Дийн Кунц
Вратата към декември (7)

7

Дан Халдейн седеше на старото дървено бюро, което използваше, откакто бе постъпил временно на работа в участъка на Ийст Вали. Ръбовете му бяха прогорени от цигари, а повърхността — издраскана и белязана с безброй кръгчета от прелели чашки с кафе. Обстановката обаче не го притесняваше. Той обичаше работата си и би могъл да я върши и в палатка, ако се наложеше.

В часовете преди зазоряване в участъка бе настанала тишина, доколкото това изобщо е възможно в полицията. Повечето от бъдещите жертви още не бяха се събудили, а дори и престъпниците може би спяха. Неколцина дежурни поддържаха реда в района и очакваха дневната смяна да пристигне, а това щеше да стане скоро. В сградата още витаеше някакво призрачно чувство, характерно за всички служби, в които се работи нощем. Чуваше се тракане от пишеща машина някъде откъм коридора на ареста и метлата на чистача, която се удряше в краката на опустелите бюра. Звънна телефон — дори и в този час някой се нуждаеше от помощ.

Дан разкопча износения си сак и изсипа съдържанието му върху бюрото си. Имаше снимки, направени с „Полароид“, на трите трупа, които бяха открили в къщата в Студио Сити, и наслуки подбрана част от книжата, осеяли пода в кабинета на Дилан Маккафри, показания от съседите, предварителен ръкописен доклад от съдебните медици, както и описи от огледа.

Халдейн си беше изградил доверие към документите. Разполагаше със списъци за съдържанието на чекмеджета, бюфети и килери от къщата, където бяха станали убийствата, на заглавията на книгите от рафтовете в хола, записал беше и телефонните номера, които намериха в едно тефтерче до телефона в кабинета на Маккафри. Имаше и имена — всяко име, което бе намерил записано някъде из къщата в Студио Сити. Докато случаят не се разяснеше, той щеше да носи описите със себе си, да ги изважда и да ги препрочита във всяка свободна минута — на обед, когато е излязъл да се поразтъпче, в леглото си вечер, преди да загаси лампата — да ги използва като стимул за подсъзнанието си, да се надява, че ще му подскажат неочаквано прозрение или жизненоважна взаимовръзка.

Станли Холбайн, отколешен приятел и някогашен партньор от Отдела за грабежи и убийства, веднъж бе притеснил Дан на коледното тържество в участъка, като разказа дълга и много забавна история (със съмнителна достоверност) за някои от най-потайните списъци на Дан, включително и описите на всяко ястие, което е поел, и всяко посещение на тоалетната от деветгодишна възраст насам. Дан го бе изслушал развеселен, но със зачервено лице, с ръце в джобовете на сакото си. Накрая се престори, че иска да го удуши, но когато извади ръцете си, за да се нахвърли върху Холбайн, неволно измъкна и пет-шест листа, които се разпиляха по пода. Това предизвика водопад от смях у всички присъстващи и го накара бързо да се оттегли в друга стая.

Прегледа набързо сегашната си колекция със смътната надежда, че нещо ще се покаже като някоя от сгъваемите фигури в детска картинна книжка. Нищо не се показа. Започна внимателно да прелиства всичко отново. Всички заглавия на книги му бяха непознати. Описът съдържаше литература в областта на психологията, медицината и физиката и окултните науки. Защо ли е било нужно на лекар и учен да се интересува от ясновидство, психични сили и други паранормални явления?

Прегледа списъка с имена. Не познаваше никого от хората. Продължаваше да се връща към снимките на труповете, въпреки че стомахът му отдавна бе започнал да се свива. По време на трите години във Виетнам и четиринайсетте си години в лосанджелиската полиция бе виждал твърде много мъртъвци. Но тези бяха съвсем различни. Случвало му се бе да попадне на хора, разкъсани от мини, но и те бяха в по-добро състояние от тези.

Убийците — а вече нямаше съмнение, че извършителят не е бил сам — са притежавали огромна сила или нечовешка злоба, а може би и двете. Жертвите бяха увреждани многократно дори и след смъртта им, ударите ги бяха превърнали в кайма. Какви ли хора биха могли да убиват с такава невъздържана злост и жестокост? Каква ли маниакална омраза би могла да ги докара до това?

Преди да успее да се съсредоточи върху тези въпроси, чу шума от приближаващи се стъпки.

Пред бюрото на Дан се изправи Рос Мондейл. Капитанът, шеф на районния участък, бе пълен мъж, висок метър и седемдесет и три, с добре развит гръден кош. Както винаги, всичко у него беше кафяво — кафява коса, гъсти кафяви вежди, наблюдателни кафяви присвити очи, шоколадовокафяв костюм, бежова риза, тъмнокафява вратовръзка, кафяви обувки. Носеше солиден пръстен с ярък рубин и това беше единственият друг цвят у него.

Чистачът вече си бе отишъл. В просторното помещение бяха само те двамата.

— Още ли си тук? — подхвана Мондейл.

— Не. Това е само добре изработен макет. Истинският ми аз е в тоалетната и си инжектира хероин.

