Дийн Кунц
Вратата към декември (25)

25

Дан внимателно наблюдаваше Реджайна и се мъчеше да измисли как да я принуди да му разкаже онова, което знае. Беше толкова податлива, че положително би могъл да я накара да го послуша, само ако успееше да установи как и къде да упражни натиск.

Тя вече не хапеше кокалчето си. Сега беше пъхнала палец в устата си и кротко го смучеше. Позата бе така провокативна — невинност, която очаква да бъде покварена — че нямаше място за съмнение — Хофриц я бе научил на това. Дали я бе програмирал да го прави? Ясно бе също, че смукането на палеца я успокояваше, вътрешният й тормоз бе така жесток, че я бе накарал да търси утеха в най-простите, най-детинските ритуали за самоуспокоение.

От мига, когато бе пъхнала палец в устата си, бе престанала да седи изправена като дама. Сега се бе смъкнала в ъгъла на канапето. Яката на пеньоара леко се бе разтворила и разкриваше дълбоката, гладка и сенчеста цепка на бюста.

Дан знаеше как да я накара да говори, но начинът никак не му се нравеше, правеше го с нежелание.

Тя измъкна палеца от устата си, колкото да заяви:

— Наистина не мога да ви помогна. Наистина. Бихте ли си тръгнали сега? Моля ви.

Той не отговори. Стана от стола, заобиколи масичката, надвеси се над нея и я загледа втренчено.

Тя остана с наведена глава.

Той й нареди сурово, почти рязко:

— Погледнете ме!

Реджайна обърна глава към него. С разтреперан глас промълви:

— Бихте ли си тръгнали? Моля ви. Идете си.

— Ще отговорите на въпросите ми, Реджайна — намръщен упорстваше той. — И няма да ме лъжете. Ако не ми отговорите или ако ме излъжете…

— Ще ме биете ли?

Сега пред него вече не стоеше жена, а болно, загубено и нещастно същество. Не обаче и уплашено.

Вероятността да бъде ударена не я изпълваше с ужас. Напротив. Беше болна, загубена, нещастна и гладна. Гладна за радостта от предстоящите удари, жадна за удоволствието от болката.

Като потисна отвращението си и усили хладните нотки в гласа си, Дан отвърна:

— Няма да ви бия. Няма дори да ви докосна. Но вие ще ми кажете каквото ме интересува, защото това е причината да съществувате в този момент. Винаги правите каквото се иска от вас, нали? Представлявате онова, което се очаква да бъдете. Очаквам да бъдете общителна с мен, Реджайна. Искам да отговорите на въпросите ми и ще го направите, защото това е единственото шибано нещо, на което сте способна — да отговаряте на въпроси.

Тя очаквателно се вторачи в него.

— Срещали ли сте се с Ърнест Андрю Купър?

— Не.

— Лъжете.

— Лъжа ли?

Като сдържаше съчувствието и жалостта, които изпитваше към нея, той накара гласа си да звучи още по-сурово. Вдигна юмрук над главата й, макар да нямаше намерение да го използва.

— Познавате ли Купър?

Тя не отговори, но очите й се заковаха върху юмрука му със закачлив поглед, за значението на който просто не му се искаше да размишлява. В резултат на внезапен импулс Халдейн се престори на вбесен и изкрещя:

— Отговаряй, кучко!

Тя трепна от унизителното обръщение, но не защото то я обиди или учуди. Трепна като човек, изпитал известно удоволствие. Това дребно словесно насилие се оказа ключът към откровеността й.

— Не ми казват презимената си. Познавам някакъв Анди, но не знаех, че е Купър.

Той й описа мъртвия милионер.

— Да — кимна тя. — Същият е.

— Чрез Уили ли се срещнахте с него?

— Да.

— А Джоузеф Скалдоне?

Дан описа Джоузеф Скалдоне. Тя кимна:

— Същият е.

— А Нед Ринк?

— Мисля, че с него не съм се срещала.

— Нисък, набит, доста грозен човек.

Той започна да описва и него, но Реджайна тръсна глава:

— Не. Този никога не съм виждала.

