му и чупливи останки се превърнаха в черна, пушеща смет, която поръси обувките на Хауард. Другата част обаче — неизгорялата сърцевина на дървото — бе твърда и някак назъбена — примитивно и особено садистично копие, което пробиваше корема му и го ръгаше жестоко, като не само късаше кръвоносни съдове и органи по пътя си, а вкарваше огъня все по-навътре в него. Тази грозна и смразяваща кръвта гледка бе достатъчна, за да излекува Толбек от страховата парализа, която го бе държала при кухненската врата в течение на дълги и скъпоценни секунди. Той напипа резето, натисна дръжката, блъсна рязко вратата и излетя в нощта, вятъра и мрака; затича като обезумял, за да спаси живота си.
В мотелската стая температурата се бе вдигнала също така бързо, както и бе спаднала. Отново беше топло.
Дан Халдейн се чудеше какво ли, по дяволите, бе станало — или едва не бе станало. Какво означаваше промяната в температурата? Дали тук за няколко секунди бе имало някакво окултно присъствие? И ако е така, защо се бе появило, ако не да нападне Мелани? И какво го бе накарало да си тръгне?
Мелани, изглежда, усети, че заплахата се бе разсеяла, защото се успокои и утихна под завивките си.
Застанал до леглото, Дан Халдейн за първи път се взря в изпитото лице на детето и осъзна, че щом порасне, то ще стане красиво като майка си. Тази мисъл го накара да премести поглед към Лора, която бе заспала дълбоко до дъщеря си, без да я смути краткият изблик на сънливо бърборене и без да усети краткия остър мраз, преминал през стаята. Успокоено, прекрасното й лице напомни на Дан изображенията на Мадоната, които бе виждал по картини из изложбите. Пръснатата по възглавницата под бледата кехлибарена светлина гъста кестенява коса на Лора изглеждаше като изпредена от червено-златистото сияние на есенен залез и на него му се прииска да зарови ръка в нея и да я остави да се разлее по пръстите му.
Върна се в своето легло.
Лежеше по гръб и гледаше в тавана.
Помисли си за Синди Лейки. Умряла от ръката на ревнивия до лудост любовник на майка си.
Сети се и за брат си Делмар. Умрял от ръката на надрусания си и халюциниращ осиновител.
Помисли и за сестра си, разбира се. Това беше редовният маршрут на спомените му през всички нощи, когато не му се удаваше да заспи — Синди Лейки, Делмар, Кари. Накрая чрез досиетата на агенцията за осиновяване, която бе разделила тримата Детуайлър след смъртта на майка им, Дан бе открил и сестрата, от която е бил откъснат, когато е бил на един месец, а тя на шест години. Също като Делмар и тя почиваше в гроба.
Тъй като е била шестгодишна при смъртта на майка им, Кари не бе понесла добре внезапната и пълна раздяла на семейството си, нито се бе приспособила към новия живот. Цялото преживяване й бе причинило емоционални и психологически поражения, а свързаните с това проблеми в поведението й я бяха превърнали в труден кандидат за осиновяване. От сиропиталището я бяха местили няколко пъти в домове за малолетни, обратно в сиропиталището и отново по домовете — у нея явно бе нараствало чувството, че не е за никъде и че никой не я иска. Поведението й се влошило и накрая започнала да бяга от домовете за малолетни, а с всяко бягство властите все по-трудно успявали да я открият и да я върнат. Когато станала на седемнайсет години, вече знаела как да се изплъзва от преследвачите си и те повече не успели да я заловят — останала съвсем свободна. Всички запазени снимки свидетелстваха за изключителната й красота, но в училище не й вървяло, нямала квалификация за никаква работа, затова — както и много други красиви момичета от разбити домове — избрала проституцията като най-добрия способ да се издържа — по-точно, проституцията е избрала нея, защото за нея изборът е бил нищожен или никакъв.
