Дийн Кунц
Вратата към декември (20)

20

Нед Ринк, бивше ченге и бивш федерален агент, когото бяха открили мъртъв в колата му днес рано сутринта, притежаваше малка и спретната вила, подобна на ранчо, в самия край на квартала Ван Найс. Дан отиде с колата си право там след разговора с Мардж Гелкеншетъл. Беше ниска къща с равен покрив, покрит с бели плочи. Разположена бе в средата на долината Сан Фернандо, на равна улица между други ниски постройки с плоски покриви. Околният буен храсталак — типичен за богатата на растителност Южна Калифорния, беше единственият фон, на който се открояваха резките линии на сградата и на целия парцел; вилата явно бе от края на петдесетте години.

В къщата беше тъмно. Мръсният глобус на уличната лампа не осветяваше кой знае колко. Черните прозорци без пердета и части от бледожълтата мазилка можеха да се видят покрай правите редове на декоративните храсти, хибискусите, високи метър и половина, миниатюрните портокалови дървета, едрите финикови палми и живия плет.

Колите бяха паркирани само от едната страна на тясната уличка и макар че немаркираната полицейска лимузина бе спряна в сянката между две улични лампи, под огромно спускащо се дафиново дърво, Дан я забеляза веднага. Зад кормилото седеше и наблюдаваше къщата на Ринк човек, така отпуснат в седалката, че трудно би могъл да бъде забелязан дори и ако някой го търсеше.

Дан мина покрай къщата, заобиколи квартала, върна се и паркира на половин пресечка зад лимузината от участъка. Излезе и отиде до форда. Стъклото откъм шофьора бе спуснато наполовина. Дан надникна вътре.

Цивилният полицай, на когото бе възложено наблюдението, бе детектив от участъка Ийст Вали и Дан го познаваше. Казваше се Джордж Падракис и приличаше на Пери Комо.

Падракис спусна цялото стъкло на прозореца и попита:

— Дошъл си да ме смениш ли или какво? — И по гласа приличаше на Пери Комо — говореше меко, топло и малко сънено. Погледна часовника си. — Остават ми още няколко часа. Рано е още за смяна.

— Дойдох само да погледна вътре — обясни Дан.

Падракис вдигна глава към него:

— Случаят е твой, нали?

— Мой е.

— Уекслърш и Мануело вече успяха да обърнат къщата наопаки.

Уекслърш и Мануело бяха дясната ръка на Рос Мондейл в участъка Ийст Вали — двама жадни за повишение детективи, които се бяха поставили напълно под негова власт и бяха готови да направят всичко, дори понякога да се поразминат със закона. Бяха подмазвачи и Дан не можеше да ги понася.

— И те ли са определени за тоя случай? — попита Дан.

— Ти да не мислиш, че ще го оставят единствено на теб? Прекалено объркан е, за да проявяваш индивидуализъм. Четирима убити. Единият е милионер от Ханкок Парк. При това много едър, за да се остави на самотен каубой.

— А тебе за какво са те оставили тук? — попита Халдейн и се наведе така, че се оказаха лице в лице с Падракис.

— Знам ли? Навярно мислят, че в къщата на Ринк е останало нещо, по което биха могли да разберат кой го е убил, а убиецът му ще знае, че е тук и ще дойде, за да се отърве от уликата.

— И тогава ти ще го пипнеш.

— Смешна работа, нали? — сънено подметна Падракис.

— И на кого му хрумна това?

— А ти на кого си мислиш, че може да му хрумне?

— На Мондейл — отсече Дан.

— Печелиш препарирано животно по свой избор.

Студеният бриз изведнъж се превърна в студен вятър, от който листата на дафиновото дърво зашумяха.

— Трябва да си се скапал от бачкане, щом си бил и в къщата в Студио Сити снощи — подметна Падракис.

— Горе-долу е така.

— Тогава какво правиш тук? Би трябвало да си вкъщи, да си налееш една бира, да си подпреш някъде краката. Аз на твое място бих направил точно това.

— Обичам работата си — обясни Дан. — Кажи, оставиха ли ти ключ от къщата, Джордж?

— Ти наистина си работохолик, Дан, ако съдя по онова, което се говори.

— Психоанализа ли си решил да ми правиш, или ще ми кажеш дали са ти оставили ключ?

— Оставиха ми. Ала не знам дали е редно да ти го давам.

— Но случаят е мой.

— Къщата вече е претърсена.

— Не и от мене. Хайде, Джордж, защо се правиш на магаре?

Без особено желание Падракис бръкна в джоба на палтото си за ключа от къщата на Нед Ринк.

— Мондейл много настоява да говори с теб.

— Вероятно защото съм много интересен събеседник — кимна Дан.