— Били ли сте в сивата стая?

— Да. Е, но това беше преди няколко години, когато я боядисваха и монтираха апаратурата…

— А какво правеха с Мелани Маккафри?

— Не знам.

— Не ме лъжете, по дяволите. Винаги сте правила онова, което се иска от вас, така че престанете с глупостите и ми отговорете.

— Не, наистина не знам — кротко настоя тя. — Уили никога не ми е казвал. Беше тайна. Важна тайна. Твърдеше, че това щяло да промени света. Знам само това. Той не ме замесваше особено в тези неща. Животът му с мен беше отделен от живота му с другите.

Дан стоеше все така надвесен над нея, а тя продължаваше да се свива в ъгълчето на канапето и макар заплахата му към нея да бе толкова театрална, на него му беше неприятна ролята на грубиян.

— Каква връзка имаше окултното с експериментите им?

— Нямам представа.

— Уили вярваше ли в свръхестественото?

— Не.

— Защо мислите така?

— Ами… защото Дилан Маккафри вярваше безразборно — във всичко: духове, спиритуалистични сеанси, дори в таласъми, ако питате мен — а Уили му се подиграваше за това, твърдеше, че е наивен.

— Тогава защо са работили заедно?

— Според Уили Дилан беше гений.

— Въпреки суеверията си?

— Да.

— Кой ги финансираше, Реджайна?

— Не знам.

— Хайде де! Кой им плащаше сметките? Кой?

— Кълна се, не знам.

Той седна на канапето до нея. Хвана първо брадичката, после лицето й, но не нежно, лишено от еротични намерения, а като продължение на заплахата. Колкото и безсмислена да беше, все пак подейства. Това беше желанието й — да бъде унижавана и командвана, да се подчинява.

— Кой? — повтори Дан.

— Не знам — смънка тя. — Щях да ви кажа, ако знаех. Кълна се.

Този път й повярва. Но не пусна лицето й.

— Знам, че Мелани Маккафри е понесла много психически и физически насилия в тази сива стая. Искам да знам обаче… Боже, не само искам да знам, трябва да знам… имало ли е и сексуално насилие?

Устата й се беше поизкривила от притиснатата брадичка, така че гласът излезе малко насила:

— Откъде бих могла да знам?

— Би трябвало да знаете — настояваше той. — По един или друг начин бихте усетили такова нещо, дори и ако Хофриц не ви е говорил много за дейността им в Студио Сити. Може и да не е разказвал за онова, което е искал да постигне с момичето, но непременно би се похвалил за контрола си върху него. Сигурен съм. Никога не съм го виждал, но знам достатъчно много за него, за да не се съмнявам в това.

— Не вярвам там да е имало нещо сексуално — поклати глава Реджайна.

Той стисна лицето й, тя се намръщи, но той видя (с изумление), че това все пак й хареса, затова разхлаби пръстите си, без да я пуска:

— Сигурна ли сте?

— Почти сигурна съм. Мисля, че имате право — щеше да ми каже за това.

— Не е ли намеквал за нещо подобно?

— Не.

Дан изпита огромно облекчение. Дори се усмихна. Детето поне не е било подложено на това унижение. Но после се сети за другите унижения, които бе понесло, и усмивката му бързо изчезна.

Пусна лицето на Реджайна, но остана седнал до нея на канапето. Постепенно избеляващи червени петънца показваха местата, където пръстите му бяха притискали кожата.

— Споменахте, че не сте се виждали с Уили повече от година. Защо стана така?

Тя сведе очи, наведе глава. Раменете й се отпуснаха още повече и се сви по-нататък в ъгълчето на канапето.

— Защо? — повтори той.

— На Уили… му омръзнах.

— Господи!

— Вече не ме искаше. — Като че ли съобщаваше, че е болна от рак и скоро ще умре. Това, че Уили се бе отказал от нея, явно беше най-лошото и най-опустошителното събитие, което тя можеше да си представи.

— Просто така си е отишъл, равнодушно?