На двайсет и осем години вече била високоплатено момиче на повикване по телефона, когато краткият й нещастен живот завършил. Един от клиентите й поискал нещо по-извратено, отколкото тя можела да предложи, и спорът помежду им бързо преминал в насилие. Била убита пет седмици, преди Дан да открие адреса й, а се намирала под земята от месец, когато той бе решил да я посети. Дванайсет години го разделяха от възможна среща с брат му, което също бе тъжно, но не така болезнено като разминаването със сестра му — не му достигна само месец.
Успокояваше се, че тя би била като непозната за него. Биха имали съвсем малко или почти нищо общо помежду си. Възможно бе дори тя да не би се зарадвала да го види, след като той е полицай, а тя проститутка. А и той самият би могъл да съжалява, че се е срещнал с жената, която сестра му бе станала. При тези обстоятелства срещата им и всяко по-нататъшно общуване би могло да е изпълнено с много страдание и малко радост. Но когато откри гроба й, той бе едва двайсет и две годишен стажант в полицията и на тази възраст не притежаваше сегашната си емоционална устойчивост — бе плакал искрено върху онази каменна плоча. По дяволите, дори сега, след повече от двайсет години работа в полицията, петнайсет години на срещи с хора, срещу които са използвали нож и пистолет, които са били бити и душени, след като бе душевно закоравял, пак му се случваше да си поплаче за Кари и за изгубения си брат — в най-тъмните часове на безсънните си нощи често размишляваше за миналото, което би могло да е така различно.
Донякъде обвиняваше себе си за смъртта на Кари. Имаше чувството, че е трябвало по-упорито да я търси — тогава би я открил по-рано, за да я спаси. От друга страна, му беше ясно, че вината не е негова. Дори да беше я открил навреме, думите и делата му нямаше да я променят и тя, така или иначе, щеше да се срещне с клиента убиец.
Угризенията на съвестта му не бяха заслужени; бяха просто още един пример за неговия „Атласов комплекс“ — склонен бе да поема тежестта на целия свят върху раменете си. Познаваше се добре; можеше дори да се надсмива над себе си и понякога се шегуваше, че (с такава склонност и ентусиазъм за поемане на вина) е трябвало да се роди евреин. Но способността му да се иронизира ни най-малко не намаляваше чувството му за отговорност.
Затова, когато сънят оставаше за него примамливо недостъпен, Делмар, Кари и Синди Лейки се настаняваха в мислите му. В мрака често анализираше човешката склонност към убийство, преценяваше невъзможните обстоятелства от собствената си практика, когато нямаше начин да спаси живите, а рано или късно стигаше до мисълта, че е виновен и за смъртта на майка си, тъй като усложненията при раждането я бяха погребали. Безумие. Но тази тема винаги го побъркваше. Фактът на смъртта. Фактът на убийството. Фактът на насилственото и диво начало, каквото има у всеки мъж и жена. Не беше в състояние да приеме тези безспорни факти и навярно никога нямаше да бъде, защото упорито вярваше, че човекът и човечеството са благородни — или поне са създадени с благородни подбуди. От Делмар към Кари до Синди Лейки — по този път нормално преминаваха мрачните му спомени, а след това се залюляваше на ръба на бездна от нелогичност, вина и отчаяние и затова понякога — не много често, само понякога — ставаше, запалваше лампите и се напиваше до безсъзнание.
Делмар, Кари, Синди Лейки.
Ако не успееше да спаси двете Маккафри, и техните имена щяха да се прибавят към списъка и тогава нощните посещения на нежелани черни спомени щеше да се удължи — Делмар, Кари, Синди Лейки, Мелани и Лора.
Тогава вече не би могъл да живее със самия себе си. Ясно му беше, че е просто полицай, човек като всички останали, а не рицар с блестящи доспехи, но някъде дълбоко в себе си част от него искаше да бъде този рицар; тъкмо тази част — на мечтателя, на благородния романтик — осмисляше живота му. И ако тази част някога изчезнеше, той не можеше да си представи как би продължил да живее. Тъкмо затова трябваше да защитава Лора и Мелани като свои собствени роднини. Трябваше да се грижи за тях и ако ги оставеше да умрат сега, нещо в него също щеше да умре.