Мондейл не се усмихна, а отбеляза:

— Мислех си, че вече ще те прехвърлят в Централното управление.

— Аз се привързах към Ийст Вали. Смогът тук има особено приятен аромат.

— Отвратителни са ограниченията в бюджета ни — намръщи се Мондейл. — Навремето излезеше ли някой от хората ми в отпуск или по болест, винаги имаше достатъчно много хора, които да го заместят. Сега трябва да искаме заместници от другите участъци, а и да даваме свои хора, когато ни е възможно — голяма гадост.

Дан знаеше, че Мондейл не би възразявал толкова срещу временните заместници, ако ставаше дума за друг. Но той не обичаше Дан. Враждебността им бе взаимна.

Бяха учили заедно в полицейската академия, а после бяха разпределени в една и съща патрулна кола. Дан безрезултатно бе подавал молби да сменят партньора му. Накрая среща с един маниак, куршум в гърдите и престой в болницата свършиха онова, което молбите не постигнаха — когато се завърна на работното си място, вече имаше нов партньор. Дан по природа бе надарен с качествата на улично ченге — работата навън, при реалните действия, му харесваше. Мондейл напротив — предпочиташе канцеларската работа; бе роден чиновник, така както Ицхак Пърлман е роден цигулар. Беше майстор на измамите, подлизурството и ласкателството, имаше дяволската способност да усеща промените в подводните течения на властта в полицейската йерархия, да се солидаризира с ония началници, които биха направили най-много за него, да зарязва някогашните съюзници, чието влияние намаляваше. Знаеше как да приласкава политици и журналисти. Тези качества му бяха осигурили по-бърз растеж в службата отколкото на Дан. Известна бе и клюката, че Мондейл е сред първите кандидати в списъка на кмета за бъдещ шеф на градската полиция.

Колкото и добри да бяха отношенията му с всеки друг, Мондейл никога не намираше добра дума за Дан.

— Имаш петно на ризата си, Халдейн.

— От кренвирш с кетчуп е.

— Нали знаеш, Халдейн, всеки от нас е представител на целия отдел и е желателно — задължително е — да създава добро впечатление пред обществеността.

— Прав си. Вече няма да ям сандвич с кетчуп. Отсега нататък само кроасани с хайвер.

— Това при тебе навик ли е — да се правиш на много умен пред всеки старши офицер?

— Не. Само пред тебе.

— На мене не ми се харесва особено.

— Не съм очаквал да ти се хареса — отвърна Дан.

— Трябва да ти кажа, че нямам намерение да се примирявам с глупостите ти, само защото сме състуденти от академията.

Но не спомените бяха причината Мондейл да търпи предизвикателствата на Дан и двамата много добре го знаеха. Истината беше, че Дан знаеше нещо за Мондейл, което — ако се разкриеше — щеше да съсипе кариерата на капитана; нещо, което се бе случило през втората им година на служба с патрулната кола, факт с такава важност, че всеки изнудвач би подскочил от щастие, ако го научеше. Никога нямаше да го използва срещу Мондейл, разбира се — колкото и да го мразеше, не би си позволил да се захване с изнудване. Ако положението им в йерархията беше обратното обаче, Мондейл без всякакви угризения би го изнудвал и би печелил дивиденти от случая. Продължаващото мълчание на Дан плашеше капитана, притесняваше го и го караше да се държи предпазливо.

— Да говорим по-конкретно — предложи Дан. — Колко време още смяташ да се примиряваш с глупостите ми?

— Няма да ми се наложи да чакам дълго. Съвсем малко, слава богу. След това дежурство те прехвърлят обратно в Централното управление. — Мондейл не можа да се сдържи и се усмихна доволен.

Дан опря гръб на несмазаната облегалка на канцеларския въртящ се стол, която възрази с изскърцване, и сложи ръце зад главата си.

— Съжалявам, но ще трябва да те разочаровам. Снощи започнах работа по убийство. Случаят вече е мой. Според мене трябва да остана, докато приключи.

Усмивката на капитана се стопи като сладолед на слънце.

— Говориш за тройното убийство от Студио Сити 187, така ли?

— А-а, сега разбирам защо си пристигнал така рано в участъка. Чул си за случая. Двама известни психолози умират при загадъчни обстоятелства, така че според тебе тук ще има голям интерес от страна на журналистите. Как успяваш толкова бързо да се ориентираш в тия неща, Рос? Да не би да спиш с полицейското радио под възглавницата си?

Мондейл пренебрегна въпроса, опря се на ръба на бюрото и попита:

— Има ли някакви улики?

— Не. Все пак — ето снимките на жертвите.

Той с удоволствие забеляза как лицето на Мондейл стана бяло като на мъртвец, когато видя обезобразените трупове. Капитанът дори не разгледа цялата купчинка.

— Прилича на грабеж, при който се е стигнало прекалено далече — заключи Мондейл.

— Не, не, не! У всички жертви имаше пари, а из къщата също бяха открити различни суми. А и нищо не е откраднато.

