Дийн Кунц
Вратата към декември (24)

24

Излязоха от посипаната с мъртви цветя и отломки кухня, но Лора не се почувства по-добре. Криза след криза се бяха редували, откакто се прибраха вкъщи днес следобед. Първо, Мелани се бе събудила от следобедния си сън ужасена, бе започнала да се дере и блъска в гърдите като религиозен фанатик, който се опитва да изтръгне злото от плътта си. След това радиото бе оживяло и бе последвано от вихрушката, нахлула през задната врата. Ако сега някой й кажеше, че къщата е обладана от зли демони, тя не би го отрекла.

Смяната на обстановката явно не бе помогнала и на Ърл да се чувства по-спокоен, защото изшътка на Лора, когато тя се опита да каже нещо, заведе нея и Мелани в кабинета, намери хартия и химикалка в чекмеджето на бюрото и бързо драсна нещо.

Объркана от странното му поведение, Лора стоеше до него, докато Ърл изписваше: „Напускаме къщата“.

Без особени усилия се съгласи с намерението му. Спомни си за предупреждението, което бяха чули по радиото — „то“ пристига. А изпълнената с цветя вихрушка приличаше на друго съобщение със същото значение. То идваше. И искаше Мелани, то знаеше, че са в къщата.

Ърл добави: „Вземете в един куфар дрехи за себе си, а в друг — за Мелани“.

Очевидно се опасяваше, че в къщата е инсталирана подслушвателна уредба.

Смяташе и че няма да успее да изведе лесно Лора и Мелани, ако подслушвачите знаеха, че ще тръгнат.

В това имаше смисъл. Който и да бе финансирал Дилан и Хофриц, би искал да знае по всяко време къде се намира детето, така че евентуално да има възможността да я измъкне или да я убие. А и ФБР би могло да се интересува от местонахождението на Мелани по всяко време, за да арестува похитителите й. Освен ако на ФБР не им трябваше първо тя.

Лора отново почувства някакво кошмарно изтръпване. Може би съвсем не всички ги преследваха, но в момента наистина изглеждаше, че е така. Още по-лошо, като че ли не само ги преследваше някой — а и нещо.

Да се скрият. Само това им оставаше. Трябваше да отидат на място, до което нямаше да ги проследят и където никой не би ги открил. Лора сграбчи химикалката и написа: „Къде ще отидем?“.

— Ще видим — промълви Ърл. — Но сега трябва да побързаме.

„То“ идваше.

Мъжът помогна на Лора да подреди в спалнята два куфара — единият за Мелани, другият за нея.

„То“ идваше. А фактът, че не знаеше какво представлява — дори се чувстваше глупаво от убедеността си в съществуването му — изобщо не намаляваше страха й от „него“.

Щом стегнаха куфарите и вече бяха облекли палтата си, Лора няколко пъти повика Пепър, но котаракът не се появи. Бързо обиколи всички помещения, но не успя да го открие. Явно се криеше, както всяка самоуважаваща се котка би постъпила при такива обстоятелства.

— Оставете го — прошепна Ърл. — Утре някой от нас може да дойде и да го нахрани.

Минаха през пералното помещение и слязоха в гаража. Не палиха никакви лампи, защото това би издало намеренията им. Ърл намести куфарите на Лора в багажника на синьото камаро. Беше съвсем ясно защо вземат нейната кола, а не неговата. Той бе паркирал отвън, до тротоара и ако настанените от другата страна на улицата агенти на ФБР видеха как Лора и Мелани се отправят към нея, биха се заинтересували къде отиват и защо; биха могли дори да ги спрат.

Това прибързано бягство може би беше грешка, тъй като ФБР навярно искаше единствено да им помогне. Или не. И в двата случая най-добрата им надежда, изглежда, беше Ърл Бентън.

Той настани Мелани на задната седалка. Постави й предпазния колан.