Делмар, Кари, Синди Лейки… поредицата мрачни спомени се нижеше през съзнанието му и накрая сънят го понесе в обятията си. Тихото дишане на Мелани и Лора приличаше на лек ветрец, долетял от някое далечно море.
Шелдън Толбек се затича в нощта, пресече поляната, като на места нагазваше в дълбок до коленете сняг. Докато бягаше от хижата, дъхът му излизаше на облачета пара, а преспите се носеха като призраци зад него — странното излъчване на луната създаваше впечатлението, че от тях се излъчва ектоплазма[1].
От хижата долитаха писъците на Ренсвиър, които ужасяващо отекваха в мрака. Писъците събудиха у Толбек боязънта от дяволи и той тичаше като че ли го е подгонил самият Сатана. Носеше ботуши, но беше без палто и отначало пронизващият студен вятър му причиняваше болка. Но после, докато продължаваше лудия си бяг към отдалечения край на поляната, започна да усеща вятъра като че хиляди иглички се забиваха безмилостно в плътта му.
Бръснещият вятър проникваше в пуловера и дънките му, а след малко той получи усещането, че са му инжектирали новокаин. Знаеше, че тази благодатна загуба на чувствата ще трае не по-дълго от две-три минути; дължеше се единствено на шока. Скоро болката щеше да се върне и студът да стане като пълзящ през костите му рак, който къса частици от костния мозък с ледените си щипки.
Без да се интересува от посоката, тласкан от ужаса си, той прегази преспата в края на поляната и навлезе в гората. Гигантски ели, смърчове и борове се надвесиха над него, а фосфоресциращата лунна светлина проникваше само през няколкото процепа сред огромните, сплетени едно в друго дървета. Проникналите тук-там лунни лъчи приличаха на светлина от слабо джобно фенерче; всичко, огряно от бледите светли снопове, изглеждаше нереално и извънземно. Мракът, който обгръщаше гората, искреше в многоцветни нюанси.
Толбек се препъваше, но вървеше с протегнати напред ръце. Навлезе сред дърветата. Камъни и открити корени затрудняваха движението му. Свлече се внезапно по ската на едно дере, падна по лице, изправи се и продължи. Очите му твърде бавно привикваха с мрака и можеше да вижда съвсем малко от терена пред себе си, но той упорито бързаше и дори подтичваше, тъй като писците на Ренсвиър секнаха преди минута-две, което означаваше, че плячката сега е Толбек. Препъна се, падна и си удари лошо коленете. Изправи се. Продължи. Попадна в заледени храсти, които запукаха, започнаха безмилостно да го бодат и го издраскаха до кръв. Той продължи. Блъсна се в един увиснал боров клон, който издра челото му — стичащата се по лицето му кръв изглеждаше гореща в сравнение с полузамръзналата му кожа.
Озова се в широко и плитко някогашно речно корито, затлачено с камъни, сухи клони и тук-там купчинки от клечки и наноси, останали от есенните дъждовни свлачища. Беше леко заледено с тук-там преспи сняг, пропуснати от пролуките между дърветата, но тук се вървеше по-лесно и той се изкачва неколкостотин метра по речното корито, докато то се стесни съвсем и се загуби към върха на възвишението. Изкатери се по някакво било и навлезе в рядка гъста гора, като се залавяше за клони и оголени скали. Дланите му бяха така замръзнали и изтръпнали, че вече не усещаше раните и одраскванията, които непрекъснато получаваше. Но към върха на хълма пълното изтощение се оказа по-силно от страха и Толбек рухна на земята, без да е в състояние да направи и стъпка повече.