Падракис откри ключа, но не му го подаде веднага.

— Прави опити да се свърже с тебе цял ден.

— Нали си вярва, че е детектив — засмя се Дан и протегна ръка.

— Търси те цял ден, а ти идваш тук, вместо да се върнеш в участъка, както си му обещал. Аз пък ти давам ключа… На него това няма да му се хареса.

— А мислиш ли, че ще бъде по-щастлив, ако ти откажеш да ми дадеш ключа и аз разбия някой прозорец, за да вляза в къщата?

— Не би го направил.

— Какво, да строша един прозорец?

Падракис му подаде ключа. Дан прекоси улицата и влезе през портата, като усещаше болката в коляното си. Отключи вратата и се огледа. Намираше се в миниатюрно фоайе. Холът вдясно от него беше тъмен, ако се изключат далечните отблясъци от уличните лампи през прозорците. Вляво, по-навътре по тесния коридор, имаше запалена лампа в някакъв кабинет или спалня. От улицата светлината не се виждаше. Уекслърш и Мануело явно бяха забравили да я изключат, когато са завършили претърсването, което беше типично за тях — бяха немарливи.

Той включи осветлението в коридора, премина надясно в тъмното, откри лампата и огледа първо хола. Беше доста странен. Непретенциозната къща бе разположена в скромен квартал, но бе обзаведена като че ли е тайно убежище на някой от фамилията Рокфелер. Холът бе застлан с разкошен китайски килим, изпъстрен с дракони и черешови цветчета. Имаше френски столове от средата на деветнайсети век с крака ръчна изработка и подходящо канапе, тапицирано с пищна матова дамаска, чийто цвят съвършено съвпадаше с неизрисуваните участъци на килима. Двете бронзови лампи с майсторски изработени поставки имаха абажури от австрийски кристал. Масичката за кафе бе истинско произведение на изкуството — беше много голяма, изработена изцяло от бронз, на повърхността й бе гравирана изкусно някаква ориенталска сцена. Горната част с плавна извивка преминаваше в страните, които пък постепенно се източваха и се превръщаха в крака, така че цялата мебел напомняше изделие от неразрязан скален къс. Натюрмортите по стените, поставени в луксозни рамки, явно бяха дело на голям майстор. Върху старинния френски шкаф в ъгъла имаше зашеметяваща кристална колекция от фигурки, вази и купи. Само мебелите в хола струваха повече от цялата скромна къща. Нед Ринк очевидно бе печелил добре като наемен убиец. И бе разбирал в какво да вложи парите си — ако си бе купил голяма къща в някой от луксозните квартали, данъчните служби неминуемо щяха да я забележат и биха си задали въпроса откъде идват парите, докато тук стопанинът външно бе живял скромно, а всъщност е тънел в разкош.

Дан се опита да си представи Ринк в тази стая. Той беше нисък, дебел и определено грозен. Желанието на Ринк да се обгради с прекрасни неща бе обяснимо, макар че сигурно е изглеждал като хлебарка върху торта за рожден ден. Халдейн забеляза, че в хола нямаше нито едно огледало; спомни си, че не бе забелязал огледала и във фоайето; допусна, че няма да намери никъде, освен в банята.

Той изумен тръгна по коридора, за да огледа и останалата част от къщата. Първо отиде в стаята, в която Уекслърш и Мануело бяха забравили лампата запалена. Прекрачи прага и изведнъж мисълта, че може би не те са виновни за светлината, проряза съзнанието му. Може би в къщата и в този момент имаше друг човек, проникнал някак, въпреки че Джордж Падракис наблюдаваше входната врата, и докато влизаше, усети движение с ъгълчето на окото си, но бе прекалено късно. Обърна се и видя дръжката на пистолет, която летеше към него. Ударът попадна право върху челото му и той се свлече на пода. Удари се лошо.

Лампата над него изгасна.

Имаше чувството, че черепът му е строшен, но беше в съзнание.

Чу шум и се досети, че нападателят му го подминава и върви към вратата. В коридора имаше светлина, но пред очите на Дан играеха кръгове и той успя да различи само една безформена фигура. Стори му се, че силуетът се плъзга нагоре-надолу и се движи в кръг, като че ли е фигура от въртележка; Дан почувства, че губи съзнание. Въпреки това се раздвижи на пода, като изстена, когато болката от главата премина в раменете и гърба му. Пресегна се към изчезващия фантом, грабна парче от панталон и го дръпна с всички сили.

Непознатият се препъна, блъсна се в рамката на вратата и изруга:

— Майната му!

Дан не го пускаше.

Натрапникът продължи да ругае и го ритна в рамото.

После още веднъж.