— Ами… — поколеба се Мондейл. — Не знаех за това.

— Но все пак трябва да знаеш, че грабителите убиват само когато са в безизходно положение, а и тогава го правят бързо и чисто. Не по този начин.

— Винаги се срещат изключения. — Гласът на Мондейл прозвуча важно. — От време на време дори и бабите ограбват банки.

Дан се засмя.

— Такава е горчивата истина — настоя Мондейл.

— Разсъждаваш направо прекрасно, Рос. Но моята баба не е обирала банки.

— Не съм казал твоята баба.

— Искаш да кажеш, че твоята баба обира банки, така ли, Рос?

— Нечия идиотска баба го прави и това е съвсем сигурно.

— Знаеш ли някое бюро, където се приемат залози за това, дали нечия баба би обрала банка? С удоволствие бих заложил там стотина долара, ако играта е чиста.

Мондейл се изправи и оправи възела на вратовръзката си подобно на Родни Дейнджърфийлд в някое от среднощните му изпълнения из баровете.

— Нямам желание повече да работиш тук, кучи сине.

— Е, припомни си старата песен на „Ролинг Стоунс“, Рос — „невинаги получаваш онова, което искаш“.

— Може да се уреди така, че задникът ти да се върне в централното.

— Но само ако го последвам целият, а аз смятам да остана цял-целеничък тук още известно време.

Лицето на Мондейл почервеня, очите му изхвръкнаха, а устните му побледняха от яд. Безочливостта на Халдейн удари самолюбието му в десетката.

Преди да се накани да направи нещо необмислено, Дан го парира:

— Виж какво, не можеш да ме отстраниш от случай, с който съм се заел от самото начало, освен ако не съм допуснал някоя особено голяма грешка. Знаеш какви са разпорежданията. Но аз не смятам да се караме за това. Няма да мога да се съсредоточа достатъчно. Така че нека сключим примирие, а? Аз няма да ти се пречкам, но и ти ще ме оставиш на мира.

Мондейл мълчеше. Дишаше тежко и явно не разчиташе особено на сдържаността си, за да проговори.

— Между нас двамата наистина няма особена симпатия, но това не би трябвало да пречи на работата ни. — Дан говореше толкова дружелюбно, колкото това му бе възможно с Мондейл.

— А защо просто не го зарежеш този случай?

— Защото ми е интересен. Повечето убийства са отегчителни — мъж убива приятеля на жена си, някой психопат убива група жени, защото те всичките му напомнят за майка му; един продавач на наркотици вижда сметката на друг. Преживял съм го стотици пъти. Направо е отегчително. А това е различно. Ето защо не искам да го изпусна. На всички ни трябва малко разнообразие в живота, Рос. Поради тази причина мисля, че и ти не би трябвало да носиш непрекъснато кафяви костюми.

Мондейл не обърна внимание на насмешката.

— Мислиш, че този път сме попаднали на сериозен случай?

— Три убийства… това не ти ли се струва сериозно…

— Искам да кажа нещо наистина голямо — прекъсна го Мондейл. — Нещо като фамилията Мансън или Хилсайдския удушвач, да речем.

— Възможно е. Зависи от по-нататъшния ход на следствието. Но струва ми се, че ще е от онези случаи, благодарение на които вестниците се грабят като топъл хляб.

Мондейл се замисли и погледът му се заби в някакъв ъгъл на тавана.

— Настоявам обаче за нещо — продължи Дан, като се приведе, сложи длани върху бюрото и прие сериозно изражение. — Ако продължа да отговарям за този случай, не искам да си губя времето в разговори с журналисти. Ще трябва да ги държиш по-далече от мен. И без това не ме бива особено за тия неща.

Очите на Мондейл отново дойдоха на фокус:

— Ъъъ… разбира се. Вестникарите могат да станат много досадни. Аз ще се заема с тях.

— Чудесно — въздъхна Дан.

— А ти ще докладваш само на мене, на никой друг.

— Разбира се.

— Всеки ден, с всички подробности.

— Както кажеш.

Мондейл го изгледа за миг, без да му вярва, но и без особено желание да го предизвиква. Всеки обича да си мечтае. Дори и Рос Мондейл.

— С тоя недостиг на хора и всичките други неуредици — заяде се отново Халдейн, — нямаш ли с какво да се захванеш?

Капитанът се обърна и тръгна към кабинета си, но после се спря и погледна назад.

— Дан… засега имаме двама известни психолози, намерени мъртви. А известните хора, общо взето, се познават помежду си, така че може да ти се наложи да се движиш в по-различна среда от онази, в която се мотаеш, когато убият някой пласьор на наркотици. А ако това наистина излезе важен случай и му се обърне значително внимание в печата, ти и аз навярно ще се срещаме с шефа, с членове на Комисията, може би дори и с кмета.

— И какво?

— Гледай да не настъпиш някого по мазола.

— Не се притеснявай, Рос. Нямам намерение да танцувам с никого от тях.

Мондейл тръсна глава:

— Ти си невъзможен!

Дан изпрати капитана с поглед. После отново остана сам със списъците си.