Тук, сред дърветата, вятърът пак се появи. След несполучлив опит да успокои дишането си, Толбек пропълзя до заслона и сянката, които му осигуряваше близката гранитна скала. Подслони се там и огледа стената на клисурата, с мрачни предчувствия обърна поглед и към неосветените по-ниски части на речното корито, през което бе дошъл.
Чуваше единствено свистенето на вятъра, който съскаше в игличките на дърветата и шептеше по каменния скат на възвишението.
Това, разбира се, не означаваше, че психогайстът не го е последвал. Би могъл да е някъде долу и да се приближава през дърветата съвсем безшумно.
Нищо не се движеше, освен снежните вихрушки и боровите клони, разлюлени от вятъра.
Но докато се взираше в тъмнината под себе си, Толбек разбираше, че да се пази от врага си е безсмислено и глупаво, защото ако психогайстът вече идваше, не би го видял. Той нямаше форма, само сила. Нямаше тяло, само съзнание и воля… както и маниакална жажда за мъст и кръв.
Не би могъл да го забележи преди да се нахвърли върху него.
А ако психогайстът го откриеше, той с нищо не би могъл да му се противопостави. Толбек не беше от хората, които се предават лесно и не бе склонен да приеме безизходността на положението си… Като трепереше и се мъчеше да се стопли, потривайки ръцете си и притискайки се към гранитната скала, Толбек напрегнато се взираше в гората под себе си, мъчеше се да долови звук, който не се дължи на вятъра, и непрекъснато си повтаряше, че „то“ няма да дойде, няма да го открие, няма да го разкъса на парченца.
След няколко минути студът го скова. Не можеше да спре треперенето, зъбите му тракаха, откри и че не е в състояние да разтвори свитите пръсти на ръцете си. Усещаше кожата си суха, устните му се бяха напукали и кървяха. Чувстваше се толкова зле, че не можа да удържи сълзите си — те се стекоха по мустаците и по наболата му брада и бързо замръзнаха. С цялото си сърце се проклинаше, че някога се е срещнал с Дилан Маккафри и Уили Хофриц, искаше му се никога да не бе виждал онази сива стая, искаше му се да не познава момиченцето, което бяха научили да търси вратата към безкрайното. Никой не си представяше, че експериментът ще излезе от контрол и че подобно нещо ще бъде пуснато на свобода!
Нещо се раздвижи долу.
Толбек изохка, вдиша режещо студения въздух рязко, който разрани гърлото и предизвика болка в гърдите му. Нещо изпука, тупна и се търкулна.
„Сърна е — помисли си. — В планините има сърни.“
Но не беше сърна.
Остана коленичил, свит до скалата, с надеждата че все още има възможност да оцелее, но знаеше, че се самозалъгва.
Нещо приближаваше. Звукът се усилваше. Малък и твърд предмет тупна в гърдите на Толбек, после се търкулна по замръзналата земя.
На лунната светлина го видя как се отдалечава и спира.
Камъче.
Злият и побъркан дух го бе замерил с камъче.
Тишина.
Играеше си с него.
Последва нов удар, но вече по-силен от първия път.
Видя как още едно каменно късче пада върху снега пред него.
Беше камъче с големината на топче за игра.
Шумът идваше от камъчетата, които се търкаляха, подскачаха и се плъзгаха по склона на клисурата, удряха се в по-едри камъни и рикошираха по пътя си надолу.
Психогайстът се прицелваше безпогрешно.
Толбек искаше да побегне. Но нямаше сили.
Огледа се панически. Дори да беше в състояние да избяга, нямаше къде да отиде.
Вдигна глава към нощното небе. Звездите светеха студено. Небето никога не му бе изглеждало така мрачно. Осъзна, че е започнал да се моли. На Бога. Не се бе молил от двайсет години.
