Дийн Кунц
Вратата към декември (17)

17

Лутър Уилямс от лосанджелиската полиция беше млад чернокож патологоанатом. Обличаше се като Сами Дейвис Джуниър — спортни костюми и много бижута — но беше увлекателен и забавен събеседник като Томас Сауъл, чернокожия социолог. Всъщност Лутър беше почитател на Сауъл и на други социолози и икономисти от зараждащото се консервативно течение сред чернокожите интелектуалци и помнеше наизуст големи пасажи от книгите им. Прекалено големи. На няколко пъти бе изнасял лекции на Дан върху прагматичната политика, бе се разпростирал върху преимуществата на свободната пазарна икономика като инструмент за премахване на бедността от по-бедните слоеве на населението. Беше толкова добър съдебен медик, с така чувствително око за аномалните детайли, че почти си струваше човек да изтърпи скучните му политически анализи, за да получи данните от разрезите, които той правеше на плътта. Почти си струваше.

Лутър седеше над микроскопа и проучваше някаква тъкан, когато Дан влезе в облицованата със зелени плочки лаборатория. Вдигна глава и се ухили, щом видя кой е посетителят му:

— Дани бой! Употреби ли билетите, които ти бях дал?

За миг Дан не се досети за какво му говори патологоанатомът, но после си спомни. Лутър си бе купил два билета за публичната дискусия между Уилям Ф. Бъкли и Робърт Шиър, но после се бе оказал ангажиран и нямаше възможност да отиде. Беше се срещнал с Дан из коридорите миналата седмица и бе настоял Дан да вземе билетите. „Ще бъде от полза за съзнанието ти“, бе обяснил тогава. Сега Дан се притесни и започна:

— Нали ти казах още тогава, че едва ли ще успея? Нали те помолих да предложиш билетите на друг?

— И не си отишъл? — с огорчение запита Лутър.

— Не можах.

— Дани, Дани, трябва да си осигуряваш време за тия неща. Води се борба, от която зависи бъдещето на всички ни, битка между защитниците на свободата и онези, които я мразят — тиха война между последователите на учението за свободната воля и ненавиждащите го фашисти и левичари.

Дан не беше гласувал — дори не бе се регистрирал в избирателните бюра през последните двайсет години. Не беше, защото намираше, че и републиканците и демократите, и либералите и консерваторите пресилват нещата в еднаква степен. Това наистина не го интересуваше — но не то бе причина за политическото му безразличие. Според него обществото все някак щеше да се оправи, независимо от това в чии ръце е управлението, а и нямаше време да дава ухо на безкрайните и отегчителни политически спорове.

Основният, преобладаващият интерес в живота му, който поглъщаше цялото му свободно време и не му оставяше възможност да мисли за нещо друго, бяха убийствата. Убийствата и убийците. У някои хора очевидно имаше потенциал от най-немислима жестокост — тъкмо те го запленяваха. Не убийците с очевидни душевни заболявания. Не и онези, които убиваха в необуздан изблик на гняв или страх, след като са били подложени на провокация. Тъкмо другите. Някои съпрузи бяха способни да убият жените си без всякакви угризения, просто защото са им омръзнали. Имаше майки, които убиваха децата си само защото им дотежаваше бремето на отговорността — и не изпитваха мъка или чувство за вина. По дяволите, някои бяха в състояние да убият когото и да е поради незначителни причини, дори за нещо така дребно като засичане на колата им на кръстовище — това бяха напълно аморалните социопати и на Дан никога не можеше да му омръзне проучването на анормалната им психика. Искаше му се да ги разбере. Дали бяха просто душевноболни или носители на някакъв атавизъм? Дали само определен тип хора бяха способни на хладнокръвно убийство, в което не е замесен никакъв елемент на самоотбраната, или тези убийци бяха от специална порода? Ако наистина се отличаваха като вълци в обществото на овце, него го интересуваше какво ги прави различни. Какво им липсваше? Защо съчувствието и съпреживяването бяха непознати за тях усещания?

Той не разбираше изцяло интелектуалния си интерес към убийствата. У него нямаше особена склонност към чисто мисловната, философска дейност или поне той самият намираше, че е така. Може би, след като всекидневната му работа бе потопена в кръв, смърт и насилие, бе невъзможно да не развие някаква философия в течение на годините. Навярно и останалите ченгета от отделите по убийствата прекарваха голяма част от времето си в размисъл върху тъмната страна на човешката природа, може би той не беше единственият; нямаше как да разбере — за тези неща полицаите не обичаха да говорят. А в неговия случай бе възможно нуждата, която изпитваше да разбере убийството и да проумее мисленето на убиеца, да бе свързана с убийството на собствените му брат и сестра. Да, може би…

Лутър Уилямс, от когото се носеше силен мирис на спирт и химикали, прекъсна внезапно нападналите го мисли:

— Виж какво, Дани, другата седмица ще има страхотна дискусия между Милтън Фридман и Голбрайт…

— Лутър, извинявай — прекъсна го Дан, — но сега нямам време за приказки. Нужна ми е информация и то веднага.

— Защо е това бързане?

— Ммм… ами защото ми се пикае.