— Е, повече не сме се виждали, след като ме… отпрати. Но говорехме по телефона от време на време. Налагаше се.

— Налагаше се да говорите по телефона? За какво?

Тя прошепна отговора:

— За другите, които изпращаше при мен.

— Какви други?

— Приятелите му. Другите… мъже.

— Изпращал е при вас мъже?

— Да.

— За секс?

— За секс. За всичко, каквото искаха.

Образът на Уилям Хофриц ставаше в съзнанието на Дан все по-чудовищен и отвратителен с всяка изминала минута. Този човек е бил истински мръсник. Не само е промил мозъка и е установил контрол върху Реджайна заради собствените си плътски извратености, но и след като вече не я е искал, е продължил контрола си като я е малтретирал чрез други хора. Самият факт, че злоупотребите с нея са продължили дори и без контакт с него са му доставяли удовлетворение — измъченото й съзнание е било стиснато с желязна ръка. Хофриц определено е бил болен човек. Не само болен — побъркан, луд.

Реджайна вдигна глава и попита не без ентусиазъм:

— Искате ли да ви разкажа някои от нещата, които те ме караха да правя?

Онемял от отвращение, Дан не сваляше очи от нея.

— Нямам нищо против — увери го тя. — Тези неща не ми бяха неприятни и нямам нищо против да ви разкажа точно какво правех.

— Не — дрезгаво отвърна той.

— Може да ви е приятно да ги чуете.

— Не.

Тя тихичко се изкикоти:

— Възможно е и да се научите на нещо.

— Млъкни! — извика той и едва не я зашлеви.

Тя наведе глава като виновно куче, сгълчано от сърдития си господар.

Той смени малко темата:

— Мъжете, които Хофриц ви изпращаше — кои бяха те?

— Знам само първите им имена. Единият беше Анди, а вие ми казахте, че презимето му било Купър. Имаше и един Джо.

— Скалдоне? Кои още?

— Хауард, Шелби… Еди…

— Еди кой?

— Нали ви казах, не знам фамилиите им.

— И колко често идваха?

— Повечето… един-два пъти седмично.

— А още ли идват?

— Разбира се. Имаше само един, който дойде веднъж и вече не се върна.

— Как се казваше?

— Албърт.

— Албърт Юландър?

— Не знам.

— Висок, слаб, с… кокалесто лице. Би могло да се каже, че донякъде прилича на ястреб… има изострени черти.

Дан не бе успял да разгледа снимката на автора върху книгите в багажника на колата си, но смяташе да го направи, щом излезе оттук.

Изброи ги:

— Албърт, Хауард, Шелби, Еди… има ли други?

— Е, както ви казах, Анди и Джо. Но те вече са мъртви, нали?

— Съвсем мъртви.

— Има и още един… Идва непрекъснато, но не знам дори и малкото му име.

— Как изглежда?

— Около метър и осемдесет е, изискан на вид. С прекрасна бяла коса. Страхотни дрехи. Не е красив, но е елегантен. Поведението му е много изискано и говори съвсем правилно. Той е… културен. — Тя се захили. — О, той уточни това веднага. Искаше да го наричам само по един начин. — Тя закачливо намигна на Дан. — Татко.

— Как?

— Наричам го „татко“. Винаги. Преструвам се, че наистина ми е татко, разбирате ли, а той се преструва, че съм му истинска дъщеря; сядам в скута му и…

— Достатъчно — отсече той с чувството, че е попаднал в някой от ъглите на ада, където познаването на местните обичаи означава задължение да живееш според тях. Предпочиташе да не ги знае.

Искаше му се да помете снимките от масата, да строши стъклата им, да грабне останалите от полицата, да ги хвърли в камината и да им драсне клечка кибрит. Знаеше обаче, че с нищо не би помогнал на Реджайна, ако унищожи тези остатъци от Хофриц — извергът наистина бе мъртъв, но щеше да живее години наред в съзнанието на тази жена като зло джудже в тайната си пещера.

Дан отново докосна лицето й, но този път нежно:

— Реджайна, какво правите с времето, с дните, с живота си?

Тя само сви рамене.

— Ходите ли на кино, танцувате ли, излизате ли на вечеря с приятели… или само си седите тук и чакате някой да изпита нужда от вас?

— Най-вече си седя тук — отвърна тя. — Тук ми харесва. А и Уили така искаше.

— А с какво изкарвате прехраната си?

— Правя каквото те искат.

— Но вие сте завършили психология, за бога.

Тя не отвърна.

— Защо е трябвало да завършвате, след като не сте имали намерение да използвате специалността си?

— Уили настояваше да завърша. Беше смешно, разбирате ли? Ония мръсници от лосанджелиската университетска клиника го изхвърлиха, но мене не можеха да изхвърлят така лесно. Останах там, за да им напомням за Уили. Това му доставяше удоволствие. Намираше го за страхотна смешка.

— Но вие бихте могли да вършите важна и интересна работа.

— Правя това, за което съм създадена.

— Правите онова, за което Хофриц твърди, че сте създадена. Има голяма разлика.

— Уили знаеше — задъха се тя. — Уили знаеше всичко. — В очите й отново се появиха сълзи.

— Значи са идвали тук, за да ви използват, да ви нараняват. — Грабна ръката й и издърпа ръкава на пеньоара — загледа се в белега, който бе мярнал преди това, протриванията от въже на китката й. — Наранявали са ви, нали?

— Да, по един или друг начин, някои повече от останалите.

— А защо се примирявате с това?

— Харесва ми.

Въздухът сякаш стана по-потискащ, отколкото преди няколко минути. Тежък, влажен, изпълнен с невидима смрад, мръсотия, която оставаше не само по кожата, а и по душата. Просто не му се искаше да я вдъхва. Всичко изглеждаше тревожно покваряващо.

— Кой плаща наема ви? — попита я.

— Няма наем.

— Чия е къщата?

— На една компания.

— Коя компания?

— Предприятието „Джон Уилкс“.

— Кой е Джон Уилкс?

— Не знам.

— При вас не е ли идвал някой Джон?

— Не.

— Откъде знаете за това предприятие „Джон Уилкс“?

— Получавам всеки месец чек от тях. Много приличен чек.

Той се изправи.

Тя изглеждаше явно разочарована.

Огледа се, погледна куфарите до вратата, които беше забелязал още с влизането си:

— Заминавате ли?

— За няколко дена.

— За къде?

— За Вегас.

— Бягате ли от нещо, Реджайна?

— От какво бих могла да бягам?

— Някои хора вече са убити заради онова, което стана в сивата стая.

— Но аз не знам какво е станало в сивата стая, а и не ме интересува — тръсна глава тя. — Така че нищо не ме заплашва.

Докато я гледаше все така отгоре, Дан осъзна, че тя си има собствена сива стая, която носи навсякъде със себе си. В тази сива стая истинската Реджайна бе заключена, хваната като в капан.

— Имате нужда от помощ, Реджайна — започна той.

— Всичко ми е наред.

— Имате нужда от съвети.

— Аз съм свободна. Уили ме научи как да бъда свободна.

— Свободна от какво?

— От отговорността. От страха. От надеждата. Свободна от всичко.

— Уили не ви е освободил. Той ви е заробил.

— Вие не го разбирате.

— Бил е садист.

— В това няма нищо лошо.

— Вмъкнал се е в съзнанието ви. Извъртял го е. Ние не говорим за някой новоизлюпен професор по психология, Реджайна. Този ненормалник е бил тежка категория. Става дума за човек, работил за Пентагона, където е изследвал бихейвиористичните модификации и е разработвал нови методи за промиване на мозъци. Опиати за потискане на личността, Реджайна. Бил е нещо като магьосникът Мерлин за крал Артур. Само че неговата магия е била зла, Реджайна. Превърнал ви е в мазохистка, по дяволите!

— И точно по този начин ме освободи — ведро обясни тя. — Знаете ли, човек не се плаши от болката, щом се научи да я обича. Тогава вече не се бои от нищо. Ето затова съм свободна.