Изведнъж шумът се усили и потокът от свличащи се камъчета рукна с пълна сила — десетки, стотици малки камъни почукваха като при градушка. Изведнъж вихрушката от камъни превали билото на възвишението откъм мрака и като вълна от лунни призраци бясно полетя към Толбек, удари го по главата, блъсна се в лицето, в ръцете и в тялото му. Летящите камъни не бяха смъртоносни, но всички му причиняваха силна болка. А сега като че ли камъчетата не се насочваха към него, а някой бе отменил законите на гравитацията по склона, поне по отношение на малките камъчета, защото те се движеха нагоре като истинска река — господи, бяха стотици, а той седеше в центъра на безмилостния порой. Вдигна колене, наведе главата си и я покри с ръце, опита се да се навре още по-навътре в гранитната ниша, но камъчетата го откриваха.
От време на време го удряха каменни късове. Малки скали. А някои не бяха чак толкова малки и той изкрещяваше от болка при всяко точно попадение.
Кървеше и целият бе издран, струваше му се, че една от скалите бе счупила лявата му китка.
Нещо невидимо го пребиваше до смърт с камъни; той вече не се молеше, а крещеше. Писъците обаче не му попречиха да чуе ужасния далечен шум от неумолимо търкалящи се към върха на възвишението канари.
Целият склон отдолу, изглежда, се рушеше и се устремяваше нагоре, със силата на някакъв катаклизъм се отделяше от земната кора, като че ли по Божествен промисъл планетата трябваше да се разпръсне на малки късчета. Почувства, че земята се тресе при отскачането на всяка изкачваща се канара, отделяше се енергия, равностойна на експлозията на граната.
Вече крещеше с всички сили, но гръмотевичният рев на антигравитационната лавина не му позволяваше да се чуе. Канарите прогърмяваха през билото и се изсипваха покрай него с непоносим трясък. Откъснати от тях каменни отломки го удряха, кръвта му струеше, но още не бе премазан, както очакваше. Две, три, пет, десет канари го заобиколиха и се натрупаха над него, макар че го удряха само по-дребни камъни.
После скалите застинаха. Той ужасено стаи дъх.
Постепенно отново усети студа. И вятъра. Установи, че канарите го бяха оградили отвсякъде и се бяха подредили като примитивен гроб. Бяха прекалено тежки, за да ги помести. В гроба имаше пролуки, стотици пролуки; през някои от тях се промъкваха лунните лъчи. През останалите пролуки вятърът свиреше, стенеше и съскаше, но нямаше достатъчно голяма дупка, през която Толбек да избяга.
Беше погребан жив. За миг го облада ужас, но после си помисли за съдбата на Маккафри, Хофриц, на някои от останалите и тази смърт му се видя почти милосърдна. Студът отново му причиняваше болка, като някакъв гризач с ледени зъби, който ръфа червата му и отхапва от костите. Но това скоро щеше да отмине. След още няколко минути щеше да дойде вцепенението — този път завинаги. Кръвта му вече бе започнала да се отдръпва, да бяга от замръзващата му кожа в отчаян опит да защити жизненоважните му органи. Оросяването на мозъка му също щеше да се намали, да се сведе до жизнения минимум, щеше да му се приспи… Щеше да заспи и никога да не се събуди. Не беше чак толкова зле. Не беше като онова, което се случи на Еди Купър и останалите. Примири се със смъртта и се отпусна — беше го страх, но искаше да я посрещне кротко, след като знаеше, че ще бъде безболезнена. Единственият шум в зимната нощ беше воят на вятъра. Уморен, Толбек се сви в гроба си и затвори очи.
Нещо сграбчи носа му, стисна го и го изви така силно, че от очите му потекоха сълзи.
Примигна и размаха ръце — срещна единствено въздух.
Нещо одра ухото му. Нещо невидимо.
— Не — помоли се той.
Нещо силно прободе дясното му око и болката бе така мъчителна, че го ослепи. Психогайстът бе се промъкнал през пролуките в примитивния му гроб от вледенени камъни.
Смъртта му все пак нямаше да бъде лека.