Детективът вече бе хванал с две ръце крака му и се мъчеше да го свали на земята, където биха били по-равностойни противници, но онзи се държеше за рамката и се мъчеше да се отърве от него. Дан се почувства като куче, нападнало пощаджия.

Нападателят отново го ритна, този път в дясната ръка, която веднага изтръпна. Силата, с която държеше крака, намаля.

Зрението му се замъгли и светлината като че изчезна. Очите му пареха. Скръцна със зъби, сякаш можеше да захапе съзнанието си и да го задържи с челюсти. Непознатият, все още черно очертание на фона на слабата светлина от коридора, се наведе и отново стовари върху му дръжката на пистолета, този път по рамото, после по гърба и отново по рамото.

Като мигаше и се мъчеше да проясни погледа в парещите си очи, Дан пусна крака, но замахна със здравата си лява ръка в опит да сграбчи врата или лицето на мръсника. Достигна едно ухо и го дръпна силно.

Непознатият изпищя.

Ръката на Дан се плъзна от окървавеното ухо и се вкопчи здраво в яката на ризата.

Изтръпването в дясната му ръка бе започнало да намалява и той успя да се подпре на нея. Извъртя се и оттласна коленете си, стъпвайки с единия крак на пода; после се изправи и бутна човека към коридора, където направиха две-три крачки и се завъртяха като двойка непохватни танцьори. Стовариха се на пода, но този път и двамата.

Сега вече бе върху другия, но все още не можеше да различи лицето му. Зрението му не се избистряше, а светещата лампа все още не бе толкова силна, колкото трябваше да бъде. Очите му горяха от потта и кръвта, които се стичаха от раната на челото му.

Бръкна под сакото си и извади от кобура своя „Полис спешъл“ 38-и калибър, но не можа да види как другият замахва към ръката му и да избегне последвалия удар. Нещо твърдо смаза кокалчетата му и пистолетът излетя от дланта му. Все така вкопчени един в друг, двамата се търкулнаха към стената и Дан се опита да стовари здравото си коляно между краката на непознатия, но мръсникът го парира. Той изрита болното коляно. Свиреп спазъм от болка премина по хълбока и започна да кръжи из стомаха му. Ударът му заприлича на ритник в тестисите и това така блокира сетивата му, че той почти пусна противника си. Почти.

Онзи се покачи отгоре и се опита да се измъкне към кухнята, но Дан се бе вкопчил в сакото му. Непознатият запълзя и Дан го последва, пълзейки и влачейки се зад него и навярно би било смешно, ако и двамата не изпитваха болка и не дишаха като коне след дълъг преход в галоп. Дан се хвърли напред с последно отчаяно усилие да се качи отгоре и да обездвижи противника си. Но другият явно бе решил да се придържа към доброто старо правило, че най-добрата защита е нападението и престана с опитите да се измъкне, а се обърна към Дан и се разпсува така здраво, че от устата му полетяха слюнки, размаха ръце, които изглеждаха поне четири-пет на брой. Двамата се претърколиха в коридора и накрая спряха с натрапника отгоре. До зъбите на Дан се опря нещо студено и твърдо. Той знаеше какво е то.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, гадняр такъв! — викна му непознатият.

С вибриращо до зъбите дуло Дан отвърна:

— Ако смяташе да ме убиеш, вече да си го направил.

— Пробваш си късмета, а? — В гласа на натрапника се чувстваше такава ярост, че той явно бе в състояние да дръпне спусъка независимо дали е искал, или не.

Дан ядосано замига и това донякъде възвърна зрението му — достатъчно, за да види пистолета, зацапан и огромен като топ, заврян в лицето му. Видя и човека зад оръжието, но не достатъчно отчетливо. Лампата от тавана на коридора беше над и зад мръсника, така че той оставаше в сянка. Лявото му ухо бе увиснало странно и кървеше.

Халдейн осъзна, че собствените му мигли са слепени от кръв.

Спря да се боричка.

— Пусни ме… псе… такова… говедо! — процеди натрапникът, коленичил върху него, като отронваше всяка дума със значително усилие.

— Добре — съгласи се Дан и го пусна.

— Абе ти луд ли си?

— Добре — повтори Дан.

— Почти ми откъсна ухото, майната ти!

— Добре де, добре.

— Не знаеш ли кога трябва да мируваш, лайнар такъв?

— В момента ли?

— Да, в момента!

— Добре.

Натрапникът се отдръпна, като още държеше насочен пистолета, но вече не го опираше в зъбите му. Огледа предпазливо Дан за миг, после се изправи. С треперене.

Сега Дан го виждаше по-добре, но това нямаше особено значение — никога преди това не го бе срещал.

Онзи се отдръпна още към кухнята. С едната си ръка държеше пистолета, а с другата — кървящото си ухо.