Лора се извърна и се изуми от вида на дъщеря си. В полутъмния гараж измъченото лице на момичето бе изглеждало по-добре благодарение на сенките — резките черти и острите линии се изравняваха от лунното сияние. За първи път Лора осъзна колко красиво щеше да стане момиченцето й, ако наддаде някое и друго кило. Мелани щеше напълно и чудотворно да се преобрази и от душевното спокойствие, което също щеше да дойде с течение на времето. Лора изведнъж съзря потенциала, който се криеше под опустошената външност. Времето, подобно четката на художник, би наложило други преживявания върху сегашната явна агония на Мелани, а когато спомените от ужасните експерименти с баща й избледнеят, вече няма да е слабо, ъгловато и странно същество, така мъртвешки бледо и с болка в очите; щеше да се превърне в прекрасно момиче. Мисълта за това накара Лора да затаи дъх, да подхрани надеждите си.

Още по-важно — галещата светлина и приятните сенки й позволиха да открие повече от себе си у дъщеря си, а това й оказа силно въздействие. С разума си бе знаела, че Мелани прилича на нея — доказателства за това личаха и сега по измъченото детско лице, въпреки че изтезанията го бяха превърнали в изкривена гримаса — но досега някак не бе възприемала приликата така дълбоко емоционално. Като виждаше себе си в дъщеря си, почувства още по-остро, че детското страдание е и нейно собствено, че бъдещето на детето е и нейно собствено, че тя самата няма да бъде щастлива, докато и Мелани не стане щастлива. И докато усещането за скритата красота на дъщеря й бе подновило надеждите на Лора, втората представа възвърна решителността да открие истината и да победи противниците — дори ако целият проклет свят се беше съюзил срещу нея и Мелани.

Ърл се настани зад кормилото. Обърна се към Лора:

— Мисля, че следващите няколко минути ще бъдат малко необичайни.

— Всичко е необичайно — отвърна тя, докато стягаше колана си.

— Минал съм курс за измъкване от терористи и похитители, така че всъщност няма да съм така безразсъден, както ще изглежда отстрани.

— Безразсъдността няма да ме разтревожи — успокои го тя. — Особено след като видях как онова нещо се втурва с трясък в кухнята ми. Освен това винаги съм си мислила, че ще ми бъде забавно да участвам в малко преследване а ла Джеймс Бонд.

Бентън се усмихна.

— Вие сте жена с характер.

Докато той палеше двигателя, Лора взе дистанционното управление за отваряне на гаражната врата, което стоеше между предните седалки.

— Хайде — подкани я той.

Лора натисна бутона и вратата на гаража започна да се вдига. Още преди да бе стигнала горния си край, Ърл много бързо потегли на заден ход и мина само на сантиметър-два под нея. Лора очакваше да се блъснат във вдигащата се врата, но някак се измъкнаха и с висока скорост се отдалечиха от къщата. Намалиха малко на мястото, където алеята излизаше на улицата, Ърл рязко завъртя волана, така че се обърнаха към наклона на дългия хълм. Хората от ФБР с лъжливата си камионетка от телефонната компания бяха успели да реагират.

Ърл удари спирачките, обърна камарото на преден ход и натисна докрай педала на газта. Гумите изсвириха, колата сякаш за миг залепна за настилката, после се стрелна напред, по тъмната спускаща се надолу улица.

След две пресечки Ърл погледна в огледалото за обратно виждане.

— Идват.

Лора се обърна и видя през задния прозорец как камионетката се отделяше от тротоара.

Ърл леко натисна спирачката, силно изви кормилото вдясно и камарото наполовина зави, наполовина се плъзна рязко в напречната улица. На следващата пресечка зави наляво, после отново вдясно в края на улицата, като набираше скорост и лъкатушеше из тихия жилищен квартал. Накрая излезе от Шърман Оукс, стигна до най-високия край на долината, премина билото към Бенедикт Каниън и се спусна в тъмнината към залесените склонове, към далечните светлини на Бевърли Хилс.

— Измъкнахме се — щастливо въздъхна той.

Лора не споделяше задоволството му. Не беше убедена, че могат да избягат от нечовешкия си враг — невидимото „то“ — с лекотата, с която се бяха отървали от камионетката на ФБР.