Лора се събуди неочаквано през нощта и в първия момент не знаеше къде се намира. Лампа със спуснат сенник хвърляше слаба кехлибарена светлина, от която се получаваха странни сенки. Видя друго легло до своето, а Дан Халдейн, напълно облечен, спеше в него. Сети се, че бяха в мотела. Криеха се в мотелска стая.
Все така сънено и като държеше с мъка очите си отворени, тя се обърна, погледна Мелани и тогава разбра защо се бе събудила. Температурата на въздуха бе спаднала рязко и Мелани леко се въртеше под завивките, хленчеше тихо, мърмореше уплашено.
В стаята сега имаше… някакво присъствие — нещо, което можеше да е човек или не, но безспорно бе чуждо, невидимо и все пак безспорно. Замаяна и в полусън, Лора по-добре усещаше присъствието сега, отколкото при двете му посещения в кухнята и при предишната му поява тук. Все още сънена, тя се опираше главно на подсъзнанието си, което бе далеч по-отворено за тези фантастични възприятия, отколкото нормалното й логическо мислене, което беше тромаво и консервативно. Сега, макар и все още да не й бе ясно какво е това нещо, някак го усещаше как се носи из стаята и как кръжи над Мелани.
За миг Лора си представи, че това нещо ще пребие дъщеря й до смърт пред очите й. Ужасена и паникьосана започна да се надига — трепереше, а всеки отделен дъх веднага се превръщаше в пара. Но още докато отмяташе завивките, въздухът отново се стопли, а дъщеря й утихна. Лора се поколеба, наблюдаваше детето и оглеждаше стаята, но опасността — ако бе имало някаква опасност — изглежда, бе отминала.
Вече не усещаше зложелателното присъствие.
Къде ли беше отишло?
Защо ли бе дошло и си бе тръгнало само след секунди?
Пъхна се отново под завивките и се обърна към Мелани.
Момичето бе ужасно бледо, слабо, крехко.
„Ще я загубя“, помисли си Лора.
Не!
„“То" ще се върне за нея, рано или късно, ще я убие също както уби останалите, а аз няма да съм в състояние да го спра с нищо, защото дори няма да мога да разбера откъде идва и защо, какво иска от нея или какво е то самото."
Остана известно време свита под завивките, обхваната от отчаяние. Не беше в природата й обаче да се предава без бой пред някого или нещо, затова съумя да си внуши, че светът се управлява от здравия разум и че всички неща, колкото и да са загадъчни, могат да се изследват и накрая да се разберат, ако към тях се подходи с ум и логика.
Сутринта щеше да си послужи отново с регресивната хипнотична терапия при разговора с Мелани и щеше да окаже по-голям натиск върху детето, отколкото първия път. Съществуваше известна опасност Мелани да се разстрои напълно, ако бъде принудена да възстановява в паметта си болезнени спомени, преди да е в състояние да се справи с тях, но без рискове животът на детето едва ли би могъл да бъде спасен.
Какво беше „вратата към декември“? Какво се намираше от другата й страна? И какво ли чудовищно същество излизаше от нея?
Повтаряше си непрекъснато тези въпроси, докато накрая заплуваха в съзнанието й като безкрайно повтарян рефрен от приспивна песничка, която я люлееше в мрака.
Когато съмна, Лора спеше дълбоко и сънуваше. В съня си бе застанала пред огромна желязна врата, а над вратата имаше часовник, който скоро щеше да покаже дванайсет часа.
Оставаха само няколко секунди, преди трите му стрелки да се слеят (тик) — тогава вратата щеше да се отвори (так) и нещо жадно за кръв щеше да се нахвърли върху нея (тик), но тя не можеше да открие нищо, с което да залости вратата, а и не можеше да се отдръпне, оставаше й единствено да чака (так); тогава чу как остри нокти драскат от вътрешната страна на вратата, чу се и някакво противно лигавене. Тик. Времето изтичаше.