В киселото изражение на Лутър се чувстваше наполовина недоверие и наполовина раздразнение:

— Виж, Дани, знам, че политиката те отегчава, но…

— Не, не е така наистина — прекъсна го Дан сериозно. — Наистина имам нужда да посетя тоалетната.

Лутър въздъхна:

— Някой ден, когато тоталитаристите победят, ще приемат закон, с който ще ти забранят да пикаеш, освен ако не разполагаш с писмено разрешение. Тогава ще дойдеш при мен с пръскащ се по шевовете пикочен мехур и ще ми кажеш: „Боже мой, Лутър, защо не ме предупреди за тия хора?“.

— Не, не. Обещавам ти да изпълзя донякъде сам-самичък и да оставя пикочния си мехур да се пръсне на спокойствие. Обещавам, че няма да те безпокоя.

— Да, защото ще предпочетеш мехурът ти да се пръсне, отколкото да си признаеш, че съм те предупредил.

Лутър беше седнал до лабораторната маса върху столче на колела. Дан издърпа друг стол и седна пред него.

— Добре. Поднеси ми сега смайващите си научни прозрения, доктор Уилямс. Разполагаш с трима клиенти от снощи — Маккафри, Хофриц и Купър.

— Аутопсията им е насрочена за довечера.

— И още не са отворени?

— Тук има една особеност, Дани. Убиват ги по-бързо, отколкото ние успяваме да ги отворим.

— Звучи като нарушение на принципите за свободните пазарни отношения — забеляза Дан.

— А?

— Получаваш много повече суровини, отколкото си поръчал.

— Това си е самата истина. Искаш ли да отидеш в моргата и да видиш как труповете ни са струпани един върху друг? По дяволите, както е тръгнало, скоро ще ни се наложи да ги нареждаме и в шкафчетата си между торби с лед.

— Но ти поне си видял тримата, от които се интересувам, нали?

— О, да.

— Тогава можеш ли да ми кажеш нещо за тях?

— Мъртви са.

— Когато тоталитаристите вземат властта, първата им работа ще бъде да си разчистят сметките с нахаканите чернокожи съдебни медици.

— Че нали аз точно това ти казвам — откликна Лутър.

— Ти разгледа ли онова, което е останало от тримата?

Тъмното лице на патолога се смръщи:

— Никога не съм виждал такова нещо. Всеки труп е сбирщина от застъпващи се контузии, десетки контузии, може би стотици — такава бъркотия, господи, а при това няма и два еднакви белега. Десетки счупвания, но няма никаква система в нанасянето им. От аутопсията ще разберем по-точно, но и от предварителния оглед личи, че костите понякога са счупени, понякога разцепени, понякога строшени и понякога… смазани. Не е възможно с тъп инструмент, използван като палка, да превърне костта в прах. Ударът може да строши или да разцепи костта, но това е просто допир, а допирът не троши — освен ако не е нанесен с огромна сила, което може да се случи, когато кола блъсне пешеходец и го залепи за някоя стена; общо взето, костта може да се смаже със силен удар, с натискане, но аз ти говоря за неимоверно силен удар.

— С какво са били удряни тогава?

— Ти не ме разбираш. Виж, когато някой е удрян толкова силно и толкова много пъти като тези хора, обикновено се откриват някакви данни за инструмента, който е бил използван — тежък, гладък, остър, какъвто и да е. Тогава можеш да твърдиш: „На този човек са му видели сметката с чук, който е имал кръгла глава и леко скосена повърхност“. А може и да е било железен лост, тъпата страна на секира, ръб на книга или парче салам, но след като разгледаш раните, обикновено можеш да определиш и инструмента. Но не и този път. Всяка контузия е с различна форма. Всяко нараняване, изглежда, е нанесено с различен инструмент.

Като подръпна дясното си ухо, Дан се замисли на глас:

— Предполагам, че можем да изключим вероятността убиецът да е влязъл в къщата с куфар, пълен с тъпи инструменти само защото си е падал по разнообразието. Не си представям как жертвите му са могли да седят на едно място, докато той е подменял чука с лопата и лопатата с гаечен ключ.

— Мисля, че разсъждаваш правилно. Работата е, че… не видях нито една рана, която да прилича на нанесена с чук, лопата или гаечен ключ. Всяка от контузиите не само се различава от останалите, но и всяка е уникална, със своя форма.

— И какво би могло да значи това?

— Ами ако имахме работа със стар роман за Фу Манчу, бих могъл да предположа, че сме се сблъскали със злодей, който е измислил ново сатанинско оръжие — някакъв компресор, който развива по-голяма сила от Арнолд Шварценегер, когато е размахвал ковашкия си чук.

— Любопитна теория. Но не особено правдоподобна.

— Чел ли си Сакс Ромър, автора на онези някогашни манчурски романи? По дяволите, те са пълни с екзотични оръжия, със съвсем редки методи за убиване.

— Но тук се сблъскваме с реални факти.

— Там се твърди същото.

— Животът не е манчурски роман.

Лутър сви рамене:

— Не съм толкова сигурен. Гледал ли си новините напоследък?

— Нужно ми е нещо повече от това, Лутър. Този път ми трябва помощ.

Те останаха загледани един в друг за миг.

После, без и следа от остроумие по лицето си, Лутър добави:

— Но точно така изглежда, Дани. Като че ли са пребити до смърт с пневматично устройство.