Дийн Кунц
Вратата към декември (15)

15

Колегите на лейтенант Филикс Порто от отдела за научни анализи го наричаха зад гърба му Поаро, по името на превзетия белгийски детектив. За Дан обаче беше ясно, че лейтенант Порто предпочита да мисли за себе си като за Шерлок Холмс въпреки дебелите си крака, биреното коремче и прегърбените рамене, лицето на Дядо Коледа и продълговатата плешива глава. За да допринесе за приликата с любимия си герой, Порто рядко се появяваше, без да носи красивата си лула, с която пушеше ароматичен, ситно нарязан тютюн.

Лулата не беше запалена, когато Дан влезе в кабинета на Порто, но шефът на научния отдел я грабна и посочи с нея към един стол.

— Сядай, Даниъл, сядай. Очаквах те. Сигурно си дошъл да видиш докъде сме стигнали с обработката на материала от случая в Студио Сити.

— Точно така е, Филикс.

Порто се облегна в стола си.

— Това е доста специален случай. Естествено пълните резултати ще излязат от лабораторията ми чак след няколко дена. — Филикс винаги казваше „моята лаборатория“, като че ли не ръководеше съдебномедицинския отдел в един от големите градски полицейски участъци, а провеждаше опити в стаичката на собствената си квартира на Бейкър Стрийт. — Ако искаш обаче, бих могъл да ти кажа някои от предварителните резултати.

— Би било много любезно от твоя страна.

Порто изгледа лукаво Дан и се усмихна, като дъвчеше мундщука на лулата си:

— Подиграваш ми се, Даниъл.

— Нищо подобно.

— Така е. Ти се подиграваш на всички.

— Изкарваш ме голяма драка.

— Точно такъв си.

— Много ти благодаря.

— Но си приятна, остроумна, интелигентна и очарователна драка — и в това се състои цялата разлика.

— А сега ме изкарваш направо Кари Грант.

— А ти не се ли виждаш в такава светлина?

Дан се замисли за миг:

— Е, може би наполовина съм Кари Грант, наполовина Алекс Карас.

— Кой е Алекс Карас?

— Някогашна футболна звезда. Сега е актьор.

— Не съм чувал за него. Ако го познавах, може би щях да оценя сравнението ти.

— Сигурно би било така. Кажи ми сега за случая от Студио Сити. Има ли отпечатъци, които биха могли да ни помогнат?

Порто отвори едно чекмедже на бюрото си и извади кесийка с тютюн. Започна да приготвя лулата си.

— Много от отпечатъците принадлежат на жертвите. Има ги из цялата къща. Останалите са на момиченцето — макар че ги има само в преустроения гараж.

— Лабораторията.

— Сивата стая, както я нарече един от хората ми.

— Значи са я държали винаги там.

— Очевидно. Е, има и някои частични отпечатъци в тоалетната до коридора, които би могло също да са нейни, но никъде другаде из къщата.

— И нищо повече? Няма ли отпечатъци, които биха могли да са на убийците?

— О, наистина открихме и други отпечатъци, главно частични. Задали сме ги в програмата на новия лазерен скенер за сравнение, който трябва да ги съпостави с отпечатъците на регистрираните престъпници, но засега нищо не е излязло оттам. И едва ли ще излезе. — Той замълча, тъй като бе приготвил лулата, и бръкна в джоба си за кибрит. — В твоята практика колко пъти се е случвало убиецът да остави ясни, незацапани и лесно различими отпечатъци на местопрестъплението?

— Два пъти — отвърна Дан. — За четиринайсет години. Значи отпечатъците няма да ни помогнат. С какво друго разполагаме?

Порто запали лулата си, пое сладникавия дим и духна клечката.

— Оръжие не беше намерено…

— У една от жертвите имаше ръжен от камината.

— У господин Купър — кимна Порто. — Но той не го е използвал, за да удари някого с него. Единствената кръв по ръжена беше на самия Купър, и то само няколко капки, като част от всички пръски по стените и по пода около жертвите.

— Значи Купър не е успял да нанесе удар върху нападателя си, а и самият той не е бил ударен с ръжена.

— Точно така.

— А екипът с прахосмукачките не е ли попаднал на нещо друго освен на мръсотия?

— Резултатите още не са излезли. Но, откровено казано, аз не очаквам кой знае какво.

Порто обикновено бе настроен по-оптимистично — още една прилика с Холмс — така че песимизмът му в сегашния случай бе доста тревожен.

— А какво става с пробите изпод ноктите на жертвите? — заинтересува се Дан.

— Нищо особено. Няма части от кожа, няма нито коса, нито кръв, което навярно означава, че не са имали възможност да ударят нападателите си.

— Но убийците трябва да са били много близо. Мисълта ми е, Филикс, че те са пребили до смърт тия хора.

— Да. И макар че е трябвало да бъдат близо, никой от тях, изглежда, не е пострадал. Взехме десетки кръвни проби от всяка повърхност и от всеки ъгъл на стаите, но всичко, което открихме, принадлежеше единствено на жертвите.

Замълчаха за малко.

Порто пускаше ароматични кълбенца дим във въздуха над главата си. Погледът му стана отдалечен, докато размишляваше за уликите от случая; ако и той като Шерлок свиреше на цигулка, сега беше моментът да посегне към нея.

Дан наруши мълчанието:

— Ти видя ли снимките на труповете?

— Да. Ужасно. Невероятно. Такава ярост…

— Нямаш ли чувството, че този случай може би ще се окаже зловещ?

— Даниъл, за мене всички убийства са зловещи — отвърна Порто.

— Но това тук изглежда по-зловещо от обикновено.

— По-зловещо от обикновено — съгласи се Порто и се усмихна, като че ли предизвикателството му доставяше удоволствие.

Дан напусна лейтенанта от огледа за научни анализи и ароматичния му тютюнев ореол и взе отново асансьора — този път до подземния етаж, където се намираше лабораторията по патология.