Искаше му се да я хване и да я разтърси. Знаеше обаче, че това нямаше да помогне. Искаше му се да я изправи пред някой нормален човечен съдия, за да може да й се осигури психиатрично лечение. Но не й беше роднина, всъщност й беше съвършено чужд, а никой съдия не би се съгласил да предприеме нещо по негово предложение — нещата просто не ставаха така. За нея, изглежда, не можеше да се направи нищо.

Тя прекъсна мислите му:

— Да ви кажа нещо интересно. Мисля, че Уили всъщност не е наистина мъртъв.

— А, това е вън от всякакво съмнение. Видях трупа му. Получихме положителна идентификация от зъбите и отпечатъците на пръстите му.

— Може би — поклати глава тя. — Но… е, аз имам чувството, че е още жив. Понякога го усещам някъде там… чувствам го. Знам, че е странно. Не мога да го обясня. Но тъкмо затова не съм така съсипана, както би трябвало да бъда. Защото не съм убедена, че е мъртъв. По някакъв начин той още е… някъде там.

Представата й за собствено „аз“ и основната причина да продължи да живее дотолкова зависеха от Уили Хофриц, от възможността да получава възхвалите и одобрението му или поне да чува гласа му по телефона от време на време, че тя явно никога нямаше да е в състояние да приеме смъртта му. Дан допускаше, че би могъл да я заведе в моргата, да я изправи пред окървавения труп, да я накара да докосне студената плът, да се взре в ужасно обезобразеното лице, да пъхне доклада на съдебния лекар под носа й — и пак да не успее да я убеди, че Хофриц е мъртъв. Хофриц бе проникнал в нея, бе разчленил душата й, а после бе събрал парчетата по начин, който да го удовлетворява повече и при който той самият е спойващото вещество. Ако тя приемеше реалността на смъртта му, вече нямаше да съществува лепилото, което да я свързва; най-вероятно би полудяла. Единствената й надежда — или поне за нея сигурно беше така — бе да вярва, че Уили е още жив.

— Някъде там е — повтори тя. — Чувствам го. Някак и някъде, но е там.

Дан се усети победен и това го изпълни с омраза. Завъртя се и тръгна към вратата.

Реджайна стана бързо зад гърба му.

— Почакайте.

Той обърна глава.

— Можете да… разполагате с мен — заяви тя.

— Не, Реджайна.

— Да ми направите всичко.

— Не.

— Ще бъда вашето животно.

Той отново пое към вратата.

— Малкото ви животно — продължи тя.

Дан едва се сдържаше да не затича.

Достигна го, когато беше сложил ръка на бравата. Парфюмът й бе лек, но изискан. Сложи ръка на рамото му.

— Харесвам ви.

— Къде са роднините ви, Реджайна?

— Възбуждате ме.

— Майка ви и баща ви? Къде живеят?

Тя спря нежните си пръсти до устните му. Бяха топли. Проследи очертанията на устата му.

Той отблъсна ръката й.

— Наистина, наистина ви харесвам — настоя тя.

— Може би родителите ще ви помогнат да се измъкнете от всичко това.

— Харесвам ви.

— Реджайна…

— Причинете ми болка.

Той я отблъсна от себе си както някой хипохондрик би отблъснал прокажен — с отвращение, със страх от зараза, но и с разбиране за деликатното й положение.

Тя започна:

— Когато постъпих в болницата заради Уили, той идваше на свиждане всеки ден. Беше ме настанил в самостоятелна стая и винаги затваряше вратата след себе си, за да можем да останем сами. А когато никой не ни безпокоеше, целуваше раните ми. Не можете да си представите колко приятни бяха устните му там, господин лейтенант. Само една целувка и във всяко болезнено място, във всяка болезнена драскотина вместо страдание се възцаряваше удоволствие. Беше като че ли… като че ли на мястото на всеки белег се появяваше клитор, така че когато ме целуваше, аз получавах оргазъм след оргазъм…

Дан побягна навън и тресна вратата зад гърба си.