Беззащитен и без да смее да помръдне, Дан легна по гръб върху пода на коридора с вдигната глава и стичаща се в очите му кръв — миришеше му на кръв, усещаше вкуса на кръвта, сърцето му биеше лудо; искаше му се да се нахвърли, по дяволите, искаше му се да се метне върху тази гад въпреки пистолета, но трябваше да се въздържи, защото не можеше да направи нищо, освен да гледа как онзи ще избяга. Това направо го влудяваше.

Непознатият достигна кухнята, чиято врата бе отворена, отстъпи с гръб към нея, поколеба се за миг, после се обърна и побягна.

Дан прилази към своя пистолет, който лежеше на пода до вратата на стаята, в която бе нападнат. Взе го, но се изправи с вик, когато взрив от болка избухна в нараненото му коляно; някак отпрати болката в малка кутийка от съзнанието си, заключи я там и скочи към кухнята. Когато достигна задната врата на къщата и усети хладния вечерен въздух, натрапникът беше изчезнал и нямаше по какво да разбере от коя страна бе прескочил дъсчената ограда.

 

 

Изми си лицето в банята на Ринк. Челото му бе наранено и ожулено. Зрението му се бе фокусирало и станало нормално. Макар да чувстваше главата си като наковалня, знаеше, че няма сътресение на мозъка. Но главата не бе единственото нещо, което го болеше. Вратът, раменете, гърбът и лявото му коляно пулсираха и прищракваха. В аптечката над умивалника откри опаковка марля и си приготви компрес. Намери и антибиотичен спрей, с който напръска раните по челото си, попи мястото внимателно и отново го напръска. Взе готовия компрес и го притисна силно към челото си с дясната ръка, като се надяваше да спре напълно кръвотечението, докато броди из къщата.

Отиде в стаята, където го бяха нападнали, и запали лампата. Беше кабинет, не толкова елегантен, но също скъпо обзаведен като хола. Около телевизора и видеомагнетофона, закрепени за стената, цялата страна на стаята представляваше библиотека. Половината от рафтовете бяха заети с книги, а другата половина — с видеокасети.

Огледа първо касетите и видя някои познати заглавия на филми: „Сребърната жила“, „Артър“, всички филми на Абът и Костело, „Тутси“, „Момичето за сбогом“, „Измама“, няколко филма на Чарли Чаплин, два филма на братята Маркс. Всичките бяха комедии — изглежда, и наемният убиец изпитваше нужда от малко смях, когато се прибереше вкъщи след тежък ден, в който е пръскал главите на хората. Но повечето касети бяха с порнофилми.

Книгите бяха най-интересни, защото явно из тях беше ровил натрапникът. На пода пред библиотеката имаше кашон, а няколко тома бяха извадени от лавиците и изтърсени вътре. Дан първо огледа лавиците и видя, че всички томове бяха повече или по-малко сериозни научни изследвания върху окултното. После, без да маха марлята от челото си, той прегледа седемте книги от кашона и видя, че са от един и същи автор — Албърт Юландър.

Юландър?

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам малкото тефтерче, което бе взел от къщата в Студио Сити снощи, от съсипания кабинет на Дилан Маккафри. Обърна на думите, започващи с Ю, и откри само едно име. Юландър.

Маккафри, който се бе интересувал от окултното, се е познавал с Юландър. Ринк, който също се е интересувал от окултното, поне беше чел Юландър, а може и да го е познавал. Вече имаше нещо, което свързваше Маккафри и Нед Ринк. Но дали двамата стояха от една и съща страна на барикадата?

И какво общо би могло да има между окултното и всичко това? Мислите в главата му се въртяха шеметно и това не се дължеше единствено на удара по челото.

Така или иначе Юландър явно представляваше ключ към много от събитията. Очевидно натрапникът се бе вмъкнал в къщата само за да изнесе тези книги от къщата, да прикрие връзката с Юландър.

Дан излезе от кабинета. Болката от главата му, изглежда, протичаше през марлята, минаваше през дланта, ръката, дясното рамо, врата и бузата му и завършваше цикъла отново на челото, за да го завърти отново. Дан внимаваше да не удари лявото си коляно, преглеждаше нещата само с една ръка и се чувстваше като голям осакатен бръмбар; той огледа кабинета отгоре-отгоре и не откри нищо особено. Ринк все пак беше наемен убиец, а наемните убийци не са склонни да подпомагат полицейските разследвания чрез удобни тефтерчета с адреси или дневници за дейността си.

Дан се върна отново в банята, свали компреса и видя, че кръвотечението наистина е спряло.

Изглеждаше ужасно. Но това беше естествено — той самият се чувстваше